Отвъд зимата

Лусия

Лусия Марас наскоро беше навършила деветнайсет години и се беше записала да следва журналистика в университета, когато започна животът й на бежанка. За брат й Енрике повече нищо не узнаха; с времето, след като дълго го търсиха, той щеше да се превърне в поредния изчезнал без следа чилиец. Момичето прекара два месеца в посолството на Венесуела в Сантяго, очаквайки пропуск, който да й позволи да напусне страната. Стотиците гости — така ги наричаха по настояване на посланика, за да бъдат сведени до минимум унижението им на търсещи убежище — спяха проснати, където намереха място и по всяко време виеха опашки пред тоалетните в посолството. Няколко пъти седмично други преследвани проявяваха изобретателност и се прехвърляха през високата ограда въпреки военната охрана на улицата. На Лусия й връчиха едно новородено, което бяха пъхнали скрито в кошница със зеленчуци в дипломатическа кола, със заръката да се грижи за него, докато успеят да уредят убежище за родителите му.

Навалицата и колективната тревожност благоприятстваха избухването на конфликти, но новодошлите бързо приемаха правилата за съжителство и се научаваха да проявяват търпение. Пропускът на Лусия се забави повече от обичайното за човек без политическо или полицейско минало, но веднага след срещата си с посланика тя можа да си тръгне. Преди да я отведат, съпроводена от двама дипломати от посолството до вратата на самолета и оттам към Каракас, тя успя да предаде детето на родителите му, които най-сетне също бяха получили убежище. Успя и да се сбогува с майка си по телефона с обещанието скоро да се върне. „Не се връщай преди демокрацията“, отвърна Лена, без да снижава глас.

В богатата и щедра Венесуела заприиждаха стотици чилийци, които скоро щяха да нараснат на хиляди и на десетки хиляди, а към тях щяха да се присъединят и бягащите от мръсната война в Аржентина и Уругвай. Растящата колония на бежанци от южната част на континента се натрупваше в определени квартали и те, като се започне от храната и се стигне до специфичния акцент в езика, принадлежаха на съответните страни. Комитетът за помощ на бежанците намери за Лусия стая, където тя можеше да живее безплатно в продължение на шест месеца, и й осигури работа като регистратор в елегантна клиника по пластична хирургия. Успя да ползва стаята и работата едва четири месеца, защото се запозна с друг изгнаник от Чили, изтерзан социолог от крайната левица, чиито речи й напомняха с болезнена яснота за брат й Енрике. Беше красив и строен като тореадор, с дълга мазна коса, деликатни ръце и чувствени устни, свити в презрителна гримаса. По никакъв начин не се опитваше да прикрива лошия си нрав и високомерие. Години по-късно Лусия щеше с изумление да си го спомня, недоумяваща как е могла да се влюби в толкова неприятен тип. Единственото обяснение беше, че бе много млада и се чувстваше толкова самотна. Този мъж се дразнеше от вродената веселост на венесуелците, според него тя беше неопровержим признак на морален упадък и той убеди Лусия да емигрират заедно в Канада, където никой не закусваше с шампанско, нито се възползваше от най-малкия повод, за да танцува.

В Монреал Лусия и неспретнатият й революционер-теоретик бяха посрещнати с отворени обятия от друг комитет на добри хора, който ги настани в апартамент, обзаведен с мебели, с кухненски уреди и дори с облекло неин размер в гардероба. Беше средата на януари и Лусия реши, че студът е сковал костите й завинаги; живееше свита, зъзнеше, увита в няколко ката вълнени дрехи, с подозрението, че адът не е дантиевска клада, а монреалска зима. Преживя първите месеци, като търсеше убежище в магазините, в затоплените автобуси, в подземните тунели, свързващи сградите, в работата си, навсякъде, само не и в апартамента, който делеше с другаря си и в който температурата беше нормална, но атмосферата беше режеща като нож.

Месец май пристигна с пищна пролет, а дотогава личната история на революционера беше еволюирала и прераснала в хиперболична авантюра. Оказа се, че не бе заминал от посолството на Хондурас с пропуск, както първоначално беше разбрала Лусия, а беше минал през Вила Грималди, позорния център за изтезания, откъдето излязъл с телесни и душевни рани и после избягал през опасни проходи в Кордилерите от Южно Чили до Аржентина, където бил на косъм от опасността да стане жертва на мръсната война в тази страна. С такова болезнено минало беше нормално клетият мъж да е травмиран и неспособен да работи. За щастие, срещна пълно разбиране от страна на комитета за помощ на бежанците, който му отпусна средства за лечение, и то на родния му език, и му предостави време да пише мемоари за страданията си. Междувременно Лусия прие веднага да работи на две места, защото не смяташе, че заслужава благотворителността на комитета — имаше други бежанци, които се нуждаеха много по-спешно от неговата помощ. Работеше по дванайсет часа на ден, прибираше се и готвеше, чистеше, переше и повдигаше духа на другаря си.

Лусия търпя стоически няколко месеца, докато една вечер се върна пребита от умора в апартамента и го завари потънал в мрак, с мирис на застояло и на повръщано. Мъжът беше прекарал деня в леглото, пиейки джин, депресиран и напълно инертен, застинал на първата глава от мемоарите си. „Носиш ли нещо за ядене? Тук няма нищичко, а аз умирам от глад“, проплака кандидат-писателят, когато тя запали лампата. Тогава Лусия осъзна колко гротесково е това съжителство. Поръча пица по телефона и се захвана, както обикновено, да се бори с хаоса, в който линееше революционерът. Същата нощ, докато той спеше, упоен дълбоко от джина, тя опакова нещата си и мълком си тръгна. Имаше малко спестени пари и беше чула, че във Ванкувър набира сила колония от чилийски изгнаници. На другия ден взе влака, с който щеше да прекоси континента и да стигне до западния бряг.

Лена Марас посещаваше Лусия в Канада веднъж годишно за три-четири седмици, никога за повече, защото продължаваше да търси Енрике. С годините отчаяното й дирене се превърна в начин на живот, в поредица от рутинни действия, които изпълняваше с религиозно постоянство, и те изпълваха със смисъл съществуването й. Малко след военния преврат кардиналът откри служба, наречена Викарийство на солидарността в помощ на преследваните и техните семейства, където Лена ходеше всяка седмица, но винаги без успех. Там се запозна с други хора в нейното положение, сприятели се с църковните служители и с доброволците и се научи да се справя с бюрокрацията на болката. Поддържаше контакт с кардинала, доколкото беше възможно, защото прелатът беше най-заетият човек в страната. Правителството с неохота търпеше майките и след тях бабите, които дефилираха с портретите на синовете и внуците си, закачени за гърдите им, и мълчаливо се трупаха пред казармите и затворите с плакати, призоваващи към справедливост. Тези твърдоглави старици отказваха да разберат, че лицата, които търсеха, никога не бяха арестувани. Просто бяха отишли другаде или изобщо не бяха съществували.

Призори в един зимен вторник полицейски патрул пристигна в апартамента на Лена Марас да й съобщи, че синът й бе станал жертва на катастрофа с фатален край и тя можеше да прибере останките му на другия ден на адреса, който й посочиха, след като я предупредиха да се яви точно в седем сутринта с подходящ за транспортиране на ковчег превоз. В продължение на години бе чакала новини за Енрике и при факта, че го беше намерила, макар и мъртъв, дъхът в гърдите й секна.

Не се осмели да иде във Викарийството от страх каквато и да е намеса да не провали тази уникална възможност да си върне сине, но предположи, че Църквата или лично кардиналът бяха произвели това чудо. Отиде при сестра си, защото не й достигна смелост да тръгне сама, и облечени в траурни дрехи, двете се запътиха към дадения адрес. В квадратен двор, обграден със стени, по които се стичаше патината на влагата и времето, ги посрещнаха някакви мъже, които им посочиха сандък от борови дъски и ги инструктираха да го погребат преди шест вечерта. Беше запечатан. Уведомиха ги, че е абсолютно забранено да го отварят, връчиха им смъртен акт за пред гробищните власти и дадоха на Лена да подпише разписка, където се казваше, че процедурата е била изпълнена в съгласие със закона. Дадоха й копие от разписката и й помогнаха да натовари ковчега в камиона за провизии, който жените бяха взели под наем.

Лена не отиде направо на гробищата, както й бяха наредили, а в дома на сестра си, разположен на малък парцел в предградията на Сантяго. С помощта на шофьора на камиона смъкнаха ковчега, поставиха го върху масата в трапезарията и след като останаха сами, срязаха металната лента на печата. Не познаха тялото, не беше Енрике, въпреки че в акта фигурираше неговото име. Лена изпита смесица от ужас пред вида на младежа и облекчение, че не беше синът й. Можеше да продължава да се надява, че ще го намери жив. По настояване на сестра си реши да рискува и се обади на свой приятел във Викарийството, белгийски свещеник, който след един час пристигна с фотоапарат.

— Имате ли представа кое може да е това злочесто момче, Лена?

— Не е синът ми, това е всичко, което мога да ви кажа, отче.

— Ще сравним снимката му с нашите архиви, за да видим дали можем да го идентифицираме и да съобщим на семейството му — каза тогава свещеникът.

— Междувременно аз ще го погреба както се полага, защото така ми наредиха и не искам да дойдат да ми го вземат — реши Лена.

— Мога ли да ви помогна, Лена?

— Благодаря, но ще успея да се справя сама. За момента този младеж ще може да почива в ниша до съпруга ми в Католическите гробища. Когато откриете семейството му, ще могат да го преместят, където те искат.

Снимките, които направиха в онзи ден, не съответстваха на нито една от наличните в архивите на Викарийството. Обясниха на Лена, че младежът можеше дори да не е бил чилиец, а пришълец от друга държава, най-вероятно Аржентина или Уругвай. В рамките на Операция „Кондор“, която обединяваше разузнавателните и репресивни служби на диктатурите в Чили, Аржентина, Уругвай, Парагвай, Боливия и Бразилия, чиято равносметка възлизаше на седемдесет хиляди убити, понякога ставали обърквания в трафика на затворници, трупове и документи за самоличност. Снимката на непознатото момче бе поставена на стената в офиса, за да бъде евентуално разпознат от някого.

Щяха да минат седмици, докато на Лена й хрумна, че погребаният от нея младеж можеше да е братът на Енрике и Лусия, синът на баща им от другата му жена. Тази възможност се превърна в мъчение, което не й даваше мира. Тя се мобилизира да открие местонахождението на жената, която бе отблъснала преди години, дълбоко разкайваща се за това, че се бе отнесла зле към нея, защото нито тя, нито детето й имаха вина; и те като нея бяха жертва на същата измама. По силата на логиката на отчаянието у нея се загнезди убеждението, че някъде другаде друга майка отваряше запечатан ковчег, в който лежеше Енрике. Тя реши, че ако намереше майката на момчето, което бе погребала, в бъдеще някой щеше да потърси нея и да й предостави новини за нейния син. След като нейните усилия и тези на Викарийството не дадоха резултат, тя нае частен детектив, специализиран в търсенето на изчезнали лица, както сочеше визитката му, ала и той не успя да открие следи от жената, нито от нейния син. „Трябва да са заминали за чужбина, госпожо. Както виждате, в наши дни доста хора са обзети от желание да пътуват…“, каза детективът.

След тези преживявания Лена изведнъж остаря. Пенсионира се и напусна банката, където бе работила дълги години, затвори се у дома и излизаше само във връзка с упоритото си издирване. Понякога отиваше на гробищата, изправяше се пред нишата на непознатия младеж, разказваше му за мъките си и го молеше, ако синът й е край него, да му каже, че се нуждае от послание или знак, за да престане да го търси. С времето тя приобщи младежа към семейството си като някакъв ненатрапчив дух. С покоя си, със сенчестите си алеи и безучастни гълъби гробището й доставяше утеха и мир. Там почиваше мъжът й, но през всички тези години нито веднъж не го бе навестила. Сега, под предлог че се молеше за момчето, отправяше молитви и за него.

Лусия Марас прекара годините на изгнание във Ванкувър, гостоприемен град с по-приятен климат от Монреал. Там се бяха установили стотици изгнаници от южната част на Латинска Америка в толкова затворени общности, че някои живееха така, сякаш никога не бяха напускали родината си, и общуваха с канадците само когато наистина бе наложително. Това не важеше обаче за Лусия. С упорството, което бе наследила от майка си, тя научи английски — говореше го с чилийски акцент, — завърши журналистика и започна работа, изготвяйки разследващи репортажи за политически списания и телевизията. Нагоди се към страната, завърза приятелства, взе за отглеждане женско куче на име Оливия, с която живяха съвместно четиринайсет години, и купи малък апартамент, защото беше по-изгодно, отколкото да живее под наем. Когато се влюбваше — няколкократно, — мечтаеше да се омъжи и да пусне корени в Канада, но щом страстите поохладнееха, изведнъж я връхлиташе отново носталгията по Чили. Мястото й беше там, на юг от юга, в онази издължена и тясна страна, която я зовеше. Щеше да се завърне, сигурна беше. Имаше изгнаници, които се бяха върнали там и водеха лишено от сътресения съществуване, и никой не ги безпокоеше. Знаеше, че дори първата й любов, мелодраматичният боец с мазната коса, се бе завърнал в Чили без много шум и работеше в някаква застрахователна агенция, без някой да помни или да знае за миналото му. Но тя може би щеше да има по-малко късмет, защото бе участвала без отдих в международната кампания срещу военния режим. Бе се заклела пред майка си, че нямаше да прави дори опит да се върне, защото за Лена Марас възможността дъщеря й също да стане жертва на репресията беше непоносима.

Пътуванията на Лена до Канада започнаха да се разреждат, но кореспонденцията с дъщеря й зачести, започна да й пише всеки ден, а Лусия й отговаряше няколко пъти седмично. Писмата се разминаваха във въздуха като разговор между глухи, но нито една от двете не чакаше отговор, за да пише. Тази оживена кореспонденция представляваше дневник на два живота, запис на ежедневието. С времето писмата се превърнаха в жизнена необходимост за Лусия, това, което не написваше на майка си, сякаш не се беше случвало, беше забравен живот. В този нескончаем писмовен диалог — едната от Ванкувър, а другата от Сантяго — те изградиха толкова дълбоко приятелство, че когато Лусия се завърна в Чили, се познаваха по-добре, отколкото ако винаги бяха живели заедно.

В едно от пътуванията си Лена, разказвайки за момчето, което й бяха доставили вместо Енрике, реши да разкрие пред дъщеря си истината за нейния баща, скривана толкова години наред.

— Ако младежът, който ми връчиха в онзи ковчег, не е твоят полубрат, някъде по света живее мъж приблизително на твоята възраст, който носи твоето фамилно име и твоята кръв — й обясни.

— Как се казва? — попита Лусия толкова изненадана от новината, че баща й е имал две жени, че гласът с мъка излезе от гърлото й.

— Енрике Марас, като баща ти и брат ти. Мъчих се да го открия, Лусия, но той и майка му са се изпарили като дим. Трябва да разбера дали онова момче в гробищата е синът на баща ти от другата му жена.

— Няма значение, мамо. Вероятността да е брат ми, е нищожна, това се случва само в телевизионните сериали. Истината е, както са ти казали във Викарийството, че стават грешки със самоличността на жертвите. Не се нагърбвай с издирването на този млад мъж. От години те преследва мисълта за съдбата на Енрике; приеми истината, колкото и да е страшна, преди да си полудяла.

— Напълно с разума си съм, Лусия. Ще приема смъртта на брат ти, когато получа доказателство, никога преди това.

Лусия й призна, че в детството си нито тя, нито Енрике повярвали на версията за катастрофата с баща им, била обвеяна с толкова загадъчност, че звучала като измислица. Как да повярват, като никога не забелязали проява на траур, нито отишли на гроба. Нямали друг избор, освен да се примирят с някакво неправдоподобно обяснение и предпазливо мълчание. Те си измисляли алтернативни версии — че баща им бил другаде, че извършил престъпление и се укривал, или че бил заминал на лов за крокодили в Австралия. Всяко обяснение звучало по-правдоподобно от официалното, което гласяло: мъртъв е, не разпитвайте повече.

— Вие бяхте много малки, Лусия, не можехте да разберете същността на смъртта и мой дълг беше да ви предпазя от болката. Стори ми се най-безболезнено да забравите баща си. Действах с греховна надменност, знам. Поставих си за цел да го заместя, да бъда и баща, и майка за децата си.

— Направила си много добре, мамо, но се питам дали би постъпила по същия начин, ако той не беше многоженец.

— Със сигурност не, Лусия. В този случай вероятно бих го идеализирала. Тласкаше ме най-вече омразата, и срамът. Не исках да ви замърсявам с грозотата на случилото се. Затова и по-късно, когато вече бяхте способни да разберете, не ви говорех за него. Знам, че сте имали нужда от баща.

— По-малко, отколкото си представяш, мамо. Вярно е, че би било за предпочитане да имаме баща, но ти се справи доста добре с отглеждането и възпитанието ни.

— Липсата на баща оставя празнина в сърцето на една жена, Лусия. Всяко момиче има нужда да се чувства закриляно, потребна й е мъжка енергия, за да развие доверие в мъжете и по-късно да може да се отдаде на любовта. Коя е женската версия на Едиповия комплекс? Електра? Ти отрасна без баща. Нищо чудно, че си толкова независима и скачаш от една любов на друга, търсиш непрекъснато сигурността на бащата.

— Моля те, мамо! Това са измислици а ла Фройд. Не търся баща си в любовниците си. А и не скачам от легло на легло. Аз съм доказано моногамна и любовта ми трае дълго, освен ако въпросният тип е безнадежден смотаняк — каза Лусия и избухнаха в смях, мислейки за зарязания в Монреал революционер.