Отвъд зимата

Евелин

Дните се нижеха безкрайни за Евелин Ортега в досадната скука и задушаваща жега в лагера при Нуево Ларедо, ала щом захладнееше вечер, мястото се превръщаше в гнездо на нелегални дейности и пороци. Кабрера беше предупредил Евелин и останалите си пътници да не се събират с никого и да внимават да не показват пари, ала това се оказа невъзможно. Бяха заобиколени от емигранти като тях, но много по-нуждаещи се. Някои от месеци преживяваха в мъки, бяха правили няколко неуспешни опита да прекосят реката, или бяха арестувани от другата стана на границата и депортирани в Мексико, защото изпращането им до родните им страни щеше да струва по-скъпо. Повечето не можеха да платят на койотите. Най-тъжна гледка представляваха децата, които пътуваха сами, и дори и най-стиснатият човек не можеше да не им помогне. Групата на Евелин си подели провизиите и чистата питейна вода с едни дечица братче и сестриче, които вървяха винаги хванати за ръка — момчето на осем, а момиченцето на шест годинки. Преди една година бяха избягали от дома на някакви леля и чичо, които ги малтретирали в Салвадор, бяха се скитали в Гватемала, прехранвайки се с милостиня, и вече месеци бродеха от единия до другия край на Мексико, присъединявайки се към разни емигранти, които временно поемаха грижата за тях. Тръгнали бяха да търсят майка си в Съединените щати, ала не знаеха в кой град.

Нощем пътниците на Кабрера спяха на смени, за да не им смъкнат дрехите от гърба. На втория ден се изляха поройни дъждове, картоните се намокриха и те се озоваха без покрив, както останалата част от туй клето пътуващо население. Така настъпи съботната нощ и лагерът като че ли се събуди от летаргията, сякаш всички бяха очаквали безлунното небе. Докато неколцина емигранти се готвеха да щурмуват реката, бандитите и общинските полицаи пристъпиха към действие.

Ала Кабрера вече бе договорил преминаване за групата си както с бандите, така и с униформените. На другата вечер, когато облаци покриха небето и дори звездите не блещукаха, се появи познатият на Кабрера — нисък, хърбав мъж с жълтеникава кожа и с блуждаещ като на закоравял наркоман поглед, — който се представи като Експерта. Кабрера ги увери, че въпреки съмнителния му вид, нямало по-опитен от него; на сушата бил безпомощен, ала във вода можело да му се гласува пълно доверие, познавал теченията и въртопите както никой друг. Когато бил трезвен, прекарвал времето си в изучаване на движението на патрулите и на мощните прожектори нощем; знаел как да подбере момента за хвърляне във водата, как да прекосят между светлинните лъчове и как да стигнат до точното място в треволяците, без да ги видят. Заплащало му се в долари и на човек — неизбежен разход за койота, защото без неговата експертиза и смелост много трудно можел да отведе пътниците си на американска земя. „Знаете ли да плувате?“, попита ги Експерта. Нито един не му отговори утвърдително. Каза им, че не бива да носят нищо със себе си, само документ за самоличност и пари, ако са им останали някакви. Накара ги да си свалят дрехите и маратонките и да ги сложат в черни найлонови пликове, а после ги завърза за гума от камион, която щеше да им служи за сал. Показа им как да се държат с една ръка и да плуват с другата, без да ритат с крака, за да не вдигат шум. „Който се пусне, край с него“, им каза.

Берто се сбогува с групата с прегръдки и последни напътствия. Двама от пътниците му по гащета първи влязоха в реката, хванаха се за гумата и отплуваха под водачеството на Експерта. Изгубиха се от поглед в тъмните води. След петнайсет минути мъжът се завърна, влачейки гумата по брега. Беше оставил двамата на малко островче насред реката да чакат останалата група скрити между тръстиките. Берто Кабрера за последен път прегърна Евелин нажален, защото се съмняваше, че тази клетница ще оцелее в препятствията, срещу които я изправяше съдбата.

— Теб не те виждам да изминеш сто трийсет и пет километра в пустинята, малката. Слушай моя аркадаш, той знае какво да прави с теб.

Реката се оказа по-опасна, отколкото изглеждаше от брега, но никой не се поколеба, защото разполагаха с броени секунди, за да избегнат светлинния лъч. Евелин влезе в бурната вода по бикини и сутиен с двама другари от двете страни, готови да й помогнат при необходимост. Страхуваше се да не се удави, ала още повече се боеше да не разкрият всички по нейна вина. Едва се сдържа да не извика от страх, когато се потопи в студената вода и видя, че дъното беше меко и я докосваха клони, боклуци и може би водни змии. Повърхността на мократа гума беше хлъзгава, здравата й ръка с мъка успяваше да я обгърне, а другата беше притисната към гърдите й. След няколко секунди вече не достигаше с крак дъното и течението я залюля. Потъваше и отново се издигаше на повърхността, отчаяно мъчейки се да не се пусне. Един от мъжете успя да я подхване през кръста, преди течението да я повлече. Каза й да се държи с двете ръце, но Евелин изпитваше непоносима болка в разместеното рамо, което не бе имало време да оздравее, и нито ръката, нито китката й помагаха. Другарите й я вдигнаха и я поставиха да легне по корем върху гумата, тя затвори очи и се остави на течението и на съдбата си.

Плаването продължи много кратко, едва няколко минути, и те се озоваха на островчето, където се присъединиха към останалите двама пътници. Сгушени в растителността върху песъчливата почва, те наблюдаваха неподвижно американския бряг, толкова близък, че можеха да чуят разговора на една патрулна двойка, която седеше на пост до кола, снабдена с мощен прожектор, насочен точно към мястото, където се криеха те. Измина повече от час, но Експерта изобщо не прояви нетърпение; всъщност имаше вид на заспал, докато те трепереха от студ, зъбите им тракаха и усещаха съвсем осезателно насекомите и влечугите, които се разхождаха по телата им. Около полунощ Експерта се отърси от съня, сякаш стреснат от вътрешен будилник, и точно в този момент прожекторът на колата угасна и те я чуха да се отдалечава.

— Имаме по-малко от пет минути, докато дойде смяната. В тази част бързеите не са много, ще плуваме всички заедно и ще си помагаме с крака, но на другия бряг не трябва да вдигате никакъв шум — им нареди.

Отново влязоха в реката, вкопчени в гумата, която под тежестта на шестима души потъна до нивото на водата, и я насочиха по права линия. След малко усетиха дъното и като се залавяха за тръстиките, се покатериха по блатистия склон на другия бряг, помагайки с общи усилия на Евелин. Бяха пристигнали в Съединените щати.

Няколко мига по-късно чуха мотора на друга кола, но вече бяха защитени от растителността и извън обсега на инспектиращите светлини. Експерта ги поведе навътре в сушата. Пристъпваха опипом в индианска нишка и хванати за ръце, за да не се изгубят в тъмнината, си запроправяха път между тръстиката. Стигнаха до малка полянка, където водачът запали фенер, насочен към земята, даде им найлоновите пликове и им направи знак с жестове да се облекат. Свали мократа си тениска и с нея отново завърза пред гърдите ръката на Евелин, която беше изгубила превръзката в реката. В този момент тя осъзна, че го няма найлоновия плик с документите, които й бе дал отец Бенито. Взе да го търси по земята на слабата светлина на фенера с надеждата, че е паднал там, но като не го намери, разтревожено разбра, че го е отнесло течението, когато другарят й я бе спасил, хващайки я през кръста. При тази маневра се бе откъснала препаската с плика. Беше загубила и благословената от Папата щампа на Богородица, но все още носеше на врата си амулета на богинята ягуар, която трябваше да я закриля от злини.

Привършваха с обличането, когато от нищото изникна като призрак в нощта аркадангът на Кабрера — мексиканец, живял толкова много години в Съединените щати, че говореше развалено испански. Подаде им термоси с топло кафе, примесено с алкохол, което те изпиха мълчаливо и с благодарност, а в това време Експерта тихо си тръгна, без да се сбогува.

Шепнешком аркадашът нареди на мъжете да го следват в редица, а на Евелин да върви сама в противоположната посока. Момичето понечи да протестира, но не успя да произнесе никакъв звук, онемяла и ужасена от факта, че е стигнала дотук, но е била измамена.

— Берто ми каза, че майка ти е тук. Предай се на първия постови или патрул, който ти се изпречи на пътя. Няма да те депортират, защото си малолетна — й каза мъжът, убеден, че никой не би дал на това момиче повече от дванайсет години. Евелин не му повярва, но другарите й бяха чували, че законът в Съединените щати действително е такъв. Прегърнаха я набързо и последваха мъжа, потъвайки мигновено в мрака.

След като си възвърна способността да реагира, Евелин клекна разтреперана в храсталаците. Опита се да се помоли шепнешком, ала нито една от многобройните молитви на баба й не й дойде наум. Така изминаха час, два, може би три, загуби представа за времето и способност да се движи, тялото й се вцепени и усещаше тъпа болка в рамото. В един момент почувства продължително и гневно пърхане на криле над главата си и отгатна, че бяха прилепи, които летяха, търсейки храна, също както в Гватемала. Сгуши се още повече в треволяците ужасена, защото всеки знае, че те смучат човешка кръв. За да не мисли за вампири, змии и скорпиони, тя се съсредоточи да съчини план как да се измъкне от това място. Със сигурност щяха да дойдат още групи мигранти и тя можеше да тръгне с тях, трябваше само да чака будна. Призова майката ягуар и майката на Исус, както й беше казала Фелиситас, ала нито една от двете не й се притече на помощ; тези божествени майки губеха силата си в Съединените щати. Беше напълно изоставена.

Оставаха няколко часа до разсъмване, но те се влачеха цяла вечност. Постепенно очите й свикнаха с безлунната нощ, която отначало й се струваше непрогледна, и тя успя да различи вида растителност наоколо — високи и сухи пасища. Нощта беше дълго мъчение за Евелин, най-сетне просветля зората, която дойде изведнъж. През всички тези часове не бе усетила никого наблизо — нито мигранти, нито постови. Щом започна да се развиделява, тя се престраши да хвърли поглед наоколо. Беше скована, с усилие се изправи на крака и направи няколко крачки, изпитваше глад и силна жажда, но ръката вече не я болеше. Разбра, че денят ще бъде топъл от парата, издигаща се от земята като булчински воал. Нощта беше тиха, спокойствието се нарушаваше само от предупрежденията по високоговорителите в далечината, но на разсъмване земята се събуди с бръмчене на насекоми, пукане на съчки под лапите на гризачи, стон на тръстики под лекия бриз и шетане на врабци във въздуха. На места видя цветни петна по храстите — червеношийка, жълто белогушо коприварче, зелена синьоглава сойка — безцветни птички в сравнение с онези в нейното село. Беше отраснала сред птича шарения, пъстри пера на седемстотин птичи вида — рай за орнитолозите според отец Бенито. Заслуша се в строгите предупреждения на испански по високоговорителите и безуспешно се опита да пресметне разстоянието до граничните постове, контролните кули и пътя, ако имаше такъв. Нямаше ни най-малка представа къде се намира. Връхлетяха я като вълна историите, които се предаваха от уста на уста между емигрантите за опасностите на север, за безмилостната пустиня, за фермерите, които стреляли безогледно по всеки, който стъпел в тяхната собственост, търсейки вода, за въоръжените като за бой граничари, за кръвожадните кучета, тренирани да надушват миризмата на страха, за затворите, където човек можел да гние с години, без никой да разбере за това. Ако тези затвори бяха като в Гватемала, тя предпочиташе да умре, преди да се е озовала в някоя килия.

Денят са влачеше час подир час, минута след минута, отчайващо бавно. Слънцето се измести на хоризонта, подпалвайки земята със сухата жега на пламнала жарава, съвсем различна от горещината, която Евелин познаваше. Жаждата й беше толкова силна, че престана да усеща глада. Поради липса на дървета, под които да се подслони на сянка, тя изрови земята с пръчка сред някакви храсталаци, за да пропъди смоковете и змиите, и там се сви колкото можа, като преди това заби пръчката в пръстта, за да може отместващата се сянка да й показва времето, както бе виждала да прави баба й. През равни интервали чуваше минаването на коли и ниско прелитащи хеликоптери, но като разбра, че всеки път се движат по един и същи маршрут, престана да им обръща внимание. Беше объркана, чувстваше главата си размекната, като пълна с памук, мислите й се блъскаха. По пръчката позна, че е станало пладне, и тогава я връхлетяха първите халюцинации, формите и цветовете на аяуаска[16], броненосци, мишки, малки ягуарчета без майка си, черното куче на Андрес, мъртво от четири години, което й се яви в отлично здраве. От време на време се унасяше в сън, смазана от палещата жега, замаяна от умора и жажда.

Бавно, безкрайно пестеливо започна да напредва следобедът, но жегата си оставаше същата. Черна, дълга и дебела усойница пролази по крака й като ужасяваща милувка. Вкаменено, момичето замръзна, без да диша, усещайки тежестта на влечугото, докосването на сатенената му кожа, извиването на всеки мускул в това подобно на маркуч тяло, което се плъзгаше, без да бърза. Не приличаше на нито една от змиите в нейното село. Когато влечугото си тръгна, Евелин скочи на крака и дълбоко пое въздух, замаяна от ужасния шок, с готово да изхвръкне от гърдите й сърце. Нужни й бяха часове, за да дойде на себе си и да се успокои; нямаше сили да прекара цял ден изправена и втренчена в земята. Устните й бяха напукани, кървяха, езикът й се бе подул като мекотело в пресъхналата й уста, кожата й гореше в треска.

Най-сетне се свечери и започна да захладява. Евелин беше изцедена, не я интересуваха повече змии, прилепи, граничари с пушки, нито кошмари, населени с чудовища, чувстваше само необходимост спешно да пие вода и да си почине. Свита на кравай на земята, тя се предаде на нещастието и на самотата с желание бързо да умре, да издъхне в съня си и повече да не се събужда.

Момичето не издъхна през тази втора нощ на американска територия, както се беше надявало. Събуди се на разсъмване в същото положение, в което беше заспала, без никакъв спомен от случилото се, след като беше напуснала лагера в Нуево Ларедо. Беше дехидратирана и след няколко безуспешни опита успя да протегне крака, да се изправи, да намести ръката си в превръзката и да запристъпва като старица. Болеше я всяка жила в тялото, но най-много я измъчваше жаждата. Най-напред трябваше да намери вода. Неспособна беше да фокусира поглед, нито да мисли, ала беше живяла винаги сред природата и опитът й подсказа, че наблизо има вода — заобиколена беше от тръстики и храсти, а знаеше, че те виреят на влага. Подтиквана от жаждата и тревогата, тръгна напосоки, подпирайки се на същата пръчка, която й беше послужила да определя времето.

Успя, криволичейки, да се придвижи на около петдесет метра напред, когато шумът от мотор съвсем близо я накара да спре. Инстинктивно залегна по очи на земята и се сниши максимално във високата трева. Моторът мина съвсем близо и тя успя да чуе гласа на някакъв мъж, който говореше на английски, и друг, глух глас като по радиовръзка или телефон, който му отговаряше. Остана да лежи неподвижно дълго след като моторът се беше отдалечил, но накрая жаждата я принуди да продължи да се придвижва на четири крака между треволяците и да търси реката. Тръни драскаха лицето и шията й, някакъв клон съдра тениската й, а камъните разраниха ръцете и коленете й. Изправи се и продължи да върви приведена, опипом, без да се осмелява да покаже глава, за да се ориентира. Утрото едва започваше, но светлината вече блестеше ослепително.

Изведнъж дочу шума на реката ясен като в нова халюцинация и това я обнадежди да ускори крачка, забравяйки всяка предпазливост. Първо усети калта в краката си, а сетне, като разтвори тревите, се озова пред Рио Гранде. С вик се хвърли във водата до пояс, пиейки отчаяно с шепи. Студената вода премина през нея като благословия, тя продължи да пие на големи глътки, без да мисли за мръсотията и мъртвите животни, които плаваха в тези води. На това място реката не беше дълбока и тя можа да се наведе и потопи цялата, наслаждавайки се безкрайно на водата върху напуканата си кожа, върху разместеното рамо, върху издрасканото лице, а в това време черната й коса се разстилаше като водорасли около нея.

Едва беше излязла от реката и полегнала на брега, връщайки се постепенно към живота, когато патрулите я откриха.

Служителката от имиграционното бюро, която се зае с Евелин Ортега, след като я арестуваха на границата, видя срещу себе си едно момиче с наведена глава, свито и разтреперано, което дори не се докосна до плодовия сок и бисквитите, поставени пред нея на масата, за да спечелят доверието й. Служителката понечи да я успокои с бърза милувка по главата, но само я изплаши още повече. Бяха я предупредили, че момичето има умствени проблеми, и тя поиска повече време за интервюто. Много от малолетните, които минаваха оттук, бяха травмирани, но без официална заповед беше невъзможно да се осъществи психологическа преценка. Налагаше се да се довери на своята интуиция и опит.

Упоритото мълчание на момичето я наведе на мисълта, че то не разбира испански и вероятно говореше само езика мая. Така пропиля ценни минути, докато си даде сметка, че детето нямаше трудности с разбирането, а с говора; тогава й подаде лист и молив, за да отговаря писмено с надеждата, че умееше да пише — повечето от децата, които пристигаха в Центъра за задържане никога не бяха ходили на училище.

— Как се казваш? Откъде си? Имаш ли близки тук?

Евелин написа с красив почерк името си, това на своето село и държава, името на майка си и някакъв номер. Служителката облекчено въздъхна.

— Това много улеснява нещата. Ще се обадим на майка ти да дойде да те вземе. Ще те пуснат да тръгнеш с нея временно, докато съдията реши твоя случай.

Евелин прекара три дни в Центъра за задържане, без да разговаря с никого, въпреки че беше заобиколена с жени и деца от Централна Америка и Мексико. Мнозина бяха от Гватемала. Даваха им по две яденета на ден, мляко и памперси за малките деца, походни легла и военни одеяла, оказващи се крайно необходими, защото климатиците поддържаха зимни температури, които предизвикваха масови кашлици и настинки. Това беше транзитно място, никой не се заседаваше тук дълго, местеха задържаните възможно най-бързо в други центрове. Малолетните с родители в Съединените щати биваха предавани на родителите си без много проверки, понеже недостигът на време и персонал не позволяваше да се задълбочават във всеки отделен случай.

За Евелин дойде не Мириам, а някакъв мъж на име Галилео Леон, който се представи като неин пастрок. Тя не знаеше нищо за неговото съществуване и си каза твърдо, че няма да тръгне с него, защото беше чувала за сутеньори и трафиканти, които дебнеха малолетните. Понякога непознати се явяваха за детето и го отвеждаха просто срещу подпис. Един служител трябваше да се обади на Мириам по телефона, за да изясни положението, и така Евелин узна, че майка й имаше съпруг. Скоро научи, че освен пастрок имаше и две братчета на четири и три години.

— Защо не дойде майката на момичето да го вземе? — обърна се дежурният служител към Галилео Леон.

— Защото ще си загуби работата. Да не мислите, че на мен ми е лесно. Аз губя печалба за четири дни заради тази хлапачка тук. Бояджия съм и клиентите ми не чакат — отвърна мъжът със смирен тон, който контрастираше с думите му.

— Ще ви предадем детето по силата на презумпцията за оправдан страх. Ясно ли ви е какво означава това?

— Горе-долу.

— Съдията трябва да реши дали са убедителни основанията, заради които момичето е напуснало своята страна. Евелин ще трябва да докаже някакъв реален и конкретен страх, например, че е била нападната или че е под заплаха. Вие ще я отведете на свобода на честна дума.

— Трябва ли да се плаща гаранция? — попита разтревожено мъжът.

— Не, става дума за номинална сума, която се отбелязва в книгата, но не се взема от имигранта. Ще ви съобщят по пощата на домашния адрес на майката на коя дата да се явите пред имиграционния съд. Преди гледането на делото Евелин ще се срещне със служител от службата за бежанци.

— Адвокат ли? Няма да можем да платим… — каза Леон.

— Системата е малко позадръстена, защото пристигат много деца да търсят убежище. Всъщност дори половината от тях не получават консултант, но ако на вас ви се случи да ви дадат, е безплатен.

— Навън ми казаха, че за три хиляди долара могат да ми осигурят.

— Това са трафиканти и измамници, не им вярвайте. Чакайте съобщението от съда, това е всичко, което трябва да правите за момента — добави служителят и сложи край на разговора.

Направи фотокопие на шофьорската книжка на Галилео Леон, за да я прикрепи към досието на Евелин — почти безполезна мярка, защото Центърът не притежаваше капацитет за проследяване на всяко дете. Сбогува се с Евелин припряно — очакваха го още няколко случая през този ден.

Галилео Леон беше роден в Никарагуа и емигрирал нелегално в Съединените щати на осемнайсетгодишна възраст, но бе получил разрешение за постоянно пребиваване по силата на Закона за амнистията през 1995 година. Поради небрежност не беше направил постъпки за получаване на гражданство. Беше нисък на ръст, говореше малко и все нещо му беше криво; още от пръв поглед не вдъхваше доверие, нито симпатия.

Първата спирка беше Уолмарт, за да купят на Евелин дрехи и тоалетни принадлежности. Момичето реши, че сънува, като видя размерите на магазина и безкрайното многообразие от стоки, всяка една в различни цветове и размери, истински лабиринт от претъпкани с продукти разклонения. От страх да не се загуби завинаги, тя се вкопчи в ръката на пастрока си, който се ориентира като изпечен изследовател, заведе я направо на подходящия щанд и й каза да си избере бельо, тениски, три блузи, два броя джинси, една пола, рокля и хубави обувки. Въпреки че скоро щеше да навърши шестнайсет години, ръстът й съответстваше на десетгодишно американско момиче. Объркана, Евелин реши да избере най-евтиното, но като не познаваше парите, се бавеше дълго.

— Не гледай цените, тук всичко е евтино и майка ти ми даде пари, за да те облека — обясни й Галилео.

Оттам я заведе в един „Макдоналдс“ да хапне хамбургер с пържени картофи и гигантска чаша със сладолед, украсен най-отгоре с вишна, който в Гватемала можеше да нахрани цяло семейство.

— Теб не са ли те учили да благодариш? — я попита пастрокът по-скоро от любопитство, отколкото като упрек.

Евелин кимна, без да се осмели да го погледне, и облиза последната лъжица сладолед.

— Да не би да се страхуваш от мен? Не ям хора.

— Бла…бла… аз… — изломоти тя.

— Ама ти малоумна ли си, или заекваш?

— За…за…

— А, разбирам, извинявай — прекъсна я Галилео. — Щом не можеш да говориш като хората, не знам как ще се оправиш с английския. Ама че работа! Какво ще те правим.

Прекараха нощта в мотел за шофьори на тирове. Стаята беше мръсна, но имаше душ с топла вода. Галилео й нареди да се изкъпе, да си каже молитвите и да легне от лявата страна на леглото, защото той винаги спял до вратата, имал тази мания. „Ще изляза да пуша и като се върна, искам да си заспала“, й каза. Евелин веднага се подчини. Взе си бърз душ и си легна с дрехи и с маратонки, зави се до носа с покривката на леглото, престори се на заспала, а в ума си планираше как ще избяга веднага щом мъжът я докосне. Чувстваше се много изморена, болеше я рамото и сърцето й се свиваше от страх, ала призова баба си и това й вдъхна смелост. Знаеше, че нейната маминка със сигурност ходеше в църквата да пали свещи за нея.

Галилео се забави повече от час. Свали си обувките, влезе в банята и затвори вратата. Евелин чу пускането на водата в тоалетната и с крайчеца на окото го видя да се връща в стаята по долни гащи, тениска и чорапи. Приготви се да скочи от леглото. Пастрокът сложи панталоните си на единствения стол, заключи вратата и изгаси лампата. През износените щори на прозореца се процеждаше син отблясък от неоновата табела на мотела и в полумрака Евелин го видя да застава до своята част на леглото. Шепнешком Галилео Леон дълго се моли. Когато най-сетне се мушна в леглото, Евелин вече спеше.