Оскар за смъртоносна роля

Таня

В същото това време

Братя Воронцови се запътиха към вратите на болничния двор, без да бързат, важно, както вървят уверените в себе си и в правотата си хора. Таня остана да седи на пейката в парка. Чувстваше се ужасно — в устата й горчеше, главата й се въртеше, а мислите й не се редяха стройно, в логичен ред, а се мятаха като болни рибки…

Облегна се назад и механично, в такт с дишането си си повтаряше: „Какво ми е, какво ми е, какво ми е?…“

А с нея ставаше нещо кошмарно, гадно, каквото никога в живота не й се бе случвало.

По-рано й се струваше, че всички възможни усещания в този живот тя вече е изпитала. И ярост със злоба са я задушавали. И отпуснатост, да си го кажем направо леност я бе обсебвала. И скука, и отегчение… Но виж такава апатия — толкова черна и безпросветна — не бе я налягала. Удивителното по своята мерзост чувство, когато не ти се иска НИЩО. Нито изискани вкуснотии, нито ярки впечатления. Нито задушевни разговори, нито утешения, нито секс… Сигурно точно в такова състояние хората се бесят и давят, и не оставят писма или бележки, защото даже да се пише — да се формулира текст и да се движи писалката по хартията — просто не ти се ще…

Но от пейката така или иначе трябваше да стане. Да се махне оттук. Механично, като робот с трайно зададена програма, да направи крачка, втора, трета… Да излезе от територията на болницата. Да се качи в колата. Да запали мотора. Компютърната програма, която управлява Таня, е съвършена и сложна. Тя дори умее да превключва и знае кога да мине на по-високо ниво… Аха, ето аптека. Тук трябва да спре. Ей, роботе, напомни ми защо? Ах, ами да…

Таня влезе в аптеката и замря на прага. Тестове, тестове… Я, роботе, подскажи на кое гише се продават? Правилно, на „лекарства без рецепти“. А защо възрастната лелка фармацевт я гледа така странно? И я пита:

— Девойче, зле ли ти е?

В аптеката ти задаваш въпросите, а не ти ги задават на тебе, така че фармацевтката се държи неправилно. Нейното поведение може да провокира нарушаване на програмата. Но да се отговори все пак трябва:

— Благодаря, всичко е наред. Кажете, тестове имате ли?

— Пфу, пък аз си помислих… — с видимо облекчение въздъхва аптекарката.

И отново не е ясно, защо лелката не отговаря на въпроса, а приказва нещо неясно? Ще трябва да повтори:

— Трябват ми тестове за бременност. Имате ли?

— Да, да, разбира се! По седемнайсет рубли единият, да ви дам ли три?

— Да, сигурно… — Защо каза това „сигурно“?

— Ама защо се притеснявате толкова? — не я оставя на мира аптекарката. — Това е голямо щастие!

Умилен поглед от гишето — как ли трябва да реагира на него? Сигурно просто трябва да каже „благодаря“? Ами когато след теб викат: „Късмет, девойче! И здраво поколение!“ — и тук ти остава само да премълчиш. И да се зарадваш, защото в главата ти най-сетне се мярва не програмирана, а напълно човешка мисъл: „Абе какво се е захванала с мен?! Не е нейна работа!“

Таня излезе от аптеката, качи се в колата и избъбри по адрес на лелката:

— Ууу, дърта кикимора…

Разбира се, безобидната, любопитна женица не заслужаваше такива думи, пък и всъщност Таня не й се сърдеше.

Съвсем обратното — досадната намеса на аптекарката й помогна да се събуди.

Таня завъртя глава. Ура, магията се стопи, роботът в нея изчезна. И светът наоколо вече не е картинка от компютърна програма, а истински, жив! И самата тя също е жива! Вярно, едва жива. Като в компютърните игри със стрелби, когато ти остава само четвъртинка живот от началните девет живота…

Четвърт живот. Или даже една осма. Интересен образ. Трябва да го запомни. И някъде да го използва. Да речем, в социална реклама за вредата от тютюнопушенето…

„Ето, вече мисля за работа. Чудесно!“ — отново се зарадва Таня.

Макар че какъв смисъл има да мисли за работа. Засега работа няма и в близко време не се предвижда, така че няма защо дори да се разстройва. И без това сега не й е до реклама. Трябва да мисли как да оцелее — при условие че в наличност има не цял живот, а само някаква си скапана частица от него…

И как да се оправиш в такива обстоятелства? Очевидно е, че също по правилата на компютърните игри. Първо, да проявява крайна предпазливост… За да не й вземат и жалката четвъртинка, а второ, да си включи на максимум мозъка и да се опита да намери резервен живот.

Таня предпазливо — трябва да се пази! — тръгна с пеженцето. Престрои се в най-безопасната средна редица, убеди се, че никакви подозрителни коли не карат след нея. И едва тогава включи мозъка си и започна да обмисля броеницата от следващи действия.

Първото зърно от броеницата беше тестът. Така… Има инструкция, всичко е много просто. Гарантирани са, както пишат, деветдесет и осем процента… Ефективен е още „от първия ден закъснение“. А тя какво закъснение има? Таня даде на теста, както пишеше в инструкцията, „пет минути за оценка на резултата“ и не я домързя да разрови тефтера си.

Къде са записките от онези времена, когато работеха над рекламата за водка?… Кога горе-долу е било това! Преди месец? Месец и половина? Аха, ето го: „Водката — еликсир на младостта“, точно преди два месеца… Лоша работа! Добре де, няма отсега да се паникьосва! Може пък закъснението да е заради изхабени нерви? Или е настинала? А може би вече е започнал някакъв свръхранен климакс, заради вредната работа и лошата столична екология?… С една дума — куп версии и Таня е съгласна на всичко, даже на климакс… Макар че по-рано от мислите, че и нея, както и всички жени по света, я очаква угасване на репродуктивните функции, изпадаше в страшна паника.

Добре, сега вече е време да погледне. Таня зажумя, извади индикатора на бял свят, преброи до три и отвори очи. Две ивици. Тлъсти, нагли, уверени. Може би все пак е грешка? Или тестът е дефектен? Таня скъса още една опаковка. Този път не се махна и не затвори очи. Стоеше и гледаше как на индикатора отново се появява не една, а две безжалостни ивици… Ах, ако причината беше в нервите, простудата или даже климакса!

„Какво пък, остава да приема това — промърмори тя. И изпробвайки новата идея на вкус, изрече: — Аз ще имам дете!“.

Замря и се вслуша в себе си. Кой знае защо очакваше, че вътре в нея нещо ще се раздвижи — нови чувства, нови емоции… Но никакви необичайни усещания нямаше. Съвсем нормално състояние и съвсем обикновени, доста странични мисли: „Добре, че сега е двайсет и първи век! Ами ако живеех в пуританското Средновековие — щях да се скъсам от рев, че детето може да се роди извънбрачно… В Кавказ сигурно и досега ридаят… Ами ако, да кажем, бях американка? О, тогава без въпроси — вместо да раждам, щях да заведа дело срещу производителя на «гумено изделие номер две»… Ние, разбирате ли, се надявахме на тях, а те такъв сюрприз да ни извъртят! Но щом в Русия никакви искове не се подават, ще трябва да се примиря — ще имам детенце и най-вероятно и мъж — Макс. Сигурен, малко скучен и не най-богатият, но въпреки това печеловник и опора на семейството.“

„Е, Макс, поздравявам те! — избърбори Таня. — Ти се оказа хитър и вездесъщ, въпреки предприетите мерки… Признай си, може би ти и не си се старал особено да ме пазиш? Нали искаше деца. И колко пъти казваше, че така силно ме обичаш, че искаш на земята да се появи нашето, твое и мое, продължение…“

Ето че продължението се появи. По-точно, скоро ще се появи. Какво пък — такова събитие трябва да се отбележи с чаша хубаво кафе. Или сега не бива да пия кафе?… Таня замислено замря над буркана с нескафе и реши, че сигурно мъничко може — това пък да не е алкохол! А да хапваш сурово пушен колбас дали не е вредно? Пфу, ама че живот започва — ще трябва да мислиш не за себе си, а за непонятно същество, скрито вътре в теб…

„Нещо мислите ми хич не са майчински — разстроено помисли Таня. — Впрочем, нали майчинският инстинкт не се събужда веднага — ще почакаме… Интересно, какви ли са бащинските инстинкти на Макс? И как ще се държи той?“.

Таня си представи, че му съобщава тази фантастична новина… И Макс отначало се вцепенява, а после цъфва в щастлива усмивка, вдига я на ръце, целува я, заравя лице в косите й…

„Разбира се, че Макс ще бъде щастлив. И разбира се, че ще ми направи предложение — мислеше Таня, — а аз естествено ще го приема и ще родя детенце, и ще го храня и повивам, и люлея, и ще скачам нощем… Ами мама как ще се зарадва — дъщеря й е пораснала, узряла и вместо да танцува в нощните клубове, пее фалшиво приспивни песни…“.

Таня си се представи с избелял пеньоар, с небрежно вдигнати коси, с протрити чехли, а на ръцете й — бебе! Трогателна картинка. Даже циникът Полуянов — и той ще се изкефи. Само за едно е жалко — рушат й се плановете. Не за живота й, не за кариерата й, да върви по дяволите кариерата, пък и детето не е пречка за кариерата, винаги може да се накупят памперси, да се наеме някоя гледачка, да викне майка си и пастрока си да възпитават внука… За друго е жалко. Жалко е, че се рушат плановете за любов, която едва-едва, за пръв път в живота й сякаш започваше да се заражда, както й се стори, в отношенията им с доктор Кирил… Впрочем, каквото е направено — направено е вече. И щом Господ й е дал дете от Макс — значи това дете ще се роди. И тя ще го обича, ще го пази, ще го учи и ще го глези.

Картината на монитора беше в режим онлайн. Максимално увеличение, сочни цветове, два плана: общ и едър. Напълно достатъчни възможности, за да се получи цялата гама от чувства върху лицето й… Дъгата — червено, оранжево, жълто, зелено… Ето и момичето също: почервенява, очаква, жадува да узнае, замисля се… Колко е красиво това! Жалко, че не се чува какво говори тя… Макар че работата в думите ли е? Цялата работа е в очите й, едновременно щастливи и тревожни, умиротворени и жални. А думите — вместо нея е говорил Моцарт в своя гениален „Реквием“, трябва да се увеличи звукът…

Той прослуша заключителните акорди. Със съжаление изключи музикалната уредба. Още минута се полюбува как устните на момичето потръпват в нервна гримаса, а ръцете й нервно мачкат карираната салфетка… После въздъхна и натисна бутона на интеркома.

— Слушам ви — отвърна сервилен глас.

Той за последен път погледна в огромните, тревожни очи на девойката и произнесе само една дума:

— Започвайте.

В работата Макс го нямаше. Учтивата секретарка съобщи, че днес е в движение, вероятно няма да се върне в офиса и посъветва Таня да му се обади на джиесема.

Таня благодари на секретарката, затвори и изхъмка:

„Къде се губиш… татенце?“.

Обади му се на джиесема — също провал, веднага се включи автоматичният отговор. Строгият глас на Макс информираше: „В момента не мога да говоря, моля, обадете се по-късно.“

„Еее, чичо, ти май се криеш от алиментите!“ — отново се усмихна Таня. Последен опит — ще звъним вкъщи. Там, разбира се, го няма, но може би секретарят ще я зарадва с нещо? И вярно, зарадва я — с бодър глас й съобщи: „Здравейте, мен засега ме няма, но точно в пет часа ще се върна.“

„Не, Макс, макар и да си солиден човек, почти баща на семейство, ама си глупчо — весело си помисли Таня. — Специално за крадците ли си записал такова съобщение?“.

Тя погледна часовника — охо, вече е почти четири. Някак незабелязано беше минал денят — първо със страданията, после с размислите… Е, какво пък — по всичко личи, че при такъв ден и вечерта трябва да бъде съответната. Нека тя мине в обяснения. С Макс. За това, че любовта им си има продължение… Доста хубав сюрприз за вечерния чай.

Таня излезе от къщи, изтича надолу по стълбите и се качи в пеженцето. Към обгорелия скелет на тойотата се стараеше да не поглежда…