Отвъд зимата

Лусия и Ричард

След като Евелин Ортега идентифицира Катрин Браун, завързаха отново капака на багажника и поеха обратно към къщи. Понеже така и така бяха навън, Ричард взе лопатата и разчисти снега пред вратата на мазето, за да може Лусия да вземе остатъка от яхнията, храната на Марсело и тоалетните си принадлежности. В кухнята на Ричард си поделиха вкусната хранителна яхния и свариха още една кана с кафе. Разсеял се покрай толкова сътресения, Ричард за втори път яде от яхнията, въпреки плаващите в нея парчета телешко сред картофи, зелен фасул и тиква. Беше съумял да овладее парещите кризи в храносмилателната си система с дисциплина. Не вкусваше глутен, беше алергичен към лактозата и не пиеше алкохол поради много по-сериозна от язвата причина. Идеална за него би била напълно растителна диета, но се нуждаеше от протеини и затова беше включил в храната си някои морски продукти без живак, шест екологични яйца и сто грама твърдо сирене седмично. Придържаше се към петнайсетдневен план, тоест към две строго определени менюта на месец; затова купуваше точно колкото му беше необходимо и го готвеше в предварително установен ред, така че нищо да не се разваля. В неделя импровизираше с пресните предложения на пазара и това беше една от малките волности на въображението, които си позволяваше. Не докосваше месо от бозайници, понеже се беше зарекъл да не вкусва животни, които не би могъл да убие, нито птиче месо, понеже изпитваше ужас от промишлените птицеферми и защото бе неспособен да извие врата на едно пиле. Обичаше да готви и понякога, когато ястието му се получеше особено вкусно, си представяше, че може да го сподели с някого, като например с Лусия Марас, която се бе оказала по-интересна от предишните наематели на сутерена. Все по-често мислеше за нея и се радваше, че е в неговия дом макар и под невероятния претекст, който им предоставяше Евелин Ортега. Всъщност той се радваше много повече, отколкото обстоятелствата позволяваха; нещо странно се случваше с него, трябваше да внимава.

— Коя е Катрин? — попита Ричард Евелин.

— Рехабилитаторката на Франки. Занимава се с него всеки понеделник и четвъртък. Научи ме да правя някои от упражненията с детето.

— Тоест става дума за човек, познат в дома. Как каза, че се наричат господарите ти?

— Шерил и Франк Лерой.

— И изглежда, че Франк Лерой е виновен за…

— Защо предполагаш това, Ричард? Не трябва нищо да приемаме за даденост, ако нямаме доказателства — намеси се Лусия.

— Ако тази жена бе починала от естествена смърт, нямаше да е в багажника на колата на Франк Лерой.

— Може да е било катастрофа.

— Ами да, напъхала се е с главата напред в багажника, увила се е в килима, затворила е капака, издъхнала е от глад и никой не е разбрал. Малко вероятно. Някой я е убил, няма място за съмнение, Лусия, и е възнамерявал да се отърве от трупа, когато разчистят снега. Сега вероятно се пита какво, по дяволите, е станало с колата му и с мъртвото тяло.

— Хайде, Евелин, помисли малко, как според теб тази млада жена се е озовала в багажника? — я попита Лусия.

— Не знам, не знам…

— Кога я видя за последен път?

— Идваше в понеделник и четвъртък — повтори момичето.

— Миналия четвъртък?

— Да, дойде в осем сутринта, но си тръгна почти веднага, защото показателите за кръвната захар на Франки не бяха добри. Госпожата беше много ядосана. Каза на Катрин да си върви и повече да не се вясва.

— Караха ли се?

— Да.

— Какво имаше госпожа Лерой против тази жена?

— Наричаше я невъзпитана и вулгарна.

— В лицето ли й го казваше?

— Казваше го на мен. И на мъжа си.

Евелин им разказа, че Катрин Браун лекувала Франки от една година. От самото начало се държала лошо с Шерил Лерой, която я смятала за предизвикателна, защото идвала на работа с деколтирани тениски, които излагали половината от гърдите й на показ, най-обикновена мръсница с обноски на старшина, казвала за нея; освен това не отчитала никакъв напредък у Франки. Била дала указания на Евелин да присъства винаги когато Катрин Браун раздвижва детето и да я вика незабавно, ако забележи, че го пресилва. Нямала й доверие, смятала, че е много груба с упражненията. На два пъти искала да я изхвърли, но мъжът й се противопоставил, както правел обикновено с всички нейни инициативи. Според него Франки бил разглезено хлапе, а Шерил ревнувала от рехабилитаторката, защото била млада и красива, това било всичко. От своя страна Катрин Браун също злословела срещу госпожата зад гърба й, смятала, че тя се държи със сина си като с бебе, а децата имат нужда от здрава ръка, Франки трябвало да се храни сам — щом можел да ползва компютъра, значи можел да държи и лъжицата и да си мие зъбите, но нима било възможно да се научи при такава майка алкохоличка и наркоманка, която прекарвала деня във фитнеса, като че ли така можела да спре старостта. Мъжът й щял да я зареже. Със сигурност.

Евелин изслушвала изповедите и на двете, без да разсъждава, без нищо да повтаря. Баба й натъркала веднъж устата на братята й с белина, защото говорели мръсотии, а нейната, понеже разпространявала клюки. Разбирала за разправиите на господарите си, понеже стените в къщата не умеели да пазят тайни. Франк Лерой, толкова студен със служителите си и със сина си, толкова безучастен дори когато детето изпадало в криза или в истерични пристъпи, побеснявал срещу жена си при най-малкия повод. Във въпросния четвъртък, разтревожена от хипогликемията на Франки, за която подозирала, че била причинена от рехабилитаторката, Шерил нарушила разпорежданията на мъжа си.

— Понякога господин Лерой заплашва госпожата — им каза Евелин. — Веднъж пъхна пистолет в устата й. Не съм ги шпионирала, кълна се. Вратата беше открехната. Каза й, че ще убие нея и Франки.

— Бие ли жена си? А Франки? — попита го Лусия.

— На детето не посяга, но Франки е наясно, че баща му не го обича.

— Не ми отговори дали бие жена си.

— Понякога госпожата има синини по тялото, но никога по лицето. Казва, че са от падане.

— Ти вярваш ли й?

— Тя пада от хапчетата или от уискито и тогава трябва да я вдигам от пода и да я слагам да си легне. Но червените белези като от камшик са от разправиите й с господин Лерой. Жал ми е за госпожа Лерой, никак не е щастлива.

— Че как да е с такъв мъж и с това дете…

— Обожава Франки. Казва, че с обич и с рехабилитация състоянието му ще се подобри.

— Това е невъзможно — промърмори Ричард.

— Франки е единствената радост на госпожата, доколкото мога да преценя. Те много се обичат. Ако можехте да видите как Франки грее от щастие, когато майка му е с него! С часове играят. Много често госпожата спи при него.

— Сигурно е много потисната заради здравословното състояние на детето си — каза Лусия.

— Да, Франки е много крехък. Ще можем ли пак да звъннем у дома? — попита Евелин.

— Не, Евелин, доста е рисковано. Вече знаем, че снощи майка му е била до него. Можем да предположим, че след като теб те няма, тя ще поеме грижата за Франки. Да се върнем към най-спешния въпрос, как да се отървем от трупа — напомни Лусия.

Ричард толкова бързо отстъпи, че по-късно щеше сам да се чуди на непоследователността си. Като се замисли, може би от години се беше страхувал от някаква смутна зависимост, способна да разклати неговата сигурност. А може би не ставаше дума за страх, а за предчувствие, може би таеше скрито желание някаква божествена намеса да наруши перфектното му и еднообразно съществуване. Евелин Ортега с докарания от нея труп представляваше радикален отговор на това латентно желание. Трябваше да се обади на баща си, за да му каже, че няма да може да го заведе на обед, както обикновено правеше в неделя. За миг се изкуши да му разкаже какво възнамеряваха да сторят, сигурен, че старият Джоузеф бурно щеше да го аплодира от инвалидната си количка. Ще му разкаже всичко по-късно и на живо, за да види въодушевеното му изражение. Във всеки случай прие аргументите на Лусия с минимална съпротива и отиде да потърси карта и лупа. Мисълта да се освободи от мъртвото тяло, която до преди малко категорично отхвърляше, му се стори изведнъж неизбежна, единственото логично решение на проблем, който неочаквано бе станал и негов.

Докато разглеждаше картата, Ричард си спомни езерото, където ходеха с Орасио Амадо-Кастро и което не беше посещавал през последните две години. Приятелят му имаше там горска хижа, която, преди да се премести в Аржентина, обитаваше през лятото заедно със семейството си, а зиме с него, когато двамата ходеха да ловят риба, дълбаейки дупка в леда. Избягваха най-оживените места, където се струпваха стотици каравани в шумни многолюдни празненства, защото за тях двамата риболовът беше спорт, упражняван в съзерцание, специален повод за мълчание, самота и укрепване на едно почти четиридесетгодишно приятелство. Тази част на езерото беше труднодостъпна и не привличаше зимните пълчища. Те се мятаха на високопроходим джип, движещ се по замръзналата повърхност, с всичко най-необходимо за престоя — трион и други инструменти за перфориране на леда, въдици и стръв, батерии, лампа, газов котлон, гориво и провизии. Пробиваха дупки в ледената повърхност и с безкрайно търпение ловяха някакви по-скоро мижави пъстърви, които, след като бъдеха изпечени, се свеждаха буквално до кожа и кости.

Орасио замина за Аржентина, когато почина баща му, с намерението да се върне след няколко седмици, но мина много време, а той продължаваше да е зает със семейни дела и си идваше в Съединените щати два или три пъти годишно.

Ричард тъгуваше по него и докато го нямаше, се грижеше за нещата му; имаше ключове от къщурката край езерото, която си седеше необитаема, и ползваше неговата кола, Субару Легаси, с подвижен багажник на покрива и приспособления за транспортиране на ски и велосипед, която Орасио отказваше да продаде. Ричард беше постъпил в Нюйоркския университет по настояване на Орасио; беше работил като асистент три години и още три като хоноруван преподавател. Издигнал се бе до ръководител на катедра със самочувствието, необходимо за тази длъжност, а когато Орасио освободи директорското място, той го замести. Освен това купи къщата му в Бруклин на безценица. Както сам казваше, единственият начин да се отплати на приятеля си за всичко, което му дължеше, би бил да му дари приживе белите си дробове за трансплантация. Орасио пушеше пури като баща си и братята си и непрекъснато кашляше.

— По тези места има гъсти гори, никой не ходи там през зимата и се съмнявам, че някой го прави дори през лятото — обясни Ричард на Лусия.

— Как ще се организираме? Трябва да наемем кола за връщане.

— Това би означавало да оставим следа. Не може да привличаме вниманието. Ще се върнем със субаруто. Бихме могли да идем и да се върнем за един ден, но при това време ще ни трябват два.

— Ами котките?

— Ще им оставя храна и вода. Свикнали са да прекарват сами няколко дни.

— Може нещо непредвидено да се случи.

— Като например да бъдем пленени или убити от Франк Лерой? — попита Ричард, прикривайки усмивката си. — В такъв случай съседката ще се погрижи за тях.

— Трябва да вземем Марсело — каза Лусия.

— В никакъв случай!

— Как искаш да постъпя с него?

— Ще го оставим на съседката.

— Кучетата не са като котките, човече. Стават неспокойни при раздяла. Трябва да дойде с нас.

Ричард отвърна с театрален жест. Не проумяваше тази човешка зависимост от някакво животно изобщо, а още по-малко от някакво куче като това уродливо чиуауа в частност. Неговите котки бяха независими и той можеше да замине за няколко седмици спокоен, че няма да им липсва. Когато се прибираше, го посрещаше с обич само Дойс, другите изобщо не забелязваха отсъствието му.

Лусия го последва в една от необитаемите стаи на първия етаж, където държеше инструментите си до дърводелска маса. Това беше последното нещо, което бе очаквала от него — смяташе, че е неспособен да закове пирон, както всички останали мъже в живота й, но очевидно Ричард изпитваше удоволствие да майстори. Инструментите бяха подредени върху коркови дъски на стената; беше очертал контура на всяко сечиво с тебешир върху корка, за да забележи веднага, ако някое липсва. Подредбата им беше толкова стриктна, колкото онази, предизвикала възхищението на Лусия в килера, където всяко нещо си имаше строго определено място. В този дом хаотично разпилени бяха единствено книжата и книгите, които владееха салона и кухнята, при все че хаосът може би беше само привиден и всичко бе класирано според тайнствена система, разбираема единствено за Ричард. „Този мъж трябва да е зодия дева“, заключи тя.

След като се подкрепиха с чилийската яхния, те отново излязоха навън, където Ричард дълго изучаваше счупената ключалка на багажника, докато Лусия го пазеше с черен чадър от бавно сипещия се сняг. „Няма да мога да я поправя, ще закрепя капака с тел“, реши той. Под найлоновите ръкавици за еднократна употреба, които си беше сложил, за да не оставя отпечатъци, ръцете му бяха посинели и вкочанени, но продължаваше да работи с хирургическа прецизност. Двайсет и пет минути по-късно беше боядисал мигача в червено, тъй като пластмасовото покритие се беше счупило при удара, и бе завързал багажника с такава сръчност, че телта беше невидима. Прибраха се, треперейки от студ, в къщата, където ги очакваше все още топлото кафе.

— Телта ще издържи пътуването и няма да ти създава проблеми — съобщи Ричард на Лусия.

— На мен ли? Не, Ричард. Ти ще караш лексуса. Аз съм леко непохватна, още повече, когато се притесня. Полицията може да ме спре.

— Тогава да кара Евелин. Аз ще водя отпред със субаруто.

— Евелин няма документи.

— Няма ли книжка?

— Питах я вече. Има книжка на чуждо име. Фалшива, естествено. Не можем да се излагаме на повече рискове от необходимите. Ти ще караш лексуса, Ричард.

— Защо аз?

— Защото си бял. Никой полицай няма да ти поиска документите, дори и от багажника да се показва човешки крак, обаче две латиноамериканки като нас, шофиращи в снега, автоматично будим подозрение.

— Ако Лерой са съобщили за изчезването на колата, ще имаме проблеми.

— Защо биха го направили?

— За да им бъде изплатена застраховката.

— Как ти хрумва такова нещо, Ричард? Един от двамата е убиец, последното, което би направил, е да съобщи в полицията за колата.

— А другият Лерой?

— Винаги си представяш най-лошото!

— Никак не ми допада мисълта да прекося щата Ню Йорк с крадена кола.

— И на мен, но нямаме друга алтернатива.

— Слушай, Лусия, не мислиш ли, че може Евелин да е убила тази жена?

— Не, Ричард, не мисля, защото това предположение е идиотско. Струва ли ти се възможно това клето същество да е способно да утрепе и муха? И за какво тогава ще идва в твоя дом с жертвата?

Ричард й показа на картата двата пътя до езерото — единият беше по-кратък, но с тол постове, където имаше вероятност да правят проверки, а другият изобилстваше със завои, но беше по-малко използван. Избраха него с надеждата, че снегорините го бяха разчистили.