Оскар за смъртоносна роля

Валерий Петрович

В същото това време

„Чистачът“, който бе препоръчан на Валерий Петрович от неговия шеф и приятел от Комитета, се оказа съвсем младо момче — вероятно на около двайсет и три години. „Сигурно е лейтенантче — помисли си полковник Ходасевич — преди година-две се е излюпил от школата.“ Със завист и съжаление за отминалите си години гледаше той руменото момче, което преливаше от младост и здраве.

Първо, Ходасевич, верен на навиците си, едва ли не насила сложи момчето, което се опъваше, да седне на масата и го нахрани. (Днес Валерий Петрович имаше ориенталски ден — още рано сутринта приготви супа пити9 и мусака с патладжани.) И едва след това, когато изпиха кафето си с баклава, позволи на „чистача“ да пристъпи към работа.

Лейтенантът извади от куфарчето си оборудването и бодро попита:

— С какво ще започнем, Валерий Петрович?

Ходасевич отговори:

— Почвай направо от тука, от кухнята — и едва не добави: „Три четвърти от времето си прекарвам тук.“, но се усети и прехапа език. Нещо се бе размекнал, откак се пенсионира, беше се отпуснал. Забрави едно от правилата: на никого и никога да не се дава излишна информация. Вместо това Ходасевич направи знак на момчето — тоест, не бива да се коментират собствените действия. То разбиращо кимна.

„Чистачът“ си сложи наушниците и с малък, колкото кибритена кутийка, прибор с антена провери първо телефона, после полилея. После — микровълновата печка и хладилника. За да не предизвика подозрения у онези, които можеха да ги слушат в момента, Валерий Петрович започна разговор за футбола. Оказа се, че младежът естествено е разочарован от играта на националния отбор, а иначе е от ЦСКА, което беше много странно за сътрудник на Комитета!

Лейтенантът направи знак — тоест, в кухненската бяла техника всичко е чисто. Валерий Петрович кимна. Тогава „чистачът“ започна да изследва кухнята по периметъра й — съсредоточено, от тавана до пода, от горе на долу, като при това се движеше от входната врата отдясно наляво.

Валерий Петрович запали любимата си „Ява“. Попритвори очи, отпуснат на диванчето. След обилното ядене го караше на сън. „Нещо станах съвсем вял“ — с досада си помисли той. Заради контраста с младия лейтенант Ходасевич особено остро чувстваше собственото си остаряване. Странно, но той дори до Татяна никога не се усещаше стар. Сигурно защото независимо от екстравагантните си постъпки, тя беше зряла, а понякога и мъдра. А когато до теб е съвсем млад, наивен и нахъсан хлапак, без да искаш се чувстваш, както казва Танюшка, „антиквариат“… Товарът на неговите почти шейсет години изведнъж му натежа.

— Има! — неочаквано направи жест лейтенантът. Лицето му грейна в щастлива усмивка — демек, ненапразно се старах!

Той прокарваше антенката край висящата на стената снимка, на която бяха младият Ходасевич, прегърнал Юлия Николаевна, и малката Таня.

— Какво? — само с устни попита Валерий Петрович. Странно, че той никак не се учуди. В този момент той разбра, че по-скоро би се учудил, ако в жилището му не бе намерено нищо.

Момчето направи жест, означаващ: „Сега ще видим!“.

Ходасевич уморено притвори очи.

„На стари години отново заслужих да ми слагат бръмбар“ — помисли си той.

— Е, и какви, мислиш — каза той на глас, — шансове има твоят ЦСКА този сезон?

Кой знае защо му се искаше да направи неформален контакт с „чистача“. С нещо, независимо от различните специалности, момчето му напомняше самия него като млад.

— Ще видим — каза младежът и важно добави: — По специализирания канал на телевизията!

А в това време с жест даде на Ходасевич да разбере, че находката му не е обикновен „бръмбар“, а видеокамера за скрито наблюдение!

— Да, те всекиго могат да учудят — промърмори Валерий Петрович, имайки предвид едновременно и отбора, и (в подводната част на разговора им) хората, монтирали в кухнята му видеооборудване. Чудничко!

— Кой, интересно, в наше време гледа футбол по телевизията? — процеди през зъби лейтенантчето, изучавайки с детектора си камерата. Той леко подхвана играта на Ходасевич и думите му отново имаха двоен смисъл — и непосредствен футболен, и скрит, отнасящ се до находката му. Впрочем, дали имаше смисъл сега да шифроват репликите си? Та нали камерата сигурно е записала манипулациите на младия „чистач“.

— Има, сигурно, отделни любители на зрелища… — каза полковникът.

„Чистачът“ високо отвърна:

— Аз едно искам да знам — доколко са стабилни армейците? Според мен те могат да изгубят всеки един мач — в този момент младежът въпросително показа с ръце на полковника — да ликвидирам ли камерата или не?

Ходасевич направи жест — в никакъв случай! Най-вероятно камерата бе записала как са я открили, но оставаше мъъъничък шанс, че този запис хората (които и да са те) ще го погледнат невнимателно.

След час полковникът и „чистачът“ излязоха на улицата. Резултатите от претърсването на жилището учудиха и двамата. Освен видеокамерата в кухнята, намериха още една, абсолютно същата. Беше монтирана в стаята.

Когато доста се отдалечиха към метрото, Валерий Петрович попита лейтенанта:

— Какво мислиш за всичко това? — намръщи се от некоректността на собствената си формулировка и бързо добави: — Имам предвид техническата страна на нещата.

— Най-важното е, че и двете камери са в неработен режим. Тоест, в момента и двете нямат сигнал.

— Значи, тези, които ме наблюдават, не знаят, че сме ги открили…

— Тъй вярно.

— Какви са характеристиките на камерите?

„Чистачът“ сви рамене.

— Стандартна камера „Ел-Си-Ел“ — шестстотин двайсет и две. Производство на компанията „Вотек Америка“ — каза той пренебрежително. — Тежи пет грама, обективът е маскиран като винт за дърво с диаметър малко повече от сантиметър. Но най-важното е, че това не е професионално оборудване.

— В смисъл?

Младежът снизходително се усмихна. На него явно му харесваше да се чувства значим, което се прояви щом заговориха за неща, в които той беше професионалист.

— В смисъл че това е каменният век — обясни той. — Играчки за дилетанти. Сега в разузнаването и в контраразузнаването се употребяват други, много по-съвършени модели. И начинът на поставяне на апаратурата е дървеняшки. Мога да гарантирам практически сто процента, че камерите в жилището ви е поставял непрофесионалист. Тоест, човек, незапознат с най-съвременните методи на организация на скритото наблюдение.

„Тогава кой е той?“ — помисли си полковникът, а после повтори въпроса на глас. Прозвуча глуповато, но нека… Понякога е полезно приятелите и враговете ти да те имат за бунак. Тогава им се развързват езиците и казват много повече, отколкото са имали намерение.

— Не зная… — подсмихна се „чистачът“. — Може би вашата жена.

Тъкмо пресичаха улицата и вървяха покрай една ограда.

— Аз нямам жена — сухо отвърна полковникът, давайки да разбере на лейтенанта, че е проявил явна нетактичност. И веднага попита: — Тази камера записва ли? Или предава сигнал?

— Във вашия случай предава.

— На какво разстояние?

— На не повече от двеста метра. А за сигурно постоянно приемане — около сто метра.

— Значи, на разстояние от сто метра по права линия от жилището ми седи оператор с телевизор и видео?

— Да — кимна младежът. — Или е седял. Нали сега камерите спят.

— Къде се намира той, според теб? В квартира под наем?

— А, защо? — сви рамене лейтенантът. — Имайки предвид дискретния характер на наблюдението, по-скоро в кола. Не сте ли забелязали близо до дома ви подозрителна кола? Обикновено това е микробус…

— Трябва да помисля — съсредоточено кимна полковникът. — А отдавна ли са монтирани камерите?

— По всичко личи, че преди около две седмици. Или, може би, месец.

— А колко дълго са работили?

— Захранващите блокове практически не са презареждани. Мисля, че общо само около час — час и половина. Може би — два.

Стигнаха до централния вход на ВДНХ10. Ходасевич спря. „Чистачът“ въпросително го погледна.

Валерий Петрович пъхна ръка в джоба си и извади портфейл. Извади оттам стодоларова банкнота и я подаде на лейтенанта.

— Вземи.

Момчето се изчерви и по детски скри ръце зад гърба си.

— Моля ви, Валерий Петрович. Аз само от уважение към вас… И към Олег Николаевич…

— Вземи, вземи — настойчиво повтори Ходасевич. — Всеки труд трябва да се заплаща. Безплатно, както казва Шаляпин, пеят само птичките.

Лейтенантът отчаяно завъртя глава.

— Виж какво — строго каза полковникът. — Имам за теб още една работа. За която ти нито с Олег Николаевич, нито с мен си се уговарял. Така че взимай парите и да вървим.

„Чистачът“ внимателно и неловко прибра банкнотата.

Ходасевич направи няколко крачки към платното и вдигна ръка. Моментално до него изскърцаха спирачките на бежова лада.

— Улица „Металург“. Плащам двеста — каза Ходасевич през отворения прозорец на колата. Шофьорът кимна.

Полковникът направи властен жест към лейтенанта — тоест, сядай. Лейтенантът се качи в колата.