Оскар за смъртоносна роля

Таня

В наши дни

21 юни, понеделник

Кой е казал, че понеделникът е тежък ден?

Татяна Садовникова обичаше понеделниците. Първо, в понеделник се става по-лесно, защото организмът се е възстановил през почивните дни и е по-толерантен към звъненето на будилника. Второ, в понеделник по улиците на Москва (отчетено е от многогодишната практика) има доста по-малко коли, отколкото в останалите делнични дни. Или хората не бързат да се връщат от вилите си, или пък в неделя толкова са се насмукали, че на следващия ден се страхуват да седнат зад кормилото. С една дума — удоволствие! Задръствания почти няма и затова и за работа можеш да тръгнеш по-късно.

Ето и днес Таня излезе от къщи не в осем и половина както обикновено, а точно в девет. Един час би трябвало да й е достатъчен, за да стигне навреме до работата си в района на „Маяковка“. Ако пък въпреки понеделника се случи да попадне в задръстване, не е чак толкова страшно, ще закъснее малко. Тя вече не е прост служител, а творчески директор — вторият по значимост човек в рекламната агенция. А началниците, както е добре известно (особено на самите тях), не закъсняват, а нещо ги задържа.

На Таня й харесваше да бъде началник. Нямаше какво да се преструва, приятно е, когато имаш отделен кабинет, кожено кресло, лична секретарка… Освен това — хубава заплата, положение и възможност да командваш! Само че за Таня най-приятни бяха (и това е, както казваше пастрокът й, „класически парадокс на женската логика“) не солидната длъжност и кръглата сума по ведомост.

Повече от всичко Садовникова се гордееше с това, че въобще няма вид на директор. Какви са началничките? Или някакви стари командорки, или проклети грандами, или, в краен случай, измъчени млади жени с твърд поглед. А за Татяна никой не би се сетил, че е директор, докато не му пъхне под носа визитката си. Видът й изобщо не бе началнически — напротив, изглеждаше млада и безгрижна, фигурата й — стройна. Ако е с панталон — той е плътно прилепнал, ако е с пола — тя непременно е над коленете. Косите й — бухнали, бръчки — няма. С една дума — понякога дори тийнейджъри я закачаха. Канеха я на дискотеки в студентските общежития… А вечната младост е толкова хубаво нещо! Поне още десетина години да можеше да продължи!

Обаче Таня Садовникова не се осланяше само на природния дар и на собствения си ген. Тя влагаше всички сили, за да не й даде никой нейните — о ужас! — двайсет и седем. Колкото и уморена да беше, винаги намираше време да потича — на тенис корта, да поплува в басейна или да си направи чаша отвратителен на вкус морковен сок. Колкото и да я мързеше, никога не забравяше, че лицето от само себе си няма да остане младо. И го натриваше с парченца лед, и маски му правеше, и едва дишаше над тенджерата с гореща билкова отвара, за да прочисти порите… Понякога, особено след тежки преговори или продължителен работен ден, отиваше във фитнес залата като на каторга. И само при мисълта, че трябва да чисти моркови, а после да се дави с тоя ужасен сок, направо й се гадеше. Вместо спорт й се щеше да се мушне в леглото, вместо полезната напитка й се искаше коняк… Но обикновено се справяше с изкушенията. Сама се наричаше лентяйка и слабачка. И тръгваше за тенис корта или за басейна, а когато се върнеше вкъщи, зачервена и уморена, преди да се стовари в леглото, старателно почистваше лицето си и си слагаше тонизираща маска… „Аз съм най-важният си капитал!“ — повтаряше си тя. И много се радваше, че макар и началничка, изглежда, ако не като ученичка, поне като палава студентка на около двайсет и две. Пък и се чувстваше съвсем млада — вървеше бързо, едва ли не подскачайки, и можеше като нищо да стигне потеглил автобус…

Наистина на автобус сега Таня рядко се качваше, основно караше собствената си кола. Все пак е творчески директор, какъв ти обществен транспорт!

Тази година си купи, благодарение на високите длъжност и заплата, малък джип тойота с небесносин цвят. Както казват французите „noblesse oblige“ — положението задължава.

Не отива на втория човек в рекламната агенция „Петата власт“ да кара малко пежо, като че ли е някаква аспирантка.

Когато Таня се замисли да купи по-солидна кола, дори не можеше да предположи, че това ще я доведе до най-силни нравствени страдания. Новата кола, разбира се, е чудесно, страхотно нещо, но какво да прави с любимото си пеженце? Да си го остави за всеки случай? Но две коли за едно момиче са прекалено много. Два гаража, две поддръжки, два пъти на технически преглед — ще се побърка, пък и доста пари ще глътне. Освен това съседите ще започнат да я гледат накриво и веднага ще я обявят за буржоазка. А да продаде пеженцето просто сърце не й дава. Нали вярната червена колица е минала с Таня през огън и вода, като жива е, обича стопанката си и просто няма да преживее, ако тя я даде в чужди, равнодушни и несръчни ръце.

Таня реши да подари пеженцето на майка си, но Юлия Николаевна бе скарана с техниката и само замаха с ръце: „Боже опази!“. Таня се обърна със същото предложение към пастрока си, а Валерий Петрович иронично се усмихна: „Че аз с моите телеса направо ще я смажа!“. Друг, на когото на Таня да не й е жал да подари любимеца си, нямаше…

Значи, реши тя, такава й е съдбата. Щом пеженцето не иска да си отиде, много й здраве на новата кола, ще си го кара чак до пенсия — неговата или нейната собствена. Но изведнъж се сети — Димка Полуянов, старият, верен приятел, журналистът от „Младежки вести“, и досега си кара остарялата жигулка! Може да му предложи пеженцето. Щом тази мисъл й дойде наум, Таня веднага — тя не обичаше нищо да отлага — му се обади и го помоли да мине по спешна работа.

Полуянов се зарадва на предложението на Таня. Разцелува я, но после изведнъж стана мрачен и каза:

— Хусарите не взимат пари от жени. И коли също. Колко ти струва пеженцето?

— По твое усмотрение — сви рамене Таня.

— Три хиляди долара стигат ли? — предпазливо се поинтересува журналистът.

— Дадено.

— А може ли на кредит? Че в момента нямам такива пари…

— Ти — викна Таня, — златното перо, водещият репортер на „Младежки вести“, да нямаш такива пари?! Три хиляди долара да нямаш?…

— „От стихове и рубла не спечелих“ — отвърна Полуянов с меланхоличен цитат от Маяковски.

И Татяна знаеше, че Димка не лъже. Има си хас наистина да има пари! Разбира се той печели много, но и харчи неимоверно. Ту за своя сметка ще води разследване за двойно убийство, ту в Америка ще отиде, за да разбере какво става със задигнати от библиотека древни ръкописи1…

В края на краищата двамата се разбраха, че Полуянов ще й изплаща договорената сума разсрочено — по триста зелени на месец. Така за по-малко от година ще й се издължи.

Стиснаха си ръцете и Димка заподскача от щастие. А за Таня главното беше, че пеженцето няма да отиде в чужди ръце. Макар Полуянов да беше от любителите на високи скорости, към самата кола щеше да се отнася грижовно — ще я чисти, мие и глези. При това й беше обещал, че ако на Таня й потрябва или си го поиска да го покара, ще й го дава веднага.

Сделката беше сключена през пролетта и сега Таня вече кръстосваше столицата с новото си малко джипче. Всичко й беше добро на количката — и пъргава, и изпълнителна, и покорна! Едно беше лошо — не можеше да й измисли собствено име. Да я нарече според цвета — „Небесна“, й се струваше префърцунено. Да я кръсти „Тойджи“, от тойота и джип, й звучеше екзотично, но й беше чуждо. „Четворка“ също не ставаше, защото извикваше съвършено излишни асоциации с колите родно производство…

… Ето и днес, сутринта на двайсет и първи юни 20хх година, Татяна през целия път до офиса с половин ухо слушаше радио и прехвърляше наум всевъзможни ласкави имена… „Джипара“? Грубо. „Гълъбицата“? Тъпо. „Джипунчо“? Дълго е. Тя дотолкова се увлече в тази игра, че пътуваше почти без да гледа. Вече беше опитен шофьор, можеше да кара съвсем машинално… Така Таня стигна като на автопилот от Новогиреево до офиса си на „Маяковка“. И потънала в мислите си, тя не забеляза, че още от къщи неотлъчно я следва микробус „Форд Транзит“ с тъмно предно стъкло.

В девет и четирийсет и пет, петнайсет минути преди началото на работния ден, Татяна вече влизаше в подземния гараж на рекламната агенция „Петата власт“. Охранителят, който дежуреше на паркинга, я посрещна с усмивка и комплимент:

— Много шик изглеждате, Татяна Валериевна!

— А, просто съм се наспала! — махна с ръка тя. Няма да вземе да му разказва я, че цяла вечер е висяла при козметичката и едва не се е задушила под маската от разноцветни глини. — Е, как върви животът? Нещо ново?

— Животът без вас, Татяна Валериевна, хич го няма — въздъхна гардът. Той с наслада разглеждаше краката й в прилепнал, модерен за този сезон, розов панталон. — А новини засега също няма. Още никой не е дошъл. Вие сте първата днес…

Таня кратко отвърна:

— Живея, за да работя!

Още веднъж се усмихна на охранителя и тръгна към асансьора като с удоволствие чувстваше, че той я изпраща със заинтересуван поглед. Между другото, не всички директори, о, далеч не всички, ги гледат с такива погледи!

… Агенция „Петата власт“ се помещаваше в симпатична двуетажна сграда. Макар да беше на повече от сто години, къщата изглеждаше като нова. Току-що беше свършил основният ремонт и още миришеше на боя.

По кънтящия бетонен коридор Таня стигна до асансьора и натисна копчето за повикване. Асансьорът пропя със звънчето си — тоест, тук съм, готов съм да ви возя където искате. Но вратите не се отваряха. За да влезеш, трябваше първо да оставиш отпечатък от показалеца си на скенера. Това беше нова система за безопасност и тя бе монтирана по инициатива на шефа на „Петата власт“ — Андрей Фьодорович Теплицин.

— Ето, на ти!

Макар че асансьорът нямаше душа, Таня също му се усмихна. Сложи показалеца си на скенера.

— Добре дошли! — с механичен глас отвърна асансьорът.

— Мерси — усмихна се Таня като влезе в кабината.

На Таня поначало не й харесваха подобни мерки за безопасност. Нали не работеше в ракетна база или в секретен институт! Но скоро свикна. Какво пък, така дори е удобно. Нито досаден ухажор ще ти цъфне в работата, нито загрижената мамичка, нито някой шизофреник, чалнат на тема реклама. Сега, след ремонта, които и да било посетители на агенцията, никога и по никакви причини — ако ще да са най-най-важните клиенти! — изобщо не се допускаха по-високо от първия етаж.

Сградата беше преобразувана така, че първият етаж да е само за посетители. Тук бяха приемната и три големи стаи за преговори, снабдени с всичко необходимо за многочасови заседания — листове, химикалки, минерална вода и кафе. А на втория етаж, където бяха работните кабинети, се допускаха само служители на агенцията. Таня вече бе успяла да оцени, че в това, освен грижа за безопасността и поверителността, съществува и важен психологически момент. За срещите с клиенти рекламните служители сякаш се спускаха някъде отгоре, от „небето“, и това действаше на приходящите респектиращо. Освен това, никой, освен избраните, не би видял „кухнята“ на агенцията — бюрата, отрупани с книжа, скиците на плакати по стените, неизмитите чаши и недоядената пирожка в бокса за почивка.

… Таня се възнесе с асансьора на втория етаж.

Покрай пустия коридор се редяха кабинетите. Първата врата беше на нейния отдел — творческия. Таня отново сложи показалеца си на скенера. Вратата изщрака и се отвори.

Както я предупреди гардът на паркинга, тя днес се оказа първата в офиса. Рекламистите бяха творчески личности, сутрин обичаха да поспят и по-често се случваше да закъснеят за работа, отколкото да дойдат навреме.

Посрещнаха я четири мълчаливи компютъра, четири бюра в пълен творчески безпорядък. Тук седяха двама копирайтъри и двама дизайнери — две творчески двойки, пряко подчинени на нея.

Таня прекоси работната стая и влезе в приемната на личната си секретарка Наташка. Веднага след малкото секретарско преддверие беше кабинетът на Таня. Тя бутна вратата. Вътре в отдела вратите не се заключваха нито електронно, нито дори с обикновен ключ.

В Таниния кабинет, толкова мил за нея, толкова близък, всичко си беше както винаги — пуснатите щори, бюрото, сейфът, много удобното кожено кресло. На бюрото стоеше неизмита чаша от кафе, защото в петък Таня бе останала до късно, секретарката Наташка по това време вече си беше отишла, а Таня я домързя да я измие. С една дума, кабинетът й изглеждаше точно така, както в онзи момент, когато го бе напуснала преди два дни.

Обаче… Обаче професионалист, например опитен разузнавач, какъвто беше Таниният пастрок Валерий Петрович, по неуловими промени в обстановката можеше да забележи, че през изминалите почивни дни някой е влизал тук.

Постепенно агенцията се изпълни с народ. Дойдоха дизайнерите и копирайтърите — Полина и Родик, Мишка и Артьом. Всеки от тях се чувстваше задължен да надникне в кабинета на Таня и да й каже „добро утро“. С традиционното си двайсетминутно закъснение нахълта задъханата секретарка Наташка. Стовари се до своето бюро и трескаво се зае да се гримира. Татяна прекъсна това увлекателно занимание като надникна и секретарката моментално придоби виновен вид. Таня не й се скара, просто студено каза:

— Наталия, бъди така добра, направи ми кафе! — после смекчи стоманените нотки в гласа си: — И ти можеш да пийнеш едно.

На бюрото на Татяна имаше списък с незабавни, спешни, неотложни задачи: „12:00 — презентация на проекта. Да се обадя на «Кока-кола», на ББДО…“ — и така нататък, до двайсет и втора точка. Започваше обичайният, делничен водовъртеж.

В Таниния кабинет влезе шефът. Както винаги без да чука. Таня се понадигна от креслото за поздрав. Босът, Андрей Фьодорович Теплицин, стисна подадената й ръка.

— Здравейте, Андрей Фьодорович.

— Здравейте, Татяна Валериевна.

Андрей Фьодорович беше опитен, умен и хитър. Татяна си даваше сметка, че около осемдесет процента от поръчките за агенцията ги набавяше именно той, генералният директор. Връзките му изглежда бяха безгранични. Допускан беше в много правителствени, парламентарни, банкови и нефтени кабинети. И нещо повече — беше свой в съответните сауни и ловни хижи. Това, че Андрей Фьодорович беше приближен на властта и парите, носеше сочни плодове и често работата на Таня над този или онзи проект започваше след като в кабинета й влезеше Теплицин и фалшиво небрежно подхвърлеше: „Намерих ви тука една поръчка…“.

Стойността на поръчката всеки път се оказваше минимум половин милион долара.

Андрей Фьодорович притежаваше още едно качество, което способстваше за кариерата му: той беше невероятно, умопомрачително красив. Изящни черти на лицето, ясни сини очи, волева брадичка, прав нос. При усмивка на бузите му се появяваха закачливи юношески трапчинки. Шефът се обличаше много шик, с грижливо обмислена скъпа небрежност. Днес той беше особено хубав. Без да иска Таня се полюбува на елегантните му кафяви обувки, на светлосинята му риза с червена вратовръзка и на стилния светъл костюм, явно марка „Етро“. Даа, шефът й умееше да се представи добре и май нямаше нито една жена на света, която да не обърне внимание на този ослепителен трийсет и седем годишен красавец. Самата Таня неведнъж си бе мислила: „Ами, ако той изведнъж… И аз с него… С една дума, какво да правя, ако той изведнъж прояви неслужебен интерес към мен?“. Впрочем, тези й мисли така и не можаха да бъдат проверени, защото Андрей Фьодорович се отнасяше към нея, както и към другите жени в агенцията, съвсем делово и по никакъв друг начин! При това не беше обратен, а такива прекалено много се навъдиха в творческите кръгове. Теплицин беше женен, обожаваше двете си малки дъщерички, ако пък имаше любовници, те се спотайваха толкова далеч от агенцията, че за похожденията му до ушите на подчинените му достигаха само далечни, смътни слухове.

— Е, как върви работата, Танюшка? — попита Андрей Фьодорович, като сядаше на крайчеца на Таниното бюро.

За пред хората те се обръщаха един към друг на собствено и бащино име, но когато бяха насаме минаваха на „ти“.

— С работа — тежко, без работа — по-тежко! — отвърна му с поговорка Таня.

След два-три неангажиращи въпроса — как са минали почивните дни, как е семейството — Андрей Фьодорович започна разговор по работа:

— Я дай ние с теб да видим „обективния психологически портрет“ на Брячихин. Трябва да се почва работа по него.

Брячихин беше депутат от Държавната Дума — незабележим, от втория ешелон, но много богат. Той жадуваше да направи политическа кариера и се канеше на следващите избори да се кандидатира за кмет на Москва. Но за амбициозните му планове почти никой не знаеше. Освен неговото близко обкръжение, в което сега, щат не щат, влязоха още двама — Андрей Фьодорович и Татяна. Именно към тяхната агенция (благодарение на връзките на Теплицин) се бе обърнал Брячихин, за да популяризира своята личност.

Работата с Брячихин започна с това, че един извънредно доверен психолог след два дни занимавка с депутата — събеседвания, тестове, различни игрови роли — му състави обективен психологически портрет. Поведението, навиците и чертите на характера на политика бяха внимателно анализирани и обработени. Въз основа на тази обективна характеристика „Петата власт“ щеше да направи препоръки на депутата — какво във външността му и характера му трябва да се подчертае и какво грижливо да се скрие.

Психологическият портрет на Брячихин бе извънредно секретен документ. И в това нямаше нищо чудно. На всеки човек би било крайно неприятно, ако неговият негативен психологически портрет изведнъж добие гласност. А тук ставаше дума за публична личност, политик, депутат от Думата, възможен бъдещ кмет на Москва. Затова психологът, който бе работил с Брячихин беше задължен да се подпише, че няма да разгласява резултатите от работата си. В цялата агенция „Петата власт“ документа бяха видели само двама души. Андрей Фьодорович и Татяна. Нещо повече — дори не бяха го поверили на компютъра — психологът беше написал характеристиката на ръка. Сега тя беше в сейфа на Садовникова.

— Веднага ли ще го почнем? — попита тя боса си. — Че в дванайсет часа имам презентация на проекта за мрежата от супермаркети.

— Хайде веднага. Ще успеем да поумуваме.

Таня извади от чантата си ключа от сейфа. Обърна се с въртящото си кресло към желязната каса, пъхна ключа в ключалката. Завъртя го два пъти.

— Ами кодът? — попита бдителният Андрей Фьодорович.

— Не съм ползвала код — безгрижно отвърна Татяна.

Босът направи недоволна гримаса.

Таня отвори вратичката на сейфа — и замръзна на място.

Сейфът беше празен.

Суперсекретният документ беше изчезнал.

След час Таня отново хвърчеше с тойотата си. Сега караше по „Проспект мира“ към покрайнините. Отиваше при пастрока си.

Тя беше непоправима оптимистка и почти не се съмняваше, че всичко ще се оправи. Сега ще иде при Валерий Петрович и всичко ще му разкаже. А после ще му даде необходимите данни: кой е имал достъп до сейфа, как се казват заподозрените. И тогава пастрокът й ще поседи в креслото попритворил очи, ще премлясне с устни и ще формулира заключението си. Чудо голямо! Някаква си хартийка изчезнала от сейфа!

… Макар че щом разбра, че документът е изчезнал, Андрей Фьодорович направо се вбеси. Пребледня и започна нервно да кърши аристократично тънките си пръсти. И все повтаряше: „Катастрофа! Другояче не може да се нарече!“. А Татяна се опитваше да го успокои и казваше, че всичко ще се оправи. Лично тя наистина не виждаше засега никаква катастрофа. Всъщност й се струваше, че изчезването на обективния портрет на Брячихин е просто нечия шега, доста неуместна. Дори предложи да събере целия творчески отдел, да обяви за изчезването на документа и да помоли шегаджията да го върне.

— Не бива да се прави това!!! — викна в отговор на предложението й Андрей Фьодорович.

— А какво, според теб, бива? — с леден тон процеди през зъби Татяна, която не можеше да търпи някой да й повишава тон.

Теплицин започна на глас да изброява вариантите и излезе, че не бива нищо да се прави. Да се обърнат към милицията за такъв конфиденциален документ — не бива! Да се прибягва до бандитски услуги — още по-малко! И даже към частните детективи, по същите причини — съвсем не е желателно да се обръщат. Тогава Таня каза:

— Имам един човек, който може да ни помогне.

— Кой? — скептично попита Теплицин.

— Моят пастрок.

— Той Шерлок Холмс ли се казва? — все така иронично рече Андрей Фьодорович.

— Да.

Веждите на Теплицин учудено се вдигнаха.

— Тоест?

— Моят пастрок е Валерий Петрович Ходасевич.

— Кой е той?

— Полковник от федералната служба за безопасност. Аналитик, бивш таен агент. И абсолютно сигурен човек.

— Ндаа… За агента и полковника — вярвам. А можеш ли да гарантираш, че е абсолютно сигурен?

— Ами аз съм му любимата заварена дъщеря. Като дъщеря, но по-близка. Той ще направи всичко за мен.

Ще не ще, Теплицин се съгласи. Че какво друго му оставаше, свои предложения той нямаше. И тогава Татяна обяви в отдела, че заминава по спешна служебна задача, заръча на Мишка Колпин и на Андрей Пастухов сами да проведат презентацията на проекта, а на Наташка — да прехвърля всички важни обаждания на мобилния й. Подчинените не можеха да скрият учудването си от поведението на своята началничка. Полина и Родик — творческата двойка, се пулеха в развълнуваната си шефка. Втората двойка, Тьома и Миша, се споглеждаха, а секретарката Наташка даже беше изплезила връхчето на езика си, така я бе завладяло любопитството…

„А един от тях — мярна се в главата на Татяна неканена мисъл — е крадец! Или още по-лошо — подставено лице!“. Тя бързо прогони неприятното, прилично на киселини в стомаха, чувство на подозрителност и се спусна в галоп към паркинга.

… Валерий Петрович се учуди и зарадва на неочакваната визита на заварената си дъщеря. Учудването той се постара да скрие, а виж — радостта не сметна за необходимо да я маскира.

— Тъкмо за обяд — избоботи той, целувайки Татяна по двете бузи. — Хайде, да те поохраня малко.

— Ох, Валерочка — махна тя с ръка, — ама аз още хич не съм гладна.

Ходасевич обикновено се будеше в ранни зори и обядваше с отдавна въведена стриктност точно на обяд.

— Да, ама имам език по старомосковски и пиле по каталонски.

— Ммм… Звучи изискано.

— Хайде тогава, да вървим да хапнем заедно.

— Все забравям да те питам къде си се научил толкова добре да готвиш?

— Нали знаеш, че майка ти никога не е обичала да кулинарства. Така че просто нямах избор.

— И въпреки това… За да готви така човек, се изисква особен талант.

— Ми аз го имам!

— И още повече практика. Стажуване в някой луксозен ресторант.

— Имам го.

— Как така? — учуди се Таня. — От къде на къде?

— Нали четири години бях готвач в посолство.

Татяна опули очи.

— Никога не си ми казвал! В какво посолство?

— В една чужда столица.

— В коя?

— Е, какво значение има…

— В наше посолство ли? В съветско?

— Не — поклати глава Валерий Петрович. — На друга държава. На чужда държава.

— В коя? Къде? Хайде кажи ми! — не го оставяше на мира Таня. — Какво си правил там? Моля ти се, Валерочка, миличък!

Тя беше готова да забрави собствените си неприятности, но да разбере поне нещичко за секретната служба на полковник Ходасевич.

— Не мога, миличка — разпери ръце той. — Грифът „Строго секретно“ още не е свален от делото. Щом мине срокът на давност, непременно ще ти разкажа.

— А кога ще е това?

— След седемдесет и осем години.

— Ама ти направо ми се подиграваш! Шпионин нещастен! Шопар! — извика Татяна и го удари с юмруче по рамото.

Ходасевич лекичко прихвана ръката й и като на шега я изви.

— Ох-ох-ох, боли! — занарежда Таня, макар никак да не я болеше.

Харесваше й пред пастрока си да се прави на дете и да се чувства по съответния начин. Всички реални грижи, грижи за възрастни, се изместваха на някъде и се създаваше усещането, че е в далечното, отдавна отминало детство… Сякаш бе момиченце, а пастрокът й е зрял, мъдър, силен човек и отново я води за ръчичка в зоологическата градина и след като я вдигне на раменете си, й показва как се цамбуркат в изкуственото си езеро белите мечки…

… Обядът наистина излезе изискан. Таня дори не забеляза как нагълта и три парченца език, и пилешко бутче, а после допълнително и крилце, а и гарнитурка от карфиол, паниран с яйца и галета… С една дума: „Ще стана аз дебела крава!“. Но от друга страна, тя посещаваше пастрока си не чак толкова често, а днешните излишни калории щеше да ги изгори във фитнес залата…

След кафето Таня извади от чантата си пура с мундщук и я подаде на Валерий Петрович.

— Ето, вземи. Купих ти я по пътя. Истинска хаванска.

— Благодаря, Танюшка! — искрено се зарадва Ходасевич. И добави със самоирония: — Пък аз все си мислех какво още не ми достига, за да заприличам на Чърчил!

Той внимателно отряза края на пурата със специална сребърна гилотинка (която също някога му беше подарила Таня) и я пъхна в устата си. При това много точно изимитира британския премиер от военно време: същите смръщени вежди, издадена долна устна и гнуслив израз на лицето. Приликата се получи толкова впечатляваща, че Таня се разсмя:

— Ах, Валерочка, ти си истински артист!

И наистина, с пастрока си, с този чудесен чичко, напълно забравяше за собствените си проблеми. Никой на този свят не можеше да я разсмее така, както него.

Прозорецът на кухнята беше отворен към тихото московско дворче, откъдето лъхаше меката топлина на юнското лято. Синкави кълба от ароматен дим обгръщаха мощния торс на Валерий Петрович. От ранния засищащ обяд в тялото й се разливаше приятна слабост. На Таня й се искаше да забрави всичко, горчивините в света да изчезнат далеч… Но Валерий Петрович тръсна пепелта и каза:

— Е, казвай, какво се е случило.

Таня се учуди. Нито с дума или намек не бе споменала засега за проблема си.

— Откъде знаеш, че нещо ми се е случило?

— Познавам те — малко тъжно се усмихна той. — Щеше ли да дойдеш в делник, при това толкова рано, при мен, стареца, ако…

— Първо, ти далеч не си старец… — машинално възрази Таня. — И второ… Второ, аз наистина имам неприятности.

— Разказвай.

И Таня му разправи за изчезването на документа от сейфа, че това се е установило сутринта и че документът съдържа страхотни тайни.

— Какво мислиш ти за всичко това? — попита Ходасевич, когато тя свърши разказа си.

Лицето му поразително се промени в сравнение с момента, когато се наслаждаваше на вкусната храна и когато се шегуваше и имитираше Чърчил. Погледът му стана тежък, устните му се свиха, а върху широкото чело легна дълбока бръчка.

— Нямам представа — сви рамене Таня.

— Кого може да заинтересува този документ?

— Ами всеки! Всички!

— По-точно?

Въпросите си Валера задаваше рязко, отсечено.

— Не зная… Конкурентите на депутата Брячихин… Враговете му… Пресата… Някоя спецслужба…

— Че какво толкова страшно е написано в тази характеристика? — с уж невинен вид вдигна веждите си той.

— Какво? — Татяна се усмихна, за секунда се съсредоточи и цитира по памет: — „Субектът притежава хипертимен2 тип личност на границата на психопатологията… Има склонност към екзалтирано демонстративно поведение… В реакциите на субекта към външни възбудители се проявяват маниакално истеричните черти на характера му…“.

— Звучи като диагноза.

— Именно. И това е само една от страниците. А те са четиринайсет.

— Психолозите са такива. Много умеят да ти лепнат такава диагноза, че направо лошо да ти стане! — подсмихна се Валерий Петрович.

— А всъщност нищо страшно няма — разпери ръце Татяна. — Просто Брячихин е активно лапацало и „другарят Обещавкин“… Само че в характеристиката това е описано със специални думички и хората веднага ще решат, че той е за лудницата…

— И фамилното име на депутата споменава ли се там?

Таня кимна с недоволна гримаса:

— Да, и всички други данни.

— Много неразумно — поклати глава Валерий Петрович.

— Нали е документ за вътрешно ползване!

— Бил е, Таня, бил е.

— Мислиш, че положението е много лошо ли? — прехапа устната си тя.

— Сама помисли. Някой си Хикс държи този документ. Щом вече е в ръцете му, значи вече може да добие гласност.

— И какво да правим сега?

— Тук малко липсва логика… — замислено каза Валерий Петрович.

Пурата вече догаряше в дебелите му пръсти, като обвиваше цялата му фигура с дим.

— Тоест?

— Ето, гледай. Да допуснем, че някой си Хикс — човек или организация — работи срещу нашия депутат Брячихин. Той, този Хикс, естествено е заинтересован от секретните сведения, които характеризират възможностите, силите и слабостите на депутата. Сведенията ги има във вашия документ… Засега това е пълна аналогия със секретен доклад за състоянието на дадена страна, от която се интересуват шпионите на друга… Така ли е?

— Да допуснем.

— Но ако в ръцете на шпионина попадне подобен доклад — продължаваше разсъжденията си полковник Ходасевич, — какво обикновено прави той?

Валерий Петрович втренчено изгледа Татяна.

Тя сви рамене. Не разбираше накъде бие.

— Снима доклада на микрофилм, а после го връща на мястото му… Защо ли?

Таня не отговори, само с досада забарабани по масата.

— Първо, за да не разобличат агента, който работи за противника. Второ, неприятелят, в дадения случай това е вашият Брячихин, да не разбере, че противникът му всъщност знае всичко за него…

Ходасевич остави угарката да догори в пепелника.

— Във вашия случай всичко е наопаки — заяви той. — Извършено е демонстративно. Документът просто е бил откраднат.

— Може би — с лека язвителност възрази Таня — нашият шпионин е непрофесионалист? И съвсем случайно не е носел микрофотокамера?

— А ксерокс имате ли в отдела си? — присви очи полковникът.

— Имаме — Таня сведе очи.

— Ето ти го отговорът.

— А може би… — заспори тя, разбирайки впрочем, че спорът вече е изгубен от нея, обаче природният инат не й позволяваше никога да отстъпва в борбата и продължаваше да се сражава дори в най-безнадеждната ситуация. — Може би нашият шпионин не е знаел, че имаме ксерокс? Или не е умеел да работи на него?

— А може би е изобщо някой слабоумен сляпо-глухоням — саркастично каза Ходасевич и Таня се примири.

— Но тогава какво значи всичко това? — възкликна тя.

— Възможно е демонстративното изчезване на документа да означава, че искат да натопят някого…

— Да натопят? — подскочи Таня. — Кого конкретно?

— Трудно е да се каже. Може би агенцията ви като цяло. Може би твоя бос Теплицин. А може и лично теб.

Московският ресторант „Венеция“ беше съвсем нов и бе разположен много неудобно — отстрани на третото околовръстно шосе, така че засега нямаше кой знае каква клиентела.

Във вестибюла, под псевдоколоните, скучаеха десетина сервитьори с перуки и камизоли, а клиенти имаше само двама.

Единият беше към петдесетте, другият — сигурно на около трийсет, и двамата безупречно облечени и подстригани. Те седяха на една маса в ъгъла и тихо си приказваха. Пиеха червено вино и ядяха месо по неаполитански.

— Е, поздравявам те — каза по-младият. — Работата потръгна.

Събеседникът му небрежно кимна:

— Знам. Вече видях.

— Е, и как ти се стори? — с мазен глас попита младият.

Възрастният изкриви уста:

— Ще видим нататък как ще е…

Младият отмести чинията си, впи в събеседника си внимателен поглед и претенциозно попита:

— Какво искаш да кажеш?

Възрастният не се смути. Спокойно издържа погледа му и отвърна:

— Ами това, че засега твоята идея не ме впечатлява. — И твърдо отсече: — Дребнаво, банално, скучно.

— Но това е само началото — сви рамене младият. — Както се казва, само загрявката. Първата обиколка. А после вече всичко ще тръгне по-бързо. Колкото по-висока е скоростта, толкова по-силни са усещанията.

— Колкото по-нататък, толкова по-добре, казваш, а? — кисело отвърна по-възрастният. — Пък аз мисля, че ударно трябваше да бъде именно началото. Хватката. Мълниеносният старт.

— Тук не си прав — твърдо каза младият. — Не може да слагаш всички под един знаменател! Ние имаме други подходи. И задачата ни е друга. Така че началото е съвсем нормално. Всичко върви по план, по учебник. А после така ще се завърти, че пръстите си ще оближеш.

— Ти предварително не се радвай — спря го възрастният. — Според мен не си даваш сметка с кого си имаш работа. Това са умни, хитри хора, с големи връзки. Затова бъди крайно предпазлив. Разбра ли? Крайно!

— Разбирам аз! — с досада отвърна младият. — Споко! Нещата са под контрол и всичко ще бъде окей! Тепърва ще им покажем звезди посред бял ден! И ние самите ще получим удовлетворение!

Той отново придърпа чинията си и започна бързо да яде изстиващото месо по неаполитански.