Оскар за смъртоносна роля

Таня

Петък

Таня не успя да се наспи тази нощ.

Кой знае защо сънуваше кораби — през цялото време й искаха фарватер8, боботеха й в ушите, басово, взискателно. Увиваше се като пашкул с одеялото, заравяше глава във възглавницата, за да се скрие от корабния рев, но как да се скриеш, когато всъщност няма никакви кораби и сирените са само на сън?

И така цяла нощ — за момент потъваш в лепкав сън и веднага се събуждаш от несъществуващи сирени на кораби…

Към пет и половина тази пародия на спане й омръзна и както и вчера, пъшкайки и охкайки, като стара баба, тя изпълзя от леглото. Състоянието й бе ужасно, чувстваше се не на своите двайсет и седем години, а направо на сто двайсет и седем. Главата й се върти, боли я кръстът и в стомаха й има някаква безтегловност — направо да пие кефир, вместо традиционното кафе… Впрочем, какъв ти кефир?! Скучни старчески продукти Таня все едно нямаше вкъщи.

Сложи чайника и отиде в банята. Докато си миеше зъбите не се погледна в огледалото, за да не се разстройва — досещаше се, че ще види доста тъжна картинка. Единствената надежда е леденостудената вода като средство срещу всички болести. Поне да поруменеят бузите й, поне в очите й да се появят остатъци от блясък…

Но не, днес измиването със студена вода не свърши никаква работа — от огледалото я гледаше непознато същество — рошаво, бледо, с тъмни сенки под очите…

„Ама че муцуна… — измърмори тя. — Не просто зелена, а някаква блатна.“

Изплези се на гадното огледало и отиде в кухнята. Чайникът вече кипеше. Извади бурканчето с кафе и сложи в чашата си четири лъжички, вместо обичайните две. Може пък това да я тонизира? Силно кафе, весела музика?

Включи радиото, но с веселата музика нещо не се получи. Равнодушният глас на говорителя каканижеше: „Четири взривни устройства бяха намерени вчера в покрайнините на град Грозни…“ Таня изруга и изключи радиото — ненавиждаше да започва деня си с негативни новини. Никога не бе разбирала хората, които едва събудили се, включват новините и сънени слушат за взривове и убийства. Но сега от новините няма къде да се скриеш — точно шест часът е и по всички станции се излъчват информационни програми, а те в Русия са ясно какви — тук откраднали, там взривили, другаде утрепали някого…

Кафето излезе горчиво, тишината в кухнята — зловеща… С всички сили й се искаше да избяга от тъжните си мисли, с нещо да ги потисне, и тогава добави захар в чашата си и посегна към купчинката аудиокасети на перваза на прозореца. Хвана касетата с Иван Кучин — изпълнителят на апашки песни. Добрите момичета не слушат такива песни, а този певец Танината майка го нарича направо Кучкин и люто го мрази. Неведнъж бе казвала заповеднически: „Татяна! Моля те, изхвърли тази гадост! Как може интелигентен човек да слуша подобен боклук!“

Но кога е било Таня да послуша Юлия Николаевна! Точно обратното — Кучин-Кучкин сега се намираше на видно място и периодично, въпреки гримасите, Таня го слушаше.

Тя сложи касетата и натисна „play“. Бодър глас изпя:

„Аз помня, че видяхте този пръстен — е как витрината тогава да не счупя?“.

За първи път през тази намръщена сутрин Таня се усмихна и ехидно попита певеца:

„А просто да купиш този пръстен не ти ли е минавало през ума?“. Кучин й помагаше да забрави всичко. В следващия куплет героят от песента раздразнено казваше:

„И търколих се като онзи пръстен, там, откъдето няма да се върна…“.

„Че ти нещо друго ли очакваше?“ — запита го Таня. Отново се усмихна, отпи още глътка… и изведнъж си помисли: „Ама Кучин всъщност пее истината! Щом се търкулнеш веднъж — не можеш да спреш! Ето и аз летя като онзи пръстен!… Безвъзвратно, към дъното!“.

Побиха я тръпки. Даа, пък тя се опитва отгоре на всичко да се усмихва. На какво?! В живота всичко е лошо, нестабилно, непредсказуемо! Хайде, уволнението и „вълчия билет“ за рекламния бизнес пак може да ги преглътне. А вчерашният взрив? А нощният инцидент?! Напълно е възможно да пие кафе в собствената си уютна кухня за последен път. Младежът, когото блъсна, за повече от денонощие може вече да е умрял!

Таня отмести недопитото кафе. И без това й се струваше горчиво, колкото и захар да му сложи. А животът, щом е тръгнал не както трябва, с нищо не можеш да го подсладиш… Трябва нещо да се направи, не може да продължава да се намира в тази неизвестност. А какво да прави? Поне… Поне да отиде до болницата. И да разбере как се чувства онова момче. А после, после… После сигурно трябва да постави Валерочка пред факта, че ще отиде в милицията и всичко ще си признае. По-добре да има наказание, отколкото очакването на неговата неизбежност.

На отделението за реанимация висеше табелка: „Затворено. Звънете!“

Да звъни и да се натресе на поредния гаден охранител никак не й се щеше. „Ще трябва да чакам, докато някой излезе“ — помисли си тя и с досада ритна с крак вратата. Тя неочаквано се отвори. „Ето ти затворено“ — зарадва се Таня. А нататък се оказа още по-просто. Непосредствено пред реанимацията имаше неохраняван от никого бокс, където висяха не само бели престилки, но и калъфи за върху обувките, и медицински касинки, и марлени бонета. „Ето това се нарича «сървис» за нас, конспираторите!“ — весело си помисли Таня, докато обличаше бялата престилка и оправяше пред малкото си огледалце лекарската шапчица. Видът й стана съвсем „медицински“. „Сякаш съм млада, но вече със световно име, лекарка“ — похвали собственото си отражение Таня.

Влезе в реанимацията и строго попита първата, попаднала й сестра:

— Къде е Кирил Евгениевич?

— В трета стая. Надясно по коридора — учтиво й отвърна сестрата.

Таня кимна и с решителна крачка влезе в нужната стая. Пфу, ама че работа има докторът! Шест легла, всичките заети с пациенти, на вид тежко болни — бинтове, системи, някой стене, някой охка… Но Кирил Евгениевич хич не се смущаваше от тази обстановка и с увлечение разглеждаше отвратителна на вид рана.

Таня се приближи безшумно благодарение на меките калъфи на обувките си! Леко докосна ръката на доктора и тихичко каза:

— Кирил?…

Докторът се обърна.

Радостен блясък в очите му Таня не видя.

Съвсем обратното — намуси се, сякаш пред него не беше красиво момиче, а лимон със сол, но без текила. Без да поздрави, попита — между другото, почти грубо:

— Как влезе тук?

— Първо, добро утро! — прекъсна го с ослепителна усмивка Таня.

Още нито един мъж не бе устоявал на усмивката й. Даже болният, който беше взел-дал, чиято гнойна рана преглеждаше Кирил Евгениевич, и той, едва помръдвайки устни, прошепна:

— Здравей, дъще!

Но дали докторите са особени хора, дали пък днес тя изглежда като някаква кикимора и е безполезно да се усмихва, само че ответната усмивка Таня не дочака. Кирил Евгениевич така си и остана строг и намусен. Хвана я под мишницата и каза:

— Да вървим.

Изведе я от стаята, напъха я в един празен кабинет и отново попита — ужасно строго:

— Как влезе тук?

Трябваше да му отговори.

— Не беше лесно! — рече Таня. — Отначало — през оградата. После прелъстих пазача ви. Той ми обясни, че през мазето може да се стигне до реанимацията. — Тя го погледна в очите и добави: — А болничното ви мазе, между другото, е ужасно място. Има плъхове.

Тя отново се усмихна, колкото се може по-беззащитно, за да може докторът да прочете по лицето й радостта, че вече не е в мазето, а тук, при него, под негова защита.

Обикновено дори пастрокът й, който беше толкова непробиваем, и той омекваше от очарователната й усмивка, обаче Кирил — никаква реакция! Все си остава намръщен и все мърмори:

— Защо си дошла?! Нали ти казах да се покриеш и да не се пъхаш, където не ти е работа!

— Не мога да седя… вкъщи — въздъхна Таня. И излъга: — Страх ме е.

Макар че нямаше нищо страшно, просто не я свърташе.

— А тук, значи, ти е добре, така ли? — присви очи докторът.

И Таня честно отвърна:

— Тук, с теб — да.

И отново никаква реакция. Ама че дръвник! Съвсем открито и направо му сипят комплименти, а той стои като камък!

Таня с всички сили се стараеше да изглежда безгрижно, но всъщност едва сдържаше сълзите си. Ето сега, пак всичко върви не както трябва. А на нея, кой знае защо й се струваше, че докторът, щом я види, ще се зарадва. И може би дори ще я прегърне…

Тя уморено каза:

— Не се сърди, моля те. Ей сега си тръгвам…

— По-добре изобщо да не беше идвала — прекъсна я той.

— Но аз трябва да зная! Две нощи не съм спала. Заради… онзи младеж… Жив ли е?

— Ех, Татяна… — въздъхна докторът.

Явно дълго не можеше да се прави на сърдит, лицето му постепенно се отпусна, очите му започнаха да блестят.

— Та жив ли е или не? — почти извика тя.

— Да, жив е, жив е, успокой се. Вчера го оперирахме. Състоянието му е стабилно…

На Таня й олекна на сърцето.

— А какво му оперирахте? — с умен вид попита тя.

— Таня! Не си затормозявай мозъка… — рече Кирил. — Още вчера ти казах — ще живее! След месец ще излезе от болницата и ще почне с нови сили да се боцка и да скача под колите.

— Слушай, а при него… А някой… — Таня се смути — не знаеше как да формулира въпроса си. Но Кирил отново я разбра от половин дума.

— Казва се Виктор Викторович Воронцов, на двайсет и пет години, живее в Капотня, регистриран е, че живее сам, у тях никой не вдига телефона… Ето това е всичко, което знам.

— А вие… съобщихте ли, ами там… — Таня отново се обърка как да го каже. Какво й става, вече изобщо не може да говори! Безсънната нощ ли си казва думата? Или докторът й действа така?

— В милицията ли? — отново се досети Кирил. — Да, знаеш ли, с милицията стана една работа! По принцип там трябва да съобщят момичетата от регистратурата. Но можем и ние, лекарите. Така че, аз им казах, че аз ще се обадя, а момичетата бяха много доволни, че ми прехвърлиха тази задачка…

— Ами ти? Ти не се ли обади? — ахна Таня.

Кирил само разпери ръце:

— Знаеш ли какво шантаво дежурство ми се падна!

— Но него някой го чака! Търси го! Притеснява се! — възкликна Таня.

— Еее, момиче, на теб не може да ти се угоди… — измърмори докторът.

— Благодаря ти, разбира се, Кирил, много ти благодаря, но така не може, нали? Ще си имаш неприятности!

— Аз ще се оправя с моите неприятности — твърдо каза той. — И с твоите, всъщност, също. Ако не ми пречиш, естествено…

— Аз не ти преча! — обидено, като ученичка, изписка Таня.

— Притесняваш се, безпокоиш се — разбирам това, но защо трябваше да идваш? Още повече — през оградата и мазето… Смятах сам да ти се обадя днес.

— Да, бе, сякаш си ми искал телефона… — измърмори Таня.

— Че защо да ти го искам? — изхъмка той. — Аз и така знам всичко за теб. Татяна Валериевна Садовникова, московчанка, красавица, живееш в Новогиреево…

— Кой ти каза? — шашна се Таня.

— Твоите приятели от охраната при бариерата. Нали сама каза, че са ти записали номера на колата.

— И какво? — все така не разбираше тя.

— Ами това. Още онзи ден бях в будката им. И се оказа — точно навреме! Те развили там бурна дейност. Имат компютър (неясно, естествено, защо) и базата данни на пътната милиция също. Така че аз си имах всичко наготово — на масата вече разпечатка с всичките ти данни — име, фамилия, адрес, телефон… А момчетата обсъждат колко пари да те одерат…

— Няма да ги огрее! — твърдо каза Таня. — На тия изнудвани колкото и да им платиш, все едно няма да те оставят на мира! И без това бях решила — по-добре да си призная всичко!

— Всичко да си признаваш също не е задължително.

— Как така?…

— Ами ето така, чуй. Тия охранители, чакали такива, си имат началник. Майор в оставка, железен. Те дори да пушат пред него не смеят, какво остава да гъкнат! А да устроят зад гърба му самодейност — пък съвсем е изключено!

— Въпреки всичко, не разбирам… — призна си Таня.

— Няма какво да разбираш! — безгрижно се усмихна Кирил. — Той, началникът на охраната, е мой добър приятел. Още вчера му се обадих и му описах ситуацията. Затова пък сега ти заявявам с цялата отговорност — оттук няма за какво да се страхуваш. Никаква тойота не е имало. И никакво момиче в нея. Раненият си е постъпил в болницата самостоятелно, а нататък нека си се оправят ченгетата.

— Ти си бил авантюрист, докторе… — замислено рече Таня.

Той сякаш не чу репликата й:

— И ето какво още. Вече съм написал медицинското заключение за този Воронцов. В него има много неразбираеми термини, но един ред мога да ти цитирам: „Да се установи точният произход на получените травми не е възможно.“

— Но… — Таня отново се смути, поруменя… Думите на благодарност, които вече бяха на езика й, изчезнаха някъде. Уж й беше радостно и леко на душата, трябваше да се усмихва и да казва благодаря, а тя почувства изведнъж, че още миг и ще припадне. Толкова й тежеше главата, езикът й беше надебелял, а в стомаха й — истинска революция — едновременно се бунтува, и й се гади…

Кирил внимателно се вгледа в лицето й:

— Танюша, добре ли си?

— Не — честно си призна тя. — Вие ми се свят и краката ми някак треперят. Вече втори ден. Никога по-рано не ми се е случвало. Може би, кръвното?

— Рано ти е да имаш кръвно — махна с ръка докторът. — Просто си много изнервена, мисля. Добре, да идем в моята стая, ще ти сипя кафе…

— Вече пих сутринта — оплака се Таня. — Толкова горчиво ми се стори!

Кирил още веднъж я погледна с изпитателен поглед. Сега не я гледаше симпатичен мъж, а строг, досаден лекар.

— Разстройство, повръщане имаш ли?

— За първи път говоря с мъж за разстройство… — слабо се усмихна тя.

Докторът нетърпеливо се намръщи и Таня покорно отвърна:

— Не, нямам никакво разстройство. И повръщане също. Само ми се гади и храната ми горчи.

— Болки в корема имаш ли?

— Не. Само тежест. И се е подул.

— Какво? — не разбра Кирил.

— Ами, коремът ми се е подул. Отекъл ли се казва? С една дума — станал е по-дебел. Макар че, наистина, последните дни плюскам като невидяла.

— Аха. А закъснява ли ти? — неочаквано попита докторът.

— Какво?

Той търпеливо попита:

— Кога ти беше последният цикъл?

Таня усети, че се изчервява. Не, това разбира се си е нормален въпрос. Всички лекари го задават. Но само че… само че кой знае защо й се струваше, че Кирил Евгениевич не е лекар, а просто мъж. Когото засега слабо познава, но въпреки това й е симпатичен. А тя никога не бе разговаряла с мъже за закъснения и цикли…

— Не помня… — промърмори тя.

— И тест, разбира се, не си правила! — констатира Кирил, сега, уви, пак не мъж, а лекар…

— Тест ли?

Таня дори не разбра — подобни истории не беше имала през живота си.

— Тест за бременност! — поясни той.

— Н-не. Не. Защо?

— Че какво, ти не може да си бременна ли? — подсмихна се докторът.

— А не, разбира се, че теоретично може — Таня съвсем се смути, — но аз… но на мен… ние винаги сме взимали мерки… — Думата „презерватив“ тя не би могла да произнесе и затова употреби евфемизъм. — Онези мерки, които са със сто процента гаранция…

— Стопроцентова гаранция дава само пълното въздържание… — усмихна се Кирил.

А Таня изведнъж почувства как се руши, разпада се на влакна онази незрима връзка, която бе възникнала през нощта, когато се бяха видели за първи път…

„Какви ги измислям?! — ядоса се тя на себе си. — Каква, по дяволите, незрима връзка. Аз съм свободно момиче, той е свободен мъж. Какво изведнъж съм взела да се смущавам като ученичка? Какво толкова има в това, че лекар те е попитал за закъснение?!“

Но нали Кирил Евгениевич за нея не е просто абстрактен лекар… Макар че в момента беше именно лекар и продължаваше да я разпитва:

— Водиш ли си календар?

— На какво?

— Отбелязваш ли си дните на цикъла? — търпеливо повтори той.

— Не. И защо? С това нямам никакви проблеми.

— Все пак, спомни си кога е бил последният ти цикъл?

Наистина — кога? Май отдавна. Таня си спомни, че тогава още валеше дъжд със сняг, а те с Родион умуваха над концепцията за реклама на нов вид водка, останаха в офиса до късно, и й беше ужасно терсене — болеше я коремът, светлина в тунела не се виждаше, а по прозореца пълзяха ледени пръски… Ама, чакайте, сега е вече лято! И новият вид водка (все пак измислиха рекламата за нея) вече отдавна се продава!

— Боже мой… — тихо рече Таня и жално погледна Кирил Евгениевич.

Но той не я гледаше. Сухо каза:

— Щом се прибереш вкъщи, направи си тест. Мисля, че той ще ти изясни много неща. А по-нататък ще постъпиш според обстоятелствата. Е, да пием по едно кафе?

— Не ми се пие кафе… — каза Таня.

Като в мъгла, тя стана и тръгна навън.

— Таня! Почакай! — Кирил Евгениевич също скочи.

Ето, сега вече той не е лекар, а мъж… само че… само че… защо толкова я е срам? И защо изобщо не й се иска да го вижда?! Нито него, нито който и да било мъж?!

— Аз… аз ще ти се обадя — промърмори тя.

— Ами тогава си запиши телефона ми!

Не, тя няма да издържи да вади химикалка, да търси хартийка, за да запише… По-бързо вън оттук! Защо ли толкова й се иска бързо да избяга, и на нея самата не й е ясно… Може би, за да може Кирил да изтича след нея!

Само бързо изрече:

— Добре де, няма какво да записвам, звънни ми ти, ако искаш!

И веднага хлопна вратата на кабинета.

Кой знае защо не се съмняваше, че Кирил непременно ще се спусне след нея. Но той не се спусна…

Таня мина по коридора на реанимацията и се намери в бокса. С отвращение съблече престилката… Сега изобщо не се усещаше като лекарка, млада, но световноизвестна. Напротив, чувстваше се стара, но дяволски глупава развалина.

Тъй като наоколо нямаше никого, Таня вдигна фланелката си и внимателно огледа корема си. Не, засега май не е надебелял… Тя лекичко чукна с пръсти по него: „Ей, има ли някой тук или не?“.

Вслуша се в себе си — май детето още не мърдаше. Да, започва да мърда доста по-късно. Ама че се накисна!

„Дявол да го вземе, какво да правя?! Макс, естествено, ще се зарадва и веднага ще ми предложи да се оженим, ама аз… Не искам да се омъжвам за него! Не искам и това е! А дете от него още по-малко искам!!!“.

Таня бавно, много бавно оправи пред малкото огледалце косата си, начерви устните си, приглади с ръка невидима гънка на блузата си. Всъщност, много й се искаше вратата на реанимацията изведнъж да се отвори. И на прага да се появи Кирил Евгениевич. Би сложил нежно ръка на рамото й, би я прегърнал ласкаво и би й казал: „Не се безпокой, Танечка. Ние с теб с всичко ще се справим!“.

Но той така и не излезе. Таня го разбираше — той и без това беше вложил много сили, за да измъкне съвсем непознатото момиче от перипетиите. Бе извършил длъжностно престъпление, бе променил медицинското заключение, бе се оправил с ония тарикати — охранителите… Не го е направил само от добро сърце… Явно е искал тя да се възхити от него. Да го оцени. За да стане нещо между тях. Пък и самата Таня искаше това! Нали искрата бе пламнала още от пръв поглед между тях! Неслучайно й се струваше, че го познава още от детството си… И докторът явно също бе почувствал нещо подобно, макар да казват, че мъжете хич не вярват в приказките за прекрасни принцеси… Но Кирил съвсем точно бе решил, че тя е неговото момиче. И изведнъж такъв провал — потенциалната принцеса май се оказва в особено положение. Естествено, от друг…

„Чакай, не се паникьосвай още! — опитваше се да се успокои тя. — Нищо още не се знае. Може пък по друга причина да плюскам като слон. И да ми се гади по триста други причини! Ще си купя сега тест, а той ще се окаже отрицателен! Ето тогава ще дойда при Кирил и ще му кажа: Явно си страхотен хирург, но като гинеколог не те бива! И тогава аз… и тогава ние с него…“

Постара се да изгони от главата си греховните мисли. За последен път се погледна в огледалцето, пъхна го отново в чантата си и с бодра крачка излезе от реанимацията. Добре би било да излезе от тази болница, както и влезе — без проблеми. В девет сигурно ще е още по-лесно да се измъкне, отколкото рано сутринта, защото наоколо цари суетня, визитации, комисии, студенти, роднини на пациентите, които с нетърпение чакат лекарите…

На стълбищната площадка пред реанимацията се оказа пълно с народ — група младоци с бели престилки, уплашени очи и цигари, разплакана кавказка жена, май дагестанка, с черна забрадка, двама угрижени мъже с тънки якета… Всички те посрещнаха Таня с тревожни погледи, явно чакаха от реанимацията да се появи лекар.

— Вие ли сте Ирина Аркадиевна? — спусна се към Таня дагестанката.

— Н-н-не… — измърмори Таня, като натискаше копчето на асансьора.

— А тя кога ще излезе? — не я оставяше на мира жената.

— Много скоро. Чакайте — меко каза Таня (естествено нямаща понятие коя е Ирина Аркадиевна и изобщо ще излезе ли тя).

— Ирина Аркадиевна обеща, че ще дойде в девет часа! — настояваше жената.

— Ще излезе всеки момент! — увери я Таня.

Хвала на Всевишния, асансьорът дойде бързо. Таня се вмъкна в кабинката, веднага натисна бутона за първи етаж, вратите на асансьора започнаха да се затварят… и в този момент влязоха двама мъже — същите онези, с якетата, които стояха на площадката пред реанимацията.

— Вие за кой сте? — учтиво попита Таня.

— А вие? — неясно защо се ухили единият от мъжете.

— Аз съм за първия — сви рамене тя.

— А ние сме за там, за където и ти — похотливо се подсмихна вторият. — Ти ли си Садовникова?

— Тя е, тя е… — потри ръце първият. — По курвенската муцуна си личи!

И той меко, но здраво я хвана под лакътя.

Таня побледня.

— Вие… вие кои сте?

— Ние, сладурано, сме Воронцови — зловещо се ухили вторият.

— Аз съм Николай Викторович, а той — кимна към другия — Андрей Викторович. Е, а какво се е случило с Виктор Викторович, ти вече знаеш. Знаеш, нали?

Таня прехапа устна и премълча.

— Знае. Умно е котенцето, по очите му виждам — с удовлетворение констатира Андрей Викторович.

— Не, Андрюша, едва ли — възрази първият брат. — Умните не карат така. Умните гледат на всички страни, пред зебрите спират, не блъскат хората…

— Това е така — подхвана вторият. Стисна с пръстите си като с клещи Таниния лакът и й вдиша в ухото: — Ти, овцо, поне загряваш ли какво си направила?

— Вашият брат… Виктор… не вървеше по зебрата. И лекарите казват, че той изобщо е бил друсан, самият той не е знаел какво прави и къде ходи — възрази Таня.

— А да сме давали думата на тая коза? — учудено попита братчето си първият от Воронцовите.

— Не, не сме й давали! — зарадва се вторият и болезнено извъртя лакътя на Таня.

Тя изохка, но да спори, явно, беше безполезно. Тук трябват кротост, кротост и още веднъж кротост…

— Простете ми, моля ви — жално рече тя, като едва се сдържаше да не шибне с коляно тоя гад между краката.

Асансьорът най-сетне стигна до първия етаж. Братята сръчно подхванаха Таня под мишниците и я затътриха към изхода. Младият лекар, застанал на площадката пред асансьора учудено ги изпроводи с поглед. Неуверено викна след тях:

— Ей, девойче! Всичко наред ли е?

„В американските филми е редно да се отговаря: Yes, I am ОК“ — кой знае защо си помисли тя.

Но в живота тя не успя да отвърне нищо, само ахна — първият от братята с незабележимо ловко движение й извъртя малкия пръст и Таня се задъха от болка. А вторият мръсник се обърна към „добрия доктор“ и поверително му каза:

— На момичето съпругът му е в реанимацията. И тя е много разстроена…

— Ааа… — равнодушно рече лекарят и веднага загуби интерес.

Повече никакви препятствия не срещнаха по пътя си. Воронцови извлякоха Таня от болницата, минаха с нея по пътечката до празния болничен парк, грубо я блъснаха на една пейка… Тя не се опитваше да се отскубне. Първо, силите не бяха равни, второ, Воронцови, всъщност, бяха в правото си. Незаконно, грубо — но в правото си. В Русия единствено по такъв начин можеш да постигнеш нещо. Едно не й беше ясно — откъде са разбрали?! И толкова бързо? Нали Кирил не е могъл да намери в дома на Воронцови никого? В милицията не се е обаждал… Или Кирил я лъже? Или в милицията и на роднините се е обадил някой друг?! Някой от колегите на Кирил? Впрочем, какво значение има… Важното е, че няма никакъв смисъл да отрича. Безполезно е…

— Какво искате? — уморено попита тя.

Братята се спогледаха. Онзи, който май беше Андрей, възмутено възкликна:

— И още пита!

Вторият с престорено съчувствие попита:

— А, ма! Ти толкова ли си тъпа?

— Младежо — с леден тон се обърна към него Таня. — Тук тъпи няма. Е, може би, освен вас…

И естествено си го получи.

— Ах ти, пачавро! — изсъска някой от братята и я удари в слънчевия сплит.

Таня остана без дъх, хвана се за корема…

— Я, повтори какво каза?! — той вдигна ръка за нов удар.

— Колко… — Таня все още се задъхваше. — Колко… искате?

— А, виж, така е по-добре… — удовлетворено отговори първият изверг.

Вторият заучено изстреля:

— Двайсет хиляди щатски долара. За лечение, възстановяване, а също така в качеството на компенсация за морални щети.

„Абсолютно нереална сума. Те са идиоти“ — веднага си помисли Таня. А на глас каза:

— Но аз нямам толкова…

Тя наистина се надяваше, че те ще се спогледат и после ще попитат: „А колко имаш?“.

Но братята не се спогледаха.

— Ще ги намериш! — спокойно изрече първият.

Вторият добави:

— А ако не ги намериш, ще продадеш апартамента.

— Даваме ти срок три дни! — делово каза първият брат.

— За три дни не мога да продам апартамента! — твърдо рече Таня.

— А, виж, това са си твои проблеми, малката… — подсмихна се вторият.

Първият също се ухили:

— Ти последствията гледай, мърло! Как я мислиш тая? Ние ако искаме — ще си траем, ако искаме — ще дадем ход на делото. А в съда, нали знаеш, по всички параграфи могат да те дръпнат…

Брат му радостно подхвана:

— Направо кофти работа… Карала си с превишена, сигурно си била пияна, блъснала си Витя на зебрата, избягала си от мястото на произшествието… Така че, ще гледаш през решетките…

— Но преди това — подхвана сега вторият, — ние ще се разправяме с тебе заради брат ни. Ох, как ще се повеселим! — той с удоволствие погледна своите грамадни юмруци.

— Всичко разбрах — веднага каза Таня. — Ще намеря парите. Само че може ли да ви задам един въпрос? Вие ли взривихте колата ми?

Братята се вкамениха.

— Колата? — малко объркан попита първият.

А вторият се намръщи:

— К’во дрънкаш, овцо?!

И отново замахна да я удари.

— Моля ви, не ме удряйте! — примоли се Таня. — Ми аз само попитах!… — Тя изхлипа и добави: — Моята кола… онази същата… вчера сутринта се взриви! Затова си помислих, че може да сте вие?…

— Много ни е изтрябвало! — презрително каза вторият брат. И назидателно изрече: — Ето, сигурно Господ те е наказал, мръсницо!

— Тогава още един въпрос! — не мирясваше Таня. — Вие обаждахте ли се на милицията?

— Тебе какво те интересува? — сви рамене първият, по-тъпият.

— Много даже ме интересува — твърдо каза Таня. — За какво иначе ще плащам двайсет хиляди? За да замажа работата.

— Двайсет хиляди плащаш за щети. И за лечение! — избъбри вторият брат.

— А, не! — ядоса се Таня, която веднага забрави, че беше решила да бъде кротка. — Аз ще ви дам двайсет хиляди, а вие ще ми пратите ченгетата?! Не, тогава не става работата! Щом ще се стигне до съда — нека тогава съдът присъди колко да му платя!

— Какво каза? — по-палещият се от братята вече вдигна ръка за нов удар, но вторият, по-здравомислещ, го спря.

— Добре, котенце, не съскай! Не сме заявявали ние в милицията. И няма да го направим, щом платиш на Битка. Той даже и бележка ще ти даде, че няма повече претенции.

— Конструктивно — оцени го Таня. — Тогава още един въпрос — последен. Откъде разбрахте? За това, че брат ви го е блъснала кола?

Братята се спогледаха. Тъпият май се приготви да каже поредната грубост, но разумният го спря отново и спокойно каза:

— Онзи ден чакахме братчето на гости. Каза, че ще дойде към осем, а стана девет, десет, единайсет — и го няма и няма… Та се притеснихме и взехме да звъним по болниците… И към сутринта го намерихме, горкия…

„Не става — бързо помисли Таня. — Може и да са го намерили в болницата, ама как са разбрали, че аз съм го блъснала с колата? Виктор е в безсъзнание, не е могъл да им каже, а освен него кой знае? Кирил? Охранителите? Но Кирил обеща, че те ще мълчат… Не, някак не е убедително…“

— Аре, малката! — приключи разговора вторият брат. — За всичко се уговорихме, всичките си въпроси ни зададе… Така че можеш да изчезваш!

— Върви, събирай мангизите! — подхвана първият. И заплашително добави: — А ние ще ти се обаждаме. За да разберем как вървят работите. Приятно ни беше да се запознаем! Оревоар!