Оскар за смъртоносна роля

Валерий Петрович

В същото това време

Ходасевич винаги носеше в себе си ключовете от Таниния апартамент. Едно време тя със смях му ги връчи: „За да има къде да заведеш някое гадже.“ — „Че аз и у нас мога да си доведа гадже — усмихна се тогава пастрокът й, — само че не искам.“ — „Е, вземи ги, де, вземи ги — настоя тогава Танюша, — че току-виж съм изгубила моите.“

Сега ключовете се оказаха много потребни.

Таня я нямаше вкъщи. Из стаята бяха разхвърляни книги и дискове. В кухнята стоеше недопита чаша с кафе. Върху креслото — преметнат сутиен.

Валерий Петрович прибра сутиена в гардероба и пусна лейтенанта да влезе.

— Ето ти още един фронт за работа — прошепна му той в коридора.

… Нещо подобно Ходасевич очакваше, обаче резултатите от огледа на Таниното жилище дори надминаха всичките му опасения. В едностайния апартамент се оказаха инсталирани не две, като при него, а цели четири видеокамери за скрито наблюдение. Едната беше в кухнята, две — в стаята и още една в банята тоалетна.

Всички камери (както доложи лейтенантът, щом излязоха на улицата) бяха същият вид като при Валерий Петрович. Бяха монтирани почти по същото време, както и неговите и също в момента не работеха. Но всяка от тях, съдейки по блока за захранване, се включваше за запис примерно за по два-три часа. А онази, която беше обърната към леглото на Таня, по-дълго от всички — за около пет часа.

— Миииличък! Хубаво ли ти е?

Въпрос, който е неизбежен по глупостта и предсказуемостта си.

— Това беше върхът!

„Общо взето не лъжа съвсем…“

Той я погали по косата, после ръката му се плъзна на шията й, по рамото, запълзя по-надолу… Момичето изви гръбнака си под докосванията му, отметна глава, замърка. Защо ли жените се държат като котки? И обожават да ги почесват зад ухото?

Той нежно погъделичка ухото й, прошепна:

— Ти си моето Писе, Писенце, Писанка…

— А ти си моят тигър! — благодарно отвърна тя. — Не, даже не тигър, а лъв, царят на животните!

Той се намръщи — в тъмнината, зад пуснатите пердета, тя все едно няма да види гримасите му. Ах, колко „ново“ е това — лъвът, царят на животните. За кой ли път го чува вече? За петдесети? За хиляден? Тия жени са толкова банални. Поне да измислеше нещо ново…

— Обичаш ли ме?

О, господи! Понякога му се ще специално да стане депутат от Думата, за да може да предложи закон, който под заплахата от смъртно наказание, да забрани на мацките да задават този въпрос… Особено в леглото, след секс, когато мъжът е умиротворен и отпуснат…

— Разбира се, че те обичам, мила моя — цунк-цунк, — слабичка моя — цунк-цунк, — пухче мое!

— Повече от оная мръсница ли?

Това също е неизбежно. Много обичат жените да им се оправдават, да ги уверяват в тяхната изключителност и неповторимост и нищо не можеш да направиш с това!

— Миличка, ама колко може да повтарям едно и също! Нали ти обясних вече!

„Сега, според законите на жанра, ще започне да говори за онази, другата!“

— Сигурно се чука добре… Има си хас, с нейния опит! Та тя здраво място няма!

— Котенце! Моля те, не ме мъчи!

— Отгоре на това лъже, че циците й са истински! Сякаш не се вижда, че е пълна със силикон!

Тук вече трябва твърдост в гласа!

— Миличка, защо се палиш така? Нали знаеш, че за мен най-хубавата жена си ти! И твоите гърди са най-прекрасните в света! Божествени, неповторими!

Нежно да докоснеш гърдата й, да плъзнеш пръсти по нея… Ще последва ли втори рунд? Не. Отмята ръката му. Колко е досадна! Все не може да изхвърли съперницата от главата си!

— Та, казвам, че циците й са само декорация! А пък се прави на принцеса Стефания… Сякаш не знам, че спи с Теплицин!

Е, сега вече разговорът стана безкраен! Нищо не може да се направи! С жените трябва да имаш търпение и внимателно изиграно любопитство.

— А кой е този Теплицин?

— Нашият шеф. Тя за него е като „Бърза помощ“, веднага е на линия щом й свирне! Щом му се прииска — натиска интеркома и тя търчи при него. Вратата се заключва — и започва производствено съвещание…

— Е, много момичета спят с началниците си…

Не биваше да казва това. Тя направо изкрейзи:

— Но аз нали не спя!!!

Сега трябва нежно да я забаламоса:

— На теб защо ти е?! Ти си ми не само хубава, но и умна! А с началниците си спят само глупачките.

— А аз съм умничка, нали?…

Ох, слава на Всевишния! Най-сетне!

— О, миличко, ти не само си ми умничко! Ти си рядко съчетание — и остър ум и страхотна хубост!

Той винаги се учудваше как може жените да приемат тази сентенция за чиста монета — вярват и отмаляват от удоволствие! Ето и тази се размекна, веднага взе да пуска насрещни комплименти:

— А ти си ми… ти си… гърмяща смес! Бисмарк и Иглесиас! Сократ и Том Круз! Монтен и Ръсел Кроу!

Дори му е странно, че тая тъпачка е чувала за Бисмарк и прочие Сократ и…

— Да, аз съм гърмяща смес! Аз съм лющен и страшен! Аз съм зъл! И сега ще те изям.

Той легна върху податливото й тяло, притисна устните й с твърда целувка… Тя страстно изстена и направи насрещно движение към него.

Вратата в апартамента на Макс Таня отвори със собствен ключ. Обувките му не бяха в коридора и там не светеше лампа, но Таня не се съмняваше, че Макс е вкъщи. Вече бе изучила приятеля си и му знаеше и кътните зъби — щом влезеше отвън, той веднага избърсваше обувките си и ги прибираше в шкафа. А лампата в коридора гаси, защото ярката светлина го дразни, пък и защо напразно да хаби ток?

„Макс!“ — вече понечи да викне Таня, но си замълча. Изведнъж си спомни как преди три дни ето така, без да му се обади, му се яви и направо от прага го повика, а Макс, горкият, лежеше във ваната и изскочи оттам изплашен, рошав с незагърнат халат на мокрото си тяло… После тя трябваше да бърше локвите по пода.

Тя събу обувките си, като игнорира килимчето за обувки и ги хвърли направо на паркета. Щом като Макс е побъркан на тема чистота, нека сам си чисти! Тънкото яке хвърли върху шкафа, а чантата си, напротив, закачи на закачалката. Усмихна се — Макс сигурно ще почне да мърмори, че след нея винаги царят „щети и безпорядък“. Ами нека да мърмори. Първо, претенциите му винаги са мили и без злоба и второ, тя, като бременна, има пълното право да бъде непредсказуема и капризна. И трето, защо от предвкусването на Максовото мърморене й става толкова леко на душата, че всичките й неприятности се изтриват, забравят, отплуват…

Вътре е тихо-тихо. Впрочем, това все още не значи нищо. Макс си има вкъщи свои остроумни приумици и свои понятия за комфорт. И звукоизолацията между стаите в жилището му е като в бункер. Той специално запълваше пролуките и монтираше някакви особени врати. За да може, както обясняваше той, в едната стая гостите да крещят и пеят, а той спокойно да спи в съседната стая, капнал от умора…

Таня винаги бе смятала Максовата страст към тишина за дивотия, но сега я оцени: „За едно бебе звукоизолацията даже е много добро нещо. Чудничко — аз си спя и дори не чувам как таткото успокоява ревльото!“.

Тя влезе в кухнята, както винаги — идеална чистота! Мивката блести, масата е празна и също блести, иска ти се веднага да извадиш от хладилника салам и да започнеш да го режеш направо върху чистичката мушама… Впрочем, добре де, ще го пощади. Нека Макс сам й нареже салама на дъска, а после да нареди парченцата в ослепително чиста чиния…

Но къде се е дянал? Водата в банята не шуми, лампата в тоалетната не свети… Таня влезе в хола — и там го няма. Само телевизорът си говори — също характерно нещо. Макс не може и минута без телевизия. Таня вече бе оценявала жертвата му, когато тя го е молила да изключи глупавия телевизор… Е, сега вече не само тя ще му пречи да гледа. Когато бебето реве — не можеш особено успешно да слушаш новините… И така, щом Макс го няма ни в кухнята, нито пред екрана, остава единственият вариант да е в спалнята и да си глади ризата за утре.

„За последен път, между другото — изведнъж си помисли Таня. — Сега вече ще ми се наложи аз да гладя. Ризите, без каквито и да било дискусии, са явно женска работа…“

Перспективата да се грижи за ризите на Макс не я ужаси и Таня се зарадва — значи инстинктите й, не майчинските, но поне семейните, женските започват малко по малко да се събуждат в нея… Неслучайно Полуянов вчера й говореше, че тя изглежда не просто добре, а е красива с умиротворена, зряла красота!

Пастрокът й, между другото, казваше, че гладенето на мъжки ризи е цяло изкуство, изисква се особен подход. Така че бе дошла доста навреме — тъкмо ще поиска от Макс да й преподаде урок.

Таня предпазливо отвори вратата на спалнята. Тя се отвори безшумно — в дома на добрия стопанин Макс нищо не скърцаше и не скрибуцаше… Таня вцепенена замря на прага… Дъската за гладене беше празна, ютията не бе включена и никаква риза не висеше на закачалката…

А самият Макс беше в леглото. В класическата поза „мъжът отгоре“. Жената под него Таня не успя да види.

— Макс?… — едва чуто прошепна Таня.

Това е сън, това не може да бъде!

Отговорът беше яростни въздишки, горещи стонове, морният сладникав мирис на мускус.

„Това не е той! Някой негов приятел е! От онези, които нямат терен! Макс е толкова добър, вечно услужва на някого…“

Само че защо приятелят му има същия белег на бедрото си и нима приятелите имат съвсем еднакви бенки на гърба?…

— Да, да! Захарче мое, карамелче, бонбонче!…

Той не може да говори така! Няма право! Да говори на друга същите думи, като на нея!

Още една порция сладко ръмжене — и Макс уморено се отпуска върху тялото на жената. Диша тежко, партньорката му леко стене, а Таня все така стои на вратата и отдалечено си мисли: „На ти сега! Получи ли си го, глупачке! А тя се гордееше и дори се хвалеше на приятелки, че любовникът й измисля разни думи изключително за нея. Карамелче. Бонбонче… А при него значи всички са бонбончета…“

— О, Макс, супер е! Направо летях! — възхитено мърмори жената.

А Макс й отговаря:

— На мен с тебе знаеш ли как ми беше… Като знаеш ли къде? Сякаш сме далече-далече в океана, на необитаем остров, където има само палми и слънце…

Значи, за острова и това са само думи. Стандартният комплект, който Макс повтаря на всяка. А тя, идиотката, мечтаеше, че те наистина някога ще летят за Малдивите. Ще отседнат в скъп курорт, но после ще поискат да ги закарат на необитаем остров, където наистина има само палми, слънце и океан…

И тук Татяна не издържа. Не, тя не започна да ридае. И истерия не я хвана. Просто тихо и отчетливо произнесе:

— Макс, ти си една гнида!

— Ау! — извика жената.

— Татяна? — объркано прошепна Макс.

— Твар! — спокойно каза тя. — Двулична, подла, хлъзгава твар!

Макс мълчеше. Мацката трескаво се освобождаваше от тялото му, увиваше се в чаршафа и кой знае защо криеше лицето си.

Таня хвърли поглед върху така познатата, стилна, умиротворена спалня. Милите за Макс дреболии — тясната ваза на пода с дълго сухо цвете. Лампата с порцелановия абажур. Кристалната поставка за козметика. Телефонният апарат, удобно монтиран на стената до леглото… Погледът й се спря на нощната лампа — скъпа, бронз с бохемско стъкло, самата тя я бе избирала и подарила… Подарявайки я, идиотката самонадеяно си мислеше: „Все едно я купувам за себе си! За нашето собствено семейство — нали някога ще се оженим?!“.

Лампата полетя към стената. Много красиво се пръсна на стотици дребнички парченца.

— Таня, недей! — хрипкаво помоли Макс.

Мацката истерично заквича. И гледай ти, странно нещо — докато двойката си гукаше, Таня не виждаше лицето на съперницата и по гласа не можеше да я познае. Но сега, когато чу квиченето, макар пак да не виждаше лицето й, по тембъра лесно я идентифицира — че това е Наталия! Нейната, вече бивша секретарка! Да, това не е просто крах! Това е разгром! Ватерлоо…

— Здравей, Наташенка! — с отровен глас рече Таня.

За тази мръсница стига напълно и вазата — право в нея, да се прицели в главата… Не успя, пачаврата се извърна. Впрочем, когато една ваза се троши в стената и върху леглото пада дъжд от парченца стъкло — това също изглежда доста добре…

— Татяна, веднага престани!

Но в гласа на Макс изобщо няма твърдост, затова така: в тях двамата — лампата със стъкления абажур. А кристалната поставка — в прозореца. Отлично, просто отлично — уцели точно средата на прозоречното стъкло и даже плътната щора не намали удара — оглушителен грохот, звън… и ето сработи алармата на нечия кола, явно парчетата са паднали върху покрива й.

— Да пукнете! И двамата!!!

В тази минута Таня беше сигурна, че думите й са материални — зли, тежки, отровни. Ще подействат. И тия двамата наистина ще пукнат. Може би не сега, а малко по-късно, но затова пък в страшни, невъобразими мъчения!

— Тя е луда! — жално плаче Наталия. — Макс, Макс, направи нещо!

Но Макс мълчи. И в очите му Таня изведнъж вижда — не, не смущение. Не съжаление, че така стана. И не тъга, защото сега ще се разделят завинаги. Не, в очите на Макс има насмешка… НАСМЕШКА! Той се забавлява! Весело му е!

— Ще съжаляваш, Макс! — тихо каза Таня.

Излезе от спалнята и хлопна вратата така, че дори Максовата прилежна замазка не издържа — посипа се като гипсов дъжд.

— Внимание! Тя излиза. Повтарям: излиза, приемайте. Моля за потвърждение. Приемам…

— Да, виждаме я, благодаря.

— Тогава започвайте.

Таня не помнеше как си стигна до вкъщи, как паркира пеженцето в гаража, за какво е мислила по пътя… Сякаш някой бе изтрил с гума от съзнанието й този отрязък от време. Сякаш отново вътре в нея някой беше включил онзи автомат, роботът, който се бе задействал сутринта.

От вцепенението й я извади един глас — безцеремонен, нагъл:

— Кого виждаме? Здрасти, маце!

Таня дори не извърна глава. Въпреки че нервите й бяха опънати до скъсване, а сърцето я болеше като след инфаркт, първото правило на едно хубаво момиче тя не бе забравила: каквото и да ти говорят уличните сваляни, най-добрият отговор е да не им обръщаш внимание. Но крачката трябва да се ускори, макар че до входа й са не повече от триста метра… Странно, че в техния тих, спокоен квартал някой й се лепна. Милион пъти бе вървяла по маршрута гараж-блок-гараж и никой никога не й се бе лепвал, освен, естествено, безобидните пияндури.

— Ей, мърло! Ти к’во, не се ли радваш?

Странно познат глас. Но нейните познати не си позволяват да й говорят с такъв тон! И как не й се ще да вдига очи, да казва нещо, да го поставя на мястото му… Може би сам ще се махне?

Таня забърза, но силни, нагли пръсти вече я бяха хванали за лакътя, грубо я дръпнаха… Трябваше да се обърне.

Воронцов. Един от Воронцовите — Николай или Андрей, Таня така и не запомни кой от тях кой е.

Решително и гнусливо дръпна ръката си, с леден тон изрече:

— Махни си лапите?!

— Какво злобно и агресивно коте…

Лакътя й пусна, но все така продължи да стои в опасна близост, така, че тежкият му дъх направо я задушаваше.

— Какво искаш, бе?

— Котето е грубо. Котето не ни се радва… — въздъхва Воронцов.

Очите му станаха стъклени.

— Обещах ви, че ще събера мангизите. Какво искате сега? — сухо пита Таня.

— Искаме да поговорим — подсмихна се Воронцов.

„Дори бандитите си имат правила. И обикновено не ги нарушават“ — казваше пастрокът й. А Воронцов сега изобщо не играе по правилата. Обеща, че ще я остави на мира три дни, а сега не си държи на думата. И улицата е пуста, само далеч, на сто метра пред тях шляпа някакво старче, което хич не може да й помогне, коли пък съвсем няма…

— Колян! — вика Воронцов.

„Значи този е Андрей“ — автоматично отбелязва Таня и смекчава резкия си тон:

— Андрей, имах много тежък ден. Не би ли могъл да ме оставиш на мира? Аз събирам парите. Честна дума.

Но Воронцов не я слуша и въобще не я поглежда, а гледа някъде зад гърба й.

— Андрей, моля те… — няма нужда да се преструва, че плаче, сълзите й сами потичат.

Но зад гърба й вече спира някаква кола и от нея изскача вторият Воронцов — Николай, и те с брат си ловко и сръчно — явно с добре отработени движения — я пъхат в колата.

— Помощ! — успява да викне Таня — високо, отчаяно, с последни сили. И старчето, което шляпаше по пустата улица, я чува, обръща се и започва объркано да се оглежда… Само че — какъв смисъл има? Колата вече е набрала скорост, а един от Воронцовите, онзи, който седна отзад до нея — собственически бе сложил ръка на гърдите й…

Най-важното е да не се предава. Тук трябва стоицизъм. И пълно спокойствие. Уверено, но не агресивно да отмахне наглата ръка, студено да попита:

— Моля да ми обясните — какво става?

— Затъжихме се по тебе! — измърмори първият Воронцов.

А вторият подхвана:

— И ни се дощя нещо сладко!

Така, прозорците са затворени, дръжките на вратите са демонтирани. Ами ако сега се наведе напред и се опита да докопа ръчната спирачка? И рязко да я дръпне? Небрежно, сякаш се старае да седне по-удобно, да протегне ръка… Но не, хич не са глупави, веднага се досетиха…

— Я, кукло, стой мирно!

И ето, вече китките й са стиснати като с клещи. Въпреки това — трябва да се държи! С всички сили! Да се прави, че всичко е наред и тя от нищо не се страхува. Да продължи да пита:

— Къде ме карате?

— Ще видиш.

— Какво искате от мен?

— Не бива да си толкова любопитна! — укори я Воронцов, който седеше до нея.

А онзи, който е на волана, изведнъж пъхна дясната си ръка в жабката и извади някакъв парцал. Силна миризма, толкова гадна, че дразни ноздрите, а нататък — нищо. Загуба на паметта.

Толик се събуди както винаги — точно в седем. Седем вечерта е идеалното време за събуждане. Глътка топла бира, после да хапне остатъците от мокрия чипс, затова са го изхвърлили, защото е мокър — още малко да се поизлежава, и ето ти го — седем и половина. Може да става. Ранната вечер е най-доброто време. В метрото вече пътуват не злобни бачкатори, а отпуснати чиновници, радват се, че работният ден е отминал и затова ти дават милостиня къде-къде повече, отколкото сутрин…

Толик с удоволствие, да изпукат костите, се протегна. Провървя му с това мазе! Тук е топло и тихо, и даже плъховете са изтровени от живущите в блока.

Той протегна ръка към бутилката бира — винаги предварително я слагаше до дюшека си, за да не я търси с очи, а да я напипа и веднага да пийне — тогава мозъкът, още полусънен, изпада в сладка еуфория… Ех, добре е! Жалко само, че чипсът съвсем се е размекнал… Е, може да става вече, нали?

Той седна върху дюшека. Как не му се ще да става! В мазето е толкова хубаво и спокойно и пробитата тръба умиротворено капе. Дали пък да не помързелува? Да стане чак през нощта? Идеята, разбира се, си я бива, само че какво ще плюска утре? Бира няма нито капка, от чипса останаха само влажни трохи… Не, ще трябва да се надигне.

Толик неохотно, леко стенейки, стана. Добре де, днес ще гледа да бъде по кратката процедура. Ще си изпроси петдесетачка и — обратно на дюшека…

Той с отвращение обу старите, полуизгнили чорапи, пъхна краката си в обущата и изведнъж чу — в неговото мазе има някой! Първо изтрополяха нечии крака, после се чуха гласове…

Остатъците от вялост и сън моментално се изпариха. Толик веднага се напрегна, включи всичките си сетива и замря. Какво става? Изродите от съвета проверяват за плъхове? Хлапаците си водят момиче? Или, не дай Боже — хайка?

Така, вървят към него… А сега свиха. Трополят… Нататък ли ще идат? Не. Май спряха. Спряха в огромното помещение, което Толик наричаше Тръбното, защото целите стени са в тръби.

Е, щом спряха, значи не е хайка. Но какви са тогава? За тия от съвета е късно, да са хлапета — говорят прекалено тихо и не се кискат. Може би са колеги? Тогава трябва да се разбере с тях. Това мазе си е негово и други той няма да допусне! Впрочем, ако колегите са повече от двама — как ще ги изгониш?… Във всеки случай трябва да действа предпазливо и да не се издава предварително.

Със сръчно движение Толик събу обущата си, защото проклетите калеври тропаха като дървено сабо от детска приказка. Трябва да огледа кои са и какви са, а после вече ще му мисли и ще взима мерки.

Той се промъкна към гласовете. Такааа… Май неканените гости са трима… Трима мъже. Съдейки по гласовете са млади, но не са хлапета. Нещо боботят… Какво правят там? Явно не секс — прекалено спокойни са. Да не са ченгета? А не, ченгетата идваха вчера, последната стотачка му взеха, гадовете! Добре де, стига си е напрягал акъла, сега ще се приближи и ще види какви са, да ги вземат мътните!

Толик се приближаваше все повече и повече, вече успяваше да различи и отделни думи: „Готово… светлина… камера!“. Какво е това, по дяволите?!

Той се притисна плътно към Тръбното, намести се в най-удобната пролука и замря. Ама че идиотия! Май наистина снимат филм! Един от мъжете се шматка с камера, втори стои като дебил, с огромна включена лампа, всички локви и гнилоч в мазето се виждат, а третият, най-дребният, се върти и командва:

— Така, светлината — тука! Ама не клати лампата, не я клати!

„И какво пък има да снимат тука, у нас?“ — учуди се Толик. А после видя — на пода, направо в мръсната, събрала се от тръбите вода, лежи някаква женска и съдейки по всичко, абсолютно не вдява, какво става около нея. Забелила очи, ръцете — разперени, лежи — не мърда… Мъртва ли е? Не. Разшава се, изстена… А малкият в това време заповяда:

— Така, Николай. Дай ми камерата!

Мутрата с камерата го послуша.

— Е, какво стоиш? Започвай!

И тогава мутрата направи нещо страшно — приближи се до момичето и с всички сили го изрита в ребрата. Момичето се дръпна, закрещя… закрещя и дребният:

— Малко е, Николай! Още!

Николай послушно повтори.

— Мръсник! — прошепна Толик.

— Помощ… — изстена момичето.

— Сега по лицето! — хладнокръвно изкомандва кльощавият с камерата.

— С крак ли? — попита Николай.

— Както искаш — раздразнено извика операторът. — Само не се мотай, а действай!

— Не, моля ви! — заплака момичето.

Но Николай, както и операторът само се разпалваха от молбите й. Ударите се сипеха върху нея, тя вече не плачеше и не стенеше, а само тежко дишаше — тежко като онова старо куче, което живееше до близката станция на метрото…

Толик се отдръпна от цепнатината, през която гледаше — гадеше му се. Едва се сдържа да не повърне днешната бира…

А после тихичко, с малки крачки се изтегли оттам — не, с такива гадове той не би могъл да се справи сам. Дано само телефонът до входа да не е счупен. Може би, ако ченгетата дойдат бързо, ще успеят? Ще успеят да спасят това нещастно момиче?