Оскар за смъртоносна роля

Таня

Вторник, сутринта

Както винаги нощта с Макс беше хубава. Ранното утро също мина разкошно — кафе в леглото, топли кифлички, нежни думи, горещи целувки… А след закуската Макс поглези Таня с любимия й каприз — да й разреше косите деликатно, но качествено, като фризьор от най-елитен салон. Лошото беше, че Таня вече нямаше време да се прибере, за да се преоблече, затова трябваше да отиде в офиса с вчерашните си дрехи. Признак на лош вкус е разбира се, но какво да се прави? Ризите на Макс са й големи и стават единствено за ролята на халат, а дрехи при любовника си Таня не оставяше. Да държиш свои вещи при мъж е най-прекият път да попаднеш под негова зависимост, а тя не искаше да зависи от никого, даже от милия Макс.

„Наташка сигурно ще ме ухапе, че съм с вчерашните дрехи… И Тьомка ще ме пита, уж между другото, но така хитричко: «Не сте си спали вкъщи, нали, Татяна Валериевна?». А и Теплицин ще забележи, той винаги забелязва как е облечена… Е, хубаво, де… Ще се пошегувам някак си и ще се отърва…“.

… Само че днес никой не започна да се шегува с Таня. В „Петата власт“ всички я посрещнаха студено. Както никога досега охранителят на входа дори не й се усмихна и й поиска пропуска, сякаш я виждаше за първи път. Андрей Фьодорович, с когото се сблъска в коридора, гледаше покрай нея и я поздрави през зъби. А Мишка Колпин пък обратното — зяпаше я с любопитство и с очаквателен поглед… Сигурно така гледа колекционерът на пеперуди, когато се кани да забоде поредния си екземпляр.

„Всички се държат така, сякаш имам хонконгски грип“ — ядоса се Таня.

Няма нужда да си Касандра, за да се сетиш, че слухът вече се е разнесъл из агенцията. Ясно е, че никой още не знае детайлите, но същността е очевидна — госпожица творческият директор (предизвикателно успяла, неприлично красива, прекалено самоуверена) най-сетне се е издънила.

Даже Наташка, чиято професия поне я задължава да бъде винаги невъзмутима, не се държа безстрастно. Едва Таня стъпи на прага, секретарката, която никога не бе ставала при появяването й, моментално скочи, изпъна се и запелтечи:

— Здравейте, Татяна Валериевна… Радвам се да ви видя… Може би имате нужда от нещо?

— Както обикновено — кафе и списъка с обажданията — подхвърли Таня като влизаше в кабинета си.

Меденият съчувстващ глас на секретарката я засегна повече, отколкото неприкритата студенина на Теплицин.

Таня влезе в любимия си по-рано кабинет с коженото кресло, автоматично изпълни всекидневния ритуал — включи компютъра, извади от чантата си тефтера, отвори го на страницата с днешните задачи… и разбра, че работата й — така привична и интересна — тази сутрин никак не я вълнува. Беше й все едно че новият джиесем оператор именно днес бе обещал да даде отговор дали са съгласни да поръчат реклама в „Петата власт“. И как върви работата по новата марка бисквити — вече й беше все едно. А пък да мисли как да кандърдисва несговорчивите клиенти от колбасарския завод, които отхвърлят вече трета рекламна концепция, изобщо не бе в състояние…

„Хич не ми е до работа сега. Значи няма защо да се насилвам“ — реши Таня и затвори тефтера.

Точно тогава се появи Наташка с кафето. Таня успя да забележи, че чашата и захарницата са измити до блясък и, противно на традицията, са подредени върху подноса в идеален ред, а бонбониерата е с любимите й бонбони.

„Съжалява ме — помисли си Таня. — Иска поне с нещо да ме зарадва.“ И от това й стана още по-тъжно.

Наталия, пак против всички правила, остави табличката на бюрото без обичайния грохот при досега с полираната повърхност и без да задрънчи всичко. И започна:

— Обаждаха се от джиесем оператора, казват, че…

— После — прекъсна я Таня. И кимна към стола за гости: — Седни, да си поговорим.

Наташка не изпълни нареждането й. Застана до бюрото, мигаше непрекъснато и явно се учудваше — как така шефката не се интересува какво са казали потенциалните клиенти, които имат рекламен бюджет почти милион долара?!

— После всичко ще ми разкажеш — повтори Таня. — Сядай.

Тя отпи от кафето. Напитката, дори в божественото Наташкино изпълнение, й се стори горчива. Таня се намръщи.

— Какво не е както трябва? — веднага се развълнува секретарката.

— Всичко си е както трябва — махна с ръка Таня, като пусна в чашата допълнителна бучка захар. — Не се шашкай толкова. Трябва да поговорим.

— Да поговорим ли? — оскубаните вежди на Наталия се вдигнаха нагоре. — Ами нали се опитвам да ви кажа, че ето, от джиесем оператора се обаждаха…

— Ох, Наташка, хич не умееш да се преструваш — въздъхна Таня.

Излезе иззад бюрото си и я повика с жест към столовете за гости — пастрокът й неведнъж й беше обръщал внимание, че за да поговориш с човека, първо трябва да го накараш да се отпусне.

— С една дума, казаха, че искат таймаут и ще мислят още — Наталия все пак успя да завърши мисълта си.

— Нека мислят — небрежно подхвърли Таня.

В рекламния бизнес фразата „искам таймаут“ е евфемизъм за отказ и на Таня това й беше съвършено ясно, обаче нямаше никакви сили да се разстройва и по този повод.

Наташка внимателно се вгледа в лицето й (а тя се опитваше да изглежда безстрастна) и с изкуствен оптимизъм изстреля:

— Ще ги пипнем ние, Татяна Валериевна! Гарантирам!

— Възможно е — равнодушно кимна Таня. И за трети път, вече едва сдържайки се, кимна към столовете за гости: — Е, ще седнеш ли най-сетне?

Наташка много предпазливо седна (впрочем, въпреки че гледаше Таня с уплашен поглед, не забрави изящно да преметне крак връз крак, демонстрирайки новите си елегантни обувки).

Таня естествено ги забеляза и веднага ги похвали:

— Чудесни патъчки! „Серджио Роси“ ли са?

— Уви — въздъхна секретарката. — В „Роси“ не влизам, много са тесни, като за графини сякаш ги правят! Пък аз имам селски стъпала, за мен нещо по-простичко…

— „Бос“, например — рече Татяна (вече бе успяла да види марката върху тока). — На широка нога живееш, Наталия!

— Имаше разпродажба, страхотно намаление — промърмори секретарката.

А Таня си помисли: „Странна психология имаме в Русия… Хората си купуват скъпи неща, но никой не си признава колко всъщност струват. Цената варира в зависимост от това, кой ти е събеседник. За шефката са «обувки от разпродажба», съседката пенсионерка направо лъжеш, че са от пазара, но затова пък на приятелките си или на бившите си съученички казваш такава цена, че очите им направо се опулват от завист…“

Всъщност, сега хич не е ситуация, в която да разсъждава за особеностите на националното мислене. И не е време да очаква жегване по повод на това, че самата тя се появи на работа с вчерашните си дрехи. Наташка трепери като лист, явно не й е до заяждане. Интересно, защо ли е притеснена толкова?

Таня сърдечно попита:

— Наташа, а ти в течение ли си, че в агенцията ни сега има извънредни обстоятелства?

— За документа ли говорите? — веднага отвърна секретарката.

— За документа ли? — Таня се направи, че не разбира.

— Ами оня, дето са го свили от сейфа ви… — уточни Наташка.

„Ясно. Вече значи не е абстрактен слух. А напълно достоверна информация.“

— И що за документ е това? — продължаваше да се преструва Таня.

Наташка я погледна с учудване:

— Ами, оня, ужасно секретният.

— Кой точно — невинно попита Таня.

— Ма те няколко ли са откраднати?! — направо подскочи секретарката. — Какви са документите, поне намекнете нещо!

Таня сви рамене и завърши:

— Значи, за кражбата си наясно!

— Че само глухият не е наясно! — възкликна Наташа. И доуточни: — В смисъл от нашия отдел. Поля. Родик. Тьома. Мишка. Е, и аз.

— А откъде разбрахте? — макар и да се гордееше с аналитичния си ум, тя все не можеше да разбере.

— Ами, първо, не сме глухи — с очарователна непосредственост рече Наташа. — Второ, нали всички вчера бяхме привикани при шефа! Той такъв разпитоскандал ни вдигна!

— Такааа ли?…

Значи Андрей Фьодорович е решил да се захване със самодейност. Да си поиграе на инспектор Лестрейд (за Холмс или дори за Уотсън, шефът, при цялата му красота и стил, според Таня не ставаше). Какво пък — той е шефът и има право. Само че какво е успял да направи Теплицин? Съдейки по ледения поглед, който хвърли на Татяна при влизането й в агенцията, никакви положителни резултати не е могъл да постигне и търсенето на крадеца не бе напреднало нито сантиметър. Затова пък вече, както вярно бе забелязала Наталия, само глухият не знае, че от сейфа на „Петата власт“ изчезват строго конфиденциални документи. И много е вероятно тази нелицеприятна новина скоро да прехвърли границите на агенцията им и да тръгне из средите на цялото столично рекламно братство. Само да не вземе да стигне и до ушите на самия Брячихин и неговите хора…

— И за какво ви разпитва шефът? — Таня се постара въпросът да прозвучи сякаш между другото, като че ли продължават да говорят за новите обувки.

— А, глупости! Играеше си на комисар от полицията! — махна с ръка Наталия. — В колко сме дошли, в колко сме си тръгнали, нещо подозрително да сме забелязали?…

— А вие?

— Какво ние? После обсъдихме всичко. Никой нищо не е видял, идеи, подозрения и конструктивни мисли нямахме…

Наташка май бе готова да разказва кой в онзи злощастен петък (последния ден, когато документът беше в сейфа) си е тръгнал от работа последен. Но… Таня знаеше от пастрока си още едно правило при разпитите — непрекъснато и неочаквано да сменяш темата — затова попита съвсем за друго:

— Слушай, ами какво става с Полинка и гаджето й? Всичко оправи ли се?

— Ау, вие знаете?! — шашна се Наташка.

Таня небрежно сви рамене:

— Разбира се.

Всъщност не знаеше нищо. Просто веднъж, когато си сменяше в тоалетната скъсалите се чорапогащи, случайно беше чула как сдържаната Полина яростно съска — явно по джиесема си: „Боклук! Кокошкар! Плужек!“. Таня още тогава оцени богатия речников запас на служителката си, а една от думичките даже използва в рекламния девиз за котешка храна: „Аз съм коте кокошкар, «Муркас» е за мене дар“.

— Та сдобриха ли се?

— Нее. Разделиха се — въздъхна Наташка. И макар Таня да не попита повече нищо, тя уточни: — Нейничкият е голяма гад. Искал тя да си ипотекира жилището. Щял, видите ли, бизнес да започва, та му трябвал стартов капитал.

— А Полина какво? — поинтересува се Татяна.

— Полинка е страхотна — похвали я Наталия. — Казала му да си търси капитал на друго място — и с леко, чисто женско злорадство добави: — Е, и той я зарязал. Търси си друга. Може и да е намерил вече. А Полина плаче и пие антидепресанти. Ох, Татяна Валериевна, само че това да си остане между нас!

— Че какво лошо има в антидепресантите? — сви рамене Таня. — Цяла Америка ги пие.

Тя вече от седмица беше забелязала, че мисълта на Полина е станала по-бавна, обаче го беше приписала на творческа криза, каквато може да има всеки един рекламист. А причината се оказа, че е в личната й драма и в силнодействащите таблетки…

— Ще й предложа да си вземе отпуска и да замине… — обеща Таня. — Нека иде… В Испания или на някакви острови.

— Тя искаше в някакво хипарско село да се чупи. Някъде в Холандия ли беше… — съобщи Наталия.

— Всъщност, да върви, където иска — заключи Татяна.

И използвайки това, че Наташка я гледа с влюбени очи (от типа на: „Страхотна ми е шефката, всичко разбира и реагира както трябва!“), й зададе следния неочакван въпрос:

— Слушай, ами вие, когато сте обсъждали всичко… Не стана ли ясно дали някой от нашите е идвал на работа през почивните дни?

Наташка веднага стана мрачна и измърмори:

— Значи, и вие ни разпитвате, Татяна Валериевна…

— Ама не те разпитвам, Наташка! — на Таня никога не й се беше налагало да говори със секретарката си с толкова подмазвачески тон. — Просто искам да намеря крадеца! И да си спася кожата — нали аз съм виновната!

— Е, добре, да допуснем, че някой наистина е идвал да работи в неделя! — предизвикателно каза Наталия. — И какво сега? Веднага ли ще го обявите за престъпник?

— Никого за нищо няма да обявявам — успокоително каза Татяна. — Пък и в края на краищата това всъщност нищо не означава. Просто така питам, за да ми е ясна картинката…

— Аз идвах в събота — избърбори Наташа. — От дванайсет и двайсет до четиринайсет нула-нула, при охраната всичко е отбелязано.

— Най-сетне си решила да си оправиш бюрото ли? — опита се да се пошегува Таня.

С бюрото на Наташа, в което можеха да се намерят и бонбони, и козметика, и картички, но никога кламери или хартиени стикери, отдавна вече се шегуваше цялата агенция.

— Не, за бюрото все още нямам време — сериозно отвърна секретарката. — Както винаги — трябваше да се поразходя из Интернет, нали знаете, че вкъщи нямам компютър…

— В моя кабинет ли ползва интернета? — уточни Таня.

— Че къде другаде? — учуди се Наташка. — Вашето кресло е най-удобното.

— Намери ли, каквото търсеше? — спокойно попита Таня.

— В смисъл? — не разбра Наталия.

— Онова, което търси в интернета, намери ли го? — повтори Таня.

— Да… не… — смути се Наташка. Жално погледна Таня и изписка: — Аз… това… просто по сайтовете се разхождах. Ами, ей така… Да си поговоря с някого, да се запозная… — и изстреля последния си аргумент: — Аз и на Андрей Фьодорович разказах всичко. Направи ми китайско предупреждение. Да не използвам служебното оборудване за лични цели. Аз повече няма да правя така, честна дума!

Ето и очите й плувнаха в сълзи, и заподсмърча, и нослето й почервеня…

— Детински работи, Наталия! — намръщи се Таня и стана от креслото. — Добре, хайде върви. И с никого, освен с Теплицин не ме свързвай.

Щом секретарката излезе, Татяна веднага влезе в Интернет. Тя съвсем точно си спомняше, че в петък, преди да си тръгне от работа, беше влязла в „parter.ru“ и поръча билети за Болшой театър. Колко отдавна изглеждаше това — спокойният петък, чудесното, вече почивно настроение, учтивото потвърждение на мрежовия оператор: „Два билета за «Жизел» на първия ред в страничната ложа са запазени за вас…“.

Таня отвори списъка за влизане в сайтовете. Не, Наташка не я беше излъгала — за последен път в компютъра й не бе влизано в театралния сайт, а все в някакви несериозни „narod.ru“, „tusovka.ru“, „wedding.ru“. И това е било, както каза и секретарката, в събота, от дванайсет и половина до два без пет…

Да, явно, внимателно обмисленият и последователен разпит на Наташка не даде никаква полезна информация. Или тя просто лошо бе провела този разпит? Или го беше лошо построила? Или капаните й не бяха правилно сложени? Но колко разбира тя от капани и разпити? Неслучайно Валерий Петрович й беше казал: „Не се пъхай, където не трябва, не предприемай нищо!“.

— Добре де, какво пък толкова особено съм предприела? — измърмори Татяна. — По-лошо не може да стане… Затова пък сега знам със сигурност, че с Наташка всичко е наред. Тя, разбира се, е пълна глупачка, но не е престъпница.

Беше измислила въпроси и за Родион, обаче не го извика в кабинета си, както бе решила. Отново отвори тефтера си, въздъхна и с видимо отвращение се съсредоточи върху работата. Вечерта ще има поредната среща с колбасарите, а и с друга работа е зарината…

Вторник, вечерта

Родя Щапов, дизайнер в рекламна агенция „Петата власт“, беше щастлив — успя да се откопчи и да не ходи на презентацията за колбасите. Бе уговорена за осем вечерта и вероятно щеше да се проточи поне до десет. Според въведените в „Петата власт“ правила в такива моменти целият колектив трябваше да се намира на работните си места и да виси в агенцията до победен край! Разбира се, на никого не му се висеше — нито на творческата му половинка Полина, нито на Тьома и Мишка, нито на секретарката Наташка. Но макар и да мърмореха по ъглите, никой, страхливци такива, не се решаваше да се отърве, като се примоли на шефката. Разправяха, че нямало никаква полза. Само той, Родя, беше рискувал. Нали който не рискува, той не печели, така ли е? И му провървя, даже повече, отколкото миналия път в казиното! Провървя му, че шефката, Танка Садовникова, днес беше някак странна, някак вяла и разсеяна.

— Може ли да отида тази вечер на зъболекар? — без никаква надежда, просто за всеки случай, попита Родион.

Зъбите не го боляха, ама хич не му се щеше да кисне в офиса до късно.

Обикновено Татяна безапелационно отрязваше подобни хленчове: „Никакви зъболекари, докато не мине презентацията!“. А днес изведнъж не възрази изобщо. Само разсеяно изблея: „Да. Да, разбира се, Родик. Върви.“

И той си тръгна, под завистливите погледи на колегите, точно според кодекса — в осемнайсет нула-нула. Излизаше от офиса и радостно си мислеше: „А тия будали нека се мъчат!“.

… Родя никога не ходеше на работа с кола. Да стигне до вкъщи, на „Чистие пруди“, беше нищо работа — само две спирки с метрото, а при хубаво време можеш дори и пеша да се дотътриш.

Настроението на Родион беше слънчево, каквото имат само глуповатите хора с безукорно чиста съвест. Колко хубаво стана, че вечерта му е свободна — нито разтакаването с колбасарската презентация, нито дори среща с поредната мацка. Страхотно е, когато ти се случи такава една празна вечер!

Щапов размахваше коженото си куфарче, където имаше едно-две гланцирани списания, плейър и малък цифров фотоапарат. Тананикаше си една мелодийка, влязла още от сутринта в главата му: „Добре е! Всичко ще бъде добре! Всичко ще бъде добре, това си го знам…“. Тананикаше си и поглеждаше към горните етажи на сградите, където в стъклата се отразяваше залязващото слънце. И изведнъж… Изведнъж получи страшен удар в рамото… Родион политна встрани и даже куфарчето отхвръкна от ръката му. Някакъв човек насреща му го бе връхлетял с всичката маса на тялото си.

— Гледай къде вървиш, бе! — злобно извика Родик. Но никак не бе прав да бъде груб, защото човекът спря, обърна се и с искрено разкаяние каза:

— Ох, извинете! Много ли ви ударих? — и се спусна да вдигне от асфалта куфарчето. Вдигна го и го подаде на Родион. — Извинете ме, за бога… — още веднъж се извини той.

„Какъв културен човек…“ — помисли си Родик и почувства неудобство от своята невъздържаност. Той по-внимателно изгледа минувача. Беше възрастен мъж, едва ли не два пъти по-стар от него, пооплешивял, дебел, облечен с идеално изгладен летен костюм. Изпод яката на ризата му стърчеше контешко шалче, а очите му бяха скрити зад слънчеви очила.

— Добре де, няма нищо… — промърмори Родя, като взимаше куфарчето си.

И в този момент се случи нещо странно… Изведнъж човекът приближи лицето си до лицето на Родик и прошепна:

— Здравей, Родик.

Родик направо залитна. Но дори не бе успял да каже: „Откъде ме познавате?…“, когато мъжът отново прошепна:

— Имам съобщение от майка ти.

Лицето на минувача беше абсолютно непознато на Родик. Беше готов да се закълне, че го вижда за пръв път в живота си.

— Кой… сте вие? — объркано рече той.

— Да вървим! — с тон, нетърпящ възражение, каза възрастното конте. Със здрави, железни пръсти хвана Родик за лакътя и го повлече след себе си. Родик безмълвно се подчини.

Изминаха в мълчание двайсетина крачки, а Родик направо физически чувстваше флуидите на жестокост и властност, излъчвани от господина. Сякаш бе взел връх над него и с всяка крачка вътре в Родик се рушаха някакви защитни бастиони и непознатият превземаше все нови и нови граници на вътрешната му съпротива.

— Аз съм приятел на майка ти — най-сетне каза той.

— Аз нямам майка! — бързо отвърна Родик.

— Имаш, Родион, имаш… — безапелационно му възрази контето. Здравите му пръсти все така влачеха Щапов и на него не му оставаше нищо друго, освен да се подчинява. — Вярно, тя е далече. Нали баща ти, Иван Щапов, беше убит преди пет години. Отровен с арсеник. Майка ти, Анастасия Петровна Щапова беше обвинена в това престъпление. Преди четири и половина години я осъдиха по член сто и пети, алинея втора на десет години лишаване от свобода…

Родион почувства как изведнъж стомахът му се свива на топка и как става гол, мъничък и беззащитен.

— Сега майка ти, Родя — продължаваше господинът, — се намира в затвор с общ режим, в място за изтърпяване на наказания номер двайсет и три, дробна черта, петнайсет, в Карелия. Тайно от всички я посещаваш два пъти в годината. И колети й пращаш.

— Кой сте вие? — прошепна Родик вече с безнадежден, безпомощен тон.

— Нали ти казвам — приятел. Между другото, майка ти ти праща поздрави. Чувства се доста добре, само дето много е отслабнала.

Възрастният господин продължаваше да влачи Родик. Той, без да усеща краката си, вървеше редом с него по улицата.

— Напълно възможно е — продължаваше господинът — да освободят майка ти предсрочно след девет или дори седем години затвор. Тя писа ли ти за това?

— Ннне…

— Естествено. Защото в много отношения това ще зависи от твоето поведение, Родик.

— От моето ли? — Щапов направо замръзна на място.

— Да вървим, Родион, да вървим! — пръстите на странния господин продължаваха да стискат лакътя му. — Ти, Родион, криеш от всички семейната си трагедия. Ето, при приемането ти на работа си написал, че родителите ти са починали. Това е грях, Родик — с укор поклати глава господинът, — да се отречеш от семейството си. Голям грях е.

— Какво искате? — прошепна Щапов, като все така вървеше до него.

Въздухът бе прозрачен и слънцето се отразяваше както преди в прозорците, само че всичко това вече нямаше никакво значение за Родя. Той се чувстваше безнадеждно пропаднал.

— Във вашата фирма е изчезнал един конфиденциален документ — без да отговори на въпроса му, продължи господинът. Интонацията му не беше въпросителна, а утвърдителна.

— Откъде знаете? — шашна се Родик.

Игнорирайки въпроса му, непознатият каза:

— Аз представлявам интересите на хора, на които им е нужен този документ. Които биха искали да го получат. При това не копие, а оригинала…

— Аз нищо не знам! — извика Родик. И добави: — Аз не съм го взимал!

И тук мъжът изведнъж спря Родион, обърна го към себе си, приближи лицето си към него и изпод слънчевите очила впи поглед в очите му.

— Ти не си го взимал, така ли? — натъртено произнесе той.

— Не! Не! Ей богу, не!

— Вярвам ти — най-сетне ласкаво рече господинът и пусна Родик. На него сякаш огромен камък му падна от сърцето. А дебелият поощрително го потупа по рамото, приятелски го обърна и го насочи в предишната посока, накъдето вървяха. И отново заби пръсти в лакътя му.

— Тогава трябва да ми помогнеш да намеря този документ — още по-ласкаво каза той.

— Как да го намеря? — извика поразен Родик.

— Ще ти се наложи да се заемеш с това — за пореден път не отвърна на въпроса му господинът.

— Аз ли?

— Да, ти.

— Но защо аз?

— Защото иначе информацията за твоето семейство ще получи широка гласност. И за това, че майка ти е убила мъжа си и сега е в затвора, ще разберат всичките ти познати. И колегите в работата. Всички ще разберат, Родик, ясно ли ти е?

— О, не! — прошепна той.

— Ако пък намериш изчезналия документ — продължаваше непознатият, — аз, Родик, ще направя всичко възможно майка ти да бъде освободена предсрочно. Всичко, което е по силите ми. Разбра ли ме?

— Кой сте вие? — повтори въпроса си Родик.

Господинът отново не отвърна направо:

— Можеш да не се съмняваш, че имам големи възможности. Възможности и да ти помогна, и да те накажа. При това, не само тези, които споменах, но и други, най-разнообразни… А сега слушай внимателно какво трябва да направиш…

Родик и господинът вече бяха стигнали до „Садовое колцо“. Тук и тълпата от минувачи беше по-гъста, и течеше плътен задимен поток от коли. На Щапов ужасно му се искаше да се дръпне и да се измъкне от здравите пръсти на дебелия и да избяга. Да избяга, където му видят очите! Да се скрие, да се завие през глава с одеялото… Но разумното му „аз“ разбираше, че така не бива, това не е изход, трябва да крачи редом с този ужасен възрастен господин, докато той сам не го пусне. Докато той сам не му позволи да си тръгне.

— Ти — продължи мъжът, — още утре ще пуснеш в агенцията един слух…

— Какъв?

— Слушай, слушай. Ти кротичко, на четири очи, ще си поговориш с всеки от твоя отдел… И на всеки тайно ще разкажеш, че има един могъщ човек, който е готов да плати за изчезналия документ. Готов е да плати големи пари. Да кажем, за начало — двайсет хиляди долара. Ти трябва да поговориш с всичките си колеги. Особено ме интересуват следните: Колпин, Пастухов, Полина Павленко, Наталия Соколова. А също така Татяна Садовникова и Андрей Теплицин.

— Няма да мога — жално измърмори Родик. — Садовникова и Теплицин са ми началници.

— Ще започнеш с първите четирима: Павленко, Соколова, Пастухов, Колпин. После ще стигнеш и до началството. Разбра ли, Родион, какво трябва да говориш? „Документът трябва да се намери. Готови са да платят за него. Да платят добри пари!“. Ето това са основните постулати. Ще ги кажеш на всички.

— А какво да правя — рече Родик (той бе съвършено смачкан), — ако някой от тях изведнъж каже „да“? Че документът е у него…

— Ще ми се обадиш. Веднага. Ето телефона ми.

Господинът извади от джоба си картонче, на което нямаше нито име, нито длъжност, само записан на ръка номер на джиесем.

— Кой сте вие? — отново изшепна Родик.

— Това изобщо няма значение.

— Ами как да ви наричам?

— По телефона само ще си кажеш името. Аз ще те позная.

— Аз… аз… аз няма да мога да говоря с тях… С тези хора, в работата…

— Много е лесно. Ще го направиш, Родя, при това, колкото се може по-бързо. Утре, максимум вдругиден.

— А после?

— Всичко ще е наред — уверено каза дебелото конте.

— И ще ме оставите на мира?

— Разбира се — сви рамене непознатият. — Давам ти думата си. Пък и за какво друго би могъл да ни трябваш? Нали не работиш в секретен завод или във вражеско посолство…

Думите му звучаха меко и убедително.

— И още веднъж: не забравяй какви са ми възможностите — рече той, отново обръщайки Щапов към себе си и пак втренчено го загледа в очите изпод очилата си. — Ако ти реално ни помогнеш, аз ще кажа някоя дума за майка ти. А почнеш ли да ни разиграваш — ще те унищожим. Разбра ли?

На Родион не му оставаше нищо друго, освен да кимне.

— Хайде, драги ми — господинът поощрително го потупа по рамото. — Действай!

После остави Щапов и бързо-бързо тръгна към метрото.

… Сваляйки от носа си слънчевите очила, полковник Ходасевич си помисли: „Пък аз вече почти бях забравил какво е да вербуваш агенти. Повече от десет години не съм се занимавал с това. Бях забравил каква гнусна и общо взето мръсна работа е. Но още има хляб в мене. И майсторството, както се казва, не се губи. Всичко мина по мед и масло. Вярно, че обектът е цаца… Абсолютно неподготвен тип. Друга работа беше онзи търговец на оръжие в Ангола, когото ние, цялата група, го обработвахме четири месеца…“.

Но независимо от леката победа, Таниният пастрок беше доволен и дори горд със себе си. И се чувстваше свеж като къпан. „Как ще сработи тоя Щапов не зная — помисли си той, влизайки в тъмния след яркото слънце вход на метрото, — но че той не е откраднал документа, е сигурно. Явно е. Прекалено е глупав и страхлив… Така че от списъка на заподозрените можем смело да го изключим. Дори мога да гарантирам за него.“

След два часа

Двама души седяха един срещу друг на ъглова маса в ресторантчето „Шашлик-машлик“. След като сервитьорката се отдалечи, взела поръчката — лагман, чебуреки, люля кебаб3, зелен чай и разбира се — водка, първият попита:

— Е, Валерий Петрович, казвай сега.

— Какво? — направи се на учуден вторият.

— Как какво? За какво ти трябвам — засмя се първият.

Той беше човек на около петдесет години, с пооплешивяла и обръсната глава, така, че да не се разбира къде свършва плешивината и къде започва бръснатото. На лицето му блестеше добродушна усмивка, но очите му като винтчета си навиваха в лицето на събеседника.

— Защо реши, че за нещо ми трябваш? — усмихна се Валерий Петрович — отстрани погледнат, такъв един тромав, добряк, шишко. Старо конте с елегантен костюм и шалче на врата. Ако, разбира се, също не се вземе предвид проницателният му поглед.

— Ами защото, Валерий Петрович — каза бръснатият, — ми се обаждаш за пръв път откакто работихме заедно. А са минали десетина години вече.

— Единайсет — поправи го полковник Ходасевич.

— Още повече. А и на ресторант ме каниш. С твоята „голяма“ пенсия!

— Ти, Вадимич, виждам, си си направил справките за мен…

— Че как иначе!

Сервитьорката донесе водката и чебуреките. Подреди чиниите и чашите. Наля им от стаканчето водка и изпя:

— Наздраве!

— Не обичам да говоря за работа, докато ям — намръщи се Валерий Петрович, когато момичето си отиде. — Дай първо да обядваме, пък после ще говорим.

— Не знаеш ли главния принцип на капитализма? — попита го бръснатият, чукна се с чашката на Ходасевич и бързо изпи своята.

— Много са тия принципи — усмихна се полковникът. — Кой от тях имаш предвид?

— Времето е пари! — плешивият отряза парченце чебурек и го лапна. — Разполагам с всичко на всичко един час.

— А после какво? — усмихна се Ходасевич и вдигна чашата си.

— После имам работа.

— Жалко. Пък аз си мислех, че ще ме хвърлиш до вкъщи. Сигурно имаш вече мерцедес?

— Имам ауди. А ти какво, да не си момиче, че да те изпращам до вкъщи? — усмихна се и плешивият.

Тонът му с всяка реплика ставаше все по-високомерен по отношение на пенсионирания полковник.

— Да, Вадимич — въздъхна Валерий Петрович, — май бързо си забравил как в Париж ти спасих задника… — той втренчено изгледа събеседника си. — Че щеше да ти изгори, а? Какво ще кажеш?

— Петрооович… — проточи плешивият. Тонът му веднага се смени и от високомерно делови стана сладникаво мазен. — Разбира се, че това, което направи за мене, ще го помня вечно. И ще съм ти вечен длъжник.

— Значи сега ще си отработиш дълга — усмихна се Валерий Петрович.

— Какво ти трябва? — с готовност откликна плешивият. Той лакомо ядеше чебурек и тънките му устни лъщяха от мазнина. — Пари? Да уредя някого на работа? Да кажа някоя дума пред боса?

— Нито едното, нито другото, нито третото. Трябва ми информация.

— Информацията в наше време понякога струва повече от пари — усмихна се бръснатият.

— Ами ти не ми казвай нищо. Само ми кимай с глава „да“ или „не“.

Полковникът наля от стаканчето водка и на двамата.

— Е, добре, дай да пием все пак за срещата ни. Че ние наистина като капиталисти си пием — всеки поотделно.

— Хайде да пием за теб, Валера!

Старите приятели се чукнаха.

— Вадимич — започна Валерий Петрович, като внимателно си отряза от чебурека, — казват, че работиш за депутата Прокудин?

— Тъй вярно — с готовност отвърна плешивият. — Началник на службата му за безопасност.

— А шефът ти иска да се кандидатира на изборите за кмет — констатира полковникът.

— Това ли искаш да ме питаш? — усмихна се онзи, когото полковникът нарече Вадимич. — Тоя факт даже за „Московски комсомолец“ не е тайна.

— Главен конкурент на Прокудин на изборите е депутатът Брячихин… — без да обръща внимание на репликата, продължи Валерий Петрович.

— Тъй вярно — въздъхна събеседникът му.

— Интересно, колко ли може да плати твоят шеф за компромат срещу Брячихин?

— А ти да не продаваш такъв компромат?

— Не, интересът ми чисто хипотетичен.

— Зависи от компромата… — уклончиво рече плешивият.

— Естествено, че зависи… Ами какво мислиш, Вадимич, като доверено лице — дали господин Прокудин би финансирал някаква спецоперация, чиято цел е да получи компромат срещу Брячихин?

Плешивият сви рамене.

— Политиката, разбира се, е мръсна работа… — рече той. — Но шефът ми, честно да ти кажа, повече от всичко се страхува от всякакви спецоперации. Иска да върви през живота неопетнен, чистичък, целият в бяло. Херувим същий!

— Значи — погледът на полковника се впи в събеседника му, — твоят шеф в последно време не е провеждал спецоперация срещу Брячихин, така ли?

— Не е! — решително поклати глава Вадимич. С нюх на бивш разузнавач той веднага разбра, че именно този, последният въпрос, за събеседника му беше най-важен.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно! Първо това е против правилата му. И второ, ако Прокудин изведнъж се е решил на нещо подобно, аз непременно щях да знам. Даже нещо повече, аз пръв бих се затичал да изпълнявам поръчката му.

— Сигурен ли си, че такова нещо не е минало покрай теб?

— Естествено. Какъв съм аз — началник на служба за безопасност или лукова глава?!

— Ами ако въпреки всичко е било решено операцията да се проведе, заобикаляйки те?

— Моят бос никога не би се съгласил. Абсолютно съм сигурен. Абсолютно!

— Ако не на твоя шеф, тогава на кой друг би могъл да му потрябва компромат срещу Брячихин?

Въпросът увисна във въздуха, защото към масата се приближи сервитьорката, която носеше лагман. Двамата изчакаха тя да се отдалечи и едва тогава прозвуча отговорът:

— Според мен, Валерий Петрович — намръщи се обръснатият, като сърбаше от купичката лагмана, — ти изобщо преувеличаваш ролята на компромата в съвременната руска история.

— Смяташ ли?

Плешивият за момент остави лъжицата.

— Ние не сме Америка и не сме Англия. Компроматът вече на никого не е интересен — нито на самите политици, нито на обикновените хора. Освен може би на журналистите. И то по навик. На народа му е все тая за политиците. И за това, което правят с парите в офшорките, и за това с кого се търкалят в леглото. На народа му е интересно друго — с кого спи любимият певец или певица. А за твоя Брячихин на читателите на вестници им е все едно. Така че в последно време дори журналистите се отнасят все по-студено и по-студено към компромати от високите ешелони.

Ходасевич внимателно гледаше и слушаше събеседника си, а той продължаваше да нарежда:

— Ето, сам помисли — изведнъж да съобщят, че например нашият премиер някога бил откраднал милион долара. Или че спи със секретарката си. И какво? Някого ще развълнува ли това? Или пък премиерът ще си подаде оставката? Друг път! На всички им е през оная работа!

След като изрече този горещ монолог, плешивият, без да чака реакцията на Ходасевич, отново се захвана с лагмана, сякаш искаше да навакса пропуснатото.

— Значи, търся не там… — сякаш на себе си, замислено каза полковникът.

— А какво търсиш всъщност? — невинно, като че ли между другото попита Вадимич.

— Не се натоварвай излишно — намръщи се Валерий Петрович. — Или, както казва моята заварена дъщеря, не се хаби!

— Добре, няма да те разпитвам за нищо — рече събеседникът му, като наливаше за трети път в чашите. — Но моят бос не само не би устроил някакви спецоперации, той и пукната пара не би дал за компромат срещу Брячихин. Това ти го казвам с болшевишка прямота. Като другар на другар. И като бивш чекист на бивш чекист.

— Какво пък, и това ми стига! — отвърна Ходасевич.

Те се чукнаха и полковникът също се зае с лагмана.

— А знаеш ли, Валерий Петрович — усмихна се плешивият, оставяйки празното супниче от гъстата узбекска супа, — всъщност яденето ще платя аз.

— И защо така? Съжали бедния пенсионер ли?

— Не.

— А защо така изведнъж?

— Защото ти май ми даде повече информация, отколкото аз на теб.

— Тоест? — учуди се Ходасевич.

Сътрапезникът му сви рамене.

— Ами сега знам, че някой е изнамерил компромат срещу депутата Брячихин.