Оскар за смъртоносна роля

Таня

След сблъсъка с вбесения депутат Таня се качи сама на втория етаж. Без да поглежда никого от подчинените си, тя влезе в кабинета си. Минавайки, каза на Наташка: „Моля те, не ме свързвай с никого!“.

Седна в любимото си кожено кресло. Около пет минути поседя мълчаливо, на спокойствие. А после въздъхна, стана и се захвана с бюрото. В кошчето полетяха копия от стари договори, ескизи, резултати от изследвания, варианти на рекламни текстове… Отлепи от компютъра и от стената купчина жълти листчета — паметни бележки. Вече нямаше да й трябват.

Струваше й се, че механичната работа ще й помогне да се успокои. Отначало точно така и стана. Еднообразните движения на ръцете й я накараха да забрави всичко. Но после, когато приключи с документацията, свали от монитора малко конче играчка, подарък от Валерочка. Пъхна го в чантата си. Мъничката снимка в рамка на Валера, която стоеше до принтера, също сложи в чантата си. Още една снимка от бюрото, малко по-голяма — на Макс… Също там!

И тогава, когато бюрото й сиротно се оголи, дълго сдържаната тъга изведнъж я изпълни цялата — докрай! Не искаше да си отива оттук! Не можеше да повярва, че днес ще си излезе и никога, никога повече няма да види уютния си кабинет, бюрото си, тези стени… И скъпите си колеги, с които понякога се караше и ги „строяваше“, сърдеше им се, и ги учеше. Но в този момент те й се струваха мили, близки, скъпи. Даже по-близки от някои роднини. Не можеше да повярва, че някой от тях я е натопил, че й желаеше злото. Всички те — и Мишка, и Артьом, и Полина, Родя, и Наташка — бяха станали за трите години работа почти семейство. Беше непоносимо да си помисли, че всички те утре ще дойдат отново, ще се занимават с привичната, вечно недовършена работа, а тя вече няма да е тук!

Таня заплака. Сълзите течаха от очите й и едновременно с това й ставаше по-леко. Мъката и тъгата сякаш се измиха като солени потоци от сърцето й.

И тогава звънна прекият телефон на шефа. Татяна дълго не вдигна слушалката, трябваше първо да спре риданията си, за да не чуе Теплицин плача в гласа й.

— Слушам ви — най-сетне каза тя.

Гласът й не се прекърши, но това не беше нейният, а друг, чужд измъчен глас.

— Татяна Валериевна! — Теплицин изглеждаше официален. — Моля, елате при мен. — Направи секунда пауза и добави: — Със заявлението.

… Босът се бе преоблякъл с чисти дрехи и седеше в своя „американски“ победоносен стил — с крака върху масата. Обаче хич не изглеждаше добре — хвърлянето на чаши с кафе от благодарни клиенти не минаваше без следа. Върху челото на Теплицин бе легнала дълбоката бръчка на тъга и грижа.

— Дай! — Андрей Фьодорович протегна ръка да вземе заявлението.

Седна нормално, взе листа, пробяга с поглед по написаното, сложи го на масата.

Не го подписа веднага и в гърдите на Таня изгря слаба надежда.

— Обадиха ми се още трима клиенти — довери й Теплицин. (Надеждата на Таня още малко укрепна от деловия му тон.) — Кралят на бирата Аристарх, Северният завод за тръби и бонбоните „Корифанов“.

— И какво?

— Какво „какво“? Всички те се отказват от услугите ни.

— Как така?! Нали договорите вече са подписани! Ние работим по тях!

— Готови са да ни оставят аванса, който сме получили. И даже да платят неустойка. Само и само да не работят с нас.

— Явно Брячихин ги е настроил… — сети се Таня.

— Че кой друг! Оказва се, че той има дълга ръка. Дори по-дълга, отколкото очаквах.

— Съжалявам… — прошепна Таня.

— И накрая, ако прибавим твоя колбасар и Брячихин, за три дни сме изгубили петима клиенти. За повече от четири милиона долара. И се страхувам, че това е само началото. Как мислиш да се справиш с това?

— Ще измислим нещо — тихо каза Таня.

Шефът остави тази нейна реплика без внимание и продължи:

— И освен това ми се обадиха четирима журналисти — Андрей Фьодорович погледна в списък. — От „Експерт“, от „Комерсант-Власт“, от „Рекламний мир“ и от ежедневника „Комерсант“.

— Какво искаха?

„Май — помисли си Таня — босът се е успокоил. Вероятно е решил да се въздържи от прибързани решения и няма да ме уволни. Тъкмо обратното, сега ще ми предложи да се борим със стоварилите се върху фирмата беди заедно, рамо до рамо. Какво пък, аз съм съгласна. На всичко съм съгласна. Само да не напускам агенцията.“

Теплицин се усмихна:

— Журналистите искаха да разберат от мен при какви обстоятелства секретният документ е попаднал в печата.

— И какво им отговорихте? „Без коментар“ ли?

— Не, защо? — усмихна се отново Теплицин. — Казах на всички и ще продължа да го казвам, че документът е изгубен поради нехайството на един от нашите служители. — Той направи пауза, приближи заявлението на Таня към себе си и изведнъж… Изведнъж със замах изписа в горния ъгъл: „Да. Съгласен.“ и се подписа. — И още казах на журналистите — той се усмихна вече с йезуитска усмивчица, — че този служител е уволнен. — И й подаде парафираното заявление.

Кръвта нахлу в главата й. Само преди пет минути той й даде надежда, а сега я стъпка.

— Ти си бил садист, Теплицин… — процеди тя през зъби.

Той се усмихна.

— Ще предадеш работата на Пастухов.

Таня рязко се обърна и избяга от кабинета. Очите й бяха пълни със сълзи, но тя с всички сили се сдържаше и си шепнеше: „Няма да плача! Няма! Няма!… Той не заслужава!“.

Сряда, вечерта

Това е — всички мостове са изгорени, личните вещи са събрани, неувереното „много съжаляваме“ от колегите вече е минало. Сега и.д.5 на творческия директор е Артьом Пастухов. Таня цял ден и половината вечер му предаваше работата. Добросъвестно му обясняваше, че клиентът Хикс ще се обиди до смърт, ако забравиш да му честитиш рождения ден, а клиентката Игрек обожава да я наричат „най-елегантната в Москва бизнес лейди“…

Креслото на творческия директор засега явно беше големичко за Артьом и той я слушаше както студент първокурсник световноизвестен професор. В края на Танината лекция той плахо попита:

— Татяна Валериевна… Мога ли да ви се обаждам, ако има нещо?

— Обаждай се — великодушно позволи тя. — Е, Артьом, чао. Желая ти успехи в новата нелека длъжност.

Взе си чантата и торбичката с дреболии и за последен път мина по коридора. Влезе в асансьора, натисна копчето „мазе, паркинг“… Колко странно — всичко тук ще си остане както преди, само нея няма да я има!

Сбогом, „Пета власт“, сбогом завинаги! Охранителят явно също е в течение, че Таня днес е за последен път тук. Гледа намръщено, процежда през зъби:

— Бъдете така добра, вашият пропуск… И вашите документи за служебните коли.

Тя дълго рови в чантата си. Старите лади Таня ползваше рядко и затова пълномощните бяха някъде надълбоко в чантата й.

— Благодаря — студено казва гардът. И й съобщи: — Вече сте свободна.

— Аз и така съм си свободна! — усмихна му се Таня.

Тя с всички сили се стараеше прощалната й усмивка да се получи колкото се може по-безгрижна. Но това не й се удаде и към тойотата си Таня вървеше с тъжно отпуснати рамене. Не, все пак е страшно обидно. И изобщо не е в неин стил — да не си тръгва сама, а да я „освобождават“… Даже тойотата, какво ли пък разбира тая железария! — даже тя сякаш я гледа с укор: „Как можа, стопанке, да се издъниш така!“.

— Всичко ще се оправи! — утеши Таня колицата си, а заедно с нея и себе си, и с наслада се отпусна върху седалката от кремава кожа.

Видът на новичката и със специални екстри тойотичка, както винаги й оправи настроението. Таня нежно погали колата по клаксона и й прошепна:

— Хубавицата ми! Страшилище на московските улици…

При тези думи тя винаги включваше аварийните светлини и се създаваше впечатлението, че тойотата й намига вместо поздрав.

— Суперколица! Приятелко моя! Само ти ми остана…

Таня запали, с наслада даде газ и се отскубна от миналото, от предалата я „Пета власт“, към волните градски улици…

Първи, аз съм седми! Тя тръгна. Движи се в посока ни „Котелническая“ крайбрежна улица. Май че бърза — скоростта й е около сто. Как ме разбра? Приемам…

Тойотата помагаше на Таня повече от всякакво успокоително. Защо да пие хапове, когато има друго средство — да отвори прозорците, да натисне газта, с наслада да чуе как под капака бръмчи мощният двигател, а през прозорците блъска и свири лудият вятър… И ето, стрелката на километража вече танцува на сто и двайсет, от всичките осем колони дъни групата „Рамщайн“, и само симпатягата с лексуса — единствено той можа да я настигне, макар на светофара тя да стартира в редица от шест коли — й маха с ръка с напразната надежда да й изпроси телефона… И ходът на мислите й е толкова стремителен, колкото и ходът на колата. Гадно е, разбира се, когато те уволняват фактически дисциплинарно. Но от друга страна тя си е, както и преди, млада, здрава и красива. И с бистър ум, който не могат да й вземат. И от глад няма да умре — има си спестени цели четири „зелени“ хиляди. Не е кой знае какъв капитал, пък и Таня ги беше вече нагласила — планираше с тези пари да замине за Австралия, да гледа нашите в турнира „Australian Open“. Но щом животът й се нарежда така нелепо, ще мине и без Зеления континент. Пък и до януари, когато е първият за сезона турнир от Големия шлем, е още далече. Може би дотогава ще си намери нова работа. С такава заплата, че да лети до Австралия не по икономичната тарифа, а в първа класа, и да гледа тенисистите във VIP-ложа!

„Всъщност, нищо страшно не се е случило. Голяма работа, уволнили са ме! Сигурно всеки човек поне веднъж го уволняват отнякъде. Вярно, че мен ме изхвърлиха със скандал. И сега ще гръмне в рекламните среди, Андрей Фьодорович ще се постарае за това. Но аз пък да не съм овца безсловесна! Аз също ще намеря с какво да му отговоря! В края на краищата характеристиката на Брячихин изчезна от неговата агенция, а не от моята! Така че е виновен той, а аз съм само невинно пострадалата страна. На мен, напротив, всички ще ми съчувстват!“.

Остатъците от здрав разум, именно остатъците, защото когато летиш със скорост сто и двайсет, здравият разум спи, подсказваха на Таня, че логика в размишленията й няма никаква! Но когато навън е нощ, когато хвърчиш с бясна скорост, а всички коли — съперници в ралито — са останали далеч зад теб, така не ти се ще да мислиш, че животът ти е свършен, а ти се струва, че всичко е пред теб!

Първи, аз съм седми! Тя сви по „Шосето на Ентусиастите“. В момента минава кръстовището при метростанция „Авиамоторна“. Скоростта й е повече от сто и двайсет. Как ме разбра? Приемам…

„Шосето на Ентусиастите“ не е най-доброто място за разходки. Пълно е със заводи, сервизи за смяна на гуми и полуумрели научни институти. Тук дори денем има малко минувачи, а пък нощем направо няма никой, мъртво място. Нито позакъснял кучкар, нито влюбени двойки, нито пияни младежки компании. Само колите се носят, стараят се по-бързичко да отминат бездушните редици тръби. Даже пътната милиция — и тя не обича „Шосето на Ентусиастите“. На кого ще му е приятно да размахва раираната палка в обкръжението на мрачни заводски сгради? Пътните милиционери са естети и предпочитат да се стаят в засада например на Главната алея на Измайловския парк, където пътят е заобиколен от гора и пролетно време там пеят славеи… Така че при гарантираното отсъствие на радари по „Шосето на Ентусиастите“ Таня летеше, колкото й душа иска — за тойотата сто и двайсет изобщо не е никаква скорост.

Впрочем, макар тя да караше с превишена скорост, останалите правила не нарушаваше, въпреки че изкушения имаше практически на всеки светофар. Но в Русия шофьорите не са цивилизовани. Щом видят, че до тях спира хубава блондинка с нова чужда кола и веднага търсят да я предизвикат на състезание. Особено пристигналите от Кавказ. Естествено, те не могат да задминат тойотата и затова използват забранени начини. Когато Таня започне да спира на жълто, пишман шофьорите напротив, натискат газта и триумфално се юрват на чисто червено. И идиотите се чувстват победители!

Но Таня спираше на червено дори на празните пешеходни светофари. Тъпо е, разбира се, да висиш пред зебрата, когато навън е нощ и няма нито един минувач. Но по-добре да изчакаш, отколкото после да шиеш сатенени гащи в затвора. Вярно, че в Русия и пешеходците също са големи „смелчаци“. Колкото и светофари да слагат, колкото и подлези да правят — все гледат да притичат на друго място. Пък и на зебрите, Таня колко пъти беше виждала, на зелено пешеходците стоят и си приказват или се целуват, а като светне червено, точно тогава тръгват направо под колелата.

Ето и сега тя видя, че насред шосето, на разделителната линия, стои някакъв. Откъде само се взе — посред нощ, в заводски район? Впрочем, пияниците в запой успяват да се озоват на най-неочаквани места, а мъжлето точно така изглежда, даже отдалеч се вижда, че тъй се е насмукал, че едва се държи на крака и залита. И никаква пешеходна пътека разбира се, не се и вижда наоколо…

„Ама че гадина! — кой знае защо се ядоса Таня. — Та той нарушава всичко, което може — пиян, на скоростно шосе, на петстотин метра от пешеходна пътека! А блъснеш ли такъв — съсипваш си целия живот!“. И тя, след като се убеди, че никой не я догонва и отзад няма кой да я „целуне“, веднага взе да намалява скоростта. Сто, осемдесет, шейсет… и за всеки случай реши да се престрои от лявата редица по-надясно — току-виж тоя пияндур се спусне точно към нейната кола?

Впрочем, пияницата, май съвсем бе загубил ориентация. Хем не стои мирно на разделителната линия, хем не притичва през платното, докато няма никого, ами започна и да се върти в кръг, сякаш се опитва да се ориентира по звездите. Таня за всеки случай намали на петдесет километра в час и съвсем се притисна към края на платното, и все поглеждаше пияницата, който продължаваше да стои на разделителната линия — дали пък няма да побегне? Но не, така си и остана насред пътя. Ще къса нервите на не един шофьор тепърва.

„Да бях мъж, щях да спра. И да го цапна по мутрата, за това че стои точно по средата и изнервя шофьорите. И за това, че ми провали целия кеф от скоростта!“.

Таня най-сетне отмина пияницата, веднага даде газ и в този момент… тя дори не разбра какво се случи… От тротоара, към който тя се беше притиснала, отдалечавайки се колкото се може повече от пияницата, под колелата й се метна тъмна сянка — безшумна, стремителна, като във филм на ужасите… Глух удар, гадно „пльос“… и най-страшното — две кръгли, безумни от страх очи върху синкавото бледо лице… За стотна част от секундата то се мярна пред предното стъкло и моментално изчезна долу, под капака. Таня трескаво натисна спирачката и закри лицето си с ръце…

Съвсем млад. Със светли къдрици. Лежи пред тойотата, фигурата с тъмни дрехи се слива с асфалта и се вижда само лицето — бледо, с петна от кръв, устата изкривена в гримаса — детска, обидена…

Младежът лежеше, широко разперил ръце, и не помръдваше.

„Не мога да се приближа до него! Страх ме е!“.

Таня стисна зъби и направи крачка напред. Още една. Още половин… Вече можеше да го стигне с ръка.

„Няма да мога да го пипна! Няма да мога!“.

Тя клекна и внимателно го докосна по рамото.

— Ей… ти жи…? — гласът й прозвуча хрипкаво, а накрая и съвсем се прекъсна.

Младежът не мърдаше и не отговаряше.

— Ей, ей! Свести се!

Тя го хвана за раменете. Податливото тяло се отпусна върху ръцете й. Главата му безсилно висеше, очите му бяха затворени.

„Но не може да съм го убила! Карах бавно! И ударът беше слаб, от силен отхвръкват обувките, а неговите са си на място!“.

Таня с трепереща ръка хвана китката му да измери пулса — не бие… Отметна отпуснатата ръка, пипна младежа по врата… и едва тук, на сънната артерия, усети вяла, слаба искрица живот. Жив е! Но какво му е? Лицето му е цялото в кръв, на слепоочието има лоша натъртена вдлъбнатина, и кракът му е странно извит…

„Но аз в нищо не съм виновна! Карах бавно! А тук не се и пресича! Пък и откъде се взе, изобщо не е ясно!“.

Таня внимателно сложи младежа на асфалта. Май в такива случаи не бива да се пипа ранения, колата също не се мести и се звъни в милицията… Или напротив, оказва се първа помощ?! Но как се оказва? Сърдечен масаж Татяна не умееше да прави, а пък ако му превърже раните явно няма да има голяма полза.

С треперещи ръце извади джиесема от джоба си. От три опита успя да натисне „нула“, но „две“ не успя — младежът изстена.

Таня веднага заряза телефона, наведе се над него и чу как окървавените му устни шепнат:

— Мамо… мамичко… прости… не биваше… не бива…

Младежът отново утихна и в ъгълчето на устата му се появи мехурче — бяло с червени нишки — слюнка ли беше, или кървава пяна…

„Ами ако умре? Направо в ръцете ми?!“.

Таня отново го разтърси:

— Свести се, ей, ела на себе си, моля те!!!

— Болиии… — изстена той. И без да отваря очи, каза: — Во… даа…

Таня се замисли за секунда — дали трябваше да пие? После си спомни, че вода не се дава при рана в корема, значи той може да пие. И се хвърли към колата, извади бутилка минерална вода, даде му да пие… Главата на младежа увисваше, водата се разплискваше, но една-две глътки успя да му даде.

И отново безсилно притихна, не отваряше очи, не казваше нищо и даже не стенеше, а Таня объркано стоеше над лежащото на асфалта тяло.

А в града все още бе късна нощ, тротоарите бяха пусти и по шосето минаваха редки коли.

„И никой не спира! В Русия явно не е прието да се помага, но поне някой от любопитство да беше спрял, поне някак да ме подкрепи!“.

Но не, колите равнодушно минаваха край нея… И като напук, нито една милиционерска кола. Добре де, тя сега ще се обади в милицията. Но колко ще се наложи да ги чака, докато дойдат? А младежът е все така в безсъзнание и мехурчето в ъгъла на устата му се пълни с кръв…

„Ще умре! В ръцете ми ще умре!“ — терзаеше се Таня. Тя отново извади телефона си и видя, че ръцете на пострадалия изведнъж конвулсивно се задърпаха, затъркаха асфалта, а после се хванаха за яката на ризата и започнаха да я дърпат и късат…

„Задушава се!“ — панически помисли Таня. И взе мигновено решение. Хвърли се към младежа, хвана го под мишниците. Събра всичките си сили и го повлече към тойотата.

Младежът тежеше ужасно, сигурно беше седемдесет и отгоре. Таня беше чела, че когато човек е в безсъзнание, тялото му става по-тежко, отколкото на здрав човек. Но до колата все пак успя да го довлече. Последно усилие — и го сложи на предната седалка.

Таня знаеше, че постъпва неправилно. Че не бива да напуска мястото на инцидента.

„Но не мога да чакам милицията. За това време момчето ще умре.“

Тя с всички сили даде газ и тръгна. Най-близката болница е само на пет минути.

Болницата се охраняваше сериозно. На входа имаше и легнали полицаи, и бариера, и будка на охраната, боядисана на черни и жълти линии — сякаш не беше вход и изход за болни и посетители, а държавна граница. Таня изскърца със спирачката, спря пред бариерата и в отчаяние наду клаксона.

Никой не бързаше да й отваря. Отначало в прозорчето на будката се появи сънена физиономия и едва след минута излезе гардът. Той с ленива походка се приближи до тойотата и гневно попита:

— Какво си се разсвирила, да ти го?!… Посред нощ!

Таня като фурия изскочи от колата:

— Карам тежко болен, веднага отворете!

— Ти какво, да не си „Бърза помощ“? — издевателски попита охранителят.

— Слушай, изрод!… — Таня също отхвърли остатъците от учтивост и се приготви да даде достоен отпор на грубияна.

Но онзи, макар и сънен, вече бе успял да оцени ситуацията. Огледа със зорък поглед огънатия капак и спуканото предно стъкло на тойотата, видя увисналото тяло на младежа на предната седалка и ехидно констатира:

— Дааа. Проблемът е ясен. Добре си го подредила. Мъртъв ли е или е в кома?

— Това не те засяга — отряза Таня. — Отваряй!

Охранителят с нескрито злорадство отвърна:

— Не е разрешено. Влизането е само за коли на „Бърза помощ“. А иначе — ей я там портичката и до приемното отделение е около триста метра пешачката…

Да спори с него и да го моли нямаше време. Таня му подаде двеста рубли и с леден тон попита:

— Стигат ли?

Гардът реагира мълниеносно:

— За да забравя номера на колата ти ли? Никога!

— Само ми отвори! А после прави каквото щеш. Ако щеш и в милицията се обаждай… — уморено каза тя.

Охранителят взе банкнотите, обаче не бързаше да вдига бариерата. Обиколи тойотата, разгледа окървавения младеж и изкоментира:

— Хубаво си го джаснала…

— Аз сега така ще ти джасна бариерата, че ще иде по дяволите! — заплаши го Таня.

— Даа, да джаскаш явно много те бива — нагло рече гардът. И викна на партньора си:

— Митка, отвори!

Минавайки най-сетне покрай поста на охраната, Таня успя да зърне в огледалото за обратно виждане, че охранителят нещо записва в тефтер. Сигурно номера на колата й. Впрочем, това я вълнуваше много по-малко, отколкото ранения на седалката, който съвсем се влошаваше — започна да диша тежко, със свистене, а пръстите му драскаха кожата на гърдите, сякаш се опитваха да я махнат и да пуснат въздух в дробовете…

Таня възможно най-бързо стигна до приемното отделение и качи тойотата на рампата, по която влизаха колите на „Бърза помощ“. Пред входа пушеха двама мъже със зелени операционни дрехи. Таня се хвърли към тях. Спокойно да обясни какво се е случило тя вече нямаше нито сили, нито нерви, затова просто се примоли:

— Моля ви! Помогнете! По-бързо!

Ако и тия сега започнат да крънкат пари и да й се подиграват, тя просто няма да издържи. Ще извади изпод седалката щангата и поне ще изпотроши стъклата в приемното. Пастрокът й някога й беше казал, че голямото престъпление поглъща малкото, така че да троши стъклата тя има пълното право — все едно, ще я съдят за убийство по непредпазливост или като минимум — за причиняване на тежки телесни…

Но мъжете със зелени дрехи не започнаха да й се подиграват. Без да бързат, лениво, пушейки, те се приближиха към тойотата. Затова пък щом видяха в какво състояние е младежът, веднага се засуетиха, хвърлиха недопушените цигари и единият нареди на другия:

— Носилка! Бързо!

И хвана ръката на ранения, за да види пулса му, като едновременно изстрелваше въпроси към Таня:

— Какъв ви е той? Къде са го блъснали?… Кога е станало това?

Изкушението да излъже, че просто е докарала човек, лежащ на пътя, Таня потисна… Все едно лъжата ще е съшита с бели конци, щом като тойотата има огънат капак, счупен фар и спукано предно стъкло… По-рано трябваше да вземе решение — например, просто да изостави ранения на пътя и да си замине. Тогава още можеше да има шанс да се отърве. Друга работа беше, че тя никога не би постъпила така. А сега вече няма никаква полза да измисля легенди.

Таня вдиша повечко въздух в дробовете си и завърши фразата:

— Аз го блъснах. С колата. Горе-долу преди половин час.

Лекарят, който в това време светеше в очите на болния с фенерче, реагира странно:

— Браво!

— Какво? — не разбра Таня.

— Браво, казвам, че не си го зарязала. Че си го докарала тук.

Той за секунда се откъсна от пациента си, внимателно погледна Таня и неочаквано каза:

— Сега не ти се пише нищо добро. Но въпреки това знай, че с такива като теб, трябва да се гордеем.

— Благодаря, разбира се… — изломоти Таня. И не се сдържа и изхлипа: — Само че с какво да се гордея? Не го видях… Даже не разбрах откъде се взе на пътя… А шофьорът е длъжен да вижда всичко…

— Как се казваш? — изведнъж попита лекарят.

— Таня.

— Танюшка, значи — топло се усмихна той. — Та ето какво ще ти кажа, Танюшка…

Но не успя да довърши, защото от приемното най-сетне се появиха санитари с носилка, лекар, медицинска сестра… Около ранения се вдигна типичната болнична суматоха. Качваха го на носилка, едновременно му мереха кръвното, слагаха му система… „Прилича на черепно-мозъчна… не е изключен вътрешен кръвоизлив… Пулсът прекъсва…“.

На Таня, която стоеше отстрани никой не обръщаше внимание. И ето вече носилката с младежа със светли къдрици изчезна в недрата на приемното отделение, припрените стъпки на медиците се стопиха в дълбочината на коридора, а от прозореца се показа умореният пазач и беззлобно изруга:

— Ало! Момиче! Я си махни бричката от входа! Тука е само за „Бързата помощ“, к‘во си се разположила!…

Таня послушно се качи в тойотата, махна се от входа и паркира до стената на приемното отделение. Честно казано, тя очакваше всеки момент някой да дойде при нея. Поне някоя администраторка с поток от въпроси и с леденото резюме: „Длъжна да съм да извикам милиция!“. Или направо самата милиция. И Таня вече се примири, че без мъчителен многочасов разпит работата няма да се размине. По-вероятно е да я арестуват, за няколко дни със сигурност, докато пастрокът й не успее да уреди да я пуснат под гаранция.

„И много на място възниква въпросът: има ли граници търпението на Валера? Да бях на неговото място, отдавна да съм пратила по дяволите такава заварена дъщеря. Щях да й кажа: Омръзнаха ми вечните ти проблеми! Край! Стига! Щом не умееш да живееш като хората — сега се оправяй сама!“.

Тя въздъхна и набра телефона на Валерий Петрович. Седем, осем, девет дълги сигнала… Колко странно! Валера, верен на комитетската си закалка, никога не изключваше телефона си нощем. За разлика, да кажем, от Таня, която го правеше, когато искаше да се наспи на спокойствие. Значи, наистина го няма вкъщи. Но къде може да се е дянал в дванайсет и половина през нощта?

Натисна червеното копче и набра номера на мобилния му телефон. Но и там никой не отговори. Без нито един сигнал веднага се включи механичният глас: „Апаратът на абоната не е включен или се намира извън обхват.“ „Изключен“ — такова нещо изобщо не се е случвало с Валера. А „извън обхвата“ значи, че Валера вероятно е в метрото. Интересно къде пътува толкова късно?

„Много добре даже, че не можах да се свържа“ — малодушно се зарадва Таня. Тя не знаеше съзнателно ли или подсъзнателно, но много й се искаше да отдалечи момента, в който ще трябва да му разказва за поредния си проблем и да го моли — за кой ли път! — за помощ.

И какво да прави сега, точно сега? Щом като милицията не идва за нея, тя ли да отиде в милицията? Или първо да влезе в приемното и да попита каква е диагнозата и прогнозата за пациента?

Никакво решение не успя да вземе, защото видя как от приемното отделение излезе одевешният доктор, същият онзи, който й каза „Браво!“. Докторът късогледо присви очи под ярката лампа на входа на болницата, огледа се… После видя Танината тойота и с бърза крачка се запъти към нея. Свойски, без да иска разрешение, седна на предната седалка. Нареди й:

— Карай, бързо.

— Но…

— Бързо, казах! — повтори той.

В тона му имаше нещо странно и притегателно — едновременно и твърдост, и съчувствие, и даже ласка… Таня учудено го погледна, но нищо не попита. Просто тръгна с тойотата.

— Направо и надясно — заповяда докторът.

Таня мина по добре поддържана широка алея и сви в тесен страничен път. Той се оказа много гаден — само коренища, буци и запуснат парк със стърчащи клони на дърветата… Новичката тойота беше за тях добре дошла, само гледаха как да я одерат от всички страни.

— Ако продължаваме направо, отиваме към моргата — информира я докторът. — А тук свий наляво.

Таня отново го послуша. Пътят стана още по-отвратителен, цялото й внимание беше съсредоточено да избегне поредната тухла или да не падне в някоя дупка. Но Таня все пак успяваше да попоглежда и доктора. Какъв странен мъж! Интересно, накъде ли я води? Впрочем, явно не в милицията, а това вече е добре.

— Тук не бързай — продължи да командва докторът. — Хич не бързай, тук не помня…

Той яростно свиваше очи и напрегнато се вглеждаше в тъмнината.

— Че как лекувате хората като нищо не виждате! — измърмори Таня.

И веднага се упрекна за невъздържания си език. Колкото и да се занимава със самоусъвършенстване — въпреки това все ще изтърси нещо такова!

Но докторът не се обиди на репликата й, само обясни:

— Забравих си очилата в кабинета… Ето тук. Стоп, спирай!

Таня се подчини. Тойотата спря пред задънена ограда.

Между ръждясалите колове се виждаха изкривените от времето крила на порта.

— Спирачна течност имаш ли? — попита докторът.

— Трябва да имам, защо ви е? — Таня го погледна с все по-нарастващ интерес. Що за мъж е този? Какво иска, интересно? Защо я изкара през задния двор навън?

В това време докторът извади от джоба си връзка ключове, всеки с бележка. С ловки пръсти ги прехвърли и отдели един, който показа на Таня:

— Ето го. Резервен изход номер две. Само се страхувам, че ключалката е ръждясала. Да вървим, ще ми помогнеш.

Таня с учудване се взря в доктора:

— Искате да изляза оттук?

— Ами да! — раздразнено отвърна той.

— Защо?

— Защото в болницата нямаш повече работа.

— Тогава щях да си тръгна! През главния вход — Таня все още не разбираше.

— Да, да, ще си тръгнеш! Не ги знам аз нашите охранители! Какви гадняри са… Сигурно са забелязали, че колата ти е с повреди и ще почнат да ти искат пари. Или вече са почнали? Познах ли?

— Познахте… — въздъхна Таня. — Но аз им казах, че няма да плащам. Нека се обаждат в милицията. Нямам намерение да се крия.

— Аз вече разбрах, че нямаш намерение — въздъхна докторът. — Толкова ли бързаш за милицията?

Таня потръпна.

— Ето на! — поклати глава той. — Милицията, мисля, че сама ще те намери. Ако поиска. А засега си върви вкъщи. Наспи се. Ела на себе си. Почини си… Всички проблеми ще започнеш да ги решаваш утре.

— Казахте едно странно нещо… — замислено каза Таня. — „Милицията ще те намери, ако поиска“. А вие не сте ли длъжен да им съобщите? Е, когато ви докарват… как да кажа… такива криминално ранени?

— Аз ще съобщя — кимна докторът. — Докара го неизвестна жена, паспорта не съм й видял, не съм видял и марката на колата й…

— Да, ама охранителите си записаха номера ми! — махна с ръка Таня.

— Е, с тия чакали аз ще се оправя — небрежно каза докторът. — Имам си специален подход към тях…

Какъв странен доктор! Май би трябвало напротив, да й е ядосан — нали тя е тази, която е ранила човек и му е създала работа. А той се опитва да я спаси, чудак!

Таня се направи, че свежда очи, а всъщност за първи път разглеждаше подробно удивителния доктор. Излиза, че той изобщо не е стар, само около очите има бръчици и косата му е прошарена. А ръцете му са много красиви — силни бицепси, а пръстите — тънки и дълги, като на музикант…

— Как се казвате? — тихо попита Таня.

— Кирил Евге… — докторът замълча. — Тоест, просто Кирил. А ти?

— Татяна.

Той внимателно се вгледа в лицето й и Таня я завладя странно усещане — че познава този Кирил от много отдавна, още от детството си. Като че ли и на училище бяха ходили заедно, и ябълки бяха крали двамата от градините, и бяха играли с другите деца на Стражари и апаши и на Война… Настоящето е „дежа вю“ — ето, те стоят пред старата порта и Кирил й показва ръждясал ключ, а на Таня й се струва, че това вече е било… Той вече я е спасявал някога, в далечното детство. Защитавал я е от по-големите момчета, помагал й е да изтрие двойката по поведение в дневника, помагал й е по математика, която хич не вървеше на Таня…

Тя разтърси глава, за да отпъди тези призраци.

— А какво стана… с онова момче? Което бутнах? — тихо попита тя.

Кирил се намръщи:

— Не се притеснявай. Ще живее.

— А защо се мръщиш?

Да мине на „ти“ се оказа лесно и отново я обхвана странното чувство, че това вече е било — Кирил от горните класове и Таня от малките класове… И тя капризно пита: „Защо не ми носиш «Тримата мускетари»? Нали ми обеща!“.

Отново разтърси глава. Върна се в реалността и повтори въпроса си:

— Какво му е?

Докторът пак се намръщи, и макар неохотно, но отвърна:

— Типовият комплект. Мозъчно сътресение, едно-две счупвания, не е изключено да има и вътрешен хематом, томография още не сме му правили. Разкъсването на далака засега също е под въпрос… Но той ще се оправи, не се притеснявай.

— Хубава работа! Ще се оправи! Че ти изреди цял списък с болежки!

— Това е нищо, какви само сме спасявали… — увери я Кирил.

— А защо тогава ти… тоест, вие, се мръщите?

— Защото съм полагал Хипократовата клетва — неясно отговори той. — И съм задължен да спасявам всички подред, разбра ли?

— Не разбрах… — призна си Таня.

— Това момче, което ти се е хвърлило под колата, е наркоман — изведнъж се взриви докторът. — Свършен наркоман, в последния стадий, организмът му вече е изгнил!

— Наркомааан? — шашна се Таня.

— Целите му вени са надупчени! Ти се притесняваш за него, а на него сега му е мнооого хубаво… Толкова му е хубаво, че никаква упойка няма да го хване. Еуфория, направо сто и трийсет процента…

— Ето какво било! Значи е бил друсан! — възкликна Таня. — А аз не можех да си обясня защо се хвърли под колата!

— О, тук има маса варианти! — увери я Кирил. — Най-простият — омръзнал му е тоя грешен живот! Или — взел е колата ти за яхта с алени платна и е решил да се качи на нея. Или — спасявал се е от група дяволи под колелата ти… Наркоманите са едни такива непредсказуеми!… — в гласа му прозвуча нескрита злоба.

— Стига и вие, Кирил! Наркоманите са обикновени хора. Само че болни.

— Да, болни! — продължи да се горещи докторът. — Но заради тях ти… вие… — докторът, както и Таня, също се смути. — С една дума, нормалните хора страдат заради тях! Представяш ли си какво те чака?!

— Май че до пет години. При общ режим… — въздъхна Таня. — Пък ако се вземе предвид и това, че не съм дочакала милицията и съм напуснала мястото на произшествието, сигурно и повече.

— Не се вкисвай — помоли я Кирил. — Да се надяваме, че до общ режим няма да стигне работата.

— Обещаваш ли?

Той направи движение, сякаш искаше да я прегърне и тя, сама не разбра защо, направи насрещен жест… Впрочем, и двамата се осъзнаха навреме и замряха, учудено загледани един в друг…

„Като магия“ — объркано си помисли Таня, като се вглеждаше в заобиколените от бръчици очи на Кирил. А той изведнъж сведе глава смутено, като момче, а после каза строго, като истински строг доктор:

— Край, Татяна. Приключваме дискусията. Мен в болницата вече отдавна ме търсят. Давай спирачната течност и да отваряме портата. И заминавай оттук, за бога!

Таня излезе от болницата в един и половина през нощта. Оказа се, че ръждясалата врата води направо в двора на обикновен жилищен блок, а оттам се излизаше точно на улица „Металург“, на километър от дома на Таня.

Изглеждаше логично — по-бързо вкъщи, горещ душ, хладно легло, да се излегне и да забрави днешния ден като кошмарен сън — поне за няколко часа.

Но кой знае защо не я теглеше да се прибере вкъщи, на спокойствие, за почивка…

След като се отдалечи на около петстотин метра от болницата, Таня спря тойотата, угаси двигателя и се замисли. Колко странно… По принцип сега, когато всичко е зад гърба й, беше нормално да я хване истерия. Трябва да затвори очи и отново да преживее кошмара, в който се бе превърнал днешният ден. Първо изкривеният от ярост депутат Брячихин… Ето, крещи на нея и на Теплицин… Чашата с недопито кафе лети в изисканото лице на шефа… После пък самият Андрей Фьодорович я уволнява с йезуитски учтив глас… А след това пътят до вкъщи, тъмната сянка, ударът, и върху предното стъкло — лицето на нещастния наркоман, а после следва глухото „плюс“ под колелата…

И поне да знаеше, че този злощастен ден е завършил и утре всичко ще бъде наред! Но уви, по-нататък даже ще стане още по-лошо. Не й се вярваше много-много, че докторът ще успее да замаже работата. Така че, по-скоро я чака милицията, разпити, заплахи, възможно е и затворническа килия…

Но което беше учудващото — Таня не усещаше нито страх, нито тревога. И особени угризения също нямаше. Нали докторът й обясни, че тя за нищо не е виновна, че младежът се е хвърлил под колелата явно „нахероинен“… А най-странното беше, че не можеше да изхвърли от ума си Кирил… Очите му в рамката от бръчици, тънките му пръсти с връзката ключове…

„Пфу, каква глупост! — упрекна се Таня. — Какво толкова?! Имал е човекът порив за благотворителност. Решил да ме подкрепи и утеши. И какво? С всеки може да се случи! И аз веднъж пратих хиляда рубли в един детски дом… И какво нататък? Че този Кирил утре няма и да се сети за мен! Край, стига съм си наблъсквала в главата какво ли не… И всъщност — вече наистина трябва да се обадя на Валера. Колко мога да отлагам? Сигурно колата ми вече е обявена за издирване. Всеки момент могат да ме спрат. Накрая ще стане така, че когато ме арестуват, ще се наложи да му звъня от управлението!“

Отново набра номера на Валерий Петрович. Ама че работа — телефонът му пак или не е включен, или няма обхват. А вкъщи — само свободно… Е, добре, може просто да е надхвърлил сметката на джиесема и да са го изключили. Но какво се е случило с домашния телефон? Повредил се е? Да се обади на повреди ли? Макар че там едва ли работят нощем, пък и как да се обадиш там? Докато се добереш до номера им, ще свършат парите и на твоя джиесем… Просто да отиде до Валерий Петрович? Също не е кой знае колко добра идея. Валера живее на другия край на града, вече е почти два часът, а нощем пътните милиционери са много по-пъргави, отколкото през деня. Току-виж засекат повредената тойота и притиснат Таня да каже какво е станало?

Може би да се обади на Макс? Нали в края на краищата Макс й е спасителният пояс! Нека дойде. С него може и да се посъветва, и да му се довери, и просто да си поговорят. Макар че и малко секс не би й навредил след такива преживявания!

Вярно, че е почти два през нощта. А Макс май започва работа в девет сутринта. Трябва ли да го притеснява? Макар че Макс затова е Макс, за да бъде винаги под ръка. Наистина, тук пък възниква друг въпрос — не прекалява ли тя? Няма ли накрая да му омръзне, че приятелката му непрекъснато хленчи, оплаква се и реве на рамото му? Едва онзи ден цяла вечер му се жалва заради изчезналия документ и подлите си колеги и той търпеливо я утешава. А днес нов проблем, още по-лют. И отново ще трябва да я нарича „горкото момиче“ и ласкаво да я гали по косата… При това Макс има желязна логика и умее всяко нещо да сложи на мястото му. Току-виж изградил такава верига от събитията — блъснала човек — избягала от мястото — изчезнала? И ще почне да я придумва сама да отиде в милицията, за да смекчи вината си? Явно е, че няма да я убеди — в милицията по своя воля Таня никога няма да иде, но защо тогава да вика Макс, ако ще трябва да спори с него?

И тогава Таня реши — сега си отива вкъщи. Ако там вече я чакат ченгетата — нека. Значи не й е провървяло. Ще си признае вината и ще отиде с тях. А пък ако подвизите й още не са стигнали до милицията, тогава, както я посъветва докторът, просто ще си вземе душ и ще опита да се наспи. А проблемите ще започне да ги решава утре, на свежа глава.

Така и постъпи.

Остави ранената си тойотка пред къщи и с походка, в която оставаха пет грама бодрост, се приближи до входа. Никаква засада — нито във входа, нито пред апартамента.

Таня спокойно влезе в стаята като по пътя разхвърляше вещите си, типично в свой стил. Съблече се, изтича под душа, пъхна се в леглото и въпреки очакванията си, мигновено заспа.