Отвъд зимата

Евелин

Зелен, искрящо зелен свят, в който свирят комари, звучи крясък на какаду и шепот на полюшвани от лекия бриз тръстики, лепкаво ухае на зрели плодове, на пушек от дърва и печено кафе, по кожата и в сънищата се разлива топла влага — така помнеше Евелин Ортега малкото си село Монха Бланка дел Вале. Пламъци от цветове по боядисаните стени, по тъкачните станове на хората, във флората и по птиците, цветове и пак цветове, цялата дъга и още багри извън нея. И навсякъде, по всяко време — нейната вездесъща баба, нейната маминка Консепсион Монтоя: най-порядъчната, най-работлива и праведна от жените, според отец Бенито, който знаеше всичко, защото беше йезуит и потомък на баски — за негова гордост, — както сам отбелязваше с онази дяволитост, която никой не беше способен да оцени по тези земи. Отец Бенито бе обиколил много свят и Гватемала от край до край и познаваше живота на селяните, защото се беше свързал дълбоко с тях. За нищо не би заменил този живот. Обичаше своята общност, своето голямо племе, както го наричаше. Гватемала беше най-красивата страна в света, твърдеше, райска градина, галена рожба на Господ, но малтретирана от хората, и добавяше, че любимото му село е Монха Бланка дел Вале, което носеше името на националното цвете, най-бялата и чиста орхидея. Свещеникът бе станал свидетел на избиването на местното население през осемдесетте години, на системните изтезания, на общите гробове и изпепелени селища, където дори домашните животни не оцеляваха; на войниците, които с почернени със сажди лица, за да не бъдат разпознати, задушаваха всеки опит за бунт и всяка искрица надежда за други същества, също толкова бедни, колкото и тях, за да си стоят нещата такива, каквито са били открай време. Всичко това не само че не го ожесточи, напротив, смекчи сърцето му. Върху безсърдечните картини от миналото той наслагваше фантастичния образ на страната, която обичаше, безкрайното разнообразие на цветя и птици, гледките на езера, гори и планини, безоблачните небеса. Хората го приемаха като свой, защото в действителност беше един от тях. Говореха, че бе жив благодарение на чудо, сътворено от Богородица на Успението, закрилницата на нацията — как иначе да си обяснят, че според слуховете укривал бунтовници, че го чуваха да говори от амвона за аграрната реформа, а за много по-малки от тези провинения на други хора биха отрязали езика и изболи очите. Недоверчивите, каквито никога не липсват, тайничко говореха, че Богородица нямала нищо общо, че свещеникът сигурно бил от ЦРУ, ползвал се от закрилата на наркобосовете или пък бил ухо на военните, ала не се осмеляваха да споменават за това там, където той можеше да ги чуе, защото този баск с тяло на факир беше способен да им размаже носа с един удар. Същевременно никой не се ползваше с по-голям морален авторитет от този свещеник с остър език. Щом той уважава Консепсион Монтоя като светица, сигурно има защо, си казваше Евелин, при все че в резултат на дългото съжителство, труд и сън с баба си, тя виждаше в нея повече човешки, отколкото божествени черти.

Когато Мириам, майката на Евелин замина на север, несъкрушимата й баба пое грижите за нея и за двете й по-големи братчета. Евелин едва се беше родила, когато баща й емигрира да търси работа. В продължение на години не чуха нищо за него, докато до тях не достигнаха слухове, че се установил в Калифорния, където имал друго семейство, но никой не можа да ги потвърди. Евелин беше на шест години, когато майка й на свой ред изчезна, без да се сбогува. Мириам избягала в една ранна утрин, защото не й достигнала решителност да прегърне децата си за последен път. Страхувала се, че силите й няма да стигнат. Това обясняваше бабата на децата, когато я разпитваха, и добавяше, че благодарение на саможертвата на майка им можеха да се хранят всеки ден, да посещават училище и да получават колети с подаръци, маратонки „Найки“ и лакомства от Чикаго.

Денят, в който Мириам си тръгна, стоеше отбелязан в календара на „Кока-Кола“ от 1998 година, избелял с времето и все още забоден на стената в къщурката на Консепсион. По-големите деца, Грегорио, на десет години, и Андрес — на осем, се измориха да чакат Мириам да се върне и се примириха с пощенските картички и с гласа й, достигащ на пресекулки до тях по телефона в пощенската станция за Коледа и за рождените им дни, когато тя отново се извиняваше, че за пореден път няма да изпълни обещанието си да дойде да ги види. Евелин продължи неизменно да вярва, че един ден майка й ще се върне с пари и ще построи прилична къща за баба й. И трите деца идеализираха майка си, но най-много Евелин, която не си спомняше добре външността, нито гласа й, но си ги представяше. Мириам им изпращаше снимки, ала с годините много се промени — напълня, взе да боядисва в косата си жълти кичури, обръсна веждите си и вместо тях рисуваше други по средата на челото си, които й придаваха вечно изненадан или изплашен вид.

Децата от семейство Ортега не бяха единствените без майка и баща; две трети от другарчетата им в училище бяха в същото положение. Преди само мъжете емигрираха, за да търсят работа, но през последните години жените също започнаха да заминават. Според отец Бенито емигрантите изпращаха няколко милиарда долара годишно за издържане на семействата си, като по този начин допринасяха за стабилността на правителството и за безразличието на богатите. Малцина завършваха училище; момчетата тръгваха да търсят работа или попадаха въвлечени в света на дрогата и бандите, а момичетата забременяваха, напускаха училище, за да работят, а някои биваха наети да проституират. Училището разполагаше с много малко ресурси и ако не бяха мисионерите евангелисти, които нелоялно се конкурираха с отец Бенито, защото получаваха пари отвън, нямаше да има дори тетрадки и моливи.

Отец Бенито имаше навик да сяда в единствената кръчма в селото на една бира за цялата вечер и да разговаря с енориашите си за безмилостните репресии срещу местното население, продължаващи вече трийсет години и подготвили почвата за катастрофата. „Навсякъде подкупи, като се започне от най-висшите политици и се стигне до последния полицай, как няма да има такава престъпност“, оплакваше се той, склонен да преувеличава. Всеки път се намираше някой, който му подмяташе да се върне в своята страна, след като не му харесва Гватемала. „Ама какви ги приказваш, нещастнико, не съм ли казвал хиляди пъти, че тук е моята страна.“

На четиринайсетгодишна възраст Грегорио Ортега, най-големият брат на Евелин, окончателно напусна училище. Свободен от работа и задължения, той се скиташе с други момчета по улиците със стъклени очи и мозък, обвит в мъгла от вдишване на лепило, бензин, разредители за боя и всичко друго, до което успяваше да се докопа, крадейки, биейки се и задиряйки момичетата. Когато се отегчеше, заставаше на шосето и спираше някой камион да го вземе на стоп, така ходеше в други села, където никой не го познаваше, а когато се връщаше, носеше нечестно придобити пари. Ако успееше да го спипа, Консепсион Монтоя го гощаваше с голям пердах, който внукът изтърпяваше, защото все още зависеше от нея за изхранването си. Понякога полицаите го хващаха в хайки срещу дрогирани хлапетии, хвърляха му паметен бой и го затваряха в килия на хляб и вода, докато в някое от посещенията си там отец Бенито не го избавяше. Свещеникът беше непоправим оптимист и въпреки множеството доказателства за противното, поддържаше вярата си в човешката способност да се регенерира. Полицаите му предаваха с един последен ритник в задника изплашеното и покрито със синини и въшки момче. Баскът го качваше в камионетката си с ругатни и го завеждаше да си утоли глада в единственото заведение за такос[2] в селото, като му предричаше с присъщата си йезуитска безпощадност ужасяващ живот и ранна смърт, ако продължаваше да се държи като кучи син.

Пердахът на бабата, затворът и поученията на свещеника не послужиха за поука на Грегорио. Той продължи по същия път. Съседите, които го познаваха от дете, започнаха да го избягват. Когато останеше без пари, той отиваше с наведена глава при баба си, преструвайки се на смирен, и се наяждаше у дома с вечния фасул, люти чушки и царевица. Консепсион притежаваше повече здрав разум от отец Бенито и бързо изостави опитите да проповядва недостижими добродетели пред внука си; младежът нямаше ум за учене, нито желание да усвои занаят; за тези като него не се намираше никъде почтена работа. Видя се принудена да каже на Мириам, че синът й бе напуснал училище, но не й даде сърце да я натъжи с пълната истина, защото отдалеч майката не можеше да направи кой знае какво. Молеше се на колене вечер заедно с другите си двама внуци Грегорио да доживее, докато навърши осемнайсет години, когато щяха да го вземат за задължителната военна служба. Бабата с цялото си сърце презираше армията, но може би казармата щеше да успее да поправи това отклонило се от правия път внуче.

Грегорио Ортега не успя да усети благодатните ползи от молитвите на баба си, нито от свещите, запалени за негово благо в църквата. Броени месеци преди да получи повиквателно за казармата, успя да бъде приет в МС-13, позната повече като „Мара Салватруча“, най-кръвожадната от всички банди. Положи кървава клетва за вярност към другарите си преди всичко останало, преди семейство, жени, дрога и пари. Премина през суровото изпитание за кандидатите — монументален побой, нанесен от няколко членове на организацията с цел да бъде изпробвана тяхната закалка. От ритуала на посвещението излезе полумъртъв, с няколко счупени зъба и уринира кръв в продължение на две седмици. Но след като се възстанови, получи правото да си направи първата татуировка на МС-13. С времето, с натрупването на престъпления и спечелването на уважение, той се надяваше подобно на най-самоотвержените бойци цялото му тяло и лице да се покрият с татуировки. Беше чул, че в затвора в Пеликан Бей в Калифорния имало някакъв сляп салвадорец, който пожелал да му татуират дори бялото на очите.

За своето трийсет и три годишно съществуване организацията, възникнала в Лос Анджелис, бе разпростряла пипалата си и до други краища на Съединените щати, Мексико и Централна Америка с над седемдесет хиляди членове, отдадени на убийства, тормоз, отвличания, на трафик на оръжие, наркотици и хора, до такава степен прочула се със своята жестокост, че други банди възлагаха на нея най-мръсните си поръчки. В Централна Америка, където се ползваха с по-голяма безнаказаност, отколкото в Съединените щати или Мексико, гангстерите очертаваха територията си, оставяйки по своя път неразпознаваеми тела. Никой не се осмеляваше да се изпречи насреща им — нито полицията, нито войската. Съседите в квартала знаеха, че най-големият внук на Консепсион Монтоя се е присъединил към МС-13, но говореха за това шепнешком и при затворени врати, за да не си навлекат отмъщение. Отначало изолираха злощастната баба и другите й две внучета, никой не искаше да си докара беля до главата. Откакто живееха във време на репресии, бяха свикнали със страха и им беше трудно да си представят друг живот; МС-13 беше поредното бедствие, поредното наказание, че си жив, поредното основание да си предпазлив. Консепсион посрещна неприязънта с вдигната глава, без да дава вид, че забелязва мълчанието около себе си на улицата или на пазара, където ходеше всяка събота да продава тамалес[3] и дрехи втора ръка, изпращани от Мириам от Чикаго. Скоро Грегорио напусна района, престанаха да го виждат известно време и страхът, който предизвикваше в селото, понамаля. Имаше други, по-нeотложни проблеми. Консепсион забрани на децата да споменават по-големия си брат: „Няма защо да викаме нещастието“, ги предупреди.

Две години по-късно, когато Грегорио за пръв път се върна, имаше два златни зъба, обръсната глава и татуировки с формата на бодлива тел по шията, както и числа, букви и черепи по кокалчетата на пръстите. Изглеждаше пораснал с няколко сантиметра и там, където преди имаше кожа и кокали на хлапак, сега се виждаха мускули и белези на бандит. Беше намерил семейство и самоличност в редиците на „Салватруча“, не се налагаше да проси, можеше да си достави каквото пожелае: пари, дрога, алкохол, оръжие, жени, всичко му беше под ръка. Почти не си спомняше времената на унижение. Влезе в дома на баба си с тежки стъпки и оповести пристигането си с крясъци. Завари я да рони царевица с Евелин, докато Андрес, който почти не беше пораснал и изглеждаше по-малък за годините си, си пишеше домашните в другия край на единствената маса в къщурката.

Андрес мигом скочи със зяпнала уста от страх и възхищение пред по-големия си брат. За поздрав Грегорио го бутна ласкаво и го заклещи в ъгъла с няколко боксьорски хватки, излагайки на показ татуировките по свитите си в юмрук ръце. Сетне пристъпи към Евелин с намерението да я прегърне, но спря, преди да я е докоснал. В бандата беше усвоил недоверие и презрение към жените изобщо, ала сестра му правеше изключение. За разлика от другите жени, тя беше добра и чиста, още неразвило се момиченце. Замисли се за опасностите, които я дебнеха просто защото се беше родила жена, и се поздрави за закрилата, която беше способен да й даде. Никой нямаше да посмее да й навреди, защото щеше да му се наложи да се разправя с него и с бандата му.

Бабата успя да проговори и да го попита защо бе дошъл. Грегорио я изгледа с пренебрежение и след доста дълго мълчание отвърна, че е дошъл за нейната благословия. „Дано Господ ми го благослови — изломоти старицата така, както пожелаваше всяка вечер за внуците си, преди да си легнат, и добави шепнешком: — И дано Господ му прости.“

Младежът извади пачка кетцали[4] от джоба на широките си джинси, символично прихванати на височината на пубиса и ги подаде с гордост на баба си — първи принос към семейния бюджет, ала Консепсион Монтоя отказа да вземе парите и го помоли да не идва повече, защото давал лош пример на брат си и на сестра си. „Дърта скапана неблагодарница!“, изкрещя Грегорио и хвърли парите на пода. Тръгна си, като сипеше закани, и щяха да минат няколко месеца, преди отново да се отбие да види семейството си. В редките случаи, когато се появяваше в селото, причакваше братчето и сестричката си скрит на някой ъгъл, за да не бъде разпознат, в плен на онази несигурност, която носеше като кръст от детството си. Беше се научил да крие неувереността, в бандата се допускаше само демонстриране на самочувствие и мачизъм. Пресрещаше Андрес и Евелин в суматохата на излизащите от училище деца, подхващаше ги и ги повличаше към някоя тъмна уличка, където им даваше пари и ги разпитваше дали имаха вести от майка им. Девизът в бандата беше да се отърсят от всякаква привързаност, да отсекат с брадва всяка сантименталност; семейството беше обвързване, товар, никакви спомени, нито носталгия, да си мъж, а мъжете не плачат, мъжете не се оплакват, мъжете не обичат, мъжете се справят сами. Нужна е единствено храброст; честта се брани с кръв, уважението също се печели с кръв. Но противно на волята си Грегорио продължаваше да е свързан с брат си и сестра си заради спомена от споделените години. Обеща на Евелин празненство по случай петнайсетгодишния й рожден ден с разточителни разходи и подари велосипед на Андрес. Момчето няколко седмици го кри от баба си, но до нея достигнаха приказките на хората и тя го принуди да каже истината. Бабата го напердаши хубавичко за това, че бе приел подарък от бандит, нищо че му беше брат, и на другия ден продаде колелото на пазара.

Смесицата от страх и обожание, които Андрес и Евелин питаеха към Грегорио, се превръщаха в парализираща стеснителност в негово присъствие. Веригите с кръст на врата му, зелените авиаторски очила, американските ботуши, татуировките, плъзнали като зловредни насекоми по тялото му, славата му на убиец, безумният му живот, безразличието му към болката и смъртта, неговите тайни и престъпления, всичко ги очароваше. Разговаряха за страховития брат в забранен шепот, далеч от ушите на бабата.

Консепсион се страхуваше Андрес да не последва примера на брат си, но момчето не притежаваше характера на гангстер, беше прекалено умен, предпазлив и не обичаше неподредеността. Мечтаеше да се изнесе на север и да живее в благоденствие. Планът му беше да спечели пари в Съединените щати и да води живот на просяк, спестявайки, за да отведе Евелин и баба си. Да им осигури добър живот там. Щяха да отпътуват с почтен водач, който щеше да им осигури паспорти със съответните визи и сертификати за ваксинации срещу хепатит и тиф, каквито гринговците искаха понякога. Щяха да живеят заедно с майка си в циментова къща с вода и електричество. Но най-първо трябваше да емигрират. Да пътуват през Мексико пеш или на покрива на товарни влакове — това бе огнено кръщение, в което трябваше да се изправят срещу въоръжени с мачете нападатели и срещу полицаи с кучета. Който паднеше от влака, губеше краката или живота си, а който успееше да прекоси границата, рискуваше да умре от жажда в пустинята на Щатите или прострелян от фермерите, които излизаха на лов за емигранти като за диви зайци. Това разказваха младежите, които бяха предприели пътуването и се връщаха депортирани с „автобуса на сълзите“, изгладнели до смърт, дрипави и изтощени, но не и сломени. Съвземаха се за няколко дни и отново потегляха. Андрес познаваше един, който бе опитвал осем пъти и се готвеше за деветия, но на него самия му липсваше подобна смелост. Предпочиташе да чака, защото майка му му беше обещала да му намери водач веднага след като завършеше училище, още преди да го вземат войник.

На бабата й беше омръзнало да слуша за плана на Андрес, но Евелин изпитваше удоволствие да чуе и най-дребните подробности, въпреки че не й се живееше на друго място. Познаваше само селото си и дома на баба си. Споменът за майка й продължаваше да е жив, ала вече не очакваше със същото нетърпение картичките, нито редките телефонни обаждания. Нямаше време да мечтае. Ставаше в зори, за да помага на баба си, и отиваше до кладенеца за вода, пръскаше утъпкания пръстен под, за да не се вдига прах, пълнеше печката с дърва, претопляше черния фасул, когато беше останал от предния ден, правеше царевични питки, пържеше мекици с банани, които растяха в двора, прецеждаше сладко кафе за баба си и Андрес. Трябваше да се нахранят също кокошките и да се простре накиснатото от предната вечер пране. Андрес не участваше в тези дейности, това бяха женски работи; той отиваше на училище преди сестра си, за да порита топка с другите момчета.

Евелин се разбираше с баба си без думи, в танц от повтарящи се жестове и методични домакински задачи. В петък и двете започваха работа в три сутринта, приготвяха плънката за тамалес, а в събота увиваха сместа в бананови листа, варяха ги и ги отнасяха за продан на пазара. Като всеки търговец, бил той съвсем дребен, бабата плащаше такса за покровителство на бандитите и престъпниците, които оперираха безнаказано в района, а понякога също и на полицаите. Сумата беше минимална, съответстваща на мизерните й доходи, но й я вземаха със заплахи, а ако не платеше, изхвърляха стоката в канавката и й удряха по няколко шамара. Като приспаднеше продуктите и таксата, й оставаше толкова малка печалба, че едва й стигаше да нахрани внучетата. Без пратките на Мириам щяха да тънат в нищета. В неделя и по празник, ако имаха късмет отец Бенито да е там, бабата и внучката ходеха да метат църквата и да подреждат цветята за службата. Богомолките от селото подаряваха сладки на Евелин. „Брей, к’ва убавица е наш’та Евелин. Крий я, доня Консепсион, да не я похаби някой мъж без сърце“, говореха.

Втория петък от февруари тялото на Грегорио Ортега осъмна заковано на моста над реката, покрито със засъхнала кръв и изпражнения и с картон със страшните и известни на всички инициали МС на врата. Сините мухи бяха започнали своето гнусно угощение много преди да пристигнат първите любопитни и трима униформени от Националната гражданска полиция. В последвалите часове тялото започна да вони и около пладне хората взеха да се разотиват, прогонени от жегата, мириса на разлагаща се плът и страха. Край моста останаха само полицаи в очакване на заповеди, един отегчен фотограф, изпратен от друго село, за да отрази „кървавото деяние“, както го нарече, при все че то не представляваше никаква новост, и Консепсион Монтоя с внуците си Андрес и Евелин — и тримата мълчаливи и неподвижни.

— Отведете пиленцата си, бабо, тази гледка не е за тях — й нареди онзи, дето беше начело на полицаите.

Ала Консепсион седеше закована като старо дърво в земята. И преди беше виждала подобни жестокости, бяха изгорили жив баща й и двама нейни братя през войната, мислеше, че повече никое издевателство не бе в състояние да я изненада, но когато някаква съседка дотича да й каже какво е видяла на моста, супникът се изплъзна от ръцете й, разпилявайки по земята брашнената смес за тамалес. От доста време очакваше най-големият й внук да се озове в затвора или да свърши дните си в някое сбиване, но никога не си бе представяла такъв край.

— Хайде, старо, махай се оттук, преди да съм се ядосал — повтори началникът на полицаите и я побутна.

Най-сетне Андрес и Евелин се окопитиха от вцепенението, хванаха баба си от двете страни, отлепиха краката й от земята и я повлякоха с препъвания. Консепсион внезапно бе остаряла, влачеше крака превита като старица. Вървеше, загледана в земята, главата й се люшкаше насам-натам, а тя повтаряше: „Дано Господ ми го благослови и му прости“.

На отец Бенито се падна тъжната задача да се обади на майката на Грегорио, да й съобщи за нещастието, сполетяло сина й, и да се помъчи да я успокои по телефона. Мириам хлипаше, без да може да осъзнае случилото се. Следвайки строгите указания на Консепсион, отецът не й разказа подробности, каза й само, че става дума за злополука, свързана с организираната престъпност както толкова други произволни убийства, извършвани всеки ден. Грегорио беше поредната жертва на вилнеещото насилие. Безсмислено бе да идва за погребението, й каза, защото нямаше да успее да пристигне навреме, но трябваха пари за ковчега, за гробно място и други разходи; той се ангажираше да погребе по християнски сина й и да отслужи молитви за спасението на душата му. Не обясни също така на Мириам, че тялото се намираше в хранилище на шейсет километра разстояние и щяха да го дадат на семейството едва след полицейския доклад, който можеше да отнеме месеци, освен ако не се платеше нещо под масата, за да забравят всички за аутопсията. Част от парите щяха да послужат за тази цел. Изпълнението на въпросната неблагодарна формалност също се падаше на него.

На обратната страна на окачения на шията на Грегорио картон с инициалите на „Мара Салватруча“ имаше надпис, че така умират предателите и техните семейства. Никой не узна в какво се състоеше предателството на Грегорио Ортега. Смъртта му беше предупреждение към членовете на бандата, в случай че някой се разколебаеше в своята лоялност и същевременно подигравка с Националната гражданска полиция и с хвалбите й, че контролирала престъпността, както и заплаха към населението. Отец Бенито узна за надписа на картона от един от полицаите и счете за свой дълг да уведоми Консепсион Монтоя за опасността, на която бе изложено семейството. „И какво предлагате да направим, отче?“, му отвърна жената. Реши, че Андрес ще трябва да придружава Евелин на отиване и връщане от училище и вместо да хващат прекия път през зеленината на банановите насаждения, вече ще вървят по шосето, въпреки че така пътят им се удължаваше с двайсет минути. Но не се наложи Андрес да изпълнява този план, тъй като сестра му отказа да ходи повече на училище.

Още тогава стана ясно, че гледката на брат й на моста е смутила ума и речта на Евелин. Същата година момичето щеше да навърши петнайсет години, вече се забелязваха наченки на женски форми по тялото й и тя започваше да преодолява своята срамежливост. Преди убийството на Грегорио проявяваше смелост да взема участие в клас, знаеше модерните песни и заедно с другите девойчета на площада хвърляше погледи към момчетата с престорено безразличие. Ала след описания зловещ петък загуби апетит и способността си гладко да ниже сричките една след друга; заекваше толкова много, че дори на баба й не достигаше обич да се мъчи да я разбира.