Оскар за смъртоносна роля

Таня

В същото това време

Вторник, вечерта

Саламът е хубав, когато го ядеш (ако разбира се е качествен). А да го рекламираш, е истинска мъка. Особено, ако клиентът е такава гадна твар като колбасния магнат. Хич не им провървя с клиента — инатлив, надменен, а най-големият кошмар е, че не знае какво всъщност иска. Само повтаря: „Искам гениална реклама!“, а как си я представя тая гениалност, никой, освен безмълвните салами, не знае…

И какви ли не концепции вече не му измисляха на колбасния олигарх — и продавачи с белоснежни капи му предлагаха, и сладка двойка, която си гука, че „най-добрият секс — това е шпеков салам“, и нахално куче крадец, което всяка вечер лишаваше стопанина си от вечеря… А клиентът като с навита пружина, повтаря: „Не става. Няма слюноотделяне.“

Да беше си сама господарка, Таня отдавна би отказала на несговорчивия клиент. Да върви на други да къса нервите. Но уви, над нея стоеше шефът й — Андрей Фьодорович, а на него колбасарят му харесваше. По-точно не самият той, а огромният му рекламен бюджет.

„Таня, ти трябва да го довършиш — повтаря шефът. — Поръчката е златна, после цяла година можем да не мислим за нови клиенти!“. И какво да му отговори? Че интуицията й подсказва, че колкото и да се пънат, с този клиент нищо няма да излезе? Но нима мъжете някога са се вслушвали в женската интуиция?…

… Така че ще се наложи да се изкачат на поредната голгота и да проведат четвъртата вече презентация на колбасарската концепция. (Клиентът между другото патетично предупреди: „Това е последният ви шанс!“).

Разработвайки поредния вариант на концепцията, Таня и другите й колеги се отказаха от традиционните рекламни решения. Никакви семейни вечери, весели продавачи и белозъби домакини. Решиха да добавят към злощастните колбаси великосветски антураж. Нарисуваха следната схема: дворец, прием в мраморната зала, фина дама с коктейлна рокля, сребърни прибори, чиния от колекционерски порцелан… и върху нея колбаси.

Андрей Фьодорович погледна скиците и произнесе присъдата си:

— Според мен е добре. Необичайно и стилно.

— А според мен, в тази картинка по-добре биха паснали стриди. Или в краен случай тарталети с черен хайвер — въздъхна Таня. — Страхувам се, че нашият колбасар отново ще го отхвърли…

— Таня! — укори я шефът й. — Трябва да се вярва в успеха. И да се гледа на бъдещето с оптимизъм!

— Ама какъв ти оптимизъм, когато клиентът е глупак — подхвърли тя.

И естествено си докара свещената реплика на бранша, че лоши клиенти няма, а има некомпетентни рекламисти…

Обикновено Таня не прощаваше такива обвинения на никого, в това число и на шефа си. И да се озъби можеше, и да намекне, че от нея отдавна вече се интересуват ловци на таланти. Но сега, когато едва вчера от сейфа й е изчезнал секретен документ, й се наложи да мълчи, да свежда поглед и искрено да се надява, че Теплицин ще се окаже прав. Току-виж им провървяло? Може пък колбасарите всъщност да искат точно това — да видят продукта си в дворец, върху колекционерска порцеланова чиния?

Макар че още щом колбасарят влезе в залата за преговори с гнусливо издадена напред долна устна, с презрително присвити очи и с небрежен поздрав, в главата на Таня се мярна безнадеждната мисъл: „Дори да бях направо Огилви или Сегела, такъв не можеш да го убедиш…“.

Но на презентацията на проекта тя добросъвестно играеше привичната си роля — на уверена в себе си, решителна и разбира се, ужасно талантлива личност. (Както я учеше Валера: „Смятай се за главна и с теб ще се съгласяват всички останали.“). Гърбът — изправен, погледът — царствен, тонът — уверен. И колкото се може повече специални термини… Таня вече бе забелязала, че зле образованият колбасар се плаши от думи от типа на „генезис“, „позициониране“ или „екстраполация“.

Когато, според Таня, вече достатъчно ги бе омотала, на сцената изплува плакатът — скъпа хартия, ярки бои, умело осветление…

— Основната идея е такава — омайваше ги Таня, без да сваля очи от клиента, — това е път към достоен живот, това е възможност да се почувстваш по-високо от много други, пряк паралел с успеха…

— Да, разбрах… — изхъмка колбасарят. — С една дума, яж ананаси, моите колбаси дъвчи… Как беше по-нататък при поета Маяковски?

Лакеите на клиента — винаги го съпровождаха минимум трима подчинени — верноподанически се закискаха. Но Таня не се поддаде на провокацията. Дори напротив, още по-вдъхновено продължи:

— Обещавам ви, че наистина вашите колбаси ще се дъвчат! Още повече че и рекламният девиз сме го разработили съответно: „Вкусът на съвършенството.“ Съвършеният интериор, съвършената жена, съвършеният продукт…

— Ето, значи, как сте го обърнали — замислено каза колбасарят. — Предлагате моите салами да се сервират върху скъп порцелан… Че какво пък, те си заслужават…

— Саламът наистина е хубав — с готовност се съгласи Таня. — Аз, между другото, сега вече само него ям…

— Когато ходите в дворец. И на приеми… — подхвана клиентът.

— На приемите засега не поднасят колбасите ви — заяде го Таня. — Но скоро ще го правят — ако рекламата направим ние.

— Всичко е ясно — завърши колбасарят и се обърна към лакеите си: — Вашите мнения? Коментари? Идеи?

Таня забеляза, че на подчинените плакатът им беше харесал. Но както си бяха свикнали, те се нахвърлиха със заяждания — но не е по същество, издребняваха — цветовото решение куца, типът на модела не съответства, порцеланът не е на ниво…

Таня увери вицеколбасарите, че всичко ще бъде наред. И композицията може да се промени, и боите, а порцеланът и моделът — са наистина временни, само за да предадат общата идея.

Колбасарчетата не намериха за какво повече да се заядат и се укротиха. Шефът им одраска с остър поглед свитата си, а после свинските му очички (истински колбасар!) се преместиха върху Таня:

— Та какво ще бъде решението ви? — без да й мигне окото, попита тя.

Колбасарят с наслада я измерваше с поглед още известно време. Разглеждаше я цялата — от носовете на обувките до шнолата с мъничко брилянтче в косата. „Очаква да изляза из нерви!“ — вътрешно се усмихна Таня. Само че защо да се нервира? С преценяващи я погледи тя бе свикнала, а костюмът й, макар и вчерашен, беше безупречен…

— Отговорът ми ще бъде такъв — кратко рече колбасарят. — Не! Окончателно не!

— Ще ви помоля да се аргументирате — хладнокръвно каза Таня.

— Много просто е… — кимна клиентът. — Неоригинално, сиво, вторично, мизерно. Вие не сте се справили със задачата.

… Случвало й се беше в такива минути, когато с една кратка дума се зачертаваха цели нощи на размишления и седмици работа, очите й да се напълнят със сълзи и на клиентите, а сред тях често се срещаха истински садисти, това много им харесваше. Ето и сега, колбасарят очаква, че тя ще се зачерви или пребледнее, ще й затреперят устните, ще започне да мънка…

Но сега, когато и без това нервите й бяха на границата на срива, Таня изведнъж злобно помисли: „Ще имаш да вземаш!“

Тя равнодушно сви рамене и спокойно каза:

— Ваша работа.

За първи път колбасарят леко се обърка. А Таня затвори тефтера си, в който попоглеждаше по време на вдъхновената си реч, и завърши:

— Мисля, че не можахме да се сработим. Какво пък, обърнете се към друга агенция. Всичко хубаво.

И тръгна към изхода от залата за преговори, а по пътя с удоволствие поглеждаше в огледалния таван, където се отразяваше шашнатата физиономия на главния колбасар. „Не си свикнал май на ТЕБЕ да отказват — злорадо помисли Таня. — Разбира се, много по-приятно е, когато ти пращаш другите по дяволите!“.

— Татяна Валериевна! — чу се гласът на колбасаря.

„Я виж ти! Дори бащиното ми име си спомни! Или лакеите ти го подсказаха?“.

Таня направи една секунда пауза и едва тогава се обърна. Студено попита:

— Забравихте ли нещо?

— Мога да ви дам още един шанс… — милостиво съобщи отхвърленият клиент. — Вярно, че се разбрахме, това да бъде последният ви опит, но, хайде, от мен да мине, опитайте още веднъж. Нека има още една концепция и още една среща — и тогава може пък да ме убедите?

Таня огледа колбасаря с втренчен поглед, оглеждаше го така, както преди минути той нея — от носовете на лачените обувки до старателно зализаната плешивина. А после се усмихна и с наслада отвърна:

— Не.

Той май дори не разбра. Тъпо повтори:

— Не?

— Не. Повече никакви концепции и никакви срещи! — отряза го тя.

— Мога ли да узная причината за подобна твърдост? — клиентът вече се бе взел в ръце и я измери с неприкрита злоба.

— Можете — спокойно отвърна тя. — Причините са две. Първо, вие сами не знаете каква реклама искате. И второ, прекалено ви харесва вие да се разпореждате със съдбите на хората. А аз не искам моята съдба да зависи от човек като вас.

И отново се обърна и продължи към изхода. Този път колбасарят не я спря. В огледалния таван Таня видя как той, почервенял от гняв, грабва джиесема си. И вече излизайки от вратата, чу как той крещи в слушалката:

— Теплицин, твойта кожа! Що за усойница ми натресе?!

„Да, кариерата ми се руши пред очите ми“ — меланхолично си помисли Таня.

Тя хлопна зад себе си вратата, убеди се, че никой не я вижда и изхлипа. Тоя кутсуз я преследва! В понеделник изчезна злощастната характеристика, във вторник — пълен колбасен провал… То поне да беше единствено пропаднала проклетата поръчка, това в рекламата си е в реда на нещата, но отгоре на всичко тя сама се натопи — така ядоса клиента, че той, мръсникът, веднага се обади на Теплицин. И съдейки по всичко, разговорът им ще бъде доста нелицеприятен. Накрая, естествено, и двамата ще стигнат до заключението, че за всичко е виновна жена — тоест тя, Татяна. Нататък няма нужда да си Ванга, за да предскажеш какво ще стане — сега тя ще се върне в кабинета си, а максимум след пет минути ще се появи разяреният шеф. И тогава направо може да се викне филолог с диктофон, за да запише всички обвинения, избълвани по адрес на Таня, и да може той да защити дисертацията си по унищожителни епитети и то по ненормативна лексика…

„Не, няма да издържа — малодушно си помисли Таня. — Колко може да търпи човек така да го навикват всички и така да го унижават!“. Тя с отвращение си представи картината — сините мълнии в очите на шефа, нервното пукане на пръстите му, горчивите обидни думи — и се ужаси…

И тогава й дойде една мисъл — да се прибере вкъщи! Незабавно! Сега бързо ще отскочи до кабинета си, ще си вземе чантата и — беж! Далеч оттук! Разбира се, постъпката й е нелогична и малодушна. Утре ще си плаща не само заради това, че е „изпуснала поръчката и е нагрубила клиента“, но и за позорното бягство… Но нали това ще стане едва утре!

Гардът на входа я изгледа с недоумение. Учудено я попита:

— Татяна Валериевна! Пък аз си мислех, че сега върви презентацията на колбасите!

— Тя вече свърши — подхвърли Таня.

— Но клиента още не си е тръгнал… — охранителят тъпо се вторачи в лъскавия мерцедес на колбасаря, който скучаеше на паркинга.

— Двамата с Теплицин уговарят детайлите — с поверителен тон му съобщи тя.

„Детайлите на това, колко гадна, подла и некомпетентна съм аз.“

— А Андрей Фьодорович знае ли, че вие си тръгвате? — не я оставяше на мира досадният охранител.

— Прекалено много въпроси задаваш, мииили мой! — с медено гласче изпя Таня.

Охранителите, беше забелязала отдавна, мислят доста трудно. Ето че и този е смаян — явно се чуди дали го е пратила по дяволите, или кокетничи с него…

И докато гардът скърцаше с мозъчните си гънки, Таня пъргаво се мушна в тойотата, сама натисна бутона за вдигане на бариерата, и напусна територията на „Петата власт“.

„Да, аз съм страхливка. И какво от това?“

Вторник, вечерта

Полина Павленко също успя да избяга от колбасната презентация. На нея, както и на Родик, днес й провървя. Но ако безмозъчният дизайнер, за да изчезне, беше наговорил на Садовникова някакви глупости за зъболекар, Полина за разлика от него, постъпи доста по-изтънчено — просто апелира към Татянината логика. „Извинете, че ви прекъсвам работата, Татяна Валериевна, но бих ли могла да не дочакам края на презентацията? Това не е мой проект, пък и Родик го няма, нали отиде на лекар…“.

Садовникова — тя днес наистина бе някак вяла — не възрази и Полина, вместо да виси в „Петата власт“ и да умира от скука, отиде в нощния клуб „Ермитаж“.

Отиде там с единствената цел да дразни приятеля си, който имаше наглостта да се изнесе от нейното жилище и да отиде при майка си. Вярно, че имаше и една суперзадача (за това непрекъснато мислят всички неомъжени момичета) — случайно да срещне в клуба някой кавалер, който да се влюби до безумие в нея — някой красив, богат, умен и мъжествен.

Принц в „Ермитажа“ тя не срещна, но пък задача номер едно изпълни блестящо. Приятелят й се обади в десет, когато целият клуб се тресеше от новата аранжировка на стария „Бони М“. Полина извика в слушалката: „Нищо не чувам!“ и наистина не успя да чуе дори дума. Но той! Той сигурно прекрасно чуваше гръмката музика. После се обади и в десет и половина, и в единайсет — номерът му излизаше на дисплея на джиесема и Полина злорадо не вдигаше телефона си. Нека си мисли каквото ще. Нека въображението му рисува картината как тя е в топлата прегръдка на онзи същия, когото днес не бе срещнала — красивия, богатия, мъжествения…

И така, планът й блестящо успя. В единайсет и половина Полина се измъкна от шумния и потен клуб и закрачи по залятата с електрическа светлина алея по посока на „Петровка“. Главата й бучеше от четирите коктейла. „Сега ще си хвана такси и по-скоро вкъщи, и по-скоро да нанкам — мислеше си тя. — Че утре пак съм на работа и шефката мъчителка Танка Садовникова пак ще се заяжда…“.

Изведнъж, когато Полина вече бе излязла на „Петровка“, пътя й препречи един милиционер. Откъде се взе пък тоя?

— Добър вечер — учтиво поздрави ченгето и отдаде чест. Какъв чин беше Полина не видя, пък и нищо не разбираше от званията на ченгетата. — Моля, вашите документи!

Зад милиционера стоеше някакъв мъж — висок, симпатичен, с кожено яке. Много приличаше на цивилно ченге. Сигурно е оперативен работник — приличаше на тия по телевизията. На Полина й се стори, че го бе виждала някъде. Дали пък не беше още тази вечер в клуба? Или не? Или четирите коктейла си казват думата?

— Защо са ви документите ми? — рече недоволно Полина.

— Рутинна проверка — безупречно учтиво обясни милиционерът.

Полина сви рамене и извади от чантата си паспорта — вместо да спори с властта, по-добре по-бързо да се отърве от тях. Тя в нищо не се бе провинила и паспортът й беше наред.

Милиционерът бързо огледа документа, но не го върна на Полина.

— Оръжие, наркотици имате ли в себе си?

— Какво ти оръжие! — с досада възкликна тя.

— Тогава — изведнъж рече ченгето, — ще помоля да видя личните ви вещи.

Полина направо се вбеси.

— Ама вие да ме обискирате ли имате намерение?!

— Не, не да ви обискираме — хладнокръвно каза милиционерът. — Молим ви, гражданко Павленко, доброволно — той подчерта думата — да представите чантата си за проверка.

— Може би и да се съблека?! — язвително извика Полина.

— Не, да се събличате не е нужно — ченгето си оставаше съвсем спокойно, като буца лед. — Само, ще ви моля, да отворите чантата си.

— Ами ако не я отворя?

— Тогава имаме право да ви задържим и да ви закараме в управлението. Според Наказателния кодекс минимум за три часа. Още повече че вие, гражданко — милиционерът изразително подуши около нея, — сте в нетрезво състояние.

Полина разбра, че за нея ще е по-зле да продължава да спори и подаде чантата си.

— Ето, ровете!

Ченгето завря носа си вътре. При това Полининият паспорт изчезна в джоба на униформената му куртка. Вторият, цивилното ченге, също се приближи и също с любопитство заби поглед в съдържанието на чантата. Полина с досада им обърна гръб.

— Оппаа! — изведнъж възкликна коженият. — А тука какво имамее?

И той с нескрита радост измъкна от чантата малко найлоново пликче с бял прах.

— Прилича на хероин! — бодро рече вторият.

— Каквоо?! — Полина едва говореше от учудване.

— Трябва да се състави протокол — заяви цивилният на милиционера.

— А откъде тук да вземем свидетели? — загрижено отвърна той. — По-добре да я закараме в управлението.

Ченгетата си говореха помежду си, сякаш Полина не беше човек, а неодушевен предмет. От потрес тя не можеше и дума да каже. А когато най-сетне й се върна дар словото, тя изкрещя:

— Това не е мое!

Викът й не направи никакво впечатление — те дори не се намръщиха.

— Да вървим, гражданко Павленко — каза униформеният.

Вторият, коженият, в същия момент извърши маневра и се оказа рамо до рамо с Полина.

— Къде да вървим? — тъпо попита тя и заплака.

Всичко, което ставаше с нея й се струваше като в кошмарен сън. И като в кошмарен сън тя сякаш бе изгубила собствената си воля и не можеше да управлява тялото си. Коженият меко я подбутна. Униформеният им даде път. Незабелязано те се приближиха до паркираната до тротоара сива лада с тъмни стъкла. Тя нямаше никакви милиционерски опознавателни знаци, което се стори на Полина странно. Впрочем, това обстоятелство тя отбеляза само с крайчеца на съзнанието си, защото бе плувнала в топлата смес от неразбиране, страх и отчаяние.

Когато застанаха до колата, задната врата сама се отвори. Едва сега Полина разбра, че ще трябва да пътува с тях, изплаши се и се закова на място.

— Не! — слабо извика тя.

— Сядай, мръснице! — кресна й милиционерът, а цивилният в същия миг с ловко и силно движение натисна главата й и я натика в колата. Коженият се качи след нея.

Оказа се, че вътре има още един. Седеше на предната седалка до шофьорското място. Униформеният седна до него, вратата хлопна.

— Тръгваме ли? — попита милиционерът онзи отпред, явно той им беше главният. (Всички тези подробности Полина ги забелязваше някак подсъзнателно — ако съзнанието й не се занимаваше с дреболиите около нея, тя отдавна да беше почнала да вие или да истеризира — дотолкова несправедливо и кошмарно беше онова, което ставаше с нея.).

— Наркоманка ли е? — равнодушно попита човекът на предната седалка. Лицето му Полина не виждаше, той бе облечен цивилно, съдейки по ръкава на сакото му. Освен това беше дебел като шопар, седалката под него направо бе хлътнала.

— Тъй вярно, наркоманка! — весело отвърна милиционерът на волана.

— Не! — отчаяно извика Полина. — Аз не се боцкам!

— Значи, смъркаш! — изразително подсмръкна шофьорът. — И пушиш.

— Покажи си вените — изведнъж се пообърна към нея дебелият на предната седалка.

— Какво? — не разбра Полина.

— Вените си покажи, ти се казва — поясни седналият до нея цивилен.

Полина с готовност протегна двете си ръце, като ги обърна с лактите надолу.

— Паша, светни — измърмори шишкото.

Коженият веднага включи лампичката. Колата отвътре се освети от слаба светлина. А Полина реши — с онова ъгълче на мозъка си, което още не бе загубило способността си да разсъждава — че човекът отпред определено беше главният тук. За да се освободи, реши тя, трябва да му се хареса.

Дебелият, както си беше полуобърнат, хвана китките й. Пръстите му бяха топли и даже нежни, като на стар доктор. Той повъртя дясната й ръка, после лявата. Нищо не каза. Диагнозата му изрече коженият до нея:

— Чиста е.

— Аз не съм наркоманка. Наистина — жално избърбори Полина. — Не знам откъде е това нещо в чантата ми. Наистина. Не се боцкам. И никога не съм го правила.

— Значи, е пласьор! — каза цивилният до нея.

— Явно — откликна милиционерът шофьор.

Дебелият помълча. Той все още държеше ръката на Полина. Държеше я в меките си лапи, сякаш й проверяваше пулса.

— Кой ти доставя стоката? — лениво попита шофьорът.

— Не знам. Вие ме бъркате с някого — с отчаяние каза Полина. — Нямам никакъв доставчик. Подхвърлили са ми това. Не знам откъде се е взело.

И тук главният, на предната седалка, обърна огледалото на предното стъкло и тя видя очите му.

— Тук гледайте — с жест й посочи огледалцето той. Полина послушно се взря в очите му със своите, пълни със сълзи очи. В огледалото тя виждаше острия поглед на дебелия. А ръката на Полина сега държеше кой знае защо коженият до нея. Той грижливо стисна китката й с две ръце — едната сякаш държеше на пулса й, а с втората нежно докосваше дланта й.

— Защо открадна документите от сейфа? — попита изведнъж човекът от предната седалка.

— К-к-какви документи? От к-какъв сейф? — не разбра Полина.

— Кой ти нареди да ги откраднеш? — отново я попита дебелият.

— Не зная за какво говорите!… — прошепна Полина.

— Да караме в управлението, там ще се разберем с нея! — обърна се към шишкото коженият.

И тук най-сетне тя разбра.

— Документи ли? Имате предвид в работата?

Дебелият само кимна.

— Аз н-н-не знам! — бързо каза тая. — Аз не съм ги взимала! Какво общо има…

— Знаеш ли кой ги е взел? — прекъсна я с нов въпрос дебелият.

— Н-не…

Независимо, че Полина не виждаше лицето му, а само очите му в огледалцето, тя чувстваше, как той излъчва сила и воля, които постепенно я завладяват.

— Кой мислиш, че ги е взел? — попита шишкото. Той все така втренчено я гледаше в очите през огледалото за обратно виждане.

— Н-н-не зная… Не зная кой може да ги е взел… — промърмори тя.

— Кой те снабдява с наркотици?

— Нали ви казах: не зная! Никой! Това е грешка!

— Ти ли си Полина Павленко?

— Да!

— Защо си взела документа от сейфа?

— Не съм го взимала! Нищо не съм взимала! — изстена тя.

— Помолил те е да го вземеш твой приятел ли?

— Н-н-не…

— Платили са ти в долари, нали?

— Кой? Какво?… Не! Не знам!

— Май всичко е чисто — изведнъж каза коженият и пусна ръката на Полина.

— Значи така, Полина — каза дебелият (в огледалото тя продължаваше да вижда очите му), — сега аз вероятно ще те пусна…

Сърцето й радостно заби.

— Но не завинаги!… — внушително рече той.

Сърцето й заледеня в недоумение.

— Ти сама знаеш — продължаваше дебелият, — притежанието на наркотици е тежко обвинение. Можеш да получиш до десет години. При строг режим.

— Това не е мой наркотик! Подхвърлили са ми го! — извика Полина.

— Виж, това ти на никого не можеш да го докажеш — спокойно каза шишкото. Направи пауза и добави: — Затова, за да избегнеш килията и затвора трябва да се държиш както трябва.

— Как така? — попита Полина. Искаше тези думи да звучат предизвикателно, но се получиха жалки.

— Интересува ме всичко, което става в работата ти — твърдо продължаваше дебелият. — И ти трябва да ме информираш. За всичко, което става във вашата „Пета власт“. Разбра ли ме?

— Да.

Полина изхлипа и кимна.

— А главното, което ме интересува, е документът, изчезнал от сейфа на началничката ти Садовникова. Когато документът се намери или се изясни кой го е откраднал, ние с теб, Полина, ще се разделим и ти никога повече няма да ме видиш. Но ми е нужно всичко, което ти забележиш или разбереш. Ясен ли съм?

— Да.

— И така. Документът. И освен това — твоите колеги — Колпин, Щапов, Садовникова, Пастухов, Соколова, Теплицин. Аз трябва да знам всичко, което те говорят и правят. Разбра ли ме, Полина?

— Р-р-разбрах.

— Давам ти едно денонощие. Аз сам ще се свържа с теб. А пък, ако има нещо спешно — ето, вземи. — И дебелият се обърна и подаде на Полина едно картонче, където имаше написан номера на джиесем. Номер и нищо повече.

Тя грабна картончето като спасителен пояс.

— И помни, кой те отърва от затвора! — каза дебелият.

Сега, обърнат към нея, той втренчено я гледаше и вече на живо срещна погледа й с толкова острия си взор, че тя извърна очи.

— Разбра ли ме?

— Да — каза тя без да го гледа. Вътре в нея растеше и цъфваше като цвете или фойерверк, огромна, мощна, бурна радост.

— Паша, пусни я! — нареди дебелият.

Милиционерът с униформа й върна паспорта и чантата.

А седящият до нея цивилен й каза:

— Наркотика ти го изземваме.

После слезе от колата и даже като джентълмен задържа вратата, докато Полина изпълзи отвътре.

Щом тя се озова на тротоара, той се вмъкна в колата. Ладата изрева, а после пъргаво се понесе по „Петровка“ по посока към центъра.

Още не вярвайки в неочакваното си освобождаване, Полина с наслада дишаше свежите аромати на московската нощ. Тя се повлече в противоположна посока, към „Садовое колцо“. От радост се усещаше безтегловна, като балонче. Полина дори не се замисляше, че току-що, както пишат в шпионските романи, я бяха вербували…

… А в това време в ладата се водеше следният разговор:

— Ще ни вкарате в беля, Валерий Петрович — избоботи от задната седалка коженият.

Никой не му отговори и той започна да развива мисълта си:

— Аз съм лесен, свободен човек съм. Частен детектив — какво могат да ми направят. Да нарушавам законите е, така да се каже, задачата ми. Аз и без вас, другарю полковник, се движа по острието на бръснача. Макар че по принцип, подхвърлянето на наркотици на беззащитни девойки, си е много мръсна работа… Но ако вземем Вася…

Дебелият на предната седалка отново нищо не му отговори и тогава той продължи:

— Ако вземем Вася… — той кимна към милиционера шофьор. — Той е на служба. За такива неща не само пагоните му могат да му откъснат, а и направо да го тикнат в затвора…

— Стига, Синичкин! — твърдо прекъсна словоизлиянията му шишкото. — Помолих те и ти изпълни молбата ми. Сега няма какво да ми опяваш… Или цената си вдигаш, а?

— Недейте така, Валерий Петрович, не бива така! — искрено се обиди коженият.

— Казах ли ти или не ти казах, че всичко това е заради Татяна?

— Да казахте ми… — въздъхна коженият. — Нали знаете — за Татяна Садовникова съм готов на всичко… Е, и за вас, Валерий Петрович, също! Само затова се и съгласих!

— А аз, Паша — каза шишкото, — нямам нито минутка за губене, затова и предприех крайни мерки. По-добре ми кажи какви изводи си направи?

— Приложих й пълната програма — каза коженият. — Доколкото в такива условия това е възможно. И мимическите реакции, и промяната на зениците, и пулсът, и потоотделянето… Според мен е чиста!

— А какво ти казва твоят прехвален копойски усет?

— Че тази Полина няма пръст във вашата работа — убедено отвърна коженият. — Да не ми е името Паша Синичкин!

— На мен също ми се струва, че можем да я извадим от списъка на заподозрените — каза мнението си и милиционерът.

— Ето, виждате ли, момчета — с неочаквано топъл глас рече шишкото, — голяма работа свършихте за мен! За мен и за нашата Танюшка!

— Предполагам — каза от задната седалка Павел Синичкин, — че Татяна не е в течение какви ги вършим заради нея?

— Ами ти как мислиш, Паша? — каза с оттенък на досада полковник Ходасевич.

— Мисля, че не е в течение.

— Правилно мислиш.

— Естествено — резюмира Синичкин. — Иначе тя заради служителката си би ни издрала очите.

Ладата се носеше по нощните булеварди, а на площад „Пушкински“ зави наляво по „Тверска“, за да закара вкъщи частния детектив Павел Синичкин.

Вторник, вечерта

Същите онези двамата, по-възрастният и по-младият, които обядваха в ресторант „Венеция“ вчера, сега седяха в голям и разкошен кабинет. Бяха се настанили край малката масичка в ъгъла. Пиеха кафе с коняк. Виждаше се, че са в близки отношения и се разбират от половин дума. От време на време поглеждаха към екрана. Поместен в нишата на библиотеката, неголям телевизор показваше документални кадри, заснети, по всяка вероятност със скрита камера. Звукът беше изключен.

— Е, как ти се струва сега? — самоуверено се поинтересува по-младият. И без да дочака отговора, отговори сам: — Според мен вече е къде-къде по-интересно!

— Да, май стана доста по-живо… — не много охотно се съгласи възрастният.

— Нали ти казвах, че всичко ще бъде както трябва! — високомерно се усмихна младият.

— Знаеш ли кого другарят Сталин предупреждаваше да се пази от „главозамайване от успехите“? — изведнъж попита по-старият.

— Какво общо има тук Сталин?

— Той имаше предвид такива като теб. Онези, които казваха „хоп“ преди да са скочили.

— Защо да не мога да се порадвам, че всичко върви както трябва? — леко се обиди младият.

— Да се радваш можеш — кимна първият. — А да лежиш на лаврите си и да смяташ, че всичко е в ръцете ни — не. Всичко едва сега започва.

— О, я стига! — подсмихна се младият. — Какво пък чак толкова особено започва? Обикновена работа…

Докато Татяна чакаше в задръстването, образувало се въпреки късния час на „Садовое колцо“, звънна джиесемът й. Тя бръкна в чантата си, която се въргаляше на съседната седалка, и извади телефона. Погледна дисплея. Разбира се, че беше Андрей Фьодорович. С неприятното чувство, че я чака тежък разговор, Таня натисна копчето.

Гласът на боса й звучеше изключително студено:

— Татяна, мога ли да зная какво се е случило?

— А какво особено се е случило? — Таня се опита да изиграе самата невинност.

Но защитната й тактика май беше избрана доста неудачно. Андрей Фьодорович още по-сухо промълви:

— Ти съсипа важни преговори.

Таня се постара гласът й да звучи миролюбиво, но не виновно:

— Но колбасарят не е нито първият, нито последният клиент, когото изпускаме.

— Ти изпускаш — акцентира шефът й.

— Както и да е, имам усещането, че с него нищо не би се получило. Той самият не знае какво иска!

В гласа на Теплицин се прибави още отрова:

— Значи клиентът е виновен за всичко, така ли?

Таня се опита отчасти да признае грешките си:

— Възможно е да съм била прекалено рязка с него, но той просто ме измъчи!

— Ясно — язвително рече Андрей Фьодорович и добави саркастично: — Вчера от сейфа ти изчезна важен документ. Днес провали преговорите с перспективен клиент. И ме скара с него. Не ти ли се струва прекалено много само за два дни?

Таня мълчеше, защото разбираше, че Теплицин е прав. Всичко, което можа да направи, бе след пауза да измърмори:

— Извинявай, Андрей, но така се случи…

— Добре, ела утре, ще видим какво ще правим… — в тона на боса не звучеше нито една обнадеждаваща нотка.

После Теплицин затвори.

Таня изключи телефона и въздъхна. Тя разбираше шефа си. Теплицин като сдържан човек пак се владее, тя на негово място сигурно щеше да е къде-къде по-ядосана. Тя с досада метна джиесема си на съседната седалка.

Когато минаваше по „Шосето на ентусиастите“, телефонът й отново звънна. Тя не го взе веднага, дясната й ръка беше заета, тъкмо беше надула газта след светофара. Когато най-сетне взе апарата в ръка, на дисплея се бе изписало: „скрит номер“. Таня дори не успя да си помисли кой ли ще е това и телефонът престана да звъни. Тя изруга, хвърли го обратно на седалката и тогава той отново заврещя. Показа същият надпис. Таня каза „по дяволите“ и отново взе телефона.

— Госпожа Садовникова? — каза непознат мъжки глас.

В руския му звучеше едва забележим акцент. Таня не разбра що за акцент беше това.

— Да, аз съм — отвърна тя.

Сърцето й изведнъж заби бързо-бързо. Чувстваше, че нищо добро няма да й кажат.

— Тези дни ви е изчезнал един документ — каза мъжът.

Като не можа да се сети какво да отговори, Таня за миг замълча. Гласът й се стори странно познат, но тя не успяваше да съобрази къде го бе чувала. Пък и този акцент…

Мъжът спокойно изчакваше паузата.

Най-сетне с внезапно паднал глас Таня каза:

— Да, вярно е. И какво?

— Мога да ви помогна да си го върнете.

— Какво трябва да направя? — бързо отвърна Таня.

— Да платите! — строго рече мъжът.

— Много ли?

Със замряло сърце тя чакаше отговора.

— Трийсет. Хиляди. Долара.

Таня облекчено въздъхна. Сумата не й се стори прекалено голяма.

— Кога? Къде? — попита тя веднага.

— Ти първо събери парите, пък тогава питай — полунасмешливо рече шантажистът. И твърдо добави: — И на никого нито дума. Нито дума, ясно ли е? Иначе ще стане по-зле! — пауза. После заплашително попита: — Ясно ли е?

— Да, да! Разбира се, да! — бързо отвърна тя. — Как да се свържа с вас?

— Аз ще се обадя.

— Кога?

— Вдругиден — каза мъжът и затвори.

Таня изключи телефона, а после веднага набра номера на Валера. Направи го машинално — вътрешното й „аз“ нито за част от секундата не се съмняваше, че трябва да се види с пастрока си. Спешно. Колкото се може по-бързо. Предупреждението на анонимния, че трябва да се пази в тайна обаждането му, тя не смяташе, че се отнася за полковник Ходасевич.

— Валерочка? — бързо каза Таня. — Трябва да те видя. Вкъщи ли си?

— Засега не.

— Къде си?

— Задаваш излишни въпроси — изгъгна пастрокът й.

— Трябва спешно да говоря с теб!

— Тогава ела вкъщи. Да кажем, след час. Винаги се радвам да те видя, Танюшка! — галантно добави Валерий Петрович.

— Тогава ме чакай.

Пътят до пастрока й отне час и половина. Когато Таня завърши телефонните преговори с него, вече бе отминала завоя към къщи. Реши да кара към Валера по околовръстното. При излизане от града, въпреки че вече бе нощ, имаше сериозно задръстване. Много от московчаните заради лятното време бяха тръгнали към вилите си. Наложи се Таня да поскучае в желязното стадо от коли при излизане на околовръстното, после едва се влачеше… Но макар и да имаше задръстване, и макар денят днес за нея да бе тежък, настроението й беше доста добро. Неясно защо, но обаждането на непознатия я настрои оптимистично. Сигурно защото състоянието на неопределеност беше отминало. „Както се казва, ледът се пука. Черната серия свърши! — повтаряше си тя наум. — Сега пастрокът й ще измисли нещо. Щом шантажистът се разкри, Валера ще го «обработи». И сега вече всичко ще бъде наред.“

… Валерий Петрович, верен на навика си, не я подхвана още от прага. (Не като майка й Юлия Николаевна, която веднага би й се нахвърлила да я разпитва, още преди Таня да си е свалила обувките.) Ходасевич първо поведе Таня към кухнята и тържествено съобщи:

— Тъкмо днес за вечеря имаме брюкселска супа с печурки и казахско печено с дроб!

Таня с апетит подуши въздуха, пълен със съблазнителни миризми на печен дроб и гъби, и възкликна:

— А, с удоволствие! Цял ден нищо не съм яла!

Валерий Петрович естествено веднага усети радостното настроение на Таня, но верен на принципите си, не й зададе нито един въпрос, докато тя не лапна последната хапка и не изпи кафето си.

Затова пък после бившият полковник от разузнаването се развихри с пълна сила. Щом Таня спомена за анонимния номер, той веднага я прекъсна:

— Записа ли разговора?

— Как? — учуди се Таня.

— Нали казваш, че ти се е обадил по джиесема. Нима нямаш в него диктофон?

— Имам, но…

— Какво „но“?

Таня въздъхна и си призна:

— Не се сетих… — и с учудване добави: — А ти, гледам, напълно си усвоил съвременната техника.

Полковникът не обърна внимание на комплимента. Помоли Таня да преразкаже разговора. След това, умно и хитро формулирайки въпросите си, Ходасевич накара Таня да си спомни диалога с шантажиста едва ли не дословно. Интересуваше го интонацията му, тембъра, акцента. И едва когато Таня разказа всичко, до последната буквичка, включвайки и собствените си мисли по повод обаждането, Валерочка запали любимата си смърдяща „Ява“ и се облегна назад на кухненското диванче, попритворил очи. Таня реши, докато той мисли, да вземе да измие съдовете от благодарност за вечерята и помощта. Ходасевич беше дотолкова потънал в собствените си мисли, че не възрази както обикновено. И едва, когато чиниите и чашите бяха вече в шкафа, пастрокът й загаси поредната си цигара и съобщи решението си:

— Ти трябва да си уговориш с него среща. Само едно условие имам — между обаждането му и вашата среща трябва да мине възможно най-много време. Поне четири часа.

— Защо?

— Трябва да успея да подготвя операцията по залавянето.

— А откъде ще взема подкупа?

— Аз ще ти дам пари.

— Ти откъде ще ги вземеш?

— Ще намеря откъде. Не ми задавай глупави въпроси. Банкнотите ще бъдат белязани, номерата им — записани. Може и предавател да тикнем помежду тях.

— Ще го следите ли?

— Ще видим, според ситуацията.

— Какво значи това?

— Възможно е да не го изпускаме от очи… А може да хванем сладура в момента на вашето рандеву. И да се постараем да го накараме да говори. С една дума, ще видим.

— Ще търсиш ли помощ от някого?

Пастрокът й се усмихна:

— А ти как мислиш? На моите години аз ли да търча след него?

— Ще ти помогнат хората от Комитета ли?

— Възможно е — неясно отвърна Ходасевич. — Само за едно те моля — на никого нито дума! Нито за обаждането, още по-малко за нашия разговор. На никого!

— Че да не съм идиотка?! — обиди се Таня.

— Нито на един човек! — повтори той. Понякога той ставаше ужасно досаден! — Нито в работата, нито даже на твоя Макс. И на майка си не казвай.

На Таня изведнъж й дойде неочаквана мисъл. Дори е странно как по-рано не се бе сетила!

— А може би той изобщо не притежава документа? Може да е някой от нашите, от агенцията? Разбрал е за изчезването и е решил по такъв начин да спечели?

— Може и това да е… — загрижено кимна Валерий Петрович. — Впрочем, ще видим.

— Ох, Валерочка! — въздъхна Таня, приближи се към него, обви с ръце врата му и го целуна по челото. — Какво бих правила без теб!…

— Може би, ако ме нямаше — избоботи той, — ти би се държала по-разумно…