Отвъд зимата

Евелин

Мириам, майката на Евелин, повече от десет години не беше виждала трите си деца, които бе оставила при баба им в Гватемала, но веднага позна Евелин, когато пристигна в Чикаго, по снимките и поради това, че тя беше досущ като баба си. „За щастие, не се е метнала на мен“, си каза, когато я видя да слиза от камионетката на Галилео Леон. Бабата Консепсион Монтоя беше със смесена кръв, беше взела най-доброто от расата мая и от бялата раса и като девойка се славела с извънредната си хубост, преди да бъде поругана от войниците. Евелин беше наследила през едно поколение деликатните й черти. Самата Мириам имаше грубовато лице, пълно тяло и къси крака, вероятно по подобие на своя баща, този „слязъл от планината насилник на индианци“[17], както уточняваше винаги, когато говореше за своя родител. Дъщеря й все още беше момиче с дебела черна плитка до кръста и нежно лице. Мириам се спусна към нея и здраво я стисна в прегръдките си, не спирайки да повтаря името й и хлипайки от щастие, че тя е при нея и същевременно от мъка по другите си две убити деца. Евелин се остави в прегръдките й, без да отвърне по никакъв начин на радостните излияния на майка си — тая дебела жена с жълта коса беше една непозната.

Тази първа среща беляза тона на отношенията между майка и дъщеря. Евелин се въздържаше да говори, за да си спести досадата от заплитащи се в устата й думи, а Мириам възприемаше мълчанието й като упрек. При все че Евелин никога не повдигна този въпрос, Мириам използваше всеки повод, за да поясни, че не бе изоставила децата си по собствена воля, а по необходимост. Всички били обречени на глад, ако тя била останала в Монха Бланка дел Вале да прави тамалес с бабата, нима Евелин не може да проумее това? Когато един ден станела майка, тя щяла да разбере величината на саможертвата, която майка й била направила за семейството си.

Друга тема, която витаеше във въздуха, беше съдбата, сполетяла Грегорио и Андрес. Мириам смяташе, че ако беше останала в Гватемала, щеше да е възпитала синовете си с твърда ръка, Грегорио не би кривнал по пътя на престъпността, а Андрес не би загинал по вина на брат си. В такива моменти Евелин изкарваше глас от гърлото си, за да защити своята маминка, която ги беше научила на добро; брат й бил станал лош от мързел, а не поради липса на пердах от страна на бабата.

Семейство Леон живееше в квартал от къщи каравани, двайсетина на брой, подобни една на друга, всяка с малко дворче, което семейството на Мириам споделяше с папагал и голямо и кротко куче. На Евелин дадоха матрак с пяна, който тя разполагаше в кухнята за нощта. Имаха миниатюрна баня и външна мивка в двора. Независимо от теснотията всички се разбираха добре, може би благодарение на това, че работеха в различни смени. Мириам чистеше офиси вечер и домове сутрин, нямаше я у дома от полунощ до пладне на следващия ден. Галилео не работеше с фиксиран график, но когато си беше вкъщи, беше почти невидим, все едно го нямаше, за да не предизвиква вечно лошото настроение на жена си. Една съседка се грижеше за децата срещу разумно заплащане, но когато Евелин пристигна, натовариха нея с тази отговорност. Следобед Мириам си беше вкъщи и това позволи на Евелин през първата година да ходи на курсове по английски, организирани от църквата за имигрантите, а после започна да работи с майка си. Мириам и Галилео принадлежаха към Църквата на Петдесетница и животът им се въртеше около службите и обществените дейности в енорията.

Галилео обясни на Евелин, че намерил спасение чрез Господ в семейство от братя и сестри по вяра: „Водех лош живот, докато не отидох на църква и там Светият Дух се спусна в мен. Девет години минаха оттогава“. Трудно беше на Евелин да си представи, че този толкова смирен и плах мъж е бил способен да води лош живот. Според Галилео божествен лъч го проснал на пода по време на църковна служба и с помощта на гърчове, които разтърсили тялото му в състояние на транс, прокудил Дявола, докато в това време въодушевеното паство пеело и се молело за него на висок глас. Оттогава животът му поел нова посока, обясняваше той, запознал се с Мириам, която била много властна, но добра и му помагала да следва правия път. Господ ги дарил с две деца. Отношенията му с Бог били близки, разговаряли като син с баща си, достатъчно било да поиска нещо с целия плам на сърцето си и то му се давало. Доказал бил публично вярата си и бил кръстен с потапяне в местен басейн, очаквал и Евелин да стори същото, но тя отлагаше този момент от лоялност към отец Бенито и баба си, за които да смениш църквата си би било богохулство.

Хармонията между обитателите на караваната биваше застрашена по време на редките посещения на Дорийн, дъщеря на Галилео в резултат на краткотрайна любов през младежките му години с имигрантка от Доминиканската република, която се прехранвала с контрабанда и гледане на карти. Според Мириам Дорийн била наследила от майка си изобретателност, за да мами глупаците, била наркоманка и се влачела по света, оставяйки след себе си злокобен пушек, та затова всичко, до което се докоснела, се превръщало в кучешки лайна. Беше на двайсет и шест години, но човек би й дал петдесет. Не беше упражнявала нито за ден почтен труд, ала се хвалеше, че разполага с купища пари. Никой не се осмеляваше да я попита откъде ги има, защото предполагаха, че методите й не подлежат на изповед; изглеждаше обаче, че така лесно както ги печелеше, ги губеше. Тогава пристигаше при баща си да му иска заем без никакво намерение да му го върне. Мириам я мразеше, а Галилео се страхуваше от нея; пред нея се гънеше като червей и й даваше каквото можеше, но все пак винаги по-малко, отколкото тя му искаше. Мириам й приписваше негодническа кръв, без да уточнява какво точно означаваше това, и я презираше, защото беше чернокожа, но също не смееше да й се противопоставя. Нищо във външния вид на Дорийн не внушаваше страх — беше хърбава, изхабена, с хищнически очи, пожълтели зъби и нокти, прегърбена поради слаби кости, ала излъчваше страховит, едва сдържан бяс като тенджера под налягане, готова да гръмне. Мириам нареди на дъщеря си да стои надалеч от радарите на тази жена, нищо добро не можело да се очаква от нея.

Заръката на майка й беше ненужна, защото на Евелин й секваше дъхът в близост до Дорийн. Кучето на двора започваше да вие, предупреждавайки за идването й няколко минути преди да се появи. Това беше сигнал за Евелин да се изнесе, но невинаги успяваше да го стори навреме. „Накъде си се забързала толкова, глухоняма малоумнице?“, препречваше й пътя заплашително Дорийн. Само тя я обиждаше, другите свикнаха да отгатват смисъла на откъслечните фрази на Евелин, преди да ги е завършила. Галилео Леон бързаше да даде пари на дъщеря си, за да си върви, и всеки път я молеше да иде с него в църквата макар и само веднъж. Хранеше надежди, че Светият Дух ще благоволи да осени и нея, за да я спаси от самата себе си, както бе постъпил с него.

Минаха две години, а Евелин още не бе получила уведомлението от съда, за което й бяха казали в Центъра за задържане. Мириам всеки ден чакаше пощата, при все че най-вероятно досието на дъщеря й вече се бе затрило някъде из лабиринтите на Имиграционната служба и тя щеше да живее необезпокоявана до края на живота си. Евелин беше завършила последния клас на гимназията и се беше дипломирала с тога и шапка както целия клас, без никой да й поиска документи, с които да докаже за съществуването си.

Икономическата криза от последните години беше съживила старата неприязън към латиноамериканците; милиони американци, измамени от финансови институции и банки, бяха изгубили домовете си или работата си и в лицето на имигрантите намираха изкупителна жертва. „Хайде да видим дали някой американец, независимо от цвета на кожата си, би работил за мизерните пари, които плащат на нас“, повтаряше Мириам. Тя печелеше по-малко от законно установения минимум и работеше извънредно, за да покрива разходите си, тъй като цените се покачваха, а заплатите не се помръдваха. Евелин ходеше с нея и още две жени да чистят офиси нощем. Образуваха страхотен екип, който се придвижваше в една Хонда Акорд заедно с почистващите материали и с транзистор, за да слушат евангелистки проповедници и мексикански песни. По правило работеха заедно и така се предпазваха от среднощни опасности, като се започне от улични посегателства и се стигне до сексуални нападения в заключените сгради. Спечелиха си славата на амазонки след побой с метли, кофи и четки над някакъв задържал се до по-късно в офиса си служител, който се опитал да се погаври с Евелин в някаква тоалетна. Охраната, латиноамериканец, се правил на разсеян доста дълго и когато най-сетне се намесил, мераклията имал вид на прегазен от камион, но се въздържал от подаване на оплакване срещу нападателките в полицията; предпочел да преглътне унижението мълком.

Мириам и Евелин работеха рамо до рамо, деляха си домашната работа, грижите за децата, както и за папагала и кучето, покупките и всички останали неизбежни задачи, ала между тях липсваше непринудената близост между майка и дъщеря, те се държаха непрекъснато като на гости. Мириам не знаеше как да се отнася към мълчаливата си щерка. Колебаеше се между това да не й обръща голямо внимание и да й показва обичта си, отрупвайки я с подаръци. Евелин беше самотна душа, с никого не се сприятели — нито в училище, нито в църквата. Мириам смяташе, че нито едно момче не проявява интерес към нея, защото тя все още имаше вид на малко недохранено момиченце. Имигрантите пристигаха кльощави, но за няколко месеца поемаха пътя на затлъстяването, тъй като се хранеха бързешката с евтина храна, ала Евелин по природа нямаше апетит, отблъскваха я мазните и сладки ястия и тъгуваше за фасула на баба си. Мириам не знаеше, че всеки, доближил се на по-малко от метър до Евелин, я караше да застава нащрек; травмата от изнасилването беше запечатана с огнени букви в паметта и в тялото й, тя свързваше физическия контакт с насилие, кръв и най-вече със своя заклан брат Андрес. На майка й бе известно какво я беше сполетяло, но никой не й беше разказал подробности, а Евелин никога не намери сили да говори за това. Отчуждението устройваше момичето, тъй като й спестяваше усилието да говори.

Мириам нямаше оплаквания, дъщеря й вършеше задълженията си навреме и никога не седеше със скръстени ръце, изпълнявайки заръката на баба си, за която безделието беше майка на всички пороци. Евелин се отпускаше единствено пред двете си братчета, които я научиха да си служи с компютъра, и пред децата в църквата, които не я съдеха. Докато родителите присъстваха на службата, тя пазеше около двайсетина деца в съседна зала и така се спасяваше от дългата проповед на пастора — екзалтиран мексиканец, който успяваше да възпламени паството до истерия. Евелин измисляше игри, за да занимава децата, пееше им, караше ги да танцуват под съпровод на дайре и им разказваше приказки без много да се запъва, при условие че нямаше възрастни наблюдатели. Пасторът в църквата я посъветва да стане учителка — беше ясно, че Бог я е дарил с талант и да го пропилее, би било равносилно на оскърбление срещу небесата. Беше й обещал да помогне за получаване на документите й за престой, ала неговото влияние, така могъщо в небесните дела, беше безсилно в безплодните кабинети на Имиграционната служба.

Срещата със съдията можеше да се проточи неопределено дълго, ако Дорийн не се бе намесила. Дъщерята на Галилео Леон беше изпаднала още повече през последните години и надменната й арогантност почти се беше стопила, ала нейният бяс се бе съхранил непокътнат. Появяваше се най-често покрита със синини, които свидетелстваха за нейната озвереност — при най-малкото предизвикателство налиташе на бой. Имаше пиратски белег на гърба, причинен от пробождане с кама, който показваше на децата като почетна значка, хвалейки се самодоволно, че я взели за мъртва и я зарязали с кървяща рана в някаква уличка насред боклукчийски кофи. Евелин се беше засичала с нея в много редки случаи, защото стратегията й да бяга даваше добър резултат. Ако беше сама с децата, се втурваше да бяга, повличайки и тях подире си още щом кучето започнеше да вие. Веднъж обаче планът й се провали, тъй като децата бяха болни от скарлатина. Температурата беше се появила преди три дни с болки в гърлото и след това се бяха изринали — беше невъзможно да ги изкара от леглото в такъв студен октомврийски ден. Дорийн влезе, отваряйки вратата с ритник и заплашвайки да отрови проклетото куче. Евелин се приготви да изслуша наниза от проклятия и псувни, който щеше да се изсипе върху нея, щом дъщерята разбереше, че баща й не беше там и в къщата нямаше пари.

От малката стаичка на децата Евелин не можеше да види какво прави посетителката, ала я чуваше да рови и да проклина припряно. Страхувайки се от реакцията й като не намереше каквото търсеше, тя събра смелост и отиде в кухнята, решена да й препречи пътя, преди да е отишла при децата. Престори се, че прави сандвич, ала Дорийн не й даде време. Нахвърли се като бик на арената и преди Евелин да види какво й се готви, я стисна за врата с две ръце и я разтърси със силата на наркоманка, изпаднала в наркотичен глад. „Къде са парите? Казвай, малоумнице, или ще те убия!“ Евелин напразно се помъчи да се освободи от стегнатите й лапи. При крясъците на Дорийн дотичаха изплашени двете братчета и се разплакаха в момента, в който кучето, което рядко влизаше в къщата, захапа якето на нападателката и започна да я дърпа, ръмжейки. Дорийн блъсна Евелин и се обърна, за да изрита животното. Момичето загуби равновесие, падна назад и си удари тила в ръба на кухненската маса. Дорийн взе да раздава ритници ту на кучето, ту на Евелин, но насред лудостта си усети проблясък на здрав разум, проумя какво е направила и избяга навън, ръсейки порой от неприлични думи. Дочула врявата, се притече една съседка, която завари Евелин да лежи на пода, а двете деца безутешно да плачат. Обади се на Мириам, сетне на Галилео и най-накрая на полицията — точно в този ред.

Галилео Леон пристигна няколко минути след полицията, когато Евелин вече се мъчеше да стане, подкрепяна от някаква униформена жена. Всичко се въртеше като във вихър около нея, черни петна й замъгляваха очите, а болката раздираше черепа й до такава степен, че не успяваше да обясни случилото се, но братлетата й повтаряха през сълзи и сополи името на Дорийн. Галилео нямаше как да се съпротивлява и остави да отведат Евелин с линейка в болницата, а също и да изготвят полицейски доклад за станалото.

В спешното отделение зашиха скалпа на Евелин с няколко шева, задържаха я под наблюдение за няколко часа и я изпратиха у дома с шишенце обезболяващи хапчета и препоръка да лежи, ала инцидентът не приключи за нея заради споменатия полицейски доклад. На другия ден дойде полиция и я взеха за разпит във връзка с отношенията й с Дорийн — той продължи два часа и после я пуснаха. След два дни отново я отведоха, но този път я разпитваха за това как бе влязла в Съединените щати и за причините, накарали я да напусне страната си. Изпълнена с колебания и ужас, Евелин се опита да разкаже какво се беше случило със семейството й, но трудно й се разбираше и агентите изгубиха търпение. В стаята присъстваше цивилен мъж, който си водеше бележки, без да отвори уста дори да се представи.

Тъй като Дорийн имаше досие за притежание на наркотици и други престъпления, в караваната се явиха трима агенти с обучено куче и я претършуваха до последното ъгълче, но не намериха нищо от това, което ги интересуваше. Галилео Леон се измъкна и остави Мириам да бере срам, докато отлепваха балатума от пода и изтърбушваха матраците, търсейки дрога. Неколцина съседи надникнаха с любопитство и след като агентите и кучето си тръгнаха, продължиха да се навъртат наоколо в очакване на второто действие от драмата. Както предполагаха, щом се върна Галилео, жена му се нахвърли като побесняла върху него. За всичко е виновен той и онази никаквица дъщеря му, колко пъти му е повтаряла, че не иска да я вижда в дома си, той е пълен нещастник, мухльо, с право никой не го уважава и така до безкрай с обвинения, които започнаха в къщата, продължиха на двора и на улицата и приключиха в църквата, където семейната двойка пристигна, придружена от няколко свидетели, да се жалва пред пастора. Няколко часа по-късно горивото на Мириам привърши и гневът й се поохлади, след като Галилео плахо обеща да държи дъщеря си надалеч.

Същия ден в осем вечерта, когато червенината по лицето на Мириам, предизвикана от нервната криза, още не се беше разнесла, някой потропа на вратата на караваната. Беше мъжът, който си бе водил бележки в полицейския участък. Идвал от Имиграционната служба, каза, вместо да се представи. Всички се вледениха, но нямаше как да не го пуснат да влезе. Агентът беше свикнал с въздействието, което появата му упражняваше върху хората, и се опита да смекчи положението, като заговори на испански — разказа им, че отраснал при мексиканските си баба и дядо, че се гордеел с произхода си и че с лекота балансирал между двете култури. Слушаха го недоверчиво, тъй като мъжът беше чисто бял, със светли рибешки очи и безмилостно дъвчеше испанския. Като видя, че никой не оценява старанието му да се държи приятелски, той директно премина към целта на посещението си. Знаел, че Мириам и Галилео имали разрешение за пребиваване и че децата им били родени в Съединените щати, но положението на Евелин трябвало да бъде изяснено. Носел формуляра от Центъра за задържане с датата на нейния арест на границата и поради липса на удостоверение за раждане можел да предположи, че бе навършила осемнайсет години — пребивавала нелегално и следователно подлежала на депортиране.

Гробна тишина се възцари за няколко минути, докато Мириам преценяваше дали този мъж бе дошъл да изпълни закона, или да иска подкуп. Неочаквано Галилео Леон, обикновено колеблив, произнесе с твърд глас, какъвто никога не бяха чували от него:

— Това момиче е бежанка. Никой не е нелегален в този живот, всички имаме право да живеем в света. Парите и престъпленията не зачитат граници. И аз ви питам, господине, защо ние хората трябва да се съобразяваме с тях?

— Аз не съм този, който пише законите. Моята работа е да осигурявам тяхното изпълнение — отвърна човекът объркано.

— Погледнете я внимателно, на колко години мислите, че е тя? — каза Галилео и посочи Евелин.

— Изглежда малка, но ми е нужно удостоверение за раждане, за да имам доказателство. В досието й се казва, че го изгубила, когато прекосявала реката. Това е станало преди три години, междувременно сте могли да се сдобиете с копие.

— Кой да направи това? Майка ми е неграмотна стара жена, а в Гватемала подобни формалности искат време и струват пари — намеси се Мириам, едва съвзела се от изненадата при вида на мъжа си, свободно изразяващ нестандартно мнение по правни въпроси.

— Това, което разказва момичето за разни банди и за убитите си братя, е често срещано, чувал съм го и преди. Има много подобни истории сред имигрантите. Съдиите също са ги слушали. Някои им вярват, други не. Убежище или депортиране — това ще зависи от съдията, който ви се падне — каза агентът и си тръгна.

Галилео Леон, който неизменно проявяваше покорство, беше склонен да изчакат законния ред, бави се, но му идва времето, казваше. Мириам пък смяташе, че когато на закона му дойдеше времето, той никога не облагодетелстваше слабия и веднага се засуети да направи така, че дъщеря й да изчезне. Не попита Евелин какво мисли, когато пусна в действие връзките си в нелегалната мрежа за незаконно пребиваващи имигранти, нито когато се съгласи да я изпрати на работа в дома на някакви хора в Бруклин. Беше получила предложението от друга жена, член на същата църква, чиято сестра познаваше бивша домашна прислужница, работила в този дом, и уверяваше, че не изисквали документи, нито други подробности. Ако момичето изпълнявало задълженията си, никой нямало да я разпитва за правния й статус. Евелин се поинтересува какви щяха да бъдат тези задължения и й обясниха, че трябвало да се грижи за болно дете, нищо друго.

Мириам показа на дъщеря си карта на Ню Йорк, помогна й да опакова нещата си в малко куфарче, подобно на използваните за поклоннически пътувания, даде й някакъв адрес в Манхатън и я качи на автобус Грейхаунд. Деветнайсет часа по-късно Евелин се яви в латиноамериканската църква на Петдесетница — двуетажно здание, което отвън не притежаваше достойното излъчване, характерно за храм — и там я посрещна добронамерено членка на религиозното братство. Жената прочете препоръката на пастора от Чикаго, даде й подслон за една нощ в собствения си апартамент, а на другия ден я упъти как с метрото да стигне до протестантската църква „Нов живот“ в Бруклин. Там друга жена, почти идентична с първата, й предложи газирана напитка, диплянка с график на църковните служби и списък на обществените деятелности на храма; освен това й даде указания как да стигне до адреса на новите си работодатели.

В три следобед през един есенен ден на 2011 година, когато дърветата започваха да се оголват, а улицата беше покрита с хрущяща и кратковременна шума, Евелин Ортега натисна звънеца на триетажна ъглова къща със статуи на осакатени древногръцки герои в градината. Там щеше да живее и да работи през следващите години необезпокоявано и с фалшиви документи.