Оскар за смъртоносна роля

Валерий Петрович

В същото това време

Валерий Петрович не отговаряше през нощта на отчаяните Танини обаждания, защото си имаше за това съвсем уважителна причина.

Той разбира се видя, че в „Куриер“ е публикуван документът, същият онзи, изчезнал от сейфа на Таня. Публикуван е в стохиляден тираж, с коментари и снимки. Това силно променяше работата и само след няколко минути Валерий Петрович вече набираше отдавна известен му номер. А в шест вечерта си върза красива вратовръзка на жълти и сини райета, облече летен костюм, току-що взет от химическо чистене, и преди да се гмурне в метрото, купи букет от девет жълти лалета. В седем вече седеше в „Якитория“ и една сервитьорка корейка му донесе ваза за цветята. В осем и петнайсет в ресторанта се появи личността, която той очакваше.

Беше дребна крехка жена, на около четирийсет години, с волево лице, облечена в строг костюм. С големи, мъжки крачки тя се приближи до масата на Валера. Ходасевич стана. Тя му подаде ръка. Той се наведе и целуна ръката й.

— О, цветенца! — каза тя, като сядаше. — За мен ли са?

— За теб, Леночка, за теб!

— Колко мило. О-бо-жа-вам цветенца. Ти никак не си се променил.

— А ти само си се разхубавила!

— Говори ми, говори ми. Комплиментите също ги о-бо-жа-вам! Колко време не сме се виждали?

— Според мен, още от Брюксел.

— Да, вече десет години. Ти още ли си на служба?

— Не, отдавна съм пенсиониран — поклати глава Ходасевич. И умозаключително каза: — А ти успешно правиш кариера.

— Откъде знаеш?

— Чета вестници, за да следя успехите ти.

— Защо ме повика? По работа ли? Или да си поносталгираме? Или — тя принудено се засмя — от романтични съображения?

— По работа, Леночка, по работа.

— Можеше и да ме излъжеш, Валерочка — пак се усмихна тя. — Прекалено си честен, затова и кариерата ти в органите не прогресира.

— Защо реши, че не съм прогресирал? — подсмихна се Ходасевич.

— Ако кариерата ти беше успешна, ти, при твоите способности, сега да си вече премиер… Е, какво — плащаш ли вечерята?

— Че как иначе? — сви рамене той.

— В днешно време всичко се случва — каза тя. — Внимавай, ще те разоря. — Ала на приближилата се сервитьорка поръча само суши асорти и бутилчица саке.

Ходасевич си поръча същото, но прибави супа мисо6 и пържени в тесто пръстени от калмари.

— Помниш ли любимото ни японско ресторантче в Брюксел? — изведнъж попита Леночка с овлажнели очи. После сякаш се сепна: — Ах, да, нали си ме поканил не от носталгия, а по работа. Хайде, казвай, за каква работа ти трябвам.

— Защо понастоящем в Москва — сякаш на себе си зададе риторичен въпрос Ходасевич — започват да говорят за работа, още преди да замезиш?

— И да живеят бързат, и да чувстват…

— Аз днес за никъде не бързам.

— Аз също.

И те си размениха многозначителни погледи.

Сервитьорката корейка, облечена в подобие на японско кимоно, прекъсна разговора им като с източна почтителност им сервира.

— Ами тогава да поговорим по работа — въздъхна Ходасевич. — Веднага ще кажа — службата няма никакво отношение към това…

— А кой има?

— Моята заварена дъщеря.

— Танюшка ли? Как е тя?

— Вече е съвсем голяма. Завърши университета. Работи.

— Боже мой! Как лети времето! Помниш ли, Валерочка, как беше писал Пушкин: „Ние с теб ще станем дърти, а жените ни — дъртачки…“ Добре. Да пием. За теб и твоето семейство.

И те се чукнаха с топло саке.

— Та какво те интересува? — попита Лена.

— Ти нали работиш в „Куриер“? Заместник главен редактор, нали?

— Разузнаването ни работи един път! — засмя се тя. — Но не съвсем. Аз съм първи заместник главен редактор.

— Още повече. Кажи ми, Леночка — кога и при какви обстоятелства в редакцията ви се появи материалът за депутата Брячихин?

— Хайде и ти за това! — усмихна се Лена. — Цял ден ме мъчат с този въпрос!

— Че кой друг?

— Ооо, много хора! Самият депутат… Обеща всички да ни взриви и кастрира. От неговия избирателен щаб се обаждаха, от рекламната агенция… От Централната избирателна комисия… Ами ти, Валера, какво общо имаш с тази история?

— Този документ, характеристиката на Брячихин, е бил откраднат. От сейфа, който е в кабинета на Таня. Танюшка работи в същата тази рекламна агенция, която защитава интересите на Брячихин.

— Ооо! Съчувствам ти! И на момичето. Горкото!

— И така — по какъв начин този документ се оказа у вас?

— Предаде го в редакцията наш източник.

— Кой?

— Нали знаеш, Валера, журналистите не издават такъв вид информация. Единствено по решение на съда.

— Дори когато те питам аз?

— Още повече, когато ме питаш ти.

— Е, добре. Ще минем и без това. А кога се появи документът в редакцията, можеш ли да ми кажеш?

— Мога. Онзи ден. Тоест, в понеделник.

— И вие веднага го публикувахте? Без проверка?

— Е, това не е първата информация, която ни дава същият този източник — журналистката сви рамене. — Ползваме услугите му вече седми или осми път. И винаги всичко е било чиста работа! Никаква опасност от съдебен иск. Ние вярваме на този източник.

— Какво, човек с пагони ли е?

— Не. Той няма нищо общо нито с правителството, нито със спецслужбите, нито с големия бизнес. Просто частно лице.

— Добре. Да караме нататък. И така, в понеделник вие получихте този документ. Оригиналът ли е?

— Нашият кореспондент е видял оригинала. И му е било разрешено да направи ксерокопие.

— И какво стана после?

— Веднага разбрахме, че това е бомба. Решихме все пак да се застраховаме. Обадихме се в щаба на Прокудин. Това е кандидатът, съперник на Брячихин…

— Знам.

— Нашият вестник, макар че е независим, на тези избори поддържа Прокудин… И оттам ни потвърдиха, че такава характеристика на Брячихин най-вероятно, по техни данни, съществува. А после нашият кореспондент се обърна към психолога, съставил този документ. Успял да си уреди с него лична среща. И макар той категорично да отричал всичко, по излишно бурната му реакция нашия човек разбрал, че документът е истински. Тогава решихме да го отпечатаме и го вкарахме в най-близкия брой. В днешния.

Валерий Петрович поклати глава.

— Е, удовлетворих ли те? — усмихна се журналистката.

— Не съвсем, разбира се. Но в общи линии работата се прояснява. Благодаря ти.

— Е, виждаш ли — разсмя се Леночка, — колко е добре по работа да се говори в началото на обяда. Остава ни още куп време да си припомним миналото.

Тя повика сервитьорката и си поръча още една бутилчица саке. Първата някак незабелязано вече бе изпила.

— Може да си говорим за нещо романтично — продължи тя. — Помниш ли, Валерочка, как двамата с теб отскочихме до Амстердам?

— Помня, Леночка. Всичко за нас двамата си спомням.

— Според мен, твоето началство дори не забеляза отсъствието ти.

— Не знам.

— Моят главен редактор със сигурност не го забеляза. Хубаво време беше…

— Хубаво.

— Я ми кажи, Валерочка, защо…

И изведнъж тя спря насред фразата си.

— Какво защо?

— Аз заминах за Москва. А ти остана в Брюксел. И нито веднъж не ми писа. И не ми се обади. Защо?

— Ами така се получи, Лена — намръщи се полковникът. — Недей да ровиш в миналото.

— Че какво друго да ровим с теб? — горчиво се усмихна Леночка.

— Настоящето. Как нататък тръгна животът ти? Имам предвид, личният?

— Никак — горчиво рече тя. — Двама съпрузи имах. Изгоних ги. Жалко, че никой от тях не ми направи детенце.

— И сега си сама, така ли?

Тя подсмръкна.

— Ами така, отбиват се разни… Слушай, Валерка, я дай да се напием днес двамата, а? Ама така, че и дяволите да повръщат!

… В края на краищата, когато стрелката на часовника вече приближаваше три през нощта, Валерий Петрович докара Леночка в дома й, на площад „Преображенски“. Тя вече така се бе подредила, че в асансьора непрекъснато лягаше на рамото на Ходасевич. Той въведе Лена в самотното й, вмирисано на тютюн жилище. Тя си свали обувките и падна ничком върху софата, направо с костюма си. Полковникът внимателно я зави с одеяло. Тя затвори очи и прошепна:

— Слушай, Валерка, остани, а? Аз ще си п-п-поспя, а утре ще закусим з-з-заедно.

— Не, ще вървя — той целуна нежно Леночка по бузата.

— В-в-върви п-п-по дяволите тогава. Върви! На м-м-мен така ще ми бъде п-п-по-сп-п-покойно…

Но когато Ходасевич вече се бе обърнал да тръгне към вратата, Леночка изведнъж отвори очи и прошепна:

— А източникът се казва… Казва се Анжела Манукян… Н-но аз н-не съм ти казвала нищо…

Тя затвори очи и веднага заспа.