Оскар за смъртоносна роля

Таня и Валерий Петрович

Вторник, сряда, четвъртък

Валерий Петрович закара Таня в същата нелегална квартира, където се криеше той. В следващите три дни след като се върна от болницата, тя не напусна убежището, освен веднъж, когато се отби и купи разни продукти. Тогава тя се обади от автомат (както я бе помолил Валерий Петрович) на журналиста Димка Полуянов.

Полуянов се появи привечер. Донесе със себе си цял арсенал. Първо, докара Таниния любимец пеженцето и го паркира под прозореца. Второ, довлече най-съвременния скенер и фотопринтер. Освен това цифров фотоапарат с комплект разнокалибрени обективи.

— Изпросих ги от редакцията — измърмори Полуянов. — Апаратурата струва повече от десет хиляди „зелени“. Така че, Валерий Петрович, на ваша отговорност. Че аз тая госпожичка я знам… — кимна той към Таня.

Таня, макар и да се пообиди, че я нарече така, не се разсърди, защото му беше благодарна, че той направо я спаси.

Полуянов не се оказа единственият, пред когото те разсекретиха убежището си. Същият ден пристигна млад румен младеж — лейтенант от Агенцията за правителствени спец връзки, както поясни пастрокът й — и донесе някакви два апарата с неясно предназначение. Вечеряха заедно, а той хлътна по Таня, през цялото време я гледаше зяпнал, изчервяваше се, а после, по молба на Ходасевич, я научи как да работи с апаратите. Първият се оказа, че е за да се откриват в жилището „бръмбари“ („бръмбари“ нямаше). Вторият апарат служеше за заглушаване в радиус от петдесет метра на мобилни телефони. Защо им трябваше такъв апарат, Валерий Петрович не каза.

Колкото и да го молеше Таня, полковникът остана непреклонен и не позволи да извикат специалист по компютърна графика. На всичките й молби, той отвръщаше:

— Ти си младо момиче и компютърно грамотно. Оправяй се сама.

И така се наложи Таня по цяла нощ да разучава хилядата страници на тухлата със заглавие „Използване на Adobe Photoshop7“, а после трескаво да усвоява практически непознатия й „Фотошоп“.

Валерий Петрович всяка сутрин излизаше някъде съвсем рано и се връщаше късно. И веднага стоварваше работа на Таня, над която тя висеше до разсъмване. Лягаше си, когато пастрокът й вече пиеше сутрешното си кафе, а после от напрежение дълго не можеше да заспи…

С какво се занимаваше Валерий Петрович през останалото време, Таня така и не научи.

По цели нощи тя седеше пред компютъра и на практика усвояваше програмата „Фотошоп“.

Така минаха три дни…

През един от тези дни Наталия Соколова, бившата Танина секретарка, излизаше от агенция „Петата власт“ в шест и половина вечерта. С внимателно обмислен грим, с най-елегантен костюм, с новички обувки — толкова нови, че направо скърцат — тя се канеше да се поразходи по „Тверска“. Първо ще мине през магазините, после ще изпие един коктейл някъде в кафене навън, а после… после ще видим, както се случи… (Наталия изобщо не се и съмняваше, че на нея, млада, красива и шикозно облечена, все нещо хубаво ще й се случи.)

Тя с летяща стъпка се носеше към „Тверска“, когато към нея се приближи непознат, дебел, възрастен мъж.

— Вие сте Наташа Соколова — каза той утвърдително, като се усмихваше сърдечно.

— Да — отвърна тя учудена, — но аз не ви познавам.

— Макс ме помоли да ви предам нещо.

— Макс?

— Да, Максим Мезенцев.

— И какво?

— Знаете ли, не е удобно на улицата — каза шишкото, излъчвайки добродушие. — Може би да влезем в някое заведение? Да изпием по чаша кафе — и веднага добави: — Аз черпя.

Седенето в заведение с мил дебеланко не предвещаваше никаква опасност и Наталия сви рамене:

— Айде! — И веднага се поправи: — В смисъл — да вървим.

Пък и заведението се оказа почти на две крачки — тихо и не скъпо. Наташа отдавна мислеше да го проучи, но все нямаше повод.

Те влязоха вътре и седнаха до прозореца. На Наталия не й хареса много, че шишкото седна не срещу нея, а до нея, като с тялото си й преграждаше пътя към отстъпление. Е, нищо де. Ако нещо стане, тя веднага ще го постави на мястото му.

Наталия обиколи с поглед помещението. В заведението нямаше никой, ако не се смятат двамата доста наквасени мъже, които пиеха водка и замезваха с шашлици.

Валерий Петрович (а това естествено беше той) поръча на сервитьорката две кафета.

— Може би искате още нещо? — грейнал в усмивка попита той Наташка.

— Не, благодаря — малко хладно отказа тя и мина на въпроса: — Та какво иска да ми предаде Макс?

— Вашият любовник Макс — изведнъж натъртено и с тежест (и затова плашещо) произнесе полковникът — си призна всичко!

Наталия в първия момент даже не разбра за какво става дума, а полковникът добави:

— Той разказа, как вие по негова молба се откраднали от сейфа на компанията секретен документ!

Когато смисълът на тези думи стигна до съзнанието на Наташка, отначало я обля гореща, а после студена вълна, а след това, вече не бе в състояние да се владее. Тя прошепна:

— Не разбирам за какво говорите…

— Прекрасно разбирате всичко, Наташенка!

Сервитьорката сложи пред тях чаши с еспресо и се отдалечи, като се чудеше какво става. Ако тоя дебелия сваля момичето, тогава защо се ограничиха с едно кафе? А може би това е баща, който се кара на непослушната си дъщеря? Ето я, горката, побледня и едва не ревна.

— За да нямате никакви илюзии — заяви полковникът, когато сервитьорката се отдалечи на почтително разстояние — относно това, че знам всичко, мога да ви представя някои документи.

Шишкото отвори куфарчето си и извади оттам няколко найлонови джоба.

— Ето това — той сложи на масата първия изписан ръкописен лист — е оригинал на документа, който вие сте взели от сейфа в кабинета на Садовникова. Върху него са открити отпечатъците на няколко души. В това число и тези. — И той показа увеличено копие на нечий дактилоскопичен отпечатък.

Наталия го гледаше като омагьосана.

— По-нататък… Изследването на сейфа потвърди, че по вътрешната повърхност има отпечатъци на двама души. Едните принадлежат на Татяна Садовникова. Другите — ето ги — и полковникът показа още едни отпечатъци. Сложи ги до първите. — Както виждате, линиите съвпадат.

Наталия седеше ни жива, ни умряла.

— Нататък. Върху ключовете от сейфа има отпечатъци на Садовникова, което е съвсем естествено — продължаваше полковникът с равен глас. — Плюс още едни — на масата легна трети отпечатък. — Същите, които са върху сейфа и по документа.

Наташа почувства внезапно гадене и безумно отмаляване.

— И накрая, следните пръстчета… — Ходасевич извади четвърти лист и го сложи върху първите три. — Те принадлежат лично на вас.

Наталия дишаше тежко и гледаше отпечатъците с ужас.

Към масата взе да се приближава сервитьорката.

— Дръпнете се! — изръмжа й, без да я поглежда дебелият.

А когато тя обидено се отдалечи, спокойно продължи:

— Всички тези отпечатъци — върху документа, върху ключовете от сейфа — принадлежат лично на вас, Наталия Соколова — родена осемдесет и втора година, живееща на адрес: Москва, булевард „Таллински“, номер четиридесет и седем, апартамент втори. Какъв извод можем да направим от дадените неопровержими улики? Главният извод е, че документът от сейфа на Садовникова сте откраднали вие! И сте извършили кражбата по молба на Максим Мезенцев, ваш любовник. Откраднали сте го, за да злепоставите Садовникова. Максим, между другото, както ви казах, всичко си призна — така че вашето признание на мен, откровено казано, не ми е нужно.

Полковникът спокойно и делово събра снимките от масата и ги пъхна в куфарчето си. На един дъх изпи кафето си.

— Кой… сте вие? — прошепна секретарката.

— Аз съм Хъмфри Богарт.

— В смисъл? — измърмори не много начетената Наташка.

— Аз съм частен детектив — Ходасевич втренчи в очите й тежък поглед.

— Какво… се каните… да правите… по-нататък? — избъбри тя.

— Искате да знаете дали ще оглася тези материали? Възможно е! — пауза. Още един тежък поглед. — Но възможно и не…

— Какво ви дължа? Какво трябва да направя?

„Сега той ще каже една сума. Или ще поиска да спи с мен.“

— Нищо — каза шишкото. — Почти нищо. Просто вие утре ще отидете при шефа си Теплицин със заявление за напускане по собствено желание. Ще изтъкнете сложни семейни обстоятелства. И повече никога няма да се приближите нито до „Петата власт“, нито до Садовникова.

— И това е всичко? — недоверчиво попита Наташка.

— Всичко! — кимна Ходасевич.

— И вие няма да предадете тези материали на Теплицин?!

— Не.

— Защо?

— Това не ми е нужно.

— И в милицията ли няма да сигнализирате?

— Мила госпожице, ако исках да ви предам на милицията, вие нямаше да седите тук с чаша кафе, а в стая за разпити. Биха ви закопчали с белезници към радиатора и биха разговаряли с вас по съвсем друг начин.

— Аз… Аз не знаех, че ще стане така… — прошепна Наталия. Тя беше готова да ревне. — Мислех си, че това е като някаква игра… Мислех, че Макс ще върне документа…

— Мен това изобщо не ме интересува — студено каза полковникът. — И така, разбрахме ли се? Утре отивате при Теплицин и напускате. Това е най-добрият изход за вас. А пък ние с вас, Наталия Соколова, повече няма да се видим. И мога да ви уверя, че с тези ваши отпечатъци никога няма да ви шантажирам.

— Каква гаранция имам?

— Че какво мога да взема от вас? — подсмихна се Ходасевич. — Вие бяхте и явно цял живот ще си останете една посредствена секретарка. Това е таванът ви!

Полковникът стана и даде възможност на Наталия да излезе.

— Вървете си. Аз ще платя кафето.

Тя неловко мина край столовете и хукна навън. Изтичвайки през вратата, тя се извърна и уплашено погледна назад. Полковникът вече не я гледаше и достойно облегнат на стола, палеше цигара.

… Естествено, Наташка не знаеше и не би могла да знае, че тези отпечатъци, представени й от частния детектив — са чиста проба блъф!

Никой не беше правил дактилоскопична експертиза нито на документа (пък и Валерий Петрович го нямаше този документ!), нито на сейфа, нито на ключовете. Никой и отникъде не се бе сдобивал с нейните отпечатъци, пък и Наталия нямаше представа как изглеждат собствените й отпечатъци. Всички тези улики, представени от полковника на секретарката, миналата нощ бе направила Татяна на компютъра.

Блъфът беше успешен!

Когато Наташка се скри зад вратата, Валерий Петрович извика сервитьорката:

— Моля, още едно кафе. И сметката.

Сервитьорката студено кимна и отиде на бара. Тя така и не можа да разбере какво точно се бе случило между тези двамата и сега се чудеше какво да мисли.

Същата вечер полковникът се обади от уличен телефон на дизайнера от „Петата власт“ Родион Щапов.

— Да, да! — внушително каза онзи в слушалката. Гласът му беше също така красив, както и той самият.

— Родион — каза Ходасевич, — ние с вас се срещнахме по повод кражбата на документа от сейфа на Садовникова.

— Да… — отвърна той с веднага отпаднал глас.

— Та така, делото е приключено! Ние знаем кой го е откраднал!

— Аз също! Откраднала го е Садовникова!

— Отговорът е неправилен!

— Ами кой?

— Това ще разберете утре.

— Как ще го разбера?

— Една от служителките от вашия отдел утре ще бъде уволнена…

— Една от служителките? — замислено каза Родион. — Значи Полинка? Или Наташка? Няма кой друг да е!

— Недейте да гадаете. Утре всичко ще разберете. И още. За майка ви аз ще се погрижа. Аз не хвърлям думите си на вятъра. Сбогом, Родион. Ние с вас повече няма да се видим!

От същата кабина Валерий Петрович се обади още веднъж. На копирайтъра Полина Павленко. На нея Ходасевич съобщи същата новина, която каза и на Родион: „Един от колегите ви в отдела утре ще бъде уволнен. Знаете защо — именно той е откраднал документа.“

Накрая полковникът каза на Полина горе-долу същото, като на Родион:

— Повече вие, Полина, никога няма да ме видите и нищо няма да чуете за мен. Нашето сътрудничество приключи.

Но добави още:

— И последно — извинете ме — мен и моите колеги!

— За какво?

— За онази нощна сцена. И за наркотика. Разбирате ли, аз бях сигурен, че вие сте откраднали документа. За щастие, сгреших. Така че, още веднъж — извинете! И всичко хубаво!

„Обикновено агентите не се извиняват — помисли си той, като сложи слушалката, — но тази Полина е възможно тепърва да работи с Таня.“

И трети път се обади полковникът от същия телефон. Той набра джиесема на генералния директор на компания „Петата власт“ Андрей Фьодорович Теплицин.

— Обажда ви се Валерий Петрович Ходасевич, пастрокът на Татяна Садовникова.

Теплицин се подсмихна:

— Ааа, мистър Холмс! Много съм слушал за вас! Е, успяхте ли да разкриете случая?

— Мисля, че успях.

— Какво говорите! — насмешката в гласа на Теплицин прерасна в откровена подигравка.

— Засега мога да ви кажа едно — аз изясних кой е откраднал документа от сейфа!

— И кой е той?

— Един от служителите в отдела на Садовникова.

— Име, фамилия?

— Утре той ще дойде при вас със заявление за напускане. Моля ви да го пуснете да си върви и да не прилагате никакви санкции към него. Това беше главното условие за признанието му.

— Кой е той? — Гласът на Андрей Фьодорович звънна като метал. — Името?!

— Е, добре, щом настоявате… — въздъхна Ходасевич.

Той извади от вътрешния си джоб на сакото телефона си, избра опцията „Диктофон“ и натисна зеленото копче. Допря го към телефонната слушалка.

— Аз не знаех, че така ще стане… Мислех, че това е някаква игра… Мислех, че после Макс ще върне документа…

Полковникът го изключи и попита:

— Познахте ли гласа?

— Страхувам се, че да! — въздъхна Теплицин. — Кой е Макс?

— Любовникът на тази личност. И едновременно с това гадже на моята Татяна. Сега разбирате, че госпожичката е имала мотив, нали?

— Една жена винаги ще намери мотив, за да унищожи друга жена! — усмихна се Теплицин.

— Не мога да не се съглася с вас… — галантно каза полковникът. — А от своя страна мога да потвърдя, че признанието си тази личност направи в ясно съзнание и без прилагането на физически натиск. И ви моля, да не нарушавате обещанието ми, дадено от мен на този човек.

— Добре — въздъхна Андрей Фьодорович. — Изгонвам я и край с тази история. Пък и какво да я правиш тая овца? Няма да я убия, я!

— И още нещо… — каза Валерий Петрович. — Вие вярвате ли на вашата охрана?

— Що за въпрос?

— Можете да не ми отговаряте. Но аз имам сведения, че в „Петата власт“ вероятно са монтирани камери за скрито видеонаблюдение. Най-вече в кабинета на Татяна Садовникова.

— Откъде имате тези сведения? — рязко попита Теплицин. Ходасевич игнорира въпроса.

— Така че ви съветвам както трябва да проверите вашата сграда. Аз от своя страна мога да ви препоръчам опитен специалист.

— Благодаря! Специалист ще си намеря сам! — отряза Теплицин.

Петък, вечерта

Анжела хвърли последен поглед в огледалото. Все пак тя е страхотно хубава! Черни очи, черни вежди, синкавочерни коси. Чувствени, наследени от баба й, пълнички устни. Големи гърди, тънка талия, дълги крака. Алените устни и черните очи се подчертават от розовата блузка — най-модният цвят през този сезон. Към нея — тъмнорозов панталон. И черни сандали марка „Бос“ с високи токове.

Анжела погледна златното си часовниче, ау, тя вече закъснява. А със столичните задръствания вече ще закъснее сериозно. Тя излетя от апартамента си, като тресна вратата.

Асансьорът я закара направо на подземния етаж.

Колата й радостно намигна, когато тя щракна дистанционното за централно заключване.

За всичко това — мебелиран двустаен апартамент в центъра на Москва, подземен гараж, новичка кола — можеше да уважава татенцето. Почти да го обича. Независимо от това, че той мирише неприятно старчески и понякога пие без мярка и става досаден и заядлив. Затова пък никога не я кара да правят секс, ако тя не иска. И Анжела, за разлика от много свои приятелки и колеги, може да си живее царски, без да работи никъде — просто от каприз да прелита от редакция в редакция. Пък и татенцето е само първото стъпало от стълбата, която води в светлото бъдеще.

Анжела запали колата — моторът сито и солидно замърка. Тя включи на първа и излезе от подземния гараж на своя нов дом на улица „Правда“. Оттук и до центъра е близо, и много от редакциите са й под носа — от старорежимните „Огоньок“ и „Здорове“ до модното „Бурда“. Винаги може да се отбие при приятелка — и кафе да пийнат, и езиците си да почешат. А може дори да предостави (или да продаде) на познатите си журналисти някой и друг компромат, по поръчка на татенцето. Вярно, сега, вечерта, Анжела не отиваше в никаква редакция. Тя бе тръгнала да се развлича.

Завивайки от гаража наляво, към „Ленински проспект“, Анжела не забеляза как от тротоара, след нейното „Рено Меган-2“ тръгва някаква неголяма червена кола.

Следяха я вече от няколко дни, но тя нищо не бе забелязала.

Тя дори не можеше и да предположи, че това ще потрябва на някого.

— Ало, здрасти.

— Здравей, миличка.

— Всичко е наред. Тя тръгна.

— Хайде, мила! Действай!

Въздишка в слушалката, а след това се чу гласът на Таня — явно, че тя с всички сили се мъчи да си даде кураж:

— Ще се постарая!

— Всичко ще бъде наред! — ласкаво каза Ходасевич. — Ще успееш!

—Добре, добре…

— И моля те, пази се!

На „Ленинградка“ Анжела зави към центъра. Коли имаше малко — днес е петък и всички пътуват в обратна посока, към вилите си. А по нейния маршрут нямаше никакви задръствания — само, както казват по радиото, „плътно работно движение“. Анжела доста бързо се придвижваше напред. Колите по „Тверска“ се движеха, макар и с двайсет километра в час, но все пак се движеха, а не стояха в мъртва хватка. „Аз така може да стигна и без да закъснея“ — помисли си тя. Татенцето не обичаше закъсненията, но трябваше все пак да се примири с нейното поведение — тя отиваше на срещите в онзи момент, когато искаше и когато успяваше.

Малко преди да стигне до площад „Пушкински“, Анжела намали скоростта и нарушавайки правилата, сви под огромната арка на една сталинска сграда. Собственикът на мерцедеса, който излизаше изпод арката, отначало ядосано изсвири, но после я видя през предното стъкло — с чувствените устни и къдравата черна коса — и й даде знак с ръка, а после се дръпна да й направи път. Така тя успя да мине в пресечката. Сега вече беше съвсем близо до клуб „Целина“. Там днес празнуваха премиерата на поредния пълнометражен филм на компанията „УТВ-филм“. Тази клуб бе собственост на татенцето и всички пътища към него й бяха по-познати от родния дом.

Анжела малко намали, за да се огледа. Тя късогледо присви очи, погледна надясно и наляво дали няма насрещни коли… И в този момент изведнъж усети страшно силен удар отзад. Чу се железен грохот. Изхвърли я напред, върху волана (тя по принцип никога не слагаше колана, за да не притиска гърдите си). След секунда слисаната Анжела разбра какво се беше случило — в багажника на колата й се беше врязал някой. Недоумението й се смени с гняв.

Анжела изскочи от колата. Точно така! Отзад, в толкова стилния й багажник се бе забила някаква червена колица! Зад волана — млада блондинка. Лицето й изкривено от страх. Ръцете й конвулсивно стискат кормилото. Но на нейната гадничка таратайка й нямаше нищо, а на Анжелиното ново рено цялата му задница е на хармоника, а задното стъкло е на парченца…

— Ах, ти, кучко мръсна!!! — закрещя Анжела на блондинката през отворения прозорец на бричката й (тая смотла дори не е имала пари за един климатик!). — Ти к‘во, кьорава ли си, пачавро?! — Анжела изобщо не сдържаше езика си и хич не я интересуваха минувачите… — Не виждаш ли, кучко, къде караш?!

А блондинката, вместо пълноценен скандал, само можа да изблее:

— Извинете… Виновна съм… Да повикаме милицията… Имам застраховка!

Не късно и не рано, а точно навреме, в седем и петнайсет, полковник Ходасевич прекрачи прага на клуб „Целина“. Тук се празнуваше премиерата на игралния филм „Слънцето не свети за всички“. Бяха поканени (както се съобщаваше във вестник „Коммерсантъ“) „видни дейци на киното и на близките към него изкуства“.

Охранителят лениво погледна поканата на Ходасевич. Друг прекара металотърсач по него, третият делово подхвърли: „Отворете си куфарчето.“ В новото малко куфарче на полковника нямаше нищо друго, освен листове и снимки в непрозрачни найлонови джобове.

„Минавайте“ — каза охранителят, изобрази на лицето си нещо като усмивка и се зае със следващия по ред.

Влизайки в клуба, Ходасевич мислено оцени съвременното развитие на печатното дело на Запад (както пишеха Илф и Петров). Това, над което по-рано залягаха няколко лаборатории и цялата специална типография на КГБ, днес се оказа възможно да се направи в домашни условия. Той също така не можеше да не се зарадва по повод високата „обучаемост“ и компютърна грамотност на Таня, направила документа. Нейната хитрост и съобразителност също изиграха роля. Танюшка се обади на поне двайсетина печатници — от името на мениджъра на компания УТВ — преди да намери онази, където бяха направени поканите, а после ги убеди да й изпратят по електронната поща образец, „за да внесе незначителни промени“.

Сега само шофьорското й майсторство да не я подведе! А Анжела — да не я познае! Не дай боже, Птушко-старши да й е демонстрирал заснетите видеоматериали?! Макар че, познавайки бившия си колега и комитетските му навици, да се предположи последното беше доста трудно… Обаче за Татяна Ходасевич се притесняваше къде-къде повече, отколкото за себе си.

— Николаша!… Стана голямо нещастие!

— Какво се е случило?!

— Някаква овца се джасна в колата ми!

— Ти добре ли си?

— Абе аз съм добре, обаче багажникът на реното е страхотно смачкан!

— Помощ трябва ли ти?

— С какво можеш да ми помогнеш!

— Да ти пратя ли Василий?

— За к’во ми е твоя Василий?

— Да се разбере с тая мацка.

— Ох, моля ти се! Дай да се придържаме към правната страна! — с насмешка рече тя.

— Как така? — той също се подсмихна.

— Колата й има застраховка, моята също. Извикахме пътната милиция. Сигурно скоро ще пристигнат тия с раираните палки. Така че засега се веселете без мен.

— Валера! — гласът на Таня по телефона звучеше ликуващо. Изглеждаше, че се чувства великолепно и по доволния й тон той веднага разбра, че е успяла.

„На Таня й дай само да върши лудории — помисли си Ходасевич. — Хич не може да живее спокойно и се чувства като риба във вода единствено, когато й се случва нещо.“

— Валерочка! Всичко е наред! — продължи весело Таня. — Фраснах се в нея! Така че сега седим и чакаме да се дотътри пътната!

Валерий Петрович в хода на разговора се бе уединил в далечния ъгъл на клуба, там, където имаше малко хора, за да не може да бъде подслушан нито от Птушко, нито от неговите копои.

— А тя там случайно да не те чуе? — загрижено попита полковникът.

— Не, какво говориш! Затворила съм всички прозорци…

— Ти не си пострадала, нали?

— Не, всичко е чудесно! Пеженцето също е почти целичко! — Таня се задъхваше от възбуда. — С една дума — всичко стана, както ти ме инструктира! И поне два часа минимум съм ти осигурила!

— След десетина минути включвай „заглушителя“.

— Окей, бос! Всичко ще направя!

— Извини ме — с чувство каза Ходасевич.

— За какво? — уж се изуми Таня.

— За това, че те подлагам на опасност.

— Ами, глупости! — сякаш се разсърди тя, а всъщност беше поласкана от загрижеността му. — Какви ти опасности при скорост десет километра!

— Добре, миличка. Благодаря ти.

— Служа на Съветския съюз! — засмя се Таня и затвори.

Гостите на клуба се оказаха повечето бохеми — артисти (някои от тях Валерий Петрович дори позна по физиономия), художници, телевизионни водещи, дългокраки манекенки.

Старият му приятел Николай Птушко — със загар, пооплешивял, в смокинг — се въртеше наблизо до шведската маса. Край него постоянно имаше хора — едни се приближаваха, други се отдръпваха, а после идваха нови.

Полковникът разбра, че няма да дочака Птушко да остане сам и затова с чаша шампанско в ръка започна да си пробива път към него. Най-сетне се озова до Птушко, а и той го забеляза. Очите му се присвиха.

— Здравей, Коля — небрежно каза Валерий Петрович.

— Не съм те канил тук…

— Аз дойдох без да си ме канил!

— Защо?

— Трябва да поговорим.

— За какво?

— За твоето риалити шоу.

Нещо в лицето на Птушко трепна. „В сравнение с преди по-зле понася ударите! — помисли си Ходасевич. — Явно е загубил тренинг в процеса на сладкия живот.“

— Не разбирам за какво говориш.

Към разговора им с любопитство взеха да се присламчват няколко гости, които се оказаха близо до тях. Една мутра, явно бодигард на продуцента, взе да си пробива път през тълпата към шефа си. Време беше да прехвърли разговора в по-конструктивно русло.

— Искаш ли за твоето шоу и за тебе лично утре да пишат вестниците? — поинтересува се Валерий Петрович.

— Какво искаш?

— Нали ти казвам — само да поговорим малко. По-добре насаме.

Птушко направи знак на охранителя да стои настрана и стараейки се да запази достойнство, небрежно, с кисела физиономия, сякаш му правеше услуга, подхвърли на Ходасевич:

— Е, добре, да вървим.

Те минаха през тълпата като нож през масло — наконтените гости, виждайки Птушко, се дръпваха да му направят път. С недоумение поглеждаха Ходасевич — демек, кой е този и защо му се оказва честта да придружава боса?

Птушко и Валерий Петрович стигнаха до далечния ъгъл на клуба. Влязоха в коридорче, което водеше в кухнята. Край тях притича сервитьор с поднос, пълен с чаши. Ходасевич сложи на подноса недопитото си шампанско.

От кухнята се дочуваше прашенето на олио и гласовете на готвачите. Птушко се приближи до незабележима врата с надпис „Служебно помещение“. Отвори я. Веднага след вратата започваха стръмни стъпала надолу. Продуцентът направи крачка в тъмнината, токовете му затропаха по стъпалата. Той не се оглеждаше, сякаш никак не го интересуваше дали Ходасевич го следва. Явно се чувстваше господар на положението. Пъшкайки, Валерий Петрович започна да слиза по тъмните и стръмни стъпала.

За щастие стълбата скоро свърши и долу се озоваха пред един непроницаем гард, а зад него имаше още една врата — на вид тежка, бронирана.

— Отвори — кратко каза Птушко.

Мутрата с усилие дръпна стърчащата от вратата ръчка. Огромната врата бавно се отвори. Зад нея се виеше дълъг бетонен коридор, слабо осветен от аварийни лампички.

— Моля — кимна Птушко на Ходасевич.

Те тръгнаха по коридора, охранителят затвори вратата зад тях. Тук беше съвсем хладно и миришеше на влага и плесен.

— Много е удобно — ухили се домакинът. Ехото подхвана думите му. — Винаги може да се измъкнеш през тунелите…

Без да чака Ходасевич той вървеше напред по коридора.

Птушко беше пъргав, весел и с целия си вид демонстрираше своята собствена значимост. За да му смъкне високомерието, Валерий Петрович каза:

— Ти кой знае защо нито веднъж не ме попита какво е станало с твоята Жюли.

Птушко за миг обърка крачките си, обърна се и внимателно погледна Ходасевич в лицето:

— С каква Жюли?

Полковникът почувства фалша в гласа му. И освен това, че той и досега мисли за Жюли…

— Същата онази, от Париж.

— И какво е станало с нея? — стараейки се да изглежда равнодушен, попита Птушко.

— Дълго време всичко с нея беше наред — кимна Валерий Петрович. — Дори прекрасно. След като ти замина от Париж, ние успяхме да я свържем с един българин…

Те вървяха по полутъмния дълъг коридор, звукът на крачките им кънтеше между бетонните стени, фигурите им хвърляха разкривени сенки по стените — удължаваха се, скъсяваха се, отново се удължаваха…

— Българинът работеше за нас — продължи Ходасевич. — Той беше фантастично красив. — Лицето на Птушко, който вървеше до него изглеждаше непроницаемо, но полковникът чувстваше, че всяка негова дума пробожда врага му и това му харесваше. — Беше млад, силен, красив, широкоплещест. Неуморим. С десет години по-млад от нея. Твоята Жюлн се влюби в него като котка — по лицето на Птушко премина тръпка. — Безумната любов на трийсет и пет годишна жена — добави полковникът. — Тя просто полудя по него.

— Защо ми разказваш всичко това? — попита Птушко. В гласа му звучеше сдържана ярост.

„За да те изкарам от равновесие, глупако“ — помисли си Ходасевич, а на глас обезоръжаващо наивно каза:

— Мислех, че те интересува…

Бетонният коридор свърши. Те се приближиха до една врата — същата, като в началото на коридора, бронирана.

— Съветските бомбоубежища понякога се оказват полезни — подсмихна се Птушко. — Ако се реконструират. — Чувстваше, че в него се борят две желания — хем искаше да смени темата, хем да доизслуша докрай историята на своята бивша любовница.

— И така, Жюли се влюби до уши в този българин — продължи Ходасевич.

Птушко хвана ръчката и с мъка я дръпна. Блъсна тежката врата напред. Вратата неохотно се отвори. А Валерий Петрович все говореше:

— И разбира се не успя да се усети, когато започна да работи за нас. Българинът съвсем я беше дресирал.

Птушко замря за секунда, заслушан в полковника.

— Той помпаше от нея информация в течение на седем години. Цялата информация на ЦРУ. Всичко, което тя знаеше. Какво ли не може да разкаже влюбената жена в леглото!

Птушко нервно облиза устните си. В очите му се отразяваше отблясъкът на болката. Той се постара веднага да го скрие под маската на безразличие.

Направи жест на покана. Ходасевич влезе през бронираната врата. Птушко го последва. Зад вратата се оказаха пак стръмни стъпала, само че сега те водеха нагоре. Двамата започнаха да се изкачват. Ходасевич вървеше бавно, дишаше тежко, но говореше високо. Той хвърляше безжалостните си думи и не се съмняваше, че вървящия след него Птушко ги чува прекрасно.

— Веднъж, вече през деветдесет и четвърта, седем години след началото на отношенията им с българина, колегите на Жюли от ЦРУ все пак я изловиха — продължи той — и в Центъра решиха да ги извадят от играта. Българинът каза на Жюли, че вече трябва да се разделят… И той ще трябва да изчезне от живота й. Той, между другото, имаше семейство в Пловдив. Предложи на Жюли да избяга, да се скрие. От Центъра бяха готови да й помогнат — паспорт на друго име, пластична операция, която и да е страна като местожителство. Но разбира се, българина тя повече нямаше да види…

Те се качиха още по стръмните стълби. Нататък пътят им бе преграден от врата, облицована с дървени плоскости. Птушко извади ключ от джоба си и отключи. Ходасевич съвсем се бе задъхал от бързото ходене и изкачването по стълбата, но не прекъсваше разказа си:

— Обаче Жюли, когато разбра, че връзката им е свършена и те се разделят завинаги, предпочете друг изход…

Птушко отвори вратата. Зад нея се откри разкошно мебелиран кабинет. А Ходасевич все продължаваше:

— Изходът беше много по-печален. С една дума, Жюли се самоуби. Изпи смъртоносна доза приспивателни.

Птушко влезе в кабинета и се обърна към Ходасевич:

— Много жалко. А пък аз почти я бях забравил.

Гласът му звучеше доста неубедително.

— А пък аз често си спомням за Жюли. Нали я видях. Тя беше много хубава.

— Е, можеш да се гордееш! — усмихна се Птушко. — На съвестта ти лежи още едно злодеяние!

— На моята съвест ли? — сви рамене полковникът. — Към операцията с Жюли аз нямах абсолютно никакво отношение.

… Измина тази вечер и нощта, а на следващата сутрин Ходасевич и Татяна седяха в кухнята на нелегалната квартира, пиеха кафе и той спокойно й излагаше вчерашните събития. Когато преразказа на Таня историята (естествено, пак по комитетски — без да назовава имена, градове и време на действие), която бе разправил на Птушко, тя възкликна:

— Боже, колко е тъжно!

Ходасевич бавно поклати глава:

— Всичко е лъжа, от първата до последната дума.

— Лъжа ли? И за българина? И за самоубийството й?

— Да. Всъщност аз не знам какво е станало с тази жена от ЦРУ, по която толкова беше лапнал Птушко. Измислих си всичко от начало до край. Ама каква красива история, нали? Би трябвало да пиша романи.

— Защо си му наговорил всичко това?!

— Свръхзадачата ми бе — сви рамене полковникът — да изкарам Птушко от равновесие. Известно е, че когато човек е развълнуван или разгневен, той по-трудно се владее. И е къде-къде по-лесно да му внушиш нещо…

— И освен това, мисля, Валерочка, че си искал по-болезнено да го засегнеш… — бавно каза Таня.

— Да, исках.

— Отмъстил си му в изтънчения стил на КГБ.

— Да, отмъщавах му — каза спокойно Валера. — Отмъщавах му заради теб.

И той продължи разказа си.

— Седни. — Птушко мрачно кимна на полковника към луксозно кожено кресло в ъгъла на кабинета до малка масичка. — Искаш ли да пийнеш нещо?

— Давай уиски — отвърна Валерий Петрович. — Може с лед, но без никакви там газирани води.

Той погледна през прозореца и разбра, че през подземния коридор те бяха пресекли улицата — срещу него сияеше със светлините си нощният клуб „Целина“. Много удобно — да отидеш на обяд без да си вземеш чадъра. И винаги имаш резервен изход от кабинета, ако случайно се стоварят ченгета или данъчни.

Валерий Петрович седна в креслото. Той вече отчасти се чувстваше господар на положението. Историята за Жюли и българина му беше от полза. Тя извади Птушко от строя. Сега беше важно да развие успеха си. Но в никой случай да не бърза, да не прекалява.

Птушко извади от хладилния бар чаши, лед, бутилка „Силвър лейбъл“. Щедро наля в тежките чаши кехлибарена течност, добави лед. Приближи се до креслото, подаде чашата на Ходасевич. Той благодари с кимане. Птушко тръгна към мястото си, по пътя отпи голяма глътка и изведнъж се обърна към седналия Ходасевич:

— Какво приказваше за някакво риалити шоу? — каза той почти заплашително.

„По-развълнуван е, отколкото очаквах дори“ — отбеляза си наум полковникът и измърмори лековато, сякаш стапяте дума за дреболия:

— А, не му мисли. Аз ще мога да реша този въпрос. Ако разбира се не ти трябва скандален пиар.

— Не разбирам какво имаш предвид! — рязко каза Птушко.

— Естествено, че не разбираш — миролюбиво отвърна Ходасевич. — Нали не знаеш онова, което знам аз.

— И какво толкова знаеш?

— Знам всичко — тежко заяви полковникът.

Птушко най-сетне седна на мястото си до малката масичка. То явно бе по-високо от мястото на Ходасевич и той ще не ще трябваше да го гледа отдолу нагоре. „Началническите простотии“ — подсмихна се вътрешно Валерий Петрович.

— На теб, Коля — бавно каза полковникът, като умишлено го нарече с умалителното му име, — на теб и твоята спец операция е посветена цяла страница в централен вестник. Утре излиза броят.

— Какъв вестник? — бързо попита Птушко. — Каква статия?

— Няма да бъда голословен — Ходасевич отвори своето куфарче от скромна изкуствена кожа. Извади една папка. От нея — един лист с формат А-4. Беше цветно ксерокопие на вестникарска страница — намалена в сравнение с оригинала два пъти. Ясно се виждаше вестникарската глава „КУРИЕР“ и освен това с дебели букви заглавието: „Московчанка е изтезавана пред телекамери.“ По-долу бяха поместени две снимки — на първата, по-голямата, беше Птушко в смокинг — той с чаша в ръка гледаше усмихнат в обектива. На втората — по-малката — Татяна, но лицето й бе неясно, а се виждаше, че я държат груби мъжки ръце, а тя се опитва да се освободи и крещи.

Полковникът прехвърли страницата през масата към Птушко. Онзи намръщен се вгледа в нея. След това каза:

— Снимката на момичето е фалшива. Съвсем ясно е, че е постановка.

— Никой не го отрича — хладнокръвно каза Ходасевич. — Но това е подробност. Не в снимката е цялата работа.

— А в какво?

— Прочети… — сви рамене полковникът.

На вестникарската страница наистина имаше какво да се прочете и види. Подзаглавието се набиваше в очи: „Продуцентът Птушко заради ефектно шоу превърна живота на едно момиче в ад.“ Отдолу вървеше текстът. Полковник Ходасевич го помнеше почти наизуст. Там ясно и простичко се разказваше историята на Татяна. От трето лице, делнично и спокойно, се излагаха перипетиите, станали в живота на обикновената московчанка Таня С. — за уволнението от работа, за следенето, за нагласената авария по пътя, за побоя в мазето… По-нататък ставаше дума за скритите камери, монтирани в жилището на момичето, в апартаментите на роднини и даже в болничната стая. Поместена бе снимка на една от видеокамерите. Доказателствена база на текста бяха признанията на оператора Трофимов и на наркомана Виктор Воронцов. Първият разказваше как са го наели, за да следи момичето и да контролира видеоматериала, сниман с нея в „главната роля“. Вторият, наркоманът, казваше, че неизвестни хора са го накарали да скочи под колелата на Танината тойота. Платили са му хиляда долара веднага и са му дали обещание за още две хиляди по-късно. И двете признания бяха написани собственоръчно и във вестника за по-голям ефект бяха поместени и ксерокопията им, а до тях ръкописният текст бе дублиран с дебел печатарски шрифт. А най-важното беше, че в статията се говореше, че по сведения на източници от обкръжението на „олигарха–телевизионер“, цялата операция е замислена и реализирана от самия Птушко.

Продуцентът прегледа страницата и отсечено каза:

— Нямате доказателства. Ще съдя вестника.

Валерий Петрович отпи уиски:

— Ако се започне дело, ние ще ти представим сериозни улики. Можеш да не се съмняваш.

Птушко сви вежди, започна да чете дребните буквички на умаленото ксерокопие. „Той не само чете — разбра Ходасевич. — Той едновременно с това пресмята как да избегне публикацията. И какви щети ще му нанесе статията, ако излезе. Вътре в него сега сякаш работи невидим калкулатор.“

Най-сетне продуцентът остави листа. Вече не криеше раздразнението си. Меко политайки, хартията падна на малката масичка.

— Ти си организирал тази гадост! — изръмжа Птушко.

— Няма да крия, аз съм.

— Жалко, че моите хора не успяха да те елиминират…

Ходасевич се подсмихна.

— Че защо работят толкова лошо?

— Кога излиза тази дивотия? — рязко попита Птушко.

— Нали там е посочена датата — сви рамене Валерий Петрович. — Утре сутринта. — Той погледна часовника си: — Броят ще бъде подписан за печат след половин час.

— Ще се обадя на главния редактор! — каза Птушко.

Валерий Петрович сви рамене — тоест, моля, прави каквото щеш. Птушко извади от джоба си джиесема и набра номер.

„Блъфира ли? — мисълта тревожно мина през ума на Ходасевич. — Или те наистина се познават с главния редактор? Или още по-лошо — са в добри отношения?“. Този детайл той не бе успял да изясни със своята Леночка. Тя самата не знаеше дали двамата се познават. Затова Ходасевич, когато замисляше операцията, се готвеше за най-лошото — че редакторът и Птушко са приятели.

— … Тук, Таня — продължи разказа си пастрокът й, — настъпи доста сублимен момент…

— И никак ли не беше се застраховал за такъв обрат? — прекъсна го тя.

— А, защо? Бях се застраховал. От Леночка знаех, че от вчера главният редактор е в отпуска. Канел се да заминава заедно със семейството си на остров Мавриций и точно по това време трябваше да е в самолета. А пък на Мавриций няма роуминг. Но, знаеш… какво ли не се случва! Може изведнъж да отложат полета? Или по някакви причини да се е задържал в Москва? И сега Птушко ще му се обади и всичко ще разбере?…

… Като не дочака отговор — дори Ходасевич чуваше. „Абонатът не отговаря или временно няма обхват“, Птушко затвори телефона си.

— Валера, за какво си дошъл? — изръмжа той. — Какво искаш?

— Предлагам ти сделка! — спокойно и с тежест каза полковникът.

— Каква?

— Аз мога да спра публикацията.

— Какво искаш за това?

— А ти как мислиш?

— Нямам представа.

— Искам да получа всички видеоматериали, на които е снимана Татяна.

Птушко наведе глава и се замисли. Потропа с пръсти по масата. На един дъх допи уискито си — ледът зазвънтя в празната чаша.

— Ами ако ти предложа друг вариант? Да платим на твоята Татяна — като на артистка в главната роля. Плюс компенсация за морални щети?

— За да види цял свят как я пребиват в мазето? — поклати глава Ходасевич. — Тя не е мазохистка. Отговорът ни е не!

— Десет хиляди. Долара.

— Нали казах — не!

— Петнайсет.

— Това е смешно!

— Добре — Птушко се заразхожда из кабинета си. — Да предположим, че ти дам видеоматериалите. Кой ще ти попречи утре да публикуваш статията във вестника?

— Няма да направя това… — поклати глава Ходасевич.

— Какви гаранции имам?

— Моята дума!

Птушко се ухили:

— Думата на разузнавача не струва скъпо.

— Няма да споря — сви рамене полковникът. — Но аз също никога няма да разбера дали си ми дал всички записи или не. Със сигурност няма да са всички. Ще ти останат някакви работни материали. Ако те излъжа, ти винаги можеш да ги пуснеш. Така че… Нищо друго не ни остава, Коля, освен да си повярваме един на друг и на думата, която си даваме.

— Ако ти дам лентите, ще загубя много пари… — замислено каза Птушко. — Този филм струва големи пари.

— Е, ти сам си реши кое ще ти струва по-скъпо — да ми дадеш материала или всички да разберат за твоя таен бизнес.

Птушко помисли няколко секунди, а после изведнъж изплю:

— Добре! Обаждай се във вестника!

— Лентите! — спокойно отвърна Ходасевич.

Птушко без да каже и дума направи няколко крачки към бюрото си, отвори с ключ един сейф. Извади оттам пет видеокасети. Върна се към малката масичка, подаде ги на Ходасевич.

Ходасевич огледа гръбчетата на видеокасетите. На всяко имаше надпис с черна химикалка: „Шоу Т./ Част 1“ — и така нататък, до пета част.

Птушко подаде на Ходасевич своя джиесем:

— Хайде, обади се! Спирай статията!

— … Хитрец е той! — усмихна се полковникът, продължавайки разказа си за своите вчерашни приключения. — Даде ми да се обадя от неговия телефон. Явно после искаше да се убеди къде съм се обаждал — дали в редакцията? Или някъде другаде? Но, слава богу, този момент го проработихме с Елена. Вчера тя седеше в работния си кабинет и чакаше обаждането ми. И аз й се обадих от телефона на Птушко и й казах: „Свали целия материал от първа страница.“

— Страхотно!

— Да, не споря. Беше страхотно!

— А Птушко, когато гледаше страницата не се ли усъмни, че е фалшификат? — попита Таня.

— Не.

— Значи, не е разбрал, че цялата тази „първа страница“ е направена на принтер в един екземпляр?

— Не. Нали знаеш, че хората от моето поколение не са много силни по компютрите.

— Неправилно го каза — нацупи се Таня. — Не се е досетил, защото аз съм фантастично добър компютърджия! За тези три дни се научих да работя с „Фотошопа“. И направих класически фалшификат!

— Да, ти си юначе! Но след като се обадих на Ленка, аз въпреки всичко, за всеки случай, си прибрах в куфарчето тази страница заедно с касетите. За по-сигурно!

— И все пак, щеше да е по-правилно — замислено каза Таня, — ако му бяхме представили не фалшификат, а реална статия. Аз обичам да играя честно.

— Аз също — кимна пастрокът й. — Но ние играхме почти честно. Птушко не можа да опровергае нито една фраза от материала. Освен това — времето, Танюшка, времето беше малко!… Разбира се, ако милицията беше притиснала оператора и наркомана, ние сигурно бихме получили от тях признания. А после да подготвим реална статия и да я дадем за печат. Но колко време би отишло за такова нещо?! Касетите с твоите кадри вече можеха да бъдат изпратени в Австралия. Пък и нас двамата може би щяха да са ни убили вече!

— И какво щяхме да правим, ако не беше съвпадението главният редактор на „Куриер“ да замине в отпуска, а неговата заместничка да се окаже твоя приятелка?

— „Куриер“ не е единственият вестник в Москва — малко лекомислено рече Ходасевич. — Щяхме да подготвим „статия“ за друго издание. Например, с помощта на твоя приятел Полуянов…

— И ти, Валерочка, предполагаш, че сега у Птушко не са останали никакви материали с мен в главната роля?

— Мисля, че все пак са останали — кимна пастрокът й. — Но той ще се позамисли дали да ги използва. Той ме познава. И разбира, че ако наруши думата си, няма да се отърве само с една вестникарска статия. Ще си го получи по пълната програма — с криминалните дела, с изземване на документи и с автоматчици в скъпия му офис. И резервният изход през бомбоубежището няма да му помогне!…

— И така… Взел си от него видеокасетите. Защо не си тръгна веднага?

— Защото това беше само половината работа. Знаеш ли как са ме учили в разузнавателното училище? Врагът трябва да се доунищожи в собствената му бърлога.

— И какво стана по-нататък?

— Чаках, докато той самият не засегне една тема…

— И той заговори? Пръв?

— Да — кимна полковникът.

— Какво каза?

— „Не мога да повярвам — каза той, — че всичко за мен си разузнал сам. Що за намеци има в статията за информатори сред моите хора?“.

— … Не мога да повярвам — замислено произнесе Птушко, — че всичко за мен си разузнал сам. Що за намеци има в статията за информатори сред моите хора?

Той се приближи до бюрото, ливна си в чашата още една порядъчна порция уиски, напуска лед.

— Знаеш много добре — каза Ходасевич, — че ние никога не издаваме информаторите си.

Валерий Петрович спокойно отпи от чашата си и попита:

— А защо за ролята на „героинята“ избра именно моята Татяна?

— Защото те познавам. Татяна ти е слабото място, Ходасевич. Как ни учеха? Ако искаш да накараш човека да страда, натисни слабото му място!

— И си чакал цели седемнайсет години, за да ми отмъстиш?

Продуцентът сви рамене.

— За отмъщението, както казва Конфуций, дори четирийсет години не са много.

— На мен все пак ми се струва — замислено рече Валерий Петрович, като тръсна чашата си с уиски (парчетата лед се чукаха едно в друго и звънтяха), — че теб някой те е навел на мисълта да проведеш операция против моята Татяна.

— Какво имаш предвид? — наостри уши Птушко.

— Че ти, Коля, също имаш своето слабо място.

Тези думи полковникът произнесе спокойно, отчуждено. Примката около шията на Птушко се стягаше все по-силно. Той сам се пъхаше в капана, умело насочван от Ходасевич.

— Тоест? — застана нащрек продуцентът.

— Да не говорим за това — махна с ръка полковникът. — Това са си твои лични работи…

— И все пак?

— Мисля, че да избереш именно Татяна те е посъветвал твоят син.

По лицето му Валерий Петрович разбра, че е попаднал точно в целта.

— От къде на къде?

— Защото синът ти си е имал свои причини да мрази заварената ми дъщеря.

— Е, възможно е… — кимна Птушко. — И какво от това?

— … А защо, Валерочка — попита Таня, — изобщо си започнал с него разговор за сина му?

— Знаеш ли, Танюшка — пастрокът й си взе цигара, запали я и с наслада изпусна смрадлив дим, — след като поговорих с Анжела Манукян, веднага разбрах, че нещо не е наред. Тя прекалено бързо и лесно ми даде цялата информация за незаконния проект на любовника си. При това тя нямаше никакви мотиви да го прави. Аз не съм я принуждавал. Изобщо, аз нямах за какво да се хвана! Нито един лост, за да я накарам да говори! Няма да взема насериозно собствената й версия, че съм й се харесал като мъж, я!

— Че защо, Валерочка — с ласкава усмивка възрази Таня, — ти лесно можеш да покориш всяка!

— Не приличам особено на Джеймс Бонд…

— Приличаш! Ти си също толкова обаятелен!

Валерий Петрович направи гримаса:

— Не приказвай глупости! — и продължи: — След онзи разговор с Анжела започнах да размишлявам — защо ми беше предала любовника си? Явно тук имаше някаква хитринка. Но каква? Информацията за размисъл не ми достигаше и аз реших да я попълня.

— По какъв начин?

— Пуснах да следят Анжела. С помощта на нашия общ приятел Синичкин.

— Ах, ето къде изчезваше всичките тези дни!… И какво успя да извадиш срещу Анжела?

— Нещо много любопитно…

— … Не разбирам накъде клониш? — намръщи се Птушко.

— Мисля си… — бавно каза Ходасевич, като удобно се излетна в креслото. Явно се чувстваше стопанин на положението. — Чия любов е по-безогледна и по-безразсъдна? На мъжа към жената? Или на любовника към любовницата? Или на родителя към децата му? И чия от тези любови е най-сляпа?

— Ако се съди по теб и твоята Татяна — подсмихна се Птушко, — на остарял родител към хубавата му заварена дъщеря!

— А пък, ако се съди по тебе, Коля — меко каза полковникът, — ти, скъпи мой, си сляп и с двете очи!

— Какво имаш предвид?! — подскочи продуцентът.

— Имам предвид, че те лъжат едновременно двама твои близки!

— Какво каза?!

Птушко се протегна през бюрото с явното намерение да сграбчи полковника за реверите.

— Седни, Коля! — рязко извика Ходасевич.

Той замря, спря… а после послушно седна.

Валерий Петрович извади от куфарчето си и хвърли на масата пачка снимки. Те се пръснаха като ветрило по полираната повърхност. Бяха направени със скрита камера, с дългофокусен обектив. На всичките бяха само двама — Николай-младши, синът на Птушко, и до него — Анжела Манукян. На снимките и двамата бяха напълно облечени, но позите им красноречиво свидетелстваха за характера на отношенията им. На едната, направена някъде на улицата, синът прегръщаше Анжела през талията, тя се бе залепила плътно до гърдите му, и двамата се смееха. На друга — седяха на маса в ресторант, главите им бяха сближени, той нежно държеше ръката й и двамата се гледаха влюбено. На трети кадър, двойката до самозабрава се целуваше на предната седалка на колата на Анжела…

Птушко-старши бегло прегледа снимките, после рязко ги отхвърли. Те, кръжейки, паднаха на килима. И закрещя диво, страшно, сякаш беше ранен и молеше — неясно кого — за помощ. Лицето му се бе изкривило едновременно от злобна и от страдалческа гримаса. Устата му бе озъбена, на врата и челото се бяха издули вени…

Ходасевич студено и безстрастно разглеждаше лицето му и съжаляваше само за едно — че не може да го снима така, за да покаже на Таня лицето на страдащия й враг…

Той стана.

Птушко падна в креслото си в позата на дълбока скръб — главата сведена на гърдите, дланите му стискаха челото.

— Къде е нормалният изход от кабинета ти? — с равен глас попита Ходасевич.

Птушко вдигна глава и с невиждащ поглед се взря някъде в пространството.

— Каква гад си ти, Ходасевич… — процеди през зъби той. А после махна с ръка: — Върви натам. — Помисли за секунда и добави: — Няма да те убивам…

— А знаеш ли, Коля — каза полковникът, отваряйки вратата към секретарската стая, — защо Центърът тогава не ти разреши играта с Жюли? — Птушко мълчеше и Ходасевич продължи: — Защото решиха, че си прекалено емоционален! И прекалено доверчив! По-просто казано — че си слабак! Ти си слабак, Коля! — И с тези думи Валерий Петрович излезе от кабинета.

— … Блестящо! — каза Таня. — Ти си го смазал!

— Не зная, не зная дали съм го смазал… — въздъхна Валерий Петрович, — но… Мисля, че такова отмъщение е достатъчно. Няма да наемаме убийци, я!

— Изобщо, смъртта е прекалено леко отмъщение! — произнесе Таня. — Моралните страдания са по-големи от смъртта. Зная това по себе си — намръщи се тя. — Така че, нека се поизмъчи!

— А какво ще правим с Птушко-младши? Той засега остава ненаказан. А както разбрах от разговора със стария, идеята е била негова — да „вземат за актриса“ теб.

— Не разбирам — замислено рече Таня, — нима толкова съм го засегнала с онази история с половината милион?

— Работата не е в това… — поклати глава полковникът. — То е просто моя версия, нямам никакви доказателства, но… Мисля, че всъщност историята с риалити шоуто я е замислил не старият, както твърдеше Анжела, а младият Птушко. Замислил я е не само заради парите. Но и за да натопи собствения си баща. Той добре е разбирал, че това, което правят, е противозаконно. И рано или късно тази история ще изплува. И ще удари първо по баща му, по Птушко-старши.

— Ето ти — своя кръв! — замислено каза Таня.

— Родството по кръв няма никакво значение. Особено за един подлец — отбеляза Валерий Петрович.

— Но защо все пак Птушко-младши е избрал мен за „актриса“?

— Именно защото си моя най-близка роднина. Знаел е от думите на баща си, че аз съм достоен противник. И още отначало е разбирал, че ще разнищя тази история. И твоето участие в шоуто няма да го простя на баща му. А за по-сигурно, той в края на краищата ми е изпратил своята любовница Анжела. И тя ми разказа всичко подробно, всеки детайл от разказа й красноречиво говореше, че за всичко е виновен Птушко-старши… И „изповедта“, която тя вдъхновено ми изложи, е била типичен компромат за стария й любовник. Така че слуховете за моята мъжка неотразимост — полковникът се усмихна — са силно преувеличени!

— Аз само едно не разбирам… — все така замислено продължи Таня. — Ясно ми е, че поиска да направя аварията с Анжела, за да я отделиш от Птушко-старши. За да можеш спокойно да си поговориш с него. За да не се върти тя в клуба край него. Но защо в колата, докато чакахме милиционерите, трябваше да включа „заглушителя“ за мобилни телефони?

— Не исках Птушко-старши веднага след разговора ни пръв да поговори с Анжела и веднага да започне да й предявява претенции. Нали знаеш, че една жена винаги ще успее да излезе суха от водата. Влюбеният човек, особено ако е старец, е сляп… Така че тя напълно е могла да го убеди, че е невинна като гълъбица. А, не! Нека моят приятел Николай първо да поговори със сина си и да си изяснят отношенията! Не се и съмнявам, че първото нещо, което е направил, след като си отидох, е да го повика при себе си. И не е чакал дълго. Птушко-младши се въртеше също там, на приема в „Целина“, видях го. Трябвало му е само да пресече улицата, за да застане пред страшния поглед на баща си…

В този момент (впоследствие Таня, припомняйки си, си мислеше: „Като по поръчка!“) се чу телефонен звън. Звънеше джиесемът на пастрока й. Те решиха, че вече могат да свалят табуто и да се обадят. Валерий Петрович вдигна.

— Да, Леночка — каза той, обаче по-нататък се ограничи само с кратки реплики, така че нито по тях, нито по безстрастното лице на пастрока си, Таня можа да си състави някакво мнение за характера на разговора.

Най-сетне Валера натисна червеното копче и Таня попита:

— Какво се е случило?

— Двойно убийство! — кратко рече полковникът.

Лицето му все така не изразяваше никакви емоции, само устните му се стиснаха още по-сурово от обикновено.

— Как?!

— При това и двете смърти имат непосредствено отношение към нашата история!

— Тоест?

— Вчера вечерта Птушко-старши в своя кабинет е застрелял сина си! А после се е самоубил!

— Боже мой!… — потресена каза Таня.

— Честна дума! — промърмори Ходасевич — Такъв изход не съм искал!…

— Валера, те сами са си виновни!

— Двама души са убити!… — въздъхна пастрокът й. — По дяволите! За такова нещо едва ли можеш да измолиш прошка!… — Ходасевич ядосано удари с длан по масата.

— Валерочка, не се чувствай виновен! Те първи започнаха! И се самоизядоха! Като паяци в буркан!

— С моя помощ!

— И чудесно! Смятам, че съм отмъстена! А това семейство… — лицето на Таня гнусливо се изкриви. — Какво пък, злото само се наказа!

— Че се е наказало, наказало се е, ама не съвсем… — поклати глава Валерий Петрович. — Знаеш ли какво ми каза Лена от „Куриер“? По всяка вероятност наследница на продуцентската компания на Птушко ще стане Анжела Манукян!

— Как?! — смаяна извика Таня.

— Има сведения, че двамата Птушко — и старши, и младши — са оставили завещания в нейна полза! Всеки от тях й е оставил своя пакет акции от телевизионната империя УТВ! Ето кой, в крайна сметка, спечели от тяхната спецоперация!

— Умна жена! — с известно възхищение каза Таня. И се пошегува с черен хумор: — Е, Валерочка! Сега, след всичко, което е било между вас, ти, като честен човек, просто си длъжен да се ожениш за нея!