Оскар за смъртоносна роля

Таня

Сряда, сутрин

На следващата сутрин Таня отиваше на работа с леко сърце. Работите сякаш щяха да се оправят, проблемът с изчезналия документ скоро щеше да се разреши. Пастрокът й ще направи всичко възможно, за да го разреши. Има такива връзки, такъв опит!

А изпуснатият вчера клиент пет пари не струва. Голяма работа, колбасен магнат! Та малко ли скъпи поръчки са губили?! Отива си колбасарят, ще дойде млекарят! И Теплицин добре разбира това, така че едва ли ще почне отново да я тормози. Всичко постепенно ще се размие, ще се забрави и работата й ще тръгне както преди.

Когато Таня вече караше по „Тверска“ изведнъж звънна телефонът й. С дясната си ръка, без да се откъсва от пътя, Таня взе джиесема. Погледна с половин око дисплея. Там пишеше: „Номерът е анонимен“. Нима е отново онзи шантажист? Но той обеща да звънне едва утре. Какво ли е станало?

Таня приближи телефона към ухото си и натисна копчето.

— Садовникова? — сърдито каза някой. Таня изстина. Беше същият глас. Шантажистът.

— Слушам ви — възможно най-спокойно каза тя.

— Предупреждавах ли те да си мълчиш, а? — гласът с неуловим акцент направо я удари в ухото.

Таня не отговори. Настана пауза.

— Не, кажи! Предупреждавах ли те на никого нищо да не казваш?

— Ами аз… — смаяна отвърна тя. — Аз си мълча…

„Откъде може да знае?! Та аз казах единствено на Валера! А това е все едно — на никого! Или Валера вече е започнал да действа? И това е станало известно на шантажиста? Нима Валерий Петрович има толкова несигурни приятели?“ — бързо мислеше тя.

— Не, не си мълчала! — констатира гласът.

— Чуйте! — извика тя. — Наистина не съм казвала на никого!

— Няма да споря… — лениво каза гласът. — Ти наруши уговорката ни. Сега всичко се отменя. Така че сама си си виновна.

И от телефона й се чуха къси, зли сигнали.

Когато Таня влезе в стаята на подчинените си, всички вече се бяха събрали — и копирайтърите, и дизайнерите — Полина, Артьом, Родя, Мишка. И секретарката Наташка беше на работното си място. При появата на шефката, разговорът секна. Всички учтиво отвърнаха на Таниния поздрав, но всеки при това я изгледа някак странно. Тя сметна погледите им за реакция от скандала с колбасаря. Сигурно вестта за това вече се бе разнесла из агенцията и преди появата й тук явно бяха обсъждали държанието й на презентацията. „Много важно! — безгрижно реши Таня. — За тебе не клюкарят, само ако нищо не правиш.“

Тя влезе в кабинета си и плътно затвори вратата зад себе си. Предстоеше й обяснение с Теплицин — това беше къде по-лошо от одумките на подчинените й. Обаче също е напълно търпимо.

Изведнъж вратата се отвори с трясък и в малкия й кабинет влезе шефът. Не, не влезе, а нахълта! Честно казано, Таня никога не беше виждала Теплицин такъв. Винаги съвършено вързаната му връзка сега беше извъртяна. От идеалната му прическа нямаше и следа. Разрошената му коса стърчеше на всички страни. И най-важното — шефът беше бесен. Не просто ядосан, а направо вреше и кипеше. Отвори уста, но като че ли не можеше да издаде нито звук — толкова силно бушуваха в него емоциите. „Нима всичкото това е заради колбасаря?“ — учуди се Таня.

— Какво е станало, Андрей Фьодорович? — спокойно попита тя, като се облегна в креслото и скръсти ръце. Заемайки закрита, отбранителна поза, Таня инстинктивно се стремеше да се запази от явната агресия на боса.

— Какво е станало ли?! — изрева Теплицин.

С всички сили той стовари един вестник на бюрото й.

— На, чети, мръснице! — ревна той. Таня никога не бе чувала от устата му ругатня. — Чети! Щом се правиш, че нищо не знаеш!!!

Таня внимателно взе вестника от масата — като че беше ръкавица, хвърлена по нея. Нищо особено, вестник като вестник. „Куриер“. Цветен, със снимки. Таня леко разгърна измачканото, явно от ярост, издание. Отвори го и изстина… Една четвърт от първа страница бе заета от огромна цветна снимка, а на нея — техният клиент, депутатът Брячихин. На снимката той крещеше на някого. Камерата го бе хванала в едър план, затова добре се виждаха изкривената от злоба уста, гневния поглед — и даже мехурчетата слюнка в ъглите на устата му. Над снимката имаше огромно заглавие: „ТОЗИ ЧОВЕК МОЖЕ ДА СТАНЕ НАШ КМЕТ“. А отдолу, под снимката с дебели букви:

А по-долу от това привлекателно съобщение бе поместено факсимиле на ръкописен текст — същият онзи, който до изминалия понеделник се намираше в Таниния сейф.

Таня усети как краката й отмаляват, а в корема й нахлува студенина. Шефът й, мълчаливо надвиснал над нея, изглеждаше сякаш всеки момент ще замахне и ще я удари. Като се стараеше да не се поддава на паниката, Таня отвори вестника. На втора страница също имаше снимка на Брячихин — черно-бяла и по-малка, но също много изразителна — депутатът стоеше със скръстени на гърдите ръце, издадена напред, като на Мусолини, долна устна и високомерно гледаше в далечината. Отдолу имаше едро набран печатарски текст. На Таня й стигаше и бегъл поглед, за да разбере, че той дума по дума повтаря документа, изчезнал от сейфа й.

Да, това беше същият онзи ръкописен текст, сега непоправимо издаден в многохиляден тираж. Таня не го препрочиташе целия, само плъзгаше поглед по редовете, като в дъното на душата си малодушно мечтаеше да се скрие зад вестника и колкото може повече да отложи разговора с шефа си.

— Наслаждаваш ли се?! — прекъсна четенето й възможно най-отровният глас на Теплицин.

— Не разбирам, какво общо имам аз! — Таня се постара да бъде спокойна, но не успя и гласът й потрепери.

— Ах, ти не разбираш?! — изклокочи гласът на шефа й. — Знаеш ли какво?! Омръзна ми! Край, стига! Пиши си заявление за напускане!

— Както кажете, Андрей Фьодорович… — кротко отвърна Таня.

— Да, точно така ще кажа! И благодари на Господ, че те уволнявам по взаимно съгласие! Обаче така или иначе — в рекламата ти повече никога няма да работиш! Нито една фирма няма да те вземе! Дори най-скапаната! Никой, чуваш ли, никой! Виж, за това ще се погрижа аз!

Теплицин с всичка сила удари по Таниното бюро, така, че даже чашата от кафе подскочи и иззвънтя.

И в този момент изведнъж заработи интеркомът. От него се чу сладникавият, но едновременно с това и уплашен, глас на Наташка:

— Извинете, Татяна Валериевна, Андрей Фьодорович…

— Какво пък има сега?! — изръмжа Теплицин.

— Там долу чака депутатът Брячихин! — развълнувано доложи Наталия — Иска непременно да ви види. И двамата.

Лицето на Андрей Фьодорович се вкамени. Той нервно взе да приглажда с две ръце разрошената си коса. Татяна мълчаливо му подаде гребен. Той автоматично благодари. Приближи се към огледалото на стената. Среса се. Оправи си връзката. Таня извади от чантата си малко огледалце, погледна се. Имаше съвсем сносен вид, само малко блед и объркан.

— Да вървим! — изхриптя Теплицин.

Двамата излязоха от кабинета й. Първо Андрей Фьодорович, после Таня. В същия ред — шефът отпред, а три крачки след него Таня — те минаха през творческия отдел. (Служителите, които се правеха, че работят, тайничко им хвърляха любопитни погледи). Тръгнаха по коридора. Теплицин извика асансьора. Мълчеше. Татяна направо физически усещаше излъчващото се от него напрежение. Странно, но тя, за разлика от него, не усещаше нито вълнение, нито страх. Най-ужасното, което можеше да й се случи, вече се бе случило — уволниха я. И сега тя сякаш стана страничен наблюдател и усещаше единствено любопитство — какво ще стане по-нататък?

Мълчаливо слязоха с асансьора на първия етаж. Преди да влезе в преговорната зала Андрей Фьодорович дълбоко пое въздух. Татяна влезе след него.

Насред огромната зала, до овалната маса, стоеше Брячихин. До него — още някакъв непознат на Таня човек, който смайваше с огромните си размери — ръст — почти два метра, огромни рамене…

Щом чу отварящата се врата на асансьора, Брячихин като ужилен се обърна към влизащите. Таня бе поразена от лицето му, изкривено от невъобразима гримаса. След него, като праисторически студенокръвен тиранозавър, се обърна и мутрата.

— Говеда! — бясно възкликна депутатът при вида на Теплицин и Таня.

А после пусна в ход такива четириетажни каруцарски псувни, каквито Таня не бе чувала и от пияните хамали в плод-зеленчука.

Когато псувните във всичките им възможни комбинации бяха изчерпани, неочаквано стана следното… Брячихин подскочи плътно до Теплицин, хвана го за реверите на суперкостюма и започна да го тресе като круша. Гардеробоподобният охранител меланхолично наблюдаваше. Андрей Фьодорович изобщо не направи и най-малкия опит да се защити. Брячихин го тресеше и говореше:

— Ще ви!… Всичките!… Ще ви унищожа!… Ще видите!… Иззад решетки ще гледате!… Аз вас, скотове!… Ще ви разоря, мамицата ви!…

Внезапно той пусна Теплицин и се обърна към Таня:

— Ами ти к’во, курво?! К’во стоиш и се хилиш?! — макар че на Таня съвсем не й беше до усмивки. — А, Садовникова?! — господ знае, откъде депутатът бе разбрал името й — двамата не се познаваха и по-рано не се бяха виждали. — Мислиш, кучко, че не знам, че ти си виновна за всичко, а?! Ще идеш в дранголника, мръснице! Аз тебе, пачавро, ще пратя триста души да те чукат!

Таня сдържа сълзите, появили се в очите й от обида и негодувание, и рязко се обърна — обратно към асансьора. Не беше длъжна да слуша подобни оскърбления. Още повече че вече бе уволнена.

— Стой!!! — с нечовешки глас кресна след нея Брячихин.

Таня се сепна от вика и автоматично се обърна. И в този момент депутатът, който се бе навил до последния градус на яростта, грабна от масата недопитата от някого, вероятно от самия него, чаша кафе с логото на агенцията (момичетата от рецепцията, глупачките, и кафе му бяха донесли!), кратко замахна и хвърли чашата право в лицето на Теплицин.

Той не успя да избегне удара, само вдигна ръка, да се защити. Но чашата го перна по пръстите и се заби право в брадичката му. Кафето се изля върху боса — върху цялото великолепие от най-добрите марки на света.

И тогава депутатът изкрещя:

— Всички ви ще унищожа, говеда!!!

Обърна се и тръгна към изхода. След него тръгна и флегматичният гард. С трясък се хлопна вратата.

Таня погледна Теплицин. Той целият бе облян в кафе. Сакото, ризата, вратовръзката и даже панталонът му бяха непоправимо съсипани. Устната му беше разранена — явно в нея бе попаднала чашата — и кървеше.

Андрей Фьодорович обърса от лицето си кръвта и кафените пръски, бързо се извърна от погледа на Таня и натисна копчето на интеркома на масата:

— Тамара! — викна той на секретарката си. — Бързо ми донеси резервния костюм и риза… В преговорната зала съм, в преговорната!… И тези, господа, които сега бяха във фирмата, повече никога не ги пускай, разбра ли!! Разбра ли?!!

В този миг Таня напълно се убеди, че ако сутрешният скандал с Теплицин все пак би могъл някак си да се замаже, сегашната случка и това, че бе станала свидетел на унижението му, самолюбивият Андрей Фьодорович никога няма да й прости.

Значи тя действително е уволнена.

И това, взимайки предвид заплахите на Брячихин, изобщо не бе най-лошото, което може да й се случи.