Отвъд зимата

Епилог

Ричард Боумастер и Лусия Марас съвестно събираха и съхраняваха всички публикации по случая Катрин Браун от момента, в който тялото й се появи през март, до два-три месеца по-късно, когато можаха да обявят приключението, променило живота им, за завършено. Откриването на трупа в Райнбек предизвика спекулации относно възможно човешко жертвоприношение, дело на изповядващи имигрантски култ в щата Ню Йорк. Във въздуха вече се долавяше ксенофобията срещу латиноамериканците, развихрена от президентската кампания на Доналд Тръмп. Въпреки че малцина го приемаха за сериозен кандидат, неговото перчене с издигане на стена, подобна на китайската, за да затвори границата с Мексико, и с депортиране на единайсет милиона нелегално пребиваващи започваше да пуска корени в общественото въображение. Лесно бе дадено зловещо обяснение на престъплението. Няколко детайла от находката насочваха към хипотезата за култ — жертвата, в зародишна поза подобно на предколумбовите мумии, беше увита в окървавен мексикански килим, на шията й висеше камък с издълбан върху него образ на дявола, а до нея лежеше бутилка с череп, надраскан върху етикета. Изстрелът от упор в челото навеждаше на мисълта за екзекуция. Тялото беше поставено в светилището на Института „Омега“ като подигравка с духовността, както обявиха някои вестници, склонни към раздухване на скандал.

Различни християнски църкви на испаноговорещи имигранти излязоха с патетични опровержения, отричайки съществуването на сатанински култове в редиците на своите общности. Независимо от това обаче скоро „принесената в жертва девица“, както я окачестви един таблоид, бе идентифицирана като Катрин Браун, кинезитерапевт от Бруклин, двайсет и осем годишна, неомъжена и бременна. Девица — по никакъв начин. Установено бе също, че каменното изображение не представлявало Сатаната, а богиня от митологията на маите, а пък черепът бил често срещано изображение върху бутилките от най-разпространената на пазара текила. Тогава интересът на обществеността и на пресата взе да замира, а накрая изчезна напълно и за Ричард и Лусия стана по-трудно да следят развитието на случая.

Новината в „Ню Йорк Таймс“ от последната седмица на май, която Ричард Боумастер свери и с други източници, не сочеше никаква обвързаност с Катрин Браун. Беше фокусирана върху мрежа за трафик на хора, обхващаща Мексико, няколко държави от Централна Америка и Хаити. Името на Франк Лерой се споменаваше в репортажа заедно с имената на други съучастници, а смъртта му се оповестяваше едва в два реда. ФБР се заело със случая Катрин Браун, независимо че по право се падало на полицията да го разследва заради връзката на младата жена с Франк Лерой, който бил задържан за кратко като основен заподозрян за нейното убийство и пуснат на свобода под гаранция. От няколко години ФБР провеждало обширно разследване на трафик с хора и се стремяло да залови Лерой по този повод, а не заради съдбата на нещастната му любовница. Знаели за участието на Франк Лерой в споменатия бизнес, но доказателствата за неговото задържане не били достатъчни — мъжът бил защитил себе си много солидно срещу подобна възможност. Само с претекста за убийството на Катрин Браун било възможно да претърсят офиса и дома му и да конфискуват достатъчно материал, за да го арестуват.

Лерой избягал в Мексико, където имал контакти и където баща му си живеел спокойно като беглец в продължение на години. На такава съдба би могъл да се радва и той, ако не бил някакъв специален агент на ФБР, инфилтриран в мрежата. Този мъж бил Иван Данеску. Благодарение най-вече на него станало възможно да бъде разплетено престъпното кълбо в Съединените щати и неговите връзки с Мексико. Името му никога нямало да бъде разкрито пред обществеността, ако бил жив, но той загинал по време на нападението над имение в Гереро[20], един от центровете, където държали затворени жертвите и където се били събрали голям брой престъпни шефове. Според пресата Иван Данеску придружил мексиканските военни в героична операция с цел освобождаване на над сто пленници, които очаквали реда си да бъдат транспортирани и продадени.

Между редовете Ричард прочете друга версия, тъй като беше изучавал по какъв начин оперираха картелите и властите. Когато някой от босовете бивал арестуван, обикновено успявал да избяга от затвора с ужасяваща лекота. Законът се погазвал всеки път, защото, като се започне от полицията и се стигне до съдиите, всички бивали обезвредени посредством заплахи или корупция, а който се съпротивлявал, бивал убит. Много рядко се екстрадирали виновните, които безнаказано действали в Съединените щати.

— Можеш да си сигурна, че военните са нападнали имението, за да убиват с подкрепата на ФБР. Така постъпват в операциите срещу наркотрафикантите и не виждам причина в този случай да е различно. Трябва изненадващо планът им да се е провалил и затова се е стигнало до престрелка. Това обяснява смъртта на Иван Данеску, от една страна, и на Франк Лерой, от друга — каза Ричард на Лусия.

Обадиха се на Евелин в Маями, тя не беше чула новината, и се разбраха да отиде в Бруклин, защото пламенно желаеше отново да види Франки. До момента не бе имала смелост да се свърже с Шерил. Лусия трябваше да убеди Ричард, че със смъртта на Франк Лерой вече не съществуваше опасност за Евелин и че както момичето, така и Шерил заслужаваха да сложат точка на случилото им се. Тя прояви готовност да установи първоначалния контакт и вярна на разбирането си, че най-добре беше да се върви право към целта, веднага се обади по телефона на Шерил и й определи среща, под претекст че имала да й каже нещо важно. Шерил затвори телефона изплашено. Лусия й остави бележка в пощенската кутия на къщата със статуите. „Приятелка съм на Евелин Ортега, тя ми има доверие. Моля ви, приемете ме, имам новини от нея за вас.“ Добави мобилния си номер, а в плика сложи ключовете от лексуса и от дома на Катрин Браун. Същата вечер Шерил й се обади.

Един час по-рано Лусия отиде при нея, а Ричард я чакаше в колата с обострена от нерви язва. Бяха решили, че беше по-добре той да не се появява, защото Шерил щеше да се чувства по-спокойна насаме с друга жена. Лусия се увери, че Шерил беше точно такава, каквато им я бе описала Евелин — висока, руса, с почти мъжка физика, но по-състарена, отколкото очакваше. Изглеждаше на много повече години, отколкото беше в действителност. Беше възбудена, уплашена и готова да се отбранява, трепереше, когато я покани в хола.

— Кажете ми направо колко искате и да приключим още сега с това — й каза на пресекулки, права и скръстила ръце на гърдите си.

На Лусия й трябваше около минута да проумее това, което чу.

— За бога, Шерил, не знам какво си мислите. Не идвам да ви шантажирам. Познавам Евелин Ортега и знам какво се е случило с колата ви. Със сигурност знам много повече, отколкото вас, за лексуса. Евелин иска лично да дойде и да ви обясни, но най-вече иска да види Франки, много й липсва, тя обожава вашия син.

Тогава Лусия видя как жената срещу нея удивително се преобрази. Сякаш бронята, която я бранеше, се разпадна на парчета и за няколко секунди изникна човек без скелет, без нищо, което да го поддържа отвътре, изграден единствено от натрупана болка и страх, толкова слаба и уязвима, че Лусия едва сдържа порива си да не я прегърне. Ридание, изразяващо облекчение, избликна от гърдите на Шерил и тя се строполи на дивана, захлупи лицето си с ръце и заплака като дете.

— Моля ви, Шерил, успокойте се, всичко е наред. Евелин винаги е искала само едно — да помага на вас и на Франки.

— Зная, зная, Евелин беше единствената ми приятелка, аз всичко й разказвах. Тръгна си, когато ми беше най-необходима, изчезна с колата, без да ми каже и дума.

— Струва ми се, че не знаете цялата история. Не знаете какво е имало в багажника на колата…

— Как няма да знам — възрази Шерил.

В срядата преди бурята през януари, докато Шерил преглеждала ризите за пране на мъжа си, забелязала мазно петно на ревера на сакото му. Преди да го добави към купа дрехи, прегледала джобовете по навик и открила ключ, закачен на позлатена халка. Червеят на ревността й казал, че ключът е от дома на Катрин Брун и това потвърдило съмненията й относно съпруга й и тази жена.

На другия ден сутринта, когато Катрин го раздвижвала с гимнастика, Франки изпаднал в хипогликемична криза и припаднал. Шерил го съживила с инжекция и скоро нивата на кръвната захар се нормализирали. Никой не бил виновен за инцидента, но заради ключа, Шерил била настроена срещу Катрин. Обвинила я, че малтретира сина й, и я уволнила на минутата. „Не можеш да ме изгониш. Наел ме е Франк. Само той може да ме уволни, но се съмнявам, че ще го направи“, отвърнала младата жена високомерно, но все пак прибрала нещата си и си тръгнала.

Шерил прекарала остатъка от четвъртъка със свито сърце, очаквайки съпруга си, и следобед, когато той се прибрал, нямало нужда да му обяснява — той вече знаел. Катрин му се била обадила. Франк я сграбчил за косата, завлякъл я до спалнята и затворил вратата с трясък, от който стените се разтреперали; ударил я с юмрук в гърдите и й спрял дишането. Като видял, че безуспешно се мъчи да поеме дъх, се изплашил, че е прекалил, изритал я и отишъл побеснял в стаята си; в коридора се сблъскал с Евелин, която, треперейки, чакала да се притече на помощ на Шерил. Блъснал я и отминал. Евелин изтичала в стаята и помогнала на Шерил да си легне, нагласила я на възглавници, дала й успокоителни и й поставила ледени компреси на гърдите, страхувала се да няма счупени ребра, както тя самата, когато я нападнали бандитите.

В петък сутринта Франк Лерой излязъл много рано с такси още преди другите в къщата да се събудят, за да хване полета си до Флорида. Летището все още не било затворено, това щяло да стане два часа по-късно заради бурята. Шерил цял ден останала на легло, замяна от успокоителни и обгрижвана от Евелин, в упорито мълчание, без сълзи. През тези часове взела решението да действа. Мразела мъжа си и щяло да бъде истинска благословия той да се махне с тази Браун, но това нямало да стане по естествен път. По-голямата част от авоарите на Франк Лерой се намирала в сметки в чужбина, до които тя никога нямало да има достъп, но средствата в Съединените щати били на нейно име. Така бил решил той, за да бъде защитен в случай на проблеми със закона. За Франк най-добрият изход би бил да я премахне и ако все още не го правел, то се дължало на отсъствие на непосредствен повод. Трябвало да се отърве също и от Франки, защото нямал намерение да се натоварва с него. Бил влюбен в Катрин Браун и скоро щял да изпита спешна потребност да бъде свободен. Шерил не подозирала наличието на още по-силна причина, любовницата била бременна. Разбрала това едва след резултатите от аутопсията през март. Казала си, че трябвало да се изправи лице в лице със своята съперничка, тъй като било безсмислено да се опитва да постигне споразумение със съпруга си — те общували единствено по ежедневни въпроси и дори това предизвиквало насилие от негова страна, но Браун щяла да бъде по-разумна, когато осъзнаела предимствата на нейното предложение. Щяла да й предложи да се събере със съпруга й, тя щяла да му даде развод и да обещае, че ще мълчи в замяна на финансова осигуреност за Франки.

В събота излязла около обед. Болката от удара в гърдите и тръненият венец, който пробождал слепоочията й още от побоя в четвъртък, се били усилили, в стомаха си имала две чаши алкохол и висока доза амфетамини. На Евелин казала, че отива на терапия. „Едва сега започват да разчистват улиците, госпожо, по-добре си стойте тук спокойно“, я помолило момичето. „Никога не съм била по-спокойна, Евелин“, й отвърнала тя и тръгнала с лексуса. Знаела къде живее Катрин Браун.

Когато стигнала, видяла, че колата на Катрин била на улицата, значи възнамерявала скоро да излезе, след като не я била прибрала в гаража, за да я предпази от снега. В някакъв порив Шерил извадила от жабката пистолета на Франк, малък полуавтоматичен трийсет и два калибров „Берета“, и го пъхнала в джоба си. Както предполагала, ключът бил за входната врата и тя влязла безшумно.

Катрин Браун тъкмо се канела да излезе, нарамила платнен сак и облечена в спортен екип за фитнес. Изненадана, че неочаквано пред нея се изпречила Шерил, тя надала вик. „Искам само да поговорим“, казала Шерил, но жената я блъснала към вратата и започнала да я обижда. Нищо не вървяло така, както Шерил планирала. Извадила пистолета от джоба на палтото си и го насочила срещу Катрин с намерението да я принуди да я изслуша, но вместо да отстъпи, младата жена започнала да се смее предизвикателно. Шерил махнала предпазителя на пистолета и го сграбчила с две ръце.

— Глупава вещица! Да не мислиш, че ще ме изплашиш с жалкия си пистолет? Ще видиш ти, когато разкажа на Франк! — изкрещяла й Катрин.

Куршумът излетял сам. Шерил не разбрала кога натиснала спусъка и в разказа си се заклела пред Лусия Марас, че дори не се прицелила. „Куршумът я улучи в средата на челото съвсем случайно, защото така е било писано, защото такава е била моята карма и тази на Катрин Браун“, допълнила. Станало толкова мигновено, действието било толкова просто и изчистено, че Шерил дори не регистрирала шума от изстрела, нито отката на оръжието в ръцете си, изобщо не разбрала защо жената паднала назад, нито какво означавала черната дупка на лицето й. Нужно й било повече от минута, за да реагира и да осъзнае, че Катрин не се движела, да се наведе и проумее, че я била убила.

Всяко следващо движение тя извършила като в състояние на транс. Обясни на Лусия, че не си спомняла с подробности какво направила, при все че и досега не преставала да мисли за случилото се в онази проклета събота. „Най-спешното в онзи момент беше да реша какво да правя с Катрин, защото, когато Франк я откриеше, щеше да стане ужасно“, продължи. Раната кървяла кратко, а петната останали върху килима. Отворила гаража в дома на Катрин и прибрала лексуса. Благодарение на живота си на спортист и на тренировките, а също така на обстоятелството, че съперничката й била дребничка, успяла да довлачи тялото едновременно с килима, върху който била паднала, и с усилие го вкарала в багажника на автомобила заедно с пистолета до него. Оставила ключа на Катрин в жабката. Нужно й било време, за да избяга, разполагала с четиридесет и осем часа, докато мъжът й се върнел. От повече от година в главата й се въртяла фантасмагоричната мисъл да се яви във ФБР и да го издаде, като в замяна поиска закрила. Ако в телевизионните сериали имало поне зрънце истина, можели да я снабдят с нова самоличност и да й помогнат да изчезне със сина си. Преди всичко трябвало да се успокои, сърцето й било на път да се пръсне. Запътила се към дома си.

По време на разследването на смъртта на Катрин Браун през март разпитали Шерил доста повърхностно. Единственият заподозрян бил съпругът й, чието алиби, според което играл голф във Флорида, се оказало безполезно, тъй като състоянието на трупа не позволявало да бъде определен моментът на смъртта. Може би Шерил, объркана от чувството за вина, би се издала, ако я били разпитали в дните непосредствено след смъртта на младата жена, но разследването се провеждало два месеца по-късно, когато тялото й било намерено в Института „Омега“ и станала ясна връзката й със семейство Лерой. През тези месеци Шерил успяла да се помири със съвестта си. В онази събота в края на януари легнала да си почине с главоболие, от което дори не можела да вижда, а няколко часа по-късно се събудила с ужасяващата мисъл, че била извършила убийство. В къщата било тъмно, Франки спял, а Евелин никъде я нямало — това никога преди не се било случвало. Почти полудяла, докато си въобразявала най-различни възможни обяснения за фантастичното изчезване на Евелин, колата и трупа на Катрин Браун.

Франк Лерой се прибрал в понеделник. Тя прекарала последните два дни в състояние на абсолютен страх и ако не били задълженията й покрай нейния син, би изпила всички приспивателни под ръка и би сложила веднъж завинаги край на жалкия си живот, призна пред Лусия. Мъжът й съобщил за изчезването на лексуса, за да вземе застраховката, и обвинил детегледачката, че го била откраднала. Не намерил любовницата си и си представил най-различни възможни причини, но не и че била убита; щял да научи това по-късно, когато тялото й било открито и той бил обвинен в убийството.

— Мисля, че Евелин се е погрижила доказателството да изчезне, за да защити Франки и мен — каза Шерил на Лусия.

— Не, Шерил. Тя мислеше, че мъжът ви е убил Катрин в петък и че е отишъл във Флорида, за да има алиби, без да предполага, че някой ще използва лексуса. Студът щял да консервира трупа до понеделник, когато съпругът ви се върнел.

— Как? Евелин не е ли знаела, че аз съм виновна? Но тогава защо…

— Евелин взела лексуса, за да отиде до аптеката, докато вие сте спели. Партньорът ми Ричард Боумастер се блъснал в нея. Така той и аз бяхме въвлечени в цялата история. Евелин помислила, че когато мъжът ви се върнел, щял да разбере, че тя е ползвала колата и че е видяла съдържанието на багажника. Изпитваше ужас от съпруга ви.

— Значи… Вие също не сте знаели какво е станало — промърмори объркано Шерил.

— Не. Аз разполагах с версията на Евелин. Тя смяташе, че Франк Лерой ще я унищожи, за да си осигури мълчанието й. Страхуваше се също за вас и за Франки.

— Какво ще стане с мен сега? — попита Шерил ужасена от признанието си.

— Нищо, Шерил. Лексусът е на дъното на едно езеро и никой не подозира истината. Това, което си говорихме, ще си остане между нас. Ще го разкажа на Ричард, защото той заслужава да го узнае, но не е необходимо да се разкрива пред никой друг. Франк Лерой вече ви е причинил достатъчно страдания.

В девет сутринта в последната неделя на месец май Ричард и Лусия пиеха кафе в леглото с Марсело и Дойс, единствена от четирите котки, с които Марсело се сприятели. За Лусия беше още рано — за какво да става по туй време в неделя, — а за Ричард това бе част от сладката упадъчност на живота с партньор. Беше лъчезарен пролетен ден и скоро щяха да отидат да вземат Джоузеф Боумастер и да го заведат на обед; след обеда щяха да идат тримата да посрещнат Евелин на автогарата, защото старецът настояваше да се запознае с нея. Не можеше да прости на сина си, че не го бе поканил да участва в януарската одисея. „Помисли си как бихме се справили с теб в инвалидната ти количка, татко“, му повтаряше Ричард, но за Джоузеф това не беше извинение, нито причина; след като бяха повели един чиуауа, прекрасно можеха да повлекат и него.

Евелин беше тръгнала преди трийсет и два часа от Маями, където за месеците, които беше прекарала там, беше започнала да устройва живота си горе-долу нормално. Все още живееше при Даниела, но възнамеряваше скоро да се отдели самостоятелно; работеше, грижейки се за деца в детска градина, а вечер като сервитьорка в ресторант. Ричард й помагаше, защото, както казваше Лусия, парите трябва да се изхарчат с някаква цел, преди човек да се пресели в гробищата. Консепсион Монтоя, бабата в Гватемала, беше оползотворила прекрасно парите, които Евелин редовно й беше изпращала първо от Бруклин, а по-късно от Маями. Беше заменила колибата си с тухлено жилище с пристроена стая, където продаваше дрехите втора употреба, изпращани й от Мириам от Чикаго. Вече не ходеше на пазара да продава царевични питки, а само да пазарува провизии и да си побъбри с приятелки. Евелин изчисляваше, че вероятно бе на шейсет години, при все че нямаше как да се докаже, но през осемте години след смъртта на двамата си внуци и в отсъствието на Евелин бе остаряла от мъка, както можеше да се види на няколкото снимки, които й беше направил отец Бенито, пременена в най-гиздавите си дрехи — същите, които ползваше от трийсет години и щеше да продължи да облича до смъртта си, — плътна тъкана пола в синьо и черно, бродирана блуза в цветовете на полата, пояс в червено-оранжеви тонове на кръста и тежка, пъстроцветна украса, грижливо закрепена в равновесие върху главата.

Според отец Бенито бабата продължавала да е много дейна, но се била смалила, изсъхнала и сбръчкала, приличала на маймунка, и понеже непрестанно си шепнела полугласно молитви, хората я мислели за луда. Това било добре дошло за нея, защото никой не й искал да плаща данъци. Не я закачали. Всеки две седмици Консепсион говореше с внучката си по мобилния телефон на отец Бенито, защото отказваше да има свой, както й беше предложила Евелин. Според нея това беше много опасна машинка, понеже работела без контакт и батерии и причинявала рак. „Ела да живееш с мен, майчице“, я молеше Евелин, но за Консепсион това беше лоша идея, какво ще прави на север, кой ще храни в това време кокошките й и полива цветята, може чужди хора да се настанят в дома й, човек не бива току-тъй да го изоставя. Да иде на гости на внучката, това да, но по-нататък, ще решат кога. Евелин разбираше, че този момент никога нямаше да настъпи, и се надяваше, че някой ден тя самата щеше да е в състояние да си позволи пътуване до Монха Бланка дел Вале, макар и само за няколко дни.

— Ще трябва да разкажем на Евелин истината за случилото се с Катрин — каза Ричард на Лусия.

— Защо да усложняваме нещата? Достатъчно е, че ти и аз я знаем, това стига. А и вече няма никакво значение.

— Как да няма? Шерил Лерой е убила онази жена.

— Надявам се, не мислиш, че трябва да заплати за престъплението, Ричард. Шерил Лерой не е осъзнавала действията си.

— Упражняваш вредно влияние в живота ми, Лусия. Преди да се запозная с теб, бях почтен, сериозен мъж, безупречна академична личност… — въздъхна той.

— Беше скучен смотаняк, Ричард, но виж, въпреки това се влюбих в теб.

— Никога не съм предполагал, че ще саботирам правосъдието.

— Законите са жестоки, а правосъдието е сляпо. С Катрин Браун направихме само едно — наклонихме малко везните към естествената правда, защото закриляхме Евелин, а сега трябва да направим същото и по отношение на Шерил. Франк Лерой е бил бандит и е платил за греховете си.

— Каква ирония е, че не са успели да го хванат за извършените от него престъпления, а е трябвало да избяга заради деяние, което не е осъществил — каза Ричард.

— Ето, точно това имам предвид, когато говоря за естествената справедливост — каза Лусия и леко го целуна по устните. — Обичаш ли ме, Ричард?

— Ти как смяташ?

— Че ме обожаваш и не можеш да проумееш как си живял толкова време без мен, отегчен и с приспано в зимен сън сърце.

— Насред зимата разбрах най-сетне, че има в мен непобедимо лято.

— Това сега ли ти хрумна?

— Не. Албер Камю го е казал.