Оскар за смъртоносна роля

Валерий Петрович и Таня

В същото това време

Ходасевич седеше на леглото в самостоятелната стая на Таня в болницата. Таня по анцуг седеше до него. Държеше на коленете си отворен лаптоп. Но пастрокът й разказваше нещо и тя го слушаше:

— … След като напуснал органите през деветдесет и първа година, Николай Птушко-старши се захванал с бизнес. Помогнали му приятели от новото руско правителство. Мисля, че са били бивши агенти, които са се страхували, че иначе Колка ще издаде връзката им с Комитета, а в онези години това се смяташе за престъпление. Птушко веднага получил квоти за износ на нефт и дървесина. Съумял доста грамотно да се възползва от тях. За да може по-ефективно да изнася парите си навън, открил си офшорни сметки, създал банката бутик „Гренада“. И вече към края на деветдесет и трета личното му състояние се оценявало на няколко десетки милиона долара.

— Ох, Валера… — въздъхна Таня.

— Какво, Танюшка? — състрадателно се обърна към нея Валерий Петрович. Положението й на болна й позволяваше всякакви капризи.

— Мисля си, ти нали си по-умен от този Птушко?

Полковникът премълча.

— По-умен и по-хитър си — настойчиво повтори тя, — щом си го изиграл в историята с това момиче от ЦРУ? — Тя се опита да погледне пастрока си в очите.

— Надявам се, че съм по-умен — предпазливо, с тъжна усмивчица рече Ходасевич.

— Кажи тогава — защо ние с теб сме толкова бедни? — направо попита тя.

Полковникът разбра, че все пак тя го бе пощадила и смекчи формулировката, като каза „ние с тебе“, а не направо: „Защо ти си толкова беден?“.

— Аз не съм беден, просто не съм богат — без да се замисля нито за секунда, отвърна той.

— Това е софистика. Ти ми кажи — защо?

— Мисля, че защото парите не са за мен първостепенно значимо нещо.

— А какво тогава е? — веднага попита Таня.

— Семейството — веднага отби удара Валерий Петрович. — Ти. И колкото и странно да е, твоята майка, Юлия Николаевна.

— Семейството и толкова? — присви очи Таня. — И повече нищо в този живот не ти трябва?

Разговорът им започна да напомня пинг-понг — въпрос-отговор, въпрос-отговор. При това, като че ли Таня дълго бе обмисляла формулировките и сега сякаш ги изстрелваше готови. Ходасевич отговаряше импровизирано, но също моментално, практически без да се замисля. Създаваше се впечатление, че той много е размишлявал над тези въпроси, които му задаваше Таня, и сега излагаше възгледите си точно и ясно.

„Интересно ми е само — помисли си тя, — доколко е искрен в отговорите си? Какво се крие зад тях — твърда жизнена позиция ли? Или оправданието на неудачника?“.

— Освен семейството ми трябва и още нещо — намръщи се полковникът. — Покрив над главата. Вкусна храна. Хубави книги. Интересно видео. Всичко това го имам.

— И никога не ти се е поискало да бъдеш истински богат?

— Точно вчера се питах за това… — усмихна се Ходасевич.

— И какво си отговори?

— Зададох си нов въпрос — а каква цена съм готов да платя?

— Е и?…

— Знаеш ли, Танюшка, може би прекалено дълго съм влачил пагоните, но сега аз много ценя независимостта. От всички — от властите, от партньорите по бизнес, от гангстерите. От всички, освен от моето семейство.

— Колкото повече пари има човек, толкова повече независимост има.

— Мислиш ли? Според мен е точно обратното. И съдбата на моя бивш приятел Колка Птушко е най-доброто доказателство за това.

— Защо?

— Ами, слушай. Още през деветдесет и четвърта година конкурентите започнали да го притискат да напусне бизнеса. Явно той не е послушал предупреждението „да си върви с добро“, защото в началото на деветдесет и пета срещу него било организирано покушение. Взривили неговия „Мерцедес 600“. Тогава загинал не само бодигардът му, но и жена му Алла… — Валера въздъхна. — Струва ми се, че той я обичаше.

— Като й изневерява със сътрудничка на ЦРУ… — усмихна се Таня, която временно не вярваше в никакви любови. — Ами синът му?

— По това време той учел в Англия. И Птушко-старши след покушението зарязал бизнеса си и също заминал в чужбина.

— Но после се е върнал…

— Да. Отново се появил в Москва през деветдесет и шеста. Птушко, както и други магнати, давал пари за предизборната кампания на Елцин. Заради това, след като Елцин бил избран, на него му дали голям залък — собствен телевизионен канал. Не в метровия обхват, не централен, а дециметров. Но въпреки това, било царски подарък. И Птушко отново се издигнал…

— По-нататък за живота му прочетох в Интернет — прекъсна го Таня.

— Боя се — въздъхна Ходасевич, — че в Интернет не е казано най-важното — че е отмъстил на онези свои конкуренти, които взривили жена му. В началото на деветдесет и седма наемни убийци застреляли шефа на компания „Рус Ойл“, и същото лято била взривена колата с генералния директор на фирма „Трансекспортлес“. Както винаги, нито изпълнителите, нито поръчителите на убийствата не били разкрити. Но моите източници твърдят, че и зад двете престъпления стои Птушко. Така че той се оказва отмъстителен, този мой бивш приятел.

— А това, че е свързан с взрива доказано ли е?

— Естествено, че не. Птушко много пъти е бил викан за разпит в Генералната прокуратура — но уви…

В същото това време младият и възрастният продължаваха разговора си в луксозния кабинет на масичката за гости. Секретарката донесе на стария билков чай, а на младия — турско кафе. Тихо излезе.

— Ти, татенце — фамилиарно произнесе младият, като кръстоса крак връз крак, — май отдавна не си се качвал на ринга?

— Не съм — остро гледайки младия, каза другият. — И какво?

— Ами това, че ако не си победил противника си в първия рунд, той непременно ще ти нанесе ответен удар.

Възрастният уязвен каза:

— Николай, викнал съм те за съвет, а не за поучения.

— Това е едно и също.

— Стига, Колка! Казвай какво да правим?

— Как какво? — с престорено недоумение каза младият и направи пауза, през която на един дъх изпи кафето си. Сложи чашата върху чинийката, после я обърна с дъното нагоре. Натисна я с длан, за да се стече по-бързо. — Трябва да ги довършим. Първо нея, после него.

— Е? — гордо попита полковникът. Вярно, че гордостта бе смекчена от известна доза самоирония. — Успял ли съм да изровя повече информация чрез моите източници, отколкото има в твоя Интернет, а?

— Твоите източници копаят по-дълбоко — с въздишка призна Таня. — При мен за Птушко има само официални данни. Сиреч — лустросани картинки.

— Казвай! — кимна Ходасевич.

Таня погледна екрана на лаптопа си.

— Състоянието на приятеля ти, Птушко-старши, се оценява примерно на петдесет милиона долара. Значителна част от тях — в акции на дециметровия канал УТВ — „Уникална телевизия“. Не е олигарх, естествено, но е магнат. Богат човек. Притежава не само канал УТВ, но и продуцентската компания „УТВ-филм“. Тя прави телевизионни сериали и игрални филми. Миналата година там са снимани петнайсет сериала и три пълнометражни игрални филма. Един от тях даже е спечелил наградата ФИПРЕССИ в Кан. Освен това, Птушко-старши има и Медия холдинг — четири вестника, списание, две УКВ-радиостанции, интернет сайт за новини. И дребни неща като банка бутик, неголяма мрежа от бутици средна ръка, туристическа фирма и — внимание! — частна охранителна фирма, която се казва „Стомана-две“.

— В която се води на служба твоят Макс! — отбеляза Ходасевич. — Помня.

— Ти винаги помниш всичко… — с досада възкликна Таня.

— Не, далеч невинаги… — сериозно поклати глава той. — Продължавай.

— Какво още? Птушко-старши живее в еднофамилна къща. Купил я е неотдавна на цена от около пет милиона евро. През града се движи с бронирано волво и с джип с охрана. Прави се на светска персона. Обожава светските събирания. В последно време ходи на тях с новата си приятелка. Журналистка на около трийсет, някоя си Анжела Манукян…

— Как-как? — прекъсна я Ходасевич.

— Манукян. Защо?

— Нищо.

— Не, Валерочка, ти знаеш нещо за нея. Казвай.

Валерий Петрович се намръщи и неохотно каза:

— Жена на име Анжела Манукян е предала в редакцията на „Куриер“ документа, откраднат от твоя сейф.

— Интерееесно… — проточи Таня. — Откъде знаеш?

— От свои източници.

— Ндааа, наистина всички пътища водят към семейство Птушко…

— Давай нататък, продължавай. Какво още казва твоят Интернет?

— На светските купони Птушко-старши и Манукян винаги се появяват заедно, обаче тя живее отделно от него.

— Къде ходят?

— В скъпи клубове. „Циркус“, „Мост“, „Целина“, „Ла Луна“ и тъй нататък.

— А какво има за младия Птушко?

— Прекрасно изтупан баровец… — презрително изкриви устни Таня. — И даже историята с половината милион долара изглежда не му е попречила много. Не зная как се е откачил — с помощта на татенцето или без него. Сигурно просто е върнал на депутата парите и край. Сега всичко е тип-топ. Кара мерцедес. Не е женен. Има си своя къща, до тази на баща му, само че по-малка. Но Птушко-младши не живее като баща си извън града. Предпочита апартамента в Москва, на „Сретенка“. Работи в компанията на баща си — директор на програмите на УТВ. Говори се, че старият Птушко го готви за своето място.

— На колко години е сега младият?

Валерий Петрович бе извадил една цигара, мачкаше я в ръцете си, помирисваше я… Пушеше му се.

— Двайсет и пет.

— Прекрасна възраст — усмихна се Ходасевич. Отново помириса цигарата и каза замислено: — Възниква един въпрос. По-точно — два. Първият — защо са те набелязали теб? Да не би да нямат други врагове и друга работа? И още — защо са се захванали с теб именно сега?

Кирил Евгениевич я беше забелязал през прозореца на своя кабинет. Сърцето му развълнувано подскочи. Нима е Танюшка?… Всъщност, Кирил беше сигурен, че повече никога няма да я види — след онзи разговор, когато Таня избяга, едва ли не обляна в сълзи. Как се ядосваше на себе си после!

Защо се бе заял с нея за тази бременност?! Нима е толкова трудно да запомни, че темите, които в лекарска среда са нормални, в обществото не е прието да се обсъждат!

Таня, разбира се, виждаше в негово лице мъж (и както Кирил се надяваше — симпатичен мъж), а той, глупакът, й устрои цял разпит: „Кога беше последният цикъл? Водиш ли си медицински календар?“. Естествено, че тя се разстрои, смути се… Трябваше ли той да сглупи така?!

Може би всичко е заради това, че прекалено много работи или мисли за работата? И затова в главата му са само мисли на тази тема. Даже когато срещнеш красиво момиче, пак говориш за медицина. И всичко разваляш с такъв разговор… Но пък, освен работата му, в неговия живот няма друго — телевизора, тренировките на ринга три пъти в седмицата и самотното жилище със самотно легло. Може би затова винаги се събужда в лошо настроение, идва на работа зъл и е готов още от сутринта да се скара на всекиго? Ето че и на Танюшка си го изкара…

… Разбира се, че не е тя. Но въпреки това Кирил не можеше да откъсне поглед от момичето, което приличаше на Таня. Тя вървеше из хилавия болничен парк под ръка с някакъв възрастен шишко. (Баща? Или може би мъж?). Облечена е като пациентка — като болшинството пациентки — анцуг, гуменки. Бледа, едва върви, на бузата й — синина. А дебелият до нея явно е посетител. Независимо от възрастта си, той изглежда контешки — панталонът е идеално изгладен, обувките му блестят. Шишкото внимателно я води под ръка. Ето, спират. Сбогуват се. Дебелият й стиска ръка. Тя лекичко го целува по бузата. (Не, не изглежда да й е съпруг. С мъжа си би се държала по-интимно.) Шишкото върви към изхода. Момичето се обръща и бавно върви към входа.

Май все пак е тя, Танюшка от тойотата. Момичето, което докара в болницата блъснатия наркоман.

На стъпалата, преди да влезе, Таня се спира и се обръща. Шишкото също се обръща. Тя му маха и вика — сигурно нещо весело, защото той се усмихва, кима и й маха в отговор. Сега Кирил не се съмнява ни на йота — това определено е тя. Начинът, по който си обръща главата, усмивката, жестовете… Но какво й се е случило? Защо е в болницата?

Май съдбата за пореден път му дава знак. Господ го направлява, пращайки му отново това удивително момиче. И той ще е глупак, ако пак игнорира този сигнал свише — или пак развали всичко с някой идиотски разговор.

Таня изчезна в дванайсететажната сграда, но да я намери тук няма никакъв проблем. Кирил Евгениевич се навежда над компютъра. Влиза в болничната мрежа. След две минути вече знае — не му се е сторило, това действително е Таня Садовникова. Лежи в първа травматология, в стая номер петстотин и едно — баровска, платена, самостоятелна. Кирил Евгениевич решава още днес да я посети, и без това е дежурен. Така, към девет часа, когато болницата съвсем стихне, той ще влезе в стаята й.

— Ето го оня тлъстак.

— Къде?

— Къде-къде! — иронично казва първият. — Където — къде, завършва на „е“! Ей го, влиза във входа!

— Сега ли ще го пречукаме?

— Сега?! Ти к’во, да не си изперкал?! Светло е и е пълно с народ. Кво, да не ти се лежи в панделата?!

— Ами кога?

— Когато ти кажа. Не по-рано и не по-късно. Ясно ли е?

Болничният коридор на петия етаж е съвършено пуст. Дневните лекари и сестри отдавна са си отишли. Дежурните сигурно пият чай. А пациентите си лежат по стаите или гледат телевизия във фоайето — оттам Кирил Евгениевич чуваше новините.

Кирил вървеше по дългия коридор. В ръка носеше кутия бонбони (има пълен шкаф с такива кутии, подарък от болните), срамежливо пъхната в найлонова торбичка.

През това време беше успял да се обади на завеждащия първа травматология. Той му каза анамнезата на Садовникова, диагнозата й и прогнозата. Нищо чак толкова страшно. Бяха я пребили, тук, недалеч от болницата, в едно мазе. Последствията — сътресение на мозъка, многобройни травми, хематоми, спукано ребро. И освен това помятане — в осмата седмица. Значи Кирил през онази идиотска сутрин все пак се оказа прав — наистина е била бременна. Макар че никак не е задължително да казваш това на момичето право в очите…

След като разбра за помятането, на него някак изведнъж му се отщя да иде при нея. Тя току-що е загубила детето си. Дете от друг мъж. До него ли ще й е сега? Но той поразмисли и все пак тръгна. Без особени надежди. Въобще без никакви надежди.

Тръгна, защото така бе решил. Обичаше да довършва нещата — каквото и да му струва това. Може би, утешаваше се Кирил, той сега й е нужен? Поне като доктор?

Петстотин и първа стая се намираше в края на дълъг коридор. Кирил вървеше по изтрития неравен паркет. Нито зад него, нито пред него имаше някой.

Изведнъж отпред изникнаха двама мъже — те явно бяха се появили в коридора от фоайето пред асансьора. Двамата не бяха нито лекари, нито санитари, нито охранители. И единият, и другият бяха с еднакви якета, като близнаци. Вървяха пред доктора и той виждаше само мощните им гърбове, облечени в кожа. Крачеха уверено, небрежно и независимо. С ръце в джобовете. Вървяха пред него на около двайсетина метра.

— Ей, другари, къде отивате? — викна след тях Кирил.

Викът се изтръгна от него без да иска. Той не би трябвало да се интересува къде отиват, макар че часовете за посещения отдавна са минали, но какво общо има той? Това не е неговото отделение. Но прекалено независимо, разпуснато крачат тези двамата. При това, кой знае защо, у Кирил се създаде впечатлението, че те вървят натам, накъдето и той — в петстотин и първа стая, при Таня.

Двамата здравеняци изобщо не реагираха на вика му, макар че не можеше да не са го чули. Те не се обърнаха и дори не забавиха крачка. А до стаята на Таня им оставаха не повече от десет метра. И едва две врати — на петстотин и втора, която също е платена, мъжка стая, и на пожарното стълбище.

— Стойте! — отново кресна след тях Кирил. Той почти тичаше вече. Те не се обръщаха. — Спрете, на кого говоря!

И тогава двамата се спогледаха и спряха. Обърнаха се към Кирил. Отпред те изглеждаха още по-внушително, отколкото в гръб… Като истински мутри — широки рамене, тесни чела, обрасли с четина лица. Ръцете им все така бяха в джобовете. Сега те чакаха него.

Подсъзнателно, оценявайки ситуацията като опасна, Кирил без да бърза се приближи към тях. Наоколо все така нямаше никой и никакви подръчни средства — нито пожарогасител, нито парцал за миене с дълга дръжка, нито стойка за системи, които биха могли да се използват при възможен сблъсък. Само една количка за лекарства, забравена от някоя сестра…

Кирил се приближи към не бръснатите мутри почти плътно. Конфронтацията изглеждаше неизбежна. Доста бяха сериозни.

— К’во искаш, бе клизмо? — процеди през зъби единият бандит. — Я да изчезваш!

— Незабавно напуснете болницата! — твърдо каза Кирил.

— А нещо друго не щеш ли? — озъби се първият и направи крачка напред. И веднага нанесе удар, целейки се в лицето на Кирил — първо с дясната, а после с лявата ръка.

Кирил не очакваше нападение — тук, в неговата болница, на негова територия. Обаче инстинктите на боксьор с двайсетгодишен стаж се задействаха преди съзнанието му. Автоматично избягна двойния удар. Юмруците на мутрата отидоха встрани, само вторият удар се плъзва косо по бузата му и пръстенът на бандита одраска лицето му. Кирил изпусна на пода кутията с бонбони и нанесе удар. Годините тренировки и тук си казаха думата без да участва съзнанието. Първият удар попадна между очите на бандита, а вторият — в слънчевия сплит. Противникът му веднага премина в състояние гроги. Очите му се размътиха, той отплува, и се превърна в чувал с картофи. „Елиминирах го!“ — пламна мигновена радост в мозъка на Кирил.

Но оставаше вторият. Той издаде кратък зверски рев и измъкна отнякъде нож. Това бе истински войнишки нож — дълъг, с широко острие и изтънен връх. Да се справиш с такъв е трудно, та ако ще да си Майк Тайсън. И тогава Кирил закрещя. Крещеше с пълен глас на цялото отделение.

— Дежурен! Охрана! Тук има въоръжено нападение!

Вторият бандит направи по инерция две крачки към Кирил, но на лицето му се е бе изписало объркване. Докторът отстъпи. Напипа стоящата до стената количка за лекарства и я блъсна в краката на бандита. Количката падна с див грохот. С крайчеца на очите си Кирил видя как от двете стаи, оставащи до края на коридора, се показват лицата на болните. Едно от тях е на Таня — изумено, уплашено. Отзад се чу трополене на крака и пронизителен женски вик, преминаващ в крясък:

— Какво става тук?!

Кирил зае бойна стойка, готов да се срази с бандита, но онзи вече беше стреснат. Скри ножа в якето си. Хвана ортака си, който се бе свлякъл в безсъзнание до стената и го извлече със себе си.

До тях бе пожарното стълбище и те се насочиха натам. Вратата хлопна. Чу се тропот надолу.

Към Кирил се спусна Антоновна — възрастна дежурна лекарка. Вгледа се в лицето му и каза загрижено:

— Кирюшенка, как си?

— Нормално — едва успя да каже Кирил.

Той дишаше тежко — на трийсет и девет години подобни упражнения не са шега работа.

А от другата му страна от стаята си, вече се бе приближила Таня. Усмихваше му се. Каза:

— Така си и мислех, че рано или късно ще се появиш. Вярно, че не очаквах да е с такъв грохот.

Валерий Петрович пиеше чай в кухнята си и гледаше новините в девет часа. Звънна джиесемът му. Ходасевич въздъхна, изключи звука на телевизора и натисна зеленото копче. Чу развълнувания глас на Таня:

— Те бяха тук!

— Кои?

— Онези бандити. Уж братя Воронцови!

Пастрокът й не можеше да скрие загрижеността си:

— Ти добре ли си, Танюшка?

— Да. Намерих си защитници тук! — по гласа й се усещаше, че тя се усмихва. Май имаше някой до нея. Някой, който й е приятен.

— Защо са идвали?

— Не успях да говоря с тях… — подсмихна се тя.

— Но ти наистина си добре, нали? — тревожно попита полковникът.

— Наистина, наистина съм добре! Сега съм под усилена охрана — радостно каза тя. А после усмивката й помръкна и в гласа й се усети загриженост. — Според мен тази двойка, баща и син, са решили да минат в настъпление. Така че бъди предпазлив, Валерочка. Пази се!

— Ще те взема от болницата. Още сега — твърдо каза той.

— Недей! — не по-малко твърдо рече Таня. — Тук има кой да се грижи за мен. А утре ме изписват.

— Сигурна ли си, че не ти трябва моята помощ?

— Днес не. Сигурна съм. Може би утре, за да ме заведеш вкъщи. Но още по-добре ще е да не е вкъщи, а на някакво безопасно място.

— Можеш да ми се обадиш на джиесема по всяко време.

— Добре. Чао. Целувам те.

Последните си фрази Валерий Петрович каза, гледайки през прозореца.

През прозореца на жилището му на първия етаж на тихата „Селскохозяйствена“ улица се виждаше дворът — хубав и зелен. Важно премина сив котарак. Плющеше простряното на площадката пране.

Ходасевич се вгледа. Дааа… Ето ги май и тях. Една от паркираните в двора коли не му е позната. Не е на никого от съседите. По-рано не я е виждал. Новичък нисан. Стъклата са затъмнени. Прозорците са плътно затворени. Но вътре явно има някой — моторът работи, значи е включен климатик.

Валерий Петрович се зарадва, че е успял бързо да ги открие. Пък и те не се маскират кой знае колко. Смятат го за лесна плячка? „А, ще видим дали е така“ — промърмори си той.

Ходасевич влезе в голямата стая. Прозорците и са откъм противоположната страна на блока. Той внимателно се вгледа навън, без да се доближава плътно до стъклото. Край блока, откакто той живееше в него, беше израснала истинска гора — тополи и брези, отдавна посадени от живущите тук, някак без ред, сега станали по-високи от покрива. Навън е тихо, само вятърът шуми в короните на дърветата и никаква следа от човешко присъствие. Привечер неспирно пеят птиците. Ако имаше някой наоколо, чуруликането им щеше да бъде съвсем друго — тревожно.

„Дилетанти“ — подсмихна се Ходасевич. Работата е ясна — наблюдението не е организирано лично от Птушко-старши. Даже той, от седемнайсет години останал извън оперативната работа, не би допуснал подобна немарливост.

Валерий Петрович отиде в коридора. Извади от вградения гардероб куфарче с инструменти. Взе оттам отвертка. Върна се в стаята, отвори прозореца. Пътят навън бе преграден с решетка. Ходасевич започна от един винт. Отвинти го. После — втория. Докато се оправи с него, целият плувна в пот. Върна се в кухнята. Взе си цигари, пари, паспорта, ключовете. Включи радиото на най-силното. Между другото погледна и през прозореца — затъмненият нисан си стоеше на предишното място, недалеч от входа.

Валерий Петрович се върна в стаята. С третия винт се справи по-бързо, сигурно вече опитът си казваше думата. Но повече не се налагаше да използва новопридобитите си способности — решетката поддаде. Сега тя беше закрепена само в горната си част. Полковникът се качи на перваза, отмести решетката и се провря оттам. Първият етаж беше високичък. Без да се замисля, Ходасевич скочи. Двайсет и шестте скока с парашут, макар и преди трийсет години, изиграха ролята си. Той се приземи меко и безшумно. Май никой не го бе забелязал. Полковникът се вдигна на пръсти, горе-долу пооправи решетката и притвори прозореца.

След десет минути той вече влизаше в метрото. „Опашка“ след себе си нямаше. Но въпреки това той непрекъснато проверяваше дали някой не го следи, а веднъж рязко смени маршрута си, като неочаквано скочи във вагона, който вече затваряше врати.

След час и половина Ходасевич отключваше нелегалната квартира. Той беше предвидил, че събитията може да се развият по неблагоприятен начин и предварително бе поискал от Олег Николаевич ключовете.