Оскар за смъртоносна роля

Валерий Петрович

В нощната болница миришеше на дезинфекция и на най-гадната в света храна. Светлината в коридора беше приглушена. Ходасевич надникна в стаята. Татяна лежеше неподвижно — спеше или беше в безсъзнание. До нея на стол дремеше Юлия Николаевна. Тя се стресна от шума на отваряща се врата, видя дебелата фигура на бившия си мъж и с досада размаха към него ръце — тоест, махни се. Валерий Петрович послушно притвори вратата. След минута Юлия Николаевна излезе в коридора. Тя беше страшно напрегната, опъната като струна.

— Какво искаш?! — вместо поздрав се нахвърли върху него тя.

— Как е Таня? — с тих, равен глас попита полковникът.

Спомнил си беше нарежданията на инструкторите: „Ако не ви устройват тоналността и темпото на речта, наложени от събеседника ви, трябва с построяването и ритъма на своите отговори да му внушите изгодната за вас тоналност и темпо.“ По време на предишния си семеен живот Валерий Петрович, разговаряйки с Юлия Николаевна, само с това се и занимаваше.

— Таня е зле! — все така с предишната истерична нотка в гласа извика бившата му жена.

— Какво казват лекарите?

— Че какво могат да кажат! Пребита е жестоко! Има хематоми по цялото тяло! Май всичките й ребра са счупени! Сътресение на мозъка!

— Това не е най-лошото… — Валерий Петрович знаеше способността на бившата си жена колосално да преувеличава опасностите, които заплашват Таня и не можа да скрие облекчението си.

Но това не беше разумно.

— Какво тогава според теб е най-лошото! — веднага подскочи Юлия Николаевна. — Да убият детето ми?!

Валерий Петрович положи доста усилия да не се подхлъзне по истеричния Юлин тон и все пак, оставайки спокоен, попита:

— Има ли данни кой го е направил?

— Какви данни, какви данни искаш! Милицията я намерила в някакво мазе! В някакъв стар блок! Пребита! — след това мисълта на Юлия Николаевна направи странен пирует и тя извика: — За всичко си виновен ти!

— Как така аз?! — изуми се Ходасевич.

— Ти! Ти я възпитаваше като момче! Ходеше с нея на тия идиотски походи! Огньове да палите! Да кара кола я учеше!

— Юля, какво общо има това? — намръщи се полковникът.

— Има! Има, защото сега тя непрекъснато се накисва в разни истории! Заради тебе! И твоето възпитание! И да се омъжи все не може!

— Юля, ситуацията е много сериозна… — солидно и натъртено произнесе Валерий Петрович. — Заради нейната безопасност трябва веднага да говоря с Таня!

— Да говориш?! Ти си полудял! Детето току-що заспа!

— Юля, от нашия разговор зависят много неща. А състоянието й не е толкова тежко, че да не може да говори…

— Ти!… — задъхвайки се от яд, почти изкрещя бившата му жена. — Ти имаш наглостта да обясняваш на мен какво е състоянието на моето дете?!

— Въпреки това аз трябва да поговоря с нея! — Валерий Петрович решително направи крачка към стаята.

Юлия Николаевна прегради пътя му със сухичкото си телце, дори ръцете си разпери.

— Няма да те пусна!

Валерий Петрович направи още една крачка напред.

— Ти няма да влезеш при нея! — тя повиши глас с още един-два тона. — Какво, милиция ли да викам?!

— Юля, по-тихо! Ще събудиш Таня…

Юлия Николаевна понижи глас и прошепна яростно:

— Не разбираш ли?!… Не разбираш ли, че разговорът с теб ще бъде травма за детето?!

— Юля!

— Не, не и не!

— Добре… — предаде се Ходасевич. — Ще почакаме докато се събуди.

— Няма да ти дам да говориш с нея! Мислиш, че не разбирам ли?! Ти пак си оплел Танечка кой знае в какво!

— Юля!!! — полугласно изръмжа Валерий Петрович.

Изръмжа не защото беше загубил търпение — търпението му беше почти безгранично, а защото неговото изръмжавате, както той добре знаеше от предишния си семеен живот, беше единственият начин да потуши пламъка на бившата си жена. След това хвана с две ръце слабичките рамене на Юлия Николаевна и хубавичко я разтърси. Тя взе да мига като с опасение го поглеждаше.

— Юля — повтори той спокойно, — слушай ме внимателно. Трябва да знам как Танечка е прекарала последния ден. Какво е правила. С кого се е срещала.

Юлия Николаевна уплашено го слушаше. Уплашено и послушно.

— От това зависи здравето й. И животът й. Аз… трябва… да… зная — произнесе той разделно. — Разбираш ли или не, дявол да го вземе!

И той още веднъж я разтърси за раменете.

Юлия Николаевна се сви, отпусна глава и промърмори, гледайки настрани:

— Тя все едно няма да говори с теб за всичко.

— Защо?

— Защото има неща, които не се обсъждат с мъжете.

— Какво искаш да кажеш? — бързо и уплашено попита Ходасевич.

— Тя трябваше да има дете — тихо и тъжно каза Юлия Николаевна. — А сега… Сега вече го няма…

— Но не са я…

— Не, не са я изнасилвали, ако това имаш предвид.

— Слава богу! — изтръгна се от Ходасевич.

— Да бе…

— Юля, ти разбираш, че трябва да разберем кой е сторил това?!

— Защо? — тихо попита Юлия Николаевна.

— За да намерим тези негодници! И да ги накажем!

Валерий Петрович знаеше, че понякога е полезно да се крещи на Юлия Николаевна. След неговите избухвания бившата му жена обикновена ставаше способна на диалог и даже изказваше учудващо конструктивни идеи. Ето и сега…

— Дай да направим така — аз сама ще говоря с Танечка — изведнъж спокойно и здравомислещо предложи Юлия Николаевна. — Естествено, след като тя дойде на себе си и бъде готова за подобен разговор.

Полковникът не можеше да не се съгласи, че това е разумно.

— Ти ли ще поговориш? Е, добре… Но само че, Юлечка — каза той меко, — моля те, изясни всичко, което се е случило с нея. И не забравяй за детайлите.

— Ти ли ще ме учиш — изпуфка Юлия Николаевна — как да разговарям със собствената си дъщеря?!