Оскар за смъртоносна роля

Валерий Петрович

Вторник, сутринта

В ресторант „Донна Клара“ Ходасевич зае една масичка за двама до прозореца. Поръча си чаша еспресо. И масичката, и столчето се оказаха малки, неудобни. Валерий Петрович едва успя да намести едрото си тяло. Порцията кафе също се оказа обидно миниатюрна.

През отворения прозорец проникваха звуците на сутрешните улици — бръмченето на колите, които потегляха на светофара, чуруликането на врабчетата, репликите на минаващите край прозореца хора… Анжела закъсняваше.

Валерий Петрович се чувстваше неуверено — както и през цялото време откакто бе започнал да разплита тази история. Чувстваше се сякаш върви по нестабилна почва, през тресавище и не знае къде в следващия момент ще сложи крака си.

Това никак не приличаше на неговата предишна, истинска работа. По време на службата си той непрекъснато чувстваше зад гърба си поддръжката на колегите си, на Центъра, на държавата. Целият могъщ СССР, настръхнал с всичките си ракети, тогава стоеше зад гърба му. И Ходасевич винаги можеше да разчита на неговата помощ.

Сега обаче полковникът се оказа сам-самичък. И бе неясно къде е врагът и на кого от приятелите си може да разчита. Една невярна крачка — и той може да потъне в блатото. И няма да се намери никой, който би му протегнал ръка. И въпреки това му се налагаше да върви. Да върви бързо и не много ясно накъде.

Бързината беше още едно обстоятелство, което го провокираше. В миналите времена на службата му в Първо главно управление на КГБ всяка операция, в която той участваше, по мудност и обмисляне приличаше на партия шах. При това не просто шах, а по-скоро кореспондентски шах, когато твоят ход и ходът на противника ги делят седмици и месеци и всяко местене на една фигура се претегля, разнищва, обмисля от многочислен отбор. И едва когато десетки хора премислят и съгласуват десетките възможни предвиждания, играчът прави предпазлив ход. А дълго, много дълго чака отговора…

А сега сякаш нечия ръка е помела всички шахматни фигури. И дори не е ясно каква игра полковникът ще трябва да играе, фехтовка? Или бокс? Или изобщо бой без правила? Но както и да се нарича играта, полковникът ще трябва да я играе бързо… Почти моментално ще трябва да прави следващия ход. И без да размишлява особено много. А да разчита ще може единствено на себе си!

… Анжела Манукян се появи в ресторанта в единайсет и петнайсет. Направо от входа се запъти към масата на Ходасевич. Интересно, как ли го е познала? Леночка ли го е описала? Или някой друг? Нямаше кога да обмисля това.

Полковникът стана и стисна протегнатата ръка. Анжела беше хубава. Очи, черни като въглени, вежди и коси — гарваново черни. И чувствени алени устни. Да беше петнайсетина години по-млад Ходасевич би се пробвал да я ухажва. Сега нямаше много шансове. „Интересно — помисли си той, — какво я свързва с Птушко? Нима само парите?“.

— Пресен портокалов сок и кафе — изкомандва Анжела сервитьорката и обърна погледа си към полковника. Без да се прикрива, тя внимателно го изучи целия, от върха на пръстите до плешивината му и констатира: — Искали сте да ме видите. — И попита: — Защо?

— Дъщеря ми има неприятности.

— Вие имате дъщеря? — без никакъв интерес, механично каза Анжела.

— По-точно, заварена дъщеря, но няма значение. Татяна ми е по-близка от родна дъщеря!

— Не я познавам. Какво отношение имам аз към нейните неприятности? — вдигна вежди Анжела.

— Ще трябва да ме изслушате.

Тя погледна часовника си.

— Имам половин час — решително каза. — Най-много четирийсет минути.

„Тя, разбира се, нищо няма да ми разкаже — помисли си Ходасевич. — Може и хич да не се старая да я накарам да се издаде. Добре, де. Тогава поне да доложи на Птушко-старши за нашата среща. Нека разбере, че и аз зная много неща.“

Сервитьорката сложи пред Анжела кафе и сок.

— Моята заварена дъщеря Татяна Садовникова — започна полковникът — се оказа обект на странно преследване… Всичко започна от това, че от сейфа в работата й изчезна важен документ…

Нищо не трепна на лицето на Анжела и Ходасевич продължи да разказва — за публикацията на секретния документ в „Куриер“; за това, че Таня я уволниха от работа; за аварията на „Шосето на Ентусиастите“; за взрива на тойотата; за наглите искания на „братята“; за това как са пребили Таня… Премълча единствено за Макс, за връзката му с Наташка и за детето, което загуби Таня. А после разказа за скритите камери в неговото собствено жилище, и в жилището на Таня, и даже в болничната й стая и за това как откри на територията на болницата микробуса с групата за наблюдение.

Анжела внимателно изслуша разказа, като пийваше портокалов сок и кафе. Когато Ходасевич свърши, тя запали дълга тънка цигара и студено каза:

— Аз разбира се, ви съчувствам. Но ще трябва да ви повторя — какво общо имам аз?

Валерий Петрович наведе глава.

— Аз искам само едно! Всичко това да се прекрати! Таня вече достатъчно е наказана! А значи — гласът му предателски потрепери — „Дали не преигравам?“ — съм наказан и аз! Стига толкова! Стига!

— Не ми е ясно, защо ми казвате всичко това на мен? — Анжела пусна равна и красива струйка дим, скришом погледна часовника си „Картие“.

— Предайте последните ми думи — глухо рече полковникът — на вашия приятел.

— На кого това? — Анжела изви вежди.

— На Николай Птушко — твърдо каза Ходасевич. — Предайте му, че стига! Той си отмъсти!

— Сметката, моля! — без да му отговори подхвърли Анжела на минаващата сервитьорка. А после, без да дочака сметката, извади от портмонето си двеста рубли и ги хвърли на масата. След това рязко стана и неочаквано меко предложи на полковника: — Да вървим. Ще ме изпратите.

След минута те излязоха от ресторантчето. Ходасевич бе учуден от такъв обрат на нещата. Анжела си сложи слънчеви очила и с тон, нетърпящ възражение, каза:

— Аз съм към площад „Маяковски“. Искам да се разходя.

Тя взе Валерий Петрович под ръка и го поведе към „Садовое колцо“.

— Значи, вие кой знае защо смятате — тя косо го погледна отдолу нагоре, а слънцето се отразяваше в черните й очила, — че цялата тази история с вашата заварена дъщеря я е скроил моят любовник?

— Имам основания да предполагам така — твърдо каза полковникът.

— Какви?

— Той има мотив!

Анжела се бе доближила много плътно до него, вървяха в крак, дланта й меко лежеше върху ръката му и докосването на гърдите й към рамото му, кой знае защо, го дразнеше. Нещо неуловимо се бе променило в отношението й към него, той го почувства.

— А какъв мотив може да има Птушко? — попита го тя.

— Нали ви казах — отмъщение.

— На кого?

— На мен.

— Така ли? И какво сте му направили?

— С него служехме заедно. И бяхме приятели. Но аз прекъснах кариерата му. Това беше отдавна.

— Писали ли сте донос срещу него?

— Не.

— Изказвали ли сте се на партийно събрание против него?

— Не. Всичко беше много по-сложно и объркано. Не бих искал да го разказвам.

— Разбирам, разбирам! — усмихна се тя. — Тайните на разузнаването!

Те крачеха под сенките на старите дървета, покрай новата ограда на „Патриаршие пруди“.

— А какво общо има тук вашата заварена дъщеря? — поинтересува се тя.

— Не зная. Възможно е Николай да е решил, че тя е болното ми място — полковникът болезнено се усмихна.

— Кога е станало това? — попита Анжела. — Имам предвид, вашето скарване?

— Отдавна. Преди почти двайсет години — откровено си призна полковникът.

— И вие мислите, че всичките тези години Николай е таил злоба към вас?

— А какво друго ми остава да мисля?

— Но ако той е толкова отмъстителен, защо не се е опитал да ви отмъсти по-рано? А едва сега се е захванал?

— Възможно е да е заради сина му…

— Какво общо има синът му?

— Ами това, че синът на Птушко вече има основание да мрази семейството ни. Затова предполагам, че старият Птушко се е заел да ми отмъсти. Заради себе си и заради сина си.

— Много е сложно — замислено каза Анжела. — И нестабилно. И съвсем без доказателства.

— Зная. Но аз не искам никому нищо да доказвам.

— А какво искате?

— Искам нас с Татяна да ни оставят на мира. Искам примирие. При всякакви условия.

— Значи искате аз да ви стана парламентьор? И да занеса на Птушко-старши бялото знаме?

Анжела внимателно гледаше Ходасевич отдолу нагоре. Очите й не можеха да се видят под черните очила и утринното слънце играеше върху непроницаемата повърхност на стъклата им.

— Можете да го смятате и така… — кимна полковникът.

Той не се чувстваше унизен. Абсолютно никак не го интересуваше гордостта, когато неговата Таня беше в опасност.

— Но вие не сте разбрали най-важното — неочаквано каза Анжела.

Те се приближаваха вече към „Садовое колцо“ и пресякоха по диагонал тихото кръстовище на „Малая Бронная“ и улица „Ермолаевска“.

— Какво не съм разбрал? — попита полковникът.

— Защо е започнал всичко това именно сега. И освен това не сте разбрали защо са скритите камери…

Да кажем, че полковникът се учуди, щеше да бъде слабо.

— Какво значи това? — попита той нарочно със студен тон.

— Аз знам каква е работата.

— Вие ли?!

— Естествено! Николай ми се доверява!

Сега те вървяха по вътрешната страна на „Садовое колцо“. Тук имаше много повече коли и минувачи, и суетня.

— На мен още от началото не ми хареса тази идея — продължи Анжела. — От момента, когато пристигна Брайън.

— Кой е този Брайън?

— Продуцент. От Австралия. Не помня как му е фамилното име. Нещо полско. Складовски, Соколовски… Той е стар партньор на Николай.

— Какво общо има Брайън? — намръщи се Ходасевич.

— Това е негова идея. Пристигна през зимата. Имаха преговори с Николай. А после го поканихме на вилата. Бяхме тримата — той и ние двамата с Николай. Пекохме шашлик, пийнахме и изведнъж Брайън казва:

— Имам грандиозна идея, приятели! Идея за милион долара! Даже за сто милиона!

Анжела и полковникът все така вървяха в крак, рамо до рамо, като двама заговорници. „Защо ми разказва всичко това? — мярна се в ума на Ходасевич. Тук има нещо?!“.

— Естествено, Коля налапа въдицата, попита Брайън каква е тази идея? Онзи каза, че у нас, както и у тях, са популярни риалити шоутата… Знаете ли, Ходасевич, какво е това риалити шоу?

— Зная — кимна полковникът. — „Зад стъклото“, „Дом“, „Глад“. Но не ги гледам.

— Аз също. Но има кой да ги гледа! И още как има! Рейтингите хвърчат към небето… Та така — продължи тя, — Брайън тогава зададе риторичния въпрос — а защо да се снима само риалити шоу, когато всички участници ЗНАЯТ, че са „зад стъклото“? Защо няма нито една програма, където участникът ДА НЕ ЗНАЕ, че го снимат? Попада в разни приключения, а не разбира, че всичко е нагласено. И не знае, че всяка негова крачка се записва на лента.

Ходасевич, малко смаян от чутото, кимна:

— Имаше и такова. „Шоуто на Труман“.

— Но онова е филм! А в реалния живот?!

Полковникът вече започваше да разбира. Но ей така възрази:

— А какво става с правата на човека? Правото на човека на личен живот? Всеки трябва да даде съгласието си да го снимат. Макар и със задна дата.

Манукян кимна:

— Именно така отговори Николай на Брайън. А онзи се разсмя — че много ли се спазват правата на човека в Русия? И кой го интересува в моята, да речем, Австралия, че се нарушават правата на някакъв си руснак? При това, казва той, има Интернет. А в мрежата въобще и дяволът няма да разбере кое е легално и кое — не. И срещу кого, пита се, обектът, попаднал на лентата, ще подава иск? Срещу сайта, регистриран на Коста Рика на подставено лице ли? Какво изобщо онзи нещастник може да докаже?

— Значи, вашият любовник е решил да се занимае с този бизнес… — уточни полковникът.

— Да! Реши! И Брайън му даде за снимането на откровено риалити шоу — шоуто, където героят ДА НЕ ЗНАЕ, че е под прицела на камерите — триста хиляди долара. Каза му, че негова, на Николай, грижа е единствено производството. А с монтирания филм той, Брайън, вече ще постъпва по свое усмотрение. Той ще се заеме с разпространението, рекламата и всички възможни искове… С една дума моят Николай се запали по тази идея… такова нещо още не бе имало в историята на телевизията… Е, а нататък — прекъсна се Анжела, — по-нататък, вие, Ходасевич, практически знаете всичко сам.

— Чакай, чакай — полковникът неволно мина на „ти“, — значи всичко това: пребиването на Таня, аварията, взривът, е измислено просто заради шоуто? Заради картинките на екрана?

— Именно! — кимна Манукян.

— Но това е подсъдно! Това са цяла редица членове от Наказателния кодекс!

— А кой може да го докаже? — лениво се усмихна Анжела.

— Защо са решили да изберат тъкмо Таня?

— Е, аз самата не съм я виждала, но казаха, че била фотогенична. Както каза моят Николай: „Сексапил, цици, всичко си има.“ Вероятно е правил все пак някакъв кастинг. Е, и вашата Таня е била одобрена. Така че се гордейте. Но са я избрали не само за това. А и заради това, че именно тя — правилно сте се досетили! — е дъщеря на неговия враг. Тоест, ваша дъщеря. Или, как беше, заварена дъщеря! Е, това не е важно. Все едно вие си я обичате повече от всичко на света.

— Той е побъркан, този ваш Николай! — уверено рече полковникът.

— Аз също мисля така… — кимна и кратко се изкикоти Анжела. Спря и извади от чантата си цигари. Запали. Изпусна струйка дим. Те стояха един срещу друг в средата на широк тротоар. — Та ето така започна всичко… — завърши тя. — И като тръгна… Но — тя свали очилата си и погледна право в очите полковника със своите черни очи, — ако вие, Ходасевич, кажете на някого и дума от цялата тази история, няма да останете жив. Аз дори Николай няма да моля за нищо. Моите лични бодигардове ще ви удушат със собствени ръце.

— Тогава защо ми разказахте всичко?

— Защото вие ми харесвате, Ходасевич! — обезоръжаващо каза Анжела. — Вие сте същият като Николай — само че много по-свестен.

И тя изведнъж поривисто го целуна по устните. После сама го отблъсна и каза:

— По-нататък няма нужда да ме изпращате. Сбогом.

Тя се обърна и бързо-бързо тръгна в посока към „Маяковка“. Полковникът слисано гледаше след нея.

След това тръсна глава, за да изгони магията и по залетия от слънцето тротоар се приближи до улицата. Вдигна ръка, спирайки такси. Спряха едновременно двама частници — един след друг. Ходасевич нарочно не се пазари нито с единия, нито с другия, а когато спря трета кола, той седна на предната седалка в нея и каза:

— В Новогиреево. Осемнайсета градска болница. Моля ви, по-бързо.