Отвъд зимата

Лусия и Ричард

След като се прибраха в колибата край езерото, Ричард Боумастер в миг заспа — стомахът му беше по-добре, но той бе изтощен от дългата неделя и развълнуван от смесицата от наскоро открита любов и неувереност, които го разяждаха отвътре.

В това време Лусия и Евелин срязаха една хавлиена кърпа на парчета и излязоха да заличат пръстовите отпечатъци по лексуса. Според инструкциите в интернет по мобилния телефон беше достатъчно да се изтрият местата с парче плат, но Лусия настоя да използват и спирт за по-сигурно, защото можело да остане риск от идентифициране, независимо от това, че колата щяла да бъде потопена в езерото. „Откъде знаеш?“, попита Ричард, преди да заспи, и тя му отговори както и преди с „не ме питай“. На синкавата светлина на снега изтъркаха много старателно видимите части на автомобила отвън и отвътре с изключение на вътрешността на багажника. Върнаха се в къщата, за да се стоплят с чаша чай и да поговорят, докато Ричард си почиваше. Разполагаха с три часа, докато се мръкнеше.

Евелин не продумваше от предната вечер и изпълняваше всичко, което й искаха, с отсъстващ вид като на сомнамбул. Лусия отгатна, че се бе потопила в миналото си, преживявайки отново трагедията на своя кратък живот. Беше изоставила усилията си да я разсее или ободри, защото осъзна, че цялата ситуация беше много по-мъчителна за момичето, отколкото за нея и Ричард. Евелин беше изплашена, над нея тегнеше заплахата на Франк Лерой, която беше по-страшна от арест или депортиране, но имаше и друга причина, за която Лусия бе започнала да се догажда, откакто излязоха от Бруклин.

— Ти ни разказа как са загинали братята ти в Гватемала, Евелин. Катрин също е станала жертва на насилствена смърт. Предполагам, че това събужда в теб лоши спомени.

Момичето кимна утвърдително, без да вдига глава от димящата чаша.

— Моят брат също бе убит — добави Лусия. — Казваше се Енрике и аз много го обичах. Предполагаме, че е бил арестуван, но нищо повече не можахме да научим за него. Не успяхме да го погребем, защото не ни дадоха останките му.

— Ссс…сс….сс…. сигурно ли е, че е мъртъв? — попита Евелин, запъвайки се повече от всякога

— Да, Евелин. Прекарах години, разследвайки съдбата на хора арестувани и после изчезнали като Енрике. Написах две книги на тази тема. Издъхвали са изтезавани или екзекутирани и телата им са били или взривявани, или изхвърляни в морето. Бяха открити също общи гробове, но малко.

С голямо усилие, запъвайки се на всяка дума, Евелин успя да каже, че нейните братя Грегорио и Андрес поне били погребани с дължимото внимание, въпреки че на бдението дошли много малко съседи, понеже се страхували от бандата. В дома на баба й запалили свещи и благоуханни треви, опели ги, оплакали ги, чукнали се с ром за тях, погребали ги с някои техни вещи, за да не им липсват на оня свят, и чели молитви девет дни, както си му е редът, защото девет месеца прекарва детето в утробата на майка си, преди да се роди, и девет дни са нужни на покойника, за да се прероди на небето. Братята й почивали в осветена земя, където бабата отивала всяка неделя да занесе цветя на гроба, а също и в Деня на мъртвите, когато им оставяла храна.

— Нито Катрин, нито моят брат Енрике ще могат да имат това… — промълви развълнувана Лусия.

— Душите, които не намират покой, идват да плашат живите — изрече Евелин на един дъх и без капка колебание.

— Знам. Посещават ни в съня ни. На теб Катрин вече ти се е явила, нали?

— Да… Снощи.

— Съжалявам, че не можем да изпратим Катрин с ритуалите на твоя народ, Евелин, но ще поръчам да й четат молитви в продължение на девет дни. Обещавам ти.

— Ва… ва. вашата…..ммм….айка моли ли се за ва. ва….вашия брат?

— Молеше се за него до сетния ден от живота си, Евелин.

Лена Марас започна да се сбогува със света през 2008 година не толкова поради болест или старост, а по-скоро от умора, след като беше търсила сина си Енрике в продължение на трийсет и пет години. Лусия никога нямаше да си прости, че не бе осъзнала колко потисната е била майка й; упрекваше се, че ако бе реагирала много по-рано, е можела да й помогне. Но тя бе усетила това чак накрая, тъй като Лена се бе постарала да крие депресията си от нея, а тя, заета със своите неща, не беше обърнала внимание на симптомите. През последните месеци, когато не можеше повече да се преструва, че иска да живее, Лена се хранеше само с бульон и малко зеленчуково пюре. Лежеше вечно отпаднала, само кожа и кости, безразлична към всичко освен към Лусия и внучката си Даниела. Подготвяше се да издъхне от слабост в резултат на недохранване по най-естествения според нейната вяра и разбирания начин. Молеше се на Бог да я прибере по-скоро при себе си и да бъде така милостив да запази достойнството й до края. Докато органите й бавно угасваха, умът й беше по-жив, по-отворен, по-чувствителен и присъстващ от всякога. Прие постепенното отслабване на тялото си с лекота и чувство за хумор, докато не изгуби контрол над някои функции, които за нея бяха абсолютно лични, и тогава се разплака за пръв път. Даниела успя да я убеди, че памперсите и най-интимното обслужване, което получаваше от Лусия, от нея и от медицинска сестра, която я посещаваше веднъж седмично, не представляваха наказание за минали грехове, а възможност да си спечели небето. „Не можеш да идеш на небето с твоето високомерие, бабо, трябва да се упражняваш в малко смирение“, й говореше гальовно. На Лена това й се стори разумно, примири се и спря да се бунтува. Скоро вече не успяваше да преглъща нищо повече от няколко лъжици кисело мляко и глътки чай от лайка. Фелдшерът подхвърли възможността да я хранят със сонда, но дъщеря й и внучката й отказаха да я подлагат на това мъчение — трябваше да уважат неотменимото решение на Лена.

От леглото си Лена се радваше на късчето небе през прозореца, беше благодарна, когато я миеха с навлажнена гъба, понякога искаше да й четат стихове или да й пускат романтични песни, на които беше танцувала в младостта си. Чувстваше се като затворничка в това изхабено тяло, но освободена от разяждащата болка по сина си, тъй като колкото повече дни минаваха, онова, което отначало беше просто предчувствие, мигновена сянка, едва доловима целувка по челото, започна да добива все по-ясни очертания. Енрике беше до нея, чакаше заедно с нея.

Нищо не можеше да спре обсадата на смъртта, но Лусия, ужасена от гледката на гаснещата си майка, се превърна в неин тъмничар, като я лиши от цигарите, нейното единствено удоволствие, тъй като смяташе, че те й потискат апетита и я убиват. Даниела, която притежаваше дарбата да долавя чуждите потребности и добрината да се мъчи да ги задоволи, отгатна, че въздържанието беше най-голямото мъчение за баба й. В онази година тя беше завършила гимназия, планираше да замине да учи в Маями през септември и посещаваше интензивни курсове по английски. Всеки следобед ходеше да види Лена и така освобождаваше за няколко часа Лусия, за да може тя да работи. Осемнайсетгодишна, стройна и красива, със славянски черти от предците си, Даниела редеше пасианси или сядаше в леглото на баба си да си пише домашните по английски, а в това време Лена дремеше с онова влажно похъркване, характерно за последните мигове. Лусия не подозираше, че Даниела доставя на баба си забранените цигари, носейки й ги контрабанда в сутиена си. Щяха да минат години, докато Даниела признае пред майка си своите породени от милосърдие грехове.

Бавното придвижване към смъртта обезоръжи упоритата омраза на Лена срещу съпруга, който я беше мамил, и тя можа да разговаря за него с дъщеря си и с внучката с едва доловимия останал й глас.

— Енрике му прости, сега е твой ред да му простиш, Лусия.

— Не му се сърдя, мамо. Почти не го познавам.

— Точно това, дъще, именно отсъствието му трябва да простиш.

— Всъщност никога не ми е липсвал, мамо. Енрике обаче искаше да има баща; много му беше мъчно, чувстваше се изоставен.

— Това беше така, докато беше малък. Сега разбира, че баща му не е бил лош, просто е бил влюбен в онази жена. Не е съзнавал какво ни причинява на нас, нито на нея и на детето й. Енрике го разбира.

— Какъв ли мъж щеше да бъде брат ми сега на петдесет и седем години?

— Продължава да е на двайсет и две, Лусия, и си е все същият възторжен идеалист. Не ме гледай така, дъще. На път съм да изгубя живота си, но не си губя разсъдъка.

— Говориш така, сякаш Енрике е тук.

— Тук е.

— Ох, мамо…

— Знам, че са го убили, Лусия. Енрике отказва да ми каже как, иска да ме убеди, че е станало бързо и не е страдал много, защото, когато го арестували, бил ранен, кръвта му изтичала и това го спасило от изтезания. Може да се каже, че е загинал в бой.

— Говори ли ти?

— Да, дъще. Разговаря с мен. До мен е.

— Виждаш ли го?

— Усещам го. Помага ми, когато се задушавам, оправя възглавниците, попива ми потта от челото, слага кубчета лед в устата ми.

— Но това съм аз, мамо.

— Да, ти и Даниела, но Енрике също.

— Казваш, че продължава да е млад.

— Никой не остарява, след като умре, дъще.

През тези последни дни на майка си Лусия разбра, че смъртта не е завършек, не е отсъствие на живот, а могъща вълна от океана, свежа и светла вода, която отнася Лена в друго измерение. Майка й се откъсваше малко по малко от твърдата земя и се оставяше да я грабне вълната, освободена от котва и земно притегляне, лека, прозрачна риба, подета от течението. Лусия престана да се бори срещу неизбежното и се успокои. Седнала до майка си, тя съзнателно дишаше дълбоко и бавно, постепенно се изпълваше с огромно спокойствие, с желание да тръгне с нея, да се остави да бъде повлечена и да се разтвори в океана. За пръв път чувстваше душата си като неугасима светлина, която вътре в нея я поддържаше; вечна светлина, неуязвима за желанията на земното съществуване. Намери точка на пълен покой в самия център на своето същество. Нямаше нужда нищо да прави, само да чака. Да накара да замлъкне шумът на света. Тя разбра, че именно по този начин майка й усеща близостта на смъртта и тогава изчезна ужасът, който я владееше, когато виждаше как майка й чезне и гасне като свещ.

Лена Марас издъхна в една от онези февруарски утрини, в които задухата на чилийското лято се задаваше от ранно утро. От няколко дни тя беше унесена, едва дишаща на пресекулки, задъхана, вкопчена в ръката на Енрике, а в това време внучката й се молеше сърцето й бързо да се предаде и тя да излезе най-сетне от тресавището на агонията. Лусия обаче разбираше, че майка й трябваше да измине последния отрязък със собствен ритъм, без бързане. Беше прекарала нощта, легнала до нея в очакване на развръзката, а Даниела беше полегнала на дивана в салона. Нощта им се стори много кратка. Призори Лусия се изми със студена вода, изпи чаша кафе, събуди Даниела и двете се настаниха отляво и отдясно на леглото. За миг Лена като че ли се върна към живота, отвори очи и ги насочи към дъщеря си и внучката си. „Много ви обичам, мили мои момиченца. Да вървим, Енрике“, прошепна. Затвори клепачи и Лусия усети как ръката на майка й се отпусна в нейните ръце.

Студът се промъкваше в къщурката въпреки печките и те трябваше да се загърнат с всички налични дрехи. Наложи се Марсело да го увият в сако освен в палтенцето му, защото нямаше дълга козина, а беше зиморничав. Единствено Ричард се бе сгорещил — събуди се потен и като нов. Започна да вали сняг на парцали и той обяви, че е време да пристъпят към действие.

— Къде точно ще се отървем от колата? — го попита Лусия.

— Има отвесен скалист бряг на по-малко от километър оттук. Там езерото е дълбоко, трябва да има петнайсетина метра дълбочина. Надявам се пътеката да е проходима, защото тя осигурява единствения достъп.

— Предполагам, че багажникът е добре затворен…

— Засега телта издържа, но не мога да ти обещая, че ще остане затворен на дъното на езерото.

— Знаеш ли как да предотвратим тялото да изплува на повърхността, в случай че капакът се отвори?

— Нека не мислим за подобен вариант — каза Ричард, изтръпнал пред тази възможност, която не му беше хрумнала.

— Да й разпорим корема, за да влезе вода.

— Ама какви ги говориш, Лусия!

— Така са постъпвали със затворниците, когато ги изхвърляли в морето — каза тя с разтреперан глас.

Тримата замълчаха, осъзнавайки ужаса на онова, което беше ясно изречено, и убедени, че нито един от тях нямаше да може да го направи.

— Клетата, клетата госпожица Катрин… — прошепна накрая Евелин.

— Извинявай, Ричард, но не можем да продължаваме с всичко това — каза Лусия почти разплакана като Евелин. — Знам, че идеята беше моя и че те принудих да дойдем дотук, но премислих. Всичко това е чиста импровизация, не изработихме добър план, не обмислихме задълбочено. Разбира се, нямаше време за това…

— Какво искаш да кажеш? — прекъсна я Ричард разтревожен.

— От снощи Евелин не престава да мисли за духа на Катрин, който броди изтерзан, а аз не спирам да мисля, че тази нещастница има семейство. Със сигурност има майка… Майка ми прекара половината си живот в търсене на брат ми Енрике.

— Знам, Лусия, но това е различно.

— Как да е различно? Ако продължим, Катрин ще се превърне в човек в неизвестност като брат ми. Сигурно има хора, които я обичат и няма да престанат да я търсят. Страданието от подобна несигурност е по-лошо от увереността, че е мъртва.

— Какво да правим тогава? — попита Ричард след дълга пауза.

— Бихме могли да я оставим на място, където да я намерят…

— А ако не я намерят? А ако тялото й се разложи до такава степен, че не успеят да я идентифицират?

— Винаги може да се идентифицира. Сега е достатъчно парченце кост, за да може да бъде идентифициран един труп.

Ричард крачеше напред-назад из стаята с ръце на корема, блед, обмисляйки решение. Разбираше доводите на Лусия и споделяше нейните скрупули; той също не би искал да подлага семейството на тази жена на безкрайно търсене. Трябваше да са обсъдили това, преди да стигнат дотук, но все още имаше възможност да оправят положението. За смъртта на Катрин Браун носеше отговорност убиецът, но за изчезването й отговорността щеше да бъде тяхна и той не беше в състояние да поеме и тази вина; вече му бяха достатъчни предишните от неговото минало. Трябваше да оставят тялото на място отдалечено от езерото и от къщата, където да е в безопасност от хищни зверове и бъде намерено, когато след два-три месеца през пролетта времето се затоплеше. Това би дало шанс на Евелин да отиде на сигурно място. Да погребат Катрин би било много трудно. Не би се захванал да копае яма в заледената земя дори в добро здраве, а още по-малко с обострена язва. Постави въпроса пред Лусия, която очевидно също го бе обмислила.

— Можем да оставим Катрин в Райнбек — каза тя.

— Защо там?

— Нямам предвид селището, а Института „Омега“.

— Какво е това?

— Да кажем накратко, че е духовен център, но всъщност е много повече от това. Била съм там в търсене на уединение и за конференции. Институтът разполага с над осемстотин декара великолепна природа на усамотено място в близост до Райнбек. Затварят го през зимните месеци.

— Но със сигурност има персонал, който го поддържа.

— Да, за сградите и оборудването, но горите потъват в сняг и не се нуждаят от специални грижи. Пътят до Райнбек и околностите е добър, има достатъчно движение, така че няма да привличаме вниманието, а след като влезем в земите на „Омега“ никой няма да ни види.

— Не ми харесва, много е рисковано.

— На мен пък ми харесва, това е духовно място, с добра енергия, сред величествени гори. Там бих желала да разпръснат праха ми. И на Катрин ще й хареса.

— Никога не мога да разбера дали говориш сериозно, Лусия.

— Напълно сериозно. Но ако ти имаш по-добра идея…

Отново беше завалял сняг и те си казаха, че е време да се освободят от колата, преди пътеката да е станала непроходима. Не им остана време за повече спорове, бяха единодушни, че Катрин трябваше да бъде намерена и че затова беше необходимо да я преместят в субаруто.

Ричард им раздаде еднократни ръкавици с указанието да не докосват лексуса без тях. Премести колата до субаруто и веднага преряза телта от ключалката с клещи. Катрин Браун лежеше там поне от две или три денонощия, но не беше претърпяла почти никаква промяна и сякаш спеше под килима. На пипане беше ледена, ала не изглеждаше толкова вцепенена, както когато Евелин се бе опитала да я помръдне в Бруклин. От Ричард се изтръгна ридание, като я видя — на бистрата снежна светлина тази млада жена, сгушена като дете, имаше същия трагичен и уязвим вид като Биби. Затвори очи, вдишвайки с пълна уста ледения въздух, за да се отърси от безмилостната жарава на паметта, и си заповяда да се върне в настоящето. Не беше Биби, неговото обожавано момиченце, беше Катрин Браун, една непозната жена. Докато Евелин наблюдаваше сцената и шепнеше вцепенена молитви на висок глас, Ричард и Лусия се заловиха да извадят тялото от багажника, което се оказа по-тежко, отколкото когато е била жива поради внезапно настъпилата смърт. Най-сетне успяха да обърнат Катрин и видяха лицето й за пръв път. Очите й бяха отворени. Бяха кръгли и сини, очи на кукла.

— Върви в къщата, Евелин. По-добре да не гледаш това — й нареди Лусия, ала заковано на мястото си, момичето не я послуша.

Катрин беше слаба и дребна на ръст, с къса коса с шоколадов цвят и вид на тийнейджърка, облечена в екип за йога. Имаше черна дупка в средата на челото, толкова отчетлива, сякаш бе нарисувана, и малко съсирена кръв по бузата и врата. Гледаха я една-две минути с безкрайна жалост, мъчейки се да си представят каква ли е била като жива. Дори сгърчена като сега, излъчваше грациозност като почиваща си балерина.

Лусия я хвана за краката на височината на коленете, а Ричард за подмишниците, вдигнаха я и с големи мъки успяха да я наместят в багажника, покриха я със същия килим, а отгоре сложиха брезент. С подобен багаж никой не би се усъмнил.

— Починала е от изстрел с малокалибрен пистолет — каза Лусия. — Куршумът е заседнал в черепа, не се вижда дупка, откъдето да е излязъл. Умряла е мигновено. Убиецът е добър стрелец.

Все още в плен на вълнението пред живия спомен от оня миг преди повече от двайсет години, когато бе изгубил своята Биби, Ричард плачеше, без да усеща сълзите, които замръзваха по бузите му.

— Катрин със сигурност го е познавала — добави Лусия. — Стояли са един срещу друг, може би са разговаряли. Жената не е очаквала изстрела, изражението й е предизвикателно, вижда се, че не е изпитвала страх.

Евелин, която беше успяла да излезе от вцепенението и почистваше следите от багажника в лексуса, ги извика.

— Вижте — каза и посочи пистолет на дъното на багажника.

— На Лерой ли е? — я попита Ричард и внимателно вдигна пистолета, хващайки го за дулото.

— Прилича на неговия.

Ричард влезе в къщата, като държеше оръжието с палец и показалец и го остави на единствената маса. Ако наистина изстрелът бе излязъл от този пистолет на Франк Лерой, върху плещите им падаше още една нежелана отговорност — да предадат ли, или да не предават пистолета в полицията, да прикрият ли виновника, или евентуално да хвърлят вина върху невинен?

— Какво ще правим с пистолета? — попита той Лусия, след като се събраха всички вътре в колибата.

— Според мен да го оставим в лексуса. За какво още повече да си усложняваме живота? Вече си имаме достатъчно проблеми.

— Това е най-важното доказателство срещу убиеца, не можем да го изхвърлим в езерото — възрази Ричард.

— Добре, ще видим. Засега най-важното е да се отървем от колата. Имаш ли сили за това, Ричард?

— Чувствам се много по-добре. Да побързаме, докато е светло, рано ще се стъмни.

Единствената пътека, която водеше към стръмната скала, беше почти невидима в бялата пяна, застлала света. Планът на Ричард беше да стигнат до езерото с двете коли, да бутнат лексуса от скалата и да се върнат с другата. При нормални условия краткото разстояние можеше да се измине пеш за двайсетина минути; снегът обаче пречеше, но същевременно предоставяше предимството, че след няколко часа следите щяха да бъдат заличени. Той реши, въоръжен с лопата, да кара лексуса отпред, а Лусия да го следва с другата кола. Тя възрази, че по-логично би било субаруто, което беше с повишена проходимост, да проправя пътя. „Послушай ме, знам какво правя“, настоя Ричард и спонтанно я целуна по връхчето на носа. Лусия нададе лек вик от изненада. Оставиха Евелин с кучето, като й дадоха указания да държи пердетата пуснати и да запали само една лампа при необходимост — колкото по-малко светлина, толкова по-добре. Ричард пресметна, че щяха да се върнат след по-малко от час, ако всичко вървеше гладко.

Ориентирайки се по разстоянието между дърветата, чиито натежали от снега клони се свеждаха към земята, Ричард подкара бавно по пътеката, която единствено той отгатваше, защото я беше изминавал и преди, криволичейки сред гората; Лусия го последва. На едно място се наложи да се върнат няколко метра назад, тъй като следата се изгуби за малко, а след това лексусът заседна в снега. Ричард слезе да разчисти с лопатата около колелата, после взе да инструктира Лусия как да бута с другата кола, което никак не беше лесно, защото се хлъзгаше. Тогава тя разбра защо субаруто трябваше да е отзад — бутането беше трудно, но теглене би било почти невъзможно. Операцията им отне половин час, а междувременно се стъмваше все повече и температурата падаше.

Най-сетне езерото се ширна пред очите им — огромно сребърно огледало, отразяващо сивосинкавото небе в абсолютния покой на сякаш нарисуван в Холандия зимен пейзаж. Пътеката рязко свършваше. Ричард слезе, за да огледа, повъртя се във всички посоки, като не откъсваше поглед от стръмната скала и накрая откри това, което търсеше, на около трийсет метра от мястото, където беше застанал. Обясни на Лусия, че там беше точката с необходимата дълбочина и че трябваше да избутат лексуса с ръце, защото би било много опасно да се опитат да карат дотам. За втори път Лусия разбра основанията на Ричард лексусът да върви пръв — в това тясно място не би могъл да изпревари другата кола. Бутането се оказа сложно, ботушите им затъваха в меката земя, на места колелата засядаха в снега и трябваше да ги освобождават с лопатата, а другаде се пързаляха по леда.

От горе скалата не се стори много висока на Лусия, но според Ричард това усещане беше измамно — от тази височина ударът и тежестта на автомобила щяха да разчупят леда. С усилие разположиха колата перпендикулярно на езерото. Ричард я нагласи на нулева скорост и двамата едновременно я бутнаха за последен път. Колата бавно се придвижи напред и предните колела увиснаха над бездната, но останалата част заседна в ръба на скалата с глух удар и автомобилът се залюля — три четвърти от него бяха на земята, а останалата част висеше във въздуха. Отново го бутнаха с всички сили, но не успяха да го помръднат.

— Само това ни липсваше! Хайде, помогни проклета таратайке! — възкликна Лусия и я ритна, а после се строполи запъхтяна на земята.

— Трябваше да наберем скорост от по-назад — установи Ричард.

— Прекалено късно е. Какво ще правим сега?

В продължение на няколко дълги минути, докато снегът ги засипваше, те се опитваха да успокоят дишането си и измерваха мащабите на бедствието, без да им хрумне никакъв изход. В този момент неочаквано автомобилът наклони предницата си с няколко градуса надолу и се плъзна броени сантиметри напред, влачейки се с мъка. Ричард разбра, че моторът затопляше и топеше снега под колата. Втурнаха се да помогнат на колата и миг по-късно лексусът потегли надолу и падна от скалата, сгромолясвайки се като смъртно ранен слон. От горе видяха как заби муцуна в езерото и за миг им се стори, че ще застине във вертикално положение, подобно на странна метална скулптура, но после чуха страховитото пукане, повърхността се пръсна като стъкло на хиляди парчета и колата бавно се гмурна с прощална въздишка, вдигайки вълна от ледена вода и късчета синкав лед. Онемели и вцепенени, очаровани, Лусия и Ричард я наблюдаваха, докато потъна погълната от тъмната вода и изчезна напълно на дъното на езерото.

— След един-два дни повърхността на езерото отново ще се е заледила и няма да остане следа — каза Ричард накрая, когато се изгладиха и последните вълнички във водата.

— До пролетта, когато ледът се разтопи.

— Тук езерото е дълбоко, не ми се вярва да я намерят. Никой не идва насам — каза Ричард.

— Ако е рекъл Бог — отвърна Лусия.

— Съмнявам се, че Господ одобрява каквото и да е от всичко, което направихме — усмихна се той.

— Защо не? Помощта за Евелин е акт на състрадание, Ричард. Можем да разчитаме на Божието одобрение. Ако не ми вярваш, питай баща си.