Отвъд зимата

Ричард

Напуснаха мотела в девет часа само с по едно кафе в стомаха и гладни. Лусия настоя да идат да закусят някъде, имаше нужда от топла храна в нормална чиния, никакви картонени кутии и китайски клечки, каза. Влязоха в заведение от веригата „При Дени“ и жените си поръчаха угощение от палачинки с мед, а Ричард зарови лъжица в безвкусни овесени ядки. Когато тръгваха предишния ден от Бруклин, се разбраха, че ще се движат всеки поотделно за пред хората, но с времето предпазливостта им се поразхлаби, започнаха да се чувстват толкова добре заедно, че дори Катрин Браун съвсем естествено бе включена в групата.

Пътят беше по-добър, отколкото предния ден. През нощта беше валял незначителен сняг и температурите продължаваха да са малко под нулата, но вятърът беше утихнал, а снегът беше разчистен от шосетата. Можеха да се движат по-бързо и при тази скорост Ричард пресметна, че ще стигнат до колибата около пладне — съвсем по светло, за да се разпоредят с лексуса. Ала час и половина по-късно, след един завой, на сто метра пред себе си видя мигащите сини и червени светлини на няколко полицейски коли, които бяха блокирали пътя. Нямаше отклонение, а ако обърнеше назад, щеше да привлече вниманието.

Стомахът му се качи в гърлото заедно със закуската и устата му се наля с жлъчен сок. Гадене и призрачното видение на неотдавнашната диария го изпълниха с тревога. Опипа горния джоб на якето си, където обикновено държеше розовите хапчета, но не ги намери. В огледалото видя отзад Лусия да му прави окуражителен знак с кръстосани пръсти. Отпред имаше няколко спрели коли, линейка и пожарна кола. Един полицай му посочи да се нареди на опашката. Ричард свали грейката и го попита какво става с най-спокойния тон, на който бе способен.

— Верижна катастрофа.

— Има ли пострадали, старшина?

— Нямам право да давам подобна информация.

Опрял чело в ръцете си на волана, разстроен, Ричард зачака с останалите шофьори, броейки секундите. Пожар гореше в стомаха и в хранопровода му.

Не помнеше да е имал толкова киселини някога, изплаши се да не би язвата му да се е спукала и да е започнала да кърви вътре. Какъв беше този нещастен късмет да попаднат в задръстване точно в момента, когато се разхождаха с мъртвец в багажника и вътрешностите му заплашваха да се преплетат. Ами ако е апандисит? Овесените ядки бяха грешка, не помисли, че разхлабват стомаха. „Ако тези скапани полицаи не освободят пътя, ще се насера тук и сега, само това ми липсва. Какво ще си помисли Лусия, че съм някакъв кекав лигльо, смотаняк с хронична диария“, възкликна на глас.

Минутите се влачеха бавно като охлюв в часовника на колата. В този момент звънна мобилният му телефон.

— Добре ли си? Изглеждаш като изпаднал в несвяст. — Гласът на Лусия стигна до него сякаш от небесата.

— Не знам — отвърна й и повдигна глава от волана.

— Психосоматично е, Ричард. Нервен си. Вземи си хапчетата.

— В плика в твоята кола са.

— Ще ти ги донеса.

— He!

Видя Лусия да слиза от субаруто през едната врата, а Евелин с Марсело в ръце през другата. Лусия отиде най-естествено до лексуса и почука с кокалчетата на пръстите на прозореца му. Той смъкна стъклото, готов да я посрещне с крясъци, но тя бързо му подаде хапчетата в мига, в който един от полицаите тръгна към тях с широки крачки.

— Госпожице! Стойте си в колата! — й нареди.

— Извинете, старшина, да имате случайно кибрит? — го попита тя с красноречив жест на пушач, който поднася цигара към устните си.

— Качвайте се в колата си! И вие също! — изкрещя мъжът на Евелин.

Чакаха трийсет и пет минути — субаруто с включен двигател, за да работи парното, а лексусът, същински хладилник, — докато освободят пътя. След като си тръгнаха линейките и пожарната кола, полицията разреши на колите в двете посоки да потеглят. Когато минаха край мястото на удара, видяха преобърната камионетка с четирите колела нагоре, една неузнаваема кола с напълно смачкана предница, която беше блъснала камионетката отзад, и трета кола, покачена върху първата. Денят беше ясен, бурята беше преминала и нито един от тримата шофьори не бе помислил, че под снежния слой има засипан лед.

Ричард беше глътнал четири таблетки против киселини. Все още усещаше жлъчния сок и позивите в стомаха. Караше превит върху волана, окъпан в студена пот, със замъглен от болка поглед, убеден все по-дълбоко с всяка изминала минута, че кърви отвътре. По мобилния съобщи на Лусия, че не издържа повече, и спря на първото разширение, което видя. Тя паркира зад него в момента, в който той отвори вратата и шумно повърна на настилката.

— Ще потърсим помощ. Трябва да има болница наблизо — каза Лусия, подавайки му салфетка и бутилка с вода.

— Никаква болница. Ще ми мине. Трябва ми тоалетна.

Като не даде възможност на Ричард да й противоречи, Лусия нареди на Евелин да кара субаруто, а тя седна зад волана на лексуса. „Карай бавно, Лусия. Нали видя какво може да се случи, ако колата поднесе“, посъветва я Ричард, преди да се свие на кравай на задната седалка. Каза си, че в абсолютно същата поза, отделена от него единствено с облегалката и пластмасова преграда, лежеше Катрин Браун.

Когато Ричард живееше в Рио де Жанейро, там се пиеше методично; това представляваше социално задължение, част от културата, неотменимо изискване на всяко събиране, включително и служебно, утеха в дъждовна вечер или в горещо пладне, стимул за политически дискусии, лек срещу настинка, тъга, неудачи в любовта или разочарование след футболен мач. Ричард с години не се беше връщал в този град, но предполагаше, че нещата си продължаваха постарому. Определени навици живеят с няколко поколения, докато отмрат. По онова време той поглъщаше толкова алкохол, колкото и неговите приятели и познати, нищо изключително, мислеше. Много рядко се напиваше до несвяст, това беше доста неприятно състояние; предпочиташе усещането за плаване, образа на свят без ръбове, благ, свеж. Не беше отдавал значение на пиенето, докато Анита не го превърна в проблем и не започна да брои чашите, отначало дискретно, а сетне унижавайки го с коментари на висок глас пред други хора. Издържаше на алкохол, можеше да изпие четири бири и три кайпирини без фатални последици; напротив — стеснителността му се изпаряваше и той смяташе, че става очарователен, ала се въздържаше заради спокойствието на жена си и заради язвата, която от време на време му поднасяше неприятни изненади. Никога не спомена пред баща си, на когото често пишеше, за пиенето, тъй като Джоузеф беше въздържател и не би го разбрал.

След като роди Биби, Анита три пъти забременя и три пъти пометна. Тя мечтаеше за голямо семейство като това на родителите си; беше една от малките дъщери сред единайсет деца и имаше безброй братовчеди и племенници. Всяка провалена бременност увеличаваше разочарованието й. Втълпи си, че това е пратено от Бога изпитание или наказание за някакво неясно прегрешение и постепенно силите и радостта й помръкнаха.

Без желаните от нея важни семейни добродетели танцът загуби смисъл в живота й и тя продаде прочутата си школа. Жените от рода Фариня — бабата, майката, сестрите, лелите и братовчедките, сплотиха редиците си и се редуваха на смени да дежурят край нея. Тъй като Анита не се отделяше от Биби и тревожно бдеше над нея, ужасена да не я загуби, в опит да я разсеят, те я накараха да напише книга с готварските рецепти на няколко поколения Фариня, убедени, че никоя болест не може да устои пред лечебната сила на труда и утехата на храната. Накараха я да подреди в хронологичен ред осемдесет албума със семейни снимки и когато тя свърши, изнамериха други задачи, с които да я ангажират. Неохотно Ричард се съгласи да отведат жена му и Биби в имението на бабата и дядото за един-два месеца. Слънцето и вятърът подобриха настроението на Анита. Завърна се от село наддала четири килограма и разкайваща се, че е продала школата, защото отново имаше желание да танцува.

Отново се любеха както във времето, когато правеха само това. Излизаха да слушат музика и да танцуват. Превъзмогвайки атавистичната си непохватност, Ричард изпълняваше по някой танц с нея на дансинга, но щом видеше, че всички погледи са вперени в жена му — някои, защото разпознаваха кралицата на известната школа Анита Фариня, други просто от възхищение и с желание, той галантно я отстъпваше на други мъже с по-сръчни крака, докато той пиеше на масата и я наблюдаваше разнежен, смътно замислен за своя живот.

Отдавна беше влязъл във възраст, в която човек планираше бъдещето си, но лесно беше да се отлага подобна тегоба с чаша в ръка. Беше завършил докторантурата си преди повече от две години и не бе извлякъл никаква полза от това, с изключение на една-две статии, които успя да публикува в университетски издания в Съединените щати — една за правата на коренното население върху земята според Конституцията от 1988 година и другата за насилието над жените в Бразилия. Прехранваше се с уроци по английски. По-скоро от любопитство, отколкото от амбиция, се отзоваваше от време на време на обявите за работа в „Американ Политикал Ревю“. Възприемаше този период в Рио де Жанейро като приятна пауза в съдбата си, като продължителна ваканция; скоро трябваше да започне да гради професионална кариера, ала тя можеше да почака още малко. Този град приканваше към удоволствия и безделие. Анита притежаваше малка къщурка край плажа и с парите от продажбата на школата плюс тези от уроците по английски те успяваха да преживяват.

Биби скоро щеше да навърши три годинки, когато най-сетне богините чуха молитвите на Анита и на останалите жени от рода. „Дължа го на Йемая“, каза Анита, когато съобщи на мъжа си, че е бременна. „Виж ти, аз пък мислех, че го дължиш на мен“, засмя се той и я вдигна в мечешката си прегръдка. Бременността протече без проблеми и раждането започна в деня на очаквания термин, но се явиха усложнения и в крайна сметка се наложи да извадят детето с цезарово сечение. Лекарят предупреди Анита да се въздържа от деца поне за няколко години, но това не я разстрои кой знае колко, защото в ръцете си държеше Пабло, здраво бебе с незнаещ насита апетит, братчето на Биби, което цялото семейство толкова дълго беше очаквало.

Един месец по-късно Ричард се надвеси над креватчето, за да вземе детето и да го подаде на Анита, изненадан, че не плаче от глад, както обикновено правеше на всеки три-четири часа. Спеше толкова спокойно, че се поколеба дали да го вдигне. Вълна на нежност го разтърси до мозъка на костите, очите му се навлажниха и гърлото му се сви от онази смазваща благодарност, която често го обземаше в присъствието на Биби. Анита пое новороденото с разкопчана риза и чак след като го сложи на гърдата си, разбра, че не диша. Нечовешки вик на ранено животно разтърси къщата, квартала, целия свят.

Наложи се да направят аутопсия. Ричард се помъчи да скрие това от Анита, защото мисълта, че малкият Пабло ще бъде методично нарязан, беше прекалено жестока, ала трябваше да разберат причината за смъртта. Заключението на патолога беше синдром на внезапната смърт, както написа с главни букви, непредвидима трагедия. Анита потъна в черна и дълбока скръб, в бездънна пещера, от която съпругът й бе изключен. Ричард бе отхвърлен от жена си и запратен като някаква пречка в най-отдалечения ъгъл на дома от всички останали Фариня, които нахлуха в личния му живот, за да се грижат за Анита, поеха отглеждането на Биби и взимаха решения, без да го питат. Роднините завладяха неговото малко семейство, тъй като смятаха, че бе неспособен да разбере мащабите на трагедията, понеже неговата чувствителност беше много различна от тяхната. Всъщност Ричард почувства облекчение, тъй като в действителност беше чужденец в тази територия на скръбта. Увеличи уроците по английски, излизаше рано от къщи и се прибираше късно с различни извинения. Пиеше повече. В достатъчно количество алкохолът действаше като необходима разтуха.

Пътниците се намираха само на няколко километра от отклонението, когато чуха сирена и пред тях изникна полицейска кола, чакаща притаена зад едни храсти. Лусия видя сигналните лампи да святкат между нея и субаруто, което я следваше. Обмисли съвсем сериозно възможността да даде газ до дупка и да рискува живота си, но Ричард я спря с вик и тя промени плана си. Измина още няколко метра, така че да спре в канавката. „Сега вече е свършено с нас“, каза Ричард и с усилие се изправи. Лусия смъкна прозореца и зачака без дъх, докато патрулната кола спря отзад. Край нея мина субаруто, като намали скорост, но тя успя да направи знак на Евелин да продължава, без да спира. Миг по-късно приближи един полицай.

— Вашите документи — нареди той.

— В нарушение ли съм, старшина?

— Вашите документи.

Лусия изрови от жабката документите на лексуса и му ги подаде заедно с международната си шофьорска книжка, като си каза, че имаше вероятност валидността й да е изтекла, не помнеше кога точно я беше вадила в Чили. Мъжът внимателно ги огледа и насочи поглед към Ричард, който беше седнал и си оправяше дрехите на задната седалка.

— Слезте от колата — нареди на Лусия.

Тя се подчини. Треперещите й крака едва я държаха права. Светкавично й мина мисълта, че точно по този начин се чувства всеки афроамериканец, спрян от полицията, и че ако Ричард караше, отношението към него би било различно. В този момент Ричард отвори вратата и слезе, превит.

— Изчакайте в превозното средство, господине! — му извика полицаят, като докосна с ръка калъфа на оръжието си.

Ричард клекна, разтърсен от позиви за повръщане и изхвърли остатъка от овесената закуска в краката на мъжа, който отстъпи, погнусен.

— Болен е, има язва, старшина — му каза Лусия.

— Вие каква сте му?

— Аз… аз… — запелтечи Лусия.

— Тя е моя прислужница. На работа е при мен — успя да изломоти Ричард между два спазъма.

Мъжът машинално подреди стереотипите по местата им — латиноамериканска прислужница кара господаря си най-вероятно в болницата. Мъжът имаше вид на действително болен. Интересното е, че жената показа чуждестранна книжка — и друг път полицаят беше виждал международно разрешително за кормуване. Но Чили? Къде ли беше това? Изчака Ричард да се изправи и му посочи да се качи в автомобила, ала този път гласът му беше помирителен. Застана зад лексуса, повика Лусия и й посочи багажника.

— Да, старшина. Случи се току-що. Имаше верижна катастрофа по пътя, може би сте разбрали. Някаква кола, която не успя да спре, ме удари, но дребна работа, само леко огъване и стъклото на фара. Сложих лак за нокти на крушката, докато намеря резервна да я сменя.

— Длъжен съм да ви дам…

— Но аз трябва да закарам господин Боумастер на лекар.

— Сега ще ви пусна да си вървите, но трябва да смените фара в рамките на двайсет и четири часа. Ясно ли е?

— Да, старшина.

— Нуждаете ли се от помощ за болния? Мога да ви придружа до болницата.

— Много ви благодаря, старшина. Не е необходимо.

Лусия седна отново зад волана със силно сърцебиене, мъчейки се да успокои дишането си, докато полицейската кола се отдалечаваше. „Ще получа инфаркт“, си каза, но след трийсет секунди се разтресе от нервен смях. Ако й бяха лепнали глоба, самоличността й и данните на автомобила щяха да останат регистрирани в полицейския доклад и тогава опасенията на Ричард щяха да са се сбъднали в най-ужасните си краски.

— Измъкнахме се на косъм — каза, като изтри сълзите си от смеха, но на Ричард никак не му беше забавно.

Субаруто ги чакаше на един километър по-напред, а не много дълго след това Ричард откри отклонението към къщурката на Орасио — едва видима пътека, криволичеща между боровете и покрита с няколкосантиметров сняг. Напредваха бавно в гората, молейки се колите да не заседнат; нямаше и следа от човешко присъствие в продължение на десет минути, докато изведнъж не се появи наклонения покрив на като излязла от приказка къщурка, нагиздена с ледени висулки вместо с коледна украса.

Изтощен от повръщането, но с по-слаби болки, Ричард отключи катинара на външната врата с ключа, паркираха колите и слязоха. Отвори резето и се наложи да натисне с тежестта на цялото си тяло, за да помръдне вратата, защото дървото беше набъбнало от влагата. Като влязоха, ги лъхна неприятна миризма. След като изтича до тоалетната, Ричард им обясни, че къщата бе стояла затворена повече от две години и със сигурност прилепите и други животинки я бяха завзели.

— Кога ще се отървем от лексуса? — попита Лусия.

— Още днес, но дай ми половин час да дойда на себе си — отвърна той, хвърляйки се по корем на изтърбушения диван в дневната, без да се осмели да я помоли да легне до него и да го прегърне, за да го стопли.

— Почини си. Но ако се задържим дълго тук, ще замръзнем — каза Лусия.

— Трябва да се включи генераторът и да се сипе гориво в печките. В кухнята има туби с керосин. Тръбите сигурно са заледени и може би някои от тях са спукани, това ще стане ясно през пролетта. Ще разтопим сняг, за да сготвим. Не можем да ползваме комина, някой може да види дима.

— Ти не си в състояние нищо да правиш. Хайде, Евелин! — каза Лусия, като зави Ричард с проядено от молци и кораво като картон одеяло, което видя на един стол.

След малко жените вече бяха запалили две печки, ала не успяха да накарат да тръгне агонизиращият генератор, с който Ричард също не се справи, когато най-сетне успя да се закрепи на крака. В къщурката имаше малък газов котлон, който използваха, когато ходеха на риболов в леда, а Ричард беше взел в багажа три фенера, спални чували и друго основно оборудване за експедиция в Амазония, заедно с няколко пакета сушена вегетарианска храна, която той носеше в дългите си екскурзии с велосипед. „Храна като за магарета“, отбеляза добронамерено Лусия, докато се мъчеше да превари вода на мъничкия котлон, който прояви точно толкова отзивчивост, колкото и генераторът. След накисване във вряла вода магарешката храна се превърна в прилична вечеря, която Ричард не можа да опита и се ограничи с малко бульон и половин чаша чай, за да не се дехидратира съвсем — стомахът му не понасяше нищо друго. После отново си легна, сгушен в одеялото.