Оскар за смъртоносна роля

Епилог

Пеженцето взискателно изсвири пред входа на гаража на рекламната агенция „Петата власт“.

Бариерата се вдигна и малката, предизвикателно червена кола триумфално се настани на паркинга. Охранителят излезе от будката си и се приближи до пежото. Докато Таня изключваше двигателя и прибираше джиесема в чантата си, той пристъпяше смутено от крак на крак и явно не знаеше как да се държи.

Всъщност, той по принцип трябваше да се мръщи. Нали „Петата власт“ заради Татяна Садовникова си имаше големи неприятности, заради нея избягаха много клиенти, а шефът, Андрей Фьодорович, колко дни ходи мрачен…

Но какво да прави, щом като всъщност му се иска да не е зъл, а приветлив? Все пак Татяна е красива и костюмът с цвят на свежа зеленина много й отива, краката й са супер, и се усмихва така топло и радостно… Пък и при това се говори, че всичко се е изяснило и се е оказало, че бившата творческа директорка за нищо не е виновна…

— Привет, любов моя! — весело поздрави Садовникова (колко пъти гардът е гадаел дали се майтапи или наистина не е равнодушна към него?). — Как е животът? Как върви работата? Как е настроението?

Тя попита така искрено, така заинтересувано, че охранителят, разбира се, не издържа и светна в ответна усмивка:

— Здравейте, Татяна Валериевна! Какъв ти живот без вас! А ето, сега дойдохте и веднага стана по-весело!…

— Благодаря! — трогната отвърна тя.

А охранителят се смути, че прекалено се е размекнал… Изчерви се и предложи:

— Защо така неудобно сте паркирали?

Пежото бе оставено на паркинга за посетители.

— Че къде другаде да застана? — усмихна се Таня. — Нали сега вече съм ви гостенка…

— Вашето място на паркинга, разбира се, е заето — смути се отново гардът, — сега тук си държи колата Пастухов, но вие можете да паркирате до шефа, искате ли?

— Разбира се, че искам! — съвсем детински се зарадва тя.

Скочи в колата, отново я запали и ловко я вкарва в тясното пространство между стената и лексуса на Андрей Фьодорович.

Излезе от колата, отново се усмихна и попита:

— Ами как сега да вляза в офиса? Моите отпечатъци сигурно са изтрити от базата данни?…

— Не са изтрити, а бяха изтрити — поправи я охранителят. И завърши: — Но днес сутринта отново ги въведоха. По лично разпореждане на Теплицин. Така че, както се казва, здравейте отново!

— Здравейте отново… — замислено, сякаш на себе си, произнесе Татяна. — За това, разбира се, благодаря…

Лицето й се натъжи и охранителят, макар и нечуствителен за сантименталности, разбра — не е простила Садовникова, че я изгониха като мръсно коте. И макар на лицето й да има усмивка, в сърцето си тя въпреки това носи обидата…

— Аз много ще се радвам, ако вие наистина се върнете… — тихо каза гардът след нея.

Таня вървеше по коридора — толкова познат, всяка шарка на тапетите знае наизуст — и все се опитваше да разбере — радва ли се или не? Приятно ли й е да се връща или не много? От една страна, с „Петата власт“ тя вече се бе сродила… А от друга — нима родните, близките хора постъпват така? Още при първата неприятност — и никакви оправдания, никакви шансове, а просто — моля — вън!…

Впрочем, още щом влезе в своя отдел и всичките й съмнения се разсеяха — с такава неприкрита радост я посрещна целият колектив!

— Ох, Татяна Валериевна, здравейте! — забравила за студено дистанцирания си имидж, се усмихна Полина Павленко.

— Страхотно шик сте! — възхитено я разглеждаше Родя Щапов. — Този зелен костюм е просто супер, може ли да ви нарисувам, много бързичко, още сега?…

А Мишка Колпин пък съвсем забрави всякаква йерархичност. Втурна се и я сграбчи в обятията си:

— Танюшка, слънчице! Съкровище безценно!

И даже Артьом Пастухов — а той, седнал в креслото на Таня, съвсем пък нямаше на какво да се радва — даже той съвършено искрено каза:

— Колко е хубаво, че отново сте с нас!

А от секретарската ниша излезе непознато на Таня момиче — новата, вместо Наташка, секретарка — и също се усмихна:

— Здравейте, Татяна Валериевна! Казвам се Вера. Много се радвам да се запознаем, толкова много съм слушала за вас…

И веднага се заформи чай, торта, пасти, а новата секретарка предано гледа Таня в очите:

— А вие, Татяна Валериевна, зная, че обичате кафе! Искате ли да ви направя двойно, подобрено?…

„Боже, колко е приятно!“ — Таня с всички сили се сдържаше да не подсмръкне.

И също с всички сили се убеждаваше, че не бива да скача от радост. Стига вече, научи я животът да не вярва на думи, да не вярва на очите си — да вярва само на онова, което е в действителност!

„И изобщо — аз вече винаги ще помня, че всеки човек носи змия в пазвата си! Също така всеки има «скелет в гардероба си»! Ето, бившата ми секретарка Наташка как се грижеше за мен, какви комплименти сипеше — в очите ме гледаше! А какво излезе?! Предателка и мръсница! Отмъщаваше ми — и с кого! С моя любовник, с човека, на когото вярвах… Всъщност, аз все още не познавам хората… Не ги познавам и не ги разбирам! Трябва да порасна вече! И да стана по-далновидна!“.

… Таня много се учуди, когато пастрокът й й разказа, че всички нейни служители си имат „скелети в гардероба“! А на нея й се струваше, че им познава и кътните зъби! Винаги си бе мислила, че в нейния колектив всички са като на длан, обикновени, разбираеми хора, „прозрачни“… Но в хода на не толкова дългото разследване полковникът бе успял — Таня дори не си представяше как е успял — да намери „скелет“ в живота на всеки от тях!…

Кой би повярвал, че Полина, която изглежда съвсем неспособна да обича, а още по-малко да е страстна, не може и не може да преживее, че приятелят й я е зарязал. Че тя не само пие антидепресанти и редовно посещава психолог, но и досега, чрез приятелки и познати, следи всяка крачка на изменника. И потъва в черна мъка, щом разбере, че той се среща с други момичета… „Ще се опитам да я убедя, че тази твар не струва и малкото й пръстче!“.

Макар че… Макар че май по-добре нищо да не казва. Нека Полинка смята, че никой не знае тайната й. На всеки човек му е приятно да мисли, че тайните му са си само негови.

Така че нека Родя продължава да лъже, че два пъти в годината пътува до Финландия, а не до затвора в Карелия, където излежава присъда майка му. А Мишка Колпин нека се фука: „Пия, когато искам и колкото искам.“ Макар че всъщност Мишка има сериозни проблеми с алкохола. Той вече два пъти се опитва да се лекува, но засега без резултат и за всяка отпуска казва, че заминава на село при роднини, а всъщност се затваря вкъщи и две седмици пие неспирно…

Не, изобщо не е нужно сътрудниците й да знаят, че на нея й е известно всичко за тях… И всъщност, отдавна вече й е време да порасне. Да стане по-сдържана. И да се научи просто да се усмихва и да поддържа лек, необвързващ разговор, на никого да не бърка в душата и своята да не разкрива…

Така за всички ще е по-спокойно.

— Чудесна торта — похвали я Таня. — И кафето е направо страхотно, благодаря!

— Е, за завръщането! — Тьома вдигна кафената си чаша.

— За срещата! — подхвана и Таня.

— Нали ще се върнете при нас? — с невинен вид уточни Тьома. — На същата длъжност, нали?

— Не зная, Тьомочка — усмихна се Таня. — Още не съм решила.

— Но с шефа вече говорихте, нали? — не я оставяше на мира той.

„И освен това — никога не бива да се дава излишна информация. Няма да им кажа, че съм се срещала с бившия си шеф, по негова инициатива, в клуб «Ален Делон». И Андрей Фьодорович много ме моли да се върна и обеща един път и половина да увеличи заплатата ми. А освен това ми разказа, че е успял да уреди въпроса с Брячихин…“

— Да го уредите? — учуди се тогава Таня. — Как така?

— Ти какво, Садовникова, телевизия не гледаш ли?

— От известно време направо ми се гади от телевизията…

— Жалко! Брячихин беше направо блестящ! Уредих му три явявания в ефир, в три централни канала! В праймтайма, със солидно намаление! И той имаше голям успех! Всеки път пред камерите говореше едно и също: „Сега всички знаят, че съм имал тежко детство. Биех се с момчетата, крадях ябълки и бях начело на банда хулигани. Затова аз знам как да въведа ред в Москва!“.

— Чиста демагогия!

— Да, най-добрата защита е нападението! Но какво да се прави — човекът си е харизматичен! След тези телеефири рейтингът му порасна със седем процента! Така че успяхме да обърнем собствения ни гаф в негова полза! Брячихин е безкрайно доволен и нас с теб повече няма да ни пипне…

— На теб извини ли ти се, дето те замери с кафето?

— Какво говориш! Такива хора никога не се извиняват! За разлика от нас, мухлясалите интелигенти…

… Всъщност, нали и Андрей Фьодорович не й се извини и затова Таня се съмняваше, че ще се върне в агенцията. Обеща да дойде и да се „огледа“. А паралелно с това разговаряше с „ловците на таланти“ за работа в други рекламни фирми. И размишляваше: „Може би, стига съм работила за другиго?! Време е да събера смелост и да започна свой бизнес?! Не е задължително да е свързан с рекламата! Някоя и друга идейка имам по въпроса…“

— … Та връщате ли се? — не отстъпваше Артьом.

— Тьома, нали знаеш какво става с любопитната Варвара? Откъсват й носа, задето си го пъха навсякъде! — смееше се Таня. А после се обърна към всички: — Благодаря за топлото посрещане! Мога да кажа едно — много ми липсвахте всички!

На Таня много й се искаше да завърши историята красиво.

Първо, да си отмъсти на онези двамата, които я предадоха — на бившата си секретарка Наташа Соколова и на бившия си любовник Макс Мезенцев.

А после както трябва да си почине. Да замине някъде надалече — например, за тихите, отдалечени от бурите на цивилизацията Малдивски острови. Сама, без компания — прекалено бе уморена от хората и много се бе разочаровала от тях. Просто да се излежава на пясъка, никого да не вижда и за нищо да не мисли. И топлото тропическо слънце да пресуши спомените й…

Макс, Макс… Какъв гад се оказа! Преструваше се на мил, любящ, искаше да й направи дете — и заради какво?! Заради работата си при Птушко, за пари! Интересно, колко ли са му платили? Сигурно трийсет сребърника… Как й се иска да го убие, да го унищожи, без някакви си килъри, а със собствените си ръце!

Мислите за отмъщение я сгряваха, а фантазията й рисуваше най-страшното възмездие, което да се стовари върху Макс и Наталия. Ето: двамата лежат в леглото, а в стаята изведнъж се втурват четирима с черни маски и… Или: тия двамата отново са в леглото, а вътре влизат намръщени хора с бели престилки и със строги гласове казват, че са от Центъра за профилактика срещу СПИН и че по техни данни, един от многобройните партньори на Наталия е заразен… А може и така: да поразпита познатите си и да намери свестен хакер. И да му даде задача да изтръска някоя банка, по-сериозна, не от бандитските. А парите от сметките да прехвърли на сметка на Макс. Нека после се разправя с банковите босове…

С една дума, може да се измислят сума ти неща! И може да се уредят много работи! И помощници да си намери — Синичкин или Полуянов сто процента няма да откажат… Таня дори на няколко пъти хваща телефонната слушалка да се обади, да моли, да организира… Но всеки път нещо я спираше. А какво — тя и самата не можеше да разбере…

Опасенията, че Мезенцев и Соколова ще й отвърнат със същото ли? Съвсем не! Макс и Наталия не са хората, от които може да се страхува. Страхът, че ще прекали с отмъщението и самата тя ще си има проблеми с бандитите или със закона? Също не! Първо, тя е умна и никакви проблеми няма да допусне, и второ, каквото и да се случи, Валерочка винаги ще я измъкне… Не, тук имаше нещо друго, но как да формулира това друго нещо? „Аз прекалено ги презирам, за да се занимавам с тях? Или: те така ме обидиха, че аз дори не искам да мисля за тях? Или просто интуитивното седмо чувство, че е по-добре да не бъркаш в помията? А може би просто времето за мъст не е дошло?“.

Но по-скоро я спира нещо, което тя много добре бе разбрала от историята с Птушко… Когато човек се опитва да отмъсти, става така, че действията му волно или неволно засягат съвсем странични и абсолютно невинни хора. И те без да имат вина, страдат. Защо, примерно, се измъчи тя? Само защото е заварената дъщеря на Валерий Петрович…

При това отмъщението понякога се превръща в бумеранг, насочва се срещу отмъстителя, а печелят от него, жънат плодовете му съвсем други хора. Както в случая с Птушко — и двамата загинаха, а предателката Анжела се оказа на върха…

С една дума, Таня на никого не се обади и никаква „операция Мъст“ не започна… Сигурно трябва първо да замине за островите, да си почине, да помисли?…

Тогава тя започна да се разхожда из Интернет и да си избира курорт — най-красивият, най-скъпият, най-спокойният. Само че и с курорта нещо не се получаваше…

Таня прегледа стотици картинки — със съблазнителни палми, с тихи лагуни и уютни бунгала — но така и не си избра нищо. Всичко бе и извънредно красиво, и екзотично, и луксозно — само че кой знае защо никак не й се искаше да ходи в туристическата агенция и да си урежда пътуване.

„Но какво всъщност ми трябва? — мислеше Таня, като объркано разглеждаше все нови и нови картинки с пустинни плажове и съблазнителни кокосови палми. — Какво искам? Защо не ми паснаха разкошните, комфортни Малдиви?…“

И изведнъж, внезапно сякаш й просветна и тя разбра какво иска… Още сега! Незабавно!

До доктор Кирил е още далеч, цели петстотин метра, но Таня вече се чувства безгрижно, съвсем като малко момиче.

Не, тя разбира се, би могла да постъпи като голямо момиче. Да се обади и да помоли Кирил да й поръча пропуск. И благоприлично, по всички правила да влезе в болницата през главния вход. Но това е така обичайно и скучно, а на Таня кой знае защо й се струва, че доктор Кирил също обича всичко неочаквано и нестандартно.

Тя ловко сграбчи напречната греда, вдигна се на мускули и хоп, вече седи върху оградата, а минаващите оттам хлапета я гледат възхитено. Сега — мощен скок и ура — бастионът е превзет! А след това с важен вид, за да не я спре никой, слиза в мазето, минава по тъмните коридори до входа на реанимацията, в бокса отново „приватизира“ нечия бяла престилка, влиза в отделението… и ето го, Кирил! Върви уморен и тъжен по коридора, в ръцете му — отвратителни на вид сонди… Ама че работа има! Тя просто е длъжна колкото се може по-често да го глези с приятни изненади.

— Кирил Ев-ге-ние-вич! — изпя Таня.

Той вдигна поглед и… едва не изпусна сондите си.

— Та… Танюшка!

И с недоверие в гласа:

— При мен ли идваш?

— Не — усмихна се тя и кокетно оправи престилката си. — Дойдох на инспекция! Искам да разбера как се чувстват пациентите…

— С пациентите всичко е наред — подхвана тона й Кирил.

— Анамнеза, диагноза, прогноза? — с умен вид попита Таня.

— За болните е благоприятна. А виж, при нас, лекарите… по-точно при един от лекарите… всичко е ужасно.

— И защо така? — усмихна се тя.

— Защото много ми липсваше — съвсем по детски въздъхна той.

— Ох, Кирюшка — въздъхна и Таня (фамилиарното „Кирюшка“ се изплъзна от устните й съвсем естествено), — не можах да дойда по-рано. Такива неща ми се случиха! Едва сега малко се пооправих…

— И каква е прогнозата за бъдещето? — запита той.

— Прогнозата… Прогнозата е такава, че днес аз ще дежуря заедно с теб. Ако позволиш, разбира се.

Кирил я гледаше недоверчиво:

— Шегуваш ли се?

— Как ще се шегувам?! Ето, и пасти съм донесла, за да ни е сладко. Ами ти, между другото, защо не се обади? Нали казваше, че ми знаеш телефона…

— Не исках да ти досаждам — твърдо каза Кирил. — Реших, че ако поискаш, сама ще дойдеш.

— Но си ме чакал, нали?

— Чаках! Много те чаках. И даже всеки ден ти поръчвах пропуск.

Тук й остана само да изфучи:

— Пропуск! Ха! Кога са ми били нужни пропуски на мен?! Аз съвсем простичко, през оградата…

— Таня! На колко си години?!

— Не знаеш ли, че на жените такива въпроси не се задават?

— Ако тези жени са на по-малко от осемнайсет — може! А ти явно си на по-малко! Сигурно си на десет–единайсет, след като се катериш по оградите!

— Не, на цели дванайсет съм! — със смях си „призна“ Таня. — Но съм на дванайсет само когато съм с теб. Когато те гледам, веднага ставам дете. Чувствам се съвсем млада и глупава… И защо, интересно, е така?

— С мен също става нещо странно — сериозно кимна Кирил. — Щом те видя — веднага ме обземат някакви неясни желания…

— Например? — хитро се усмихна Таня.

— Например — да изхвърля тези проклети сонди и да се запилея някъде на майната си! Заедно с теб, разбира се — Кирил се приближи до отворения прозорец и се направи, че наистина иска да ги изхвърли…

— Не, не! — изплаши се Таня. — Ами какво ще правят пациентите ни? Нали днес сме дежурни!

— Ах, да! — сякаш се сети Кирил. — Е, тогава да вървим. Ще започнем дежурството си с чаша кафе.

— Става! — съгласи се Таня.

После те пиха кафе в жалкия, олющен дежурен кабинет и се целуваха на продъненото диванче, а Кирил виновно каза:

— Извинявай, че в болницата при нас всичко е така… примитивно…

Таня отвръщаше на целувките му и си мислеше: „Да, далеч не е «пет звезди». Само че кой ще ми отговори — защо тук ми е толкова добре?“