Отвъд зимата

Лусия

В края на декември 2015 година зимата още се бавеше. Дойде Коледа с камбанки навсякъде, а хората продължаваха да ходят по къси ръкави и сандали; някои — зарадвани от заблудените сезони, други, изплашени от глобалното затопляне, а в това време от прозорците надничаха изкуствени елхи, поръсени със сребрист скреж, и хвърляха в смут катеричките и птиците. Три седмици след Нова година, когато повече никой не мислеше за закъснението в календара, природата внезапно се събуди, отърсвайки се от есенната дрямка, и стовари най-страховитата снежна буря, запечатана в колективната памет.

В едно мазе на Проспект Хайтс, убежище от цимент и тухли със затрупан от снега вход, Лусия Марас проклинаше студа. Тя притежаваше стоическия характер на хората от нейната страна: беше свикнала със земетресения, наводнения, спорадични цунамита и политически катаклизми и ако за по-продължителен период от време не връхлетеше никакво бедствие, започваше да се тревожи. Все пак нищо не я беше подготвило за подобна сибирска зима, пристигнала погрешка в Бруклин. Чилийските бури се ограничават на територията на Андите и в дълбокия юг, в Огнена земя, където континентът е разронен на пробождани като с вилица от южния вятър острови, ледът чупи костите и животът е суров. Лусия беше от Сантяго, незаслужено славещ се с благ климат, защото в действителност зимата там е влажна и студена, а лятото сухо и жарко. Градът е заключен между лилави планини, които понякога осъмват заснежени; тогава най-чистата светлина на света се оглежда в ослепително белите върхове. Много рядко над града се стеле фин, тъжен и блед, подобен на пепел прашец, който не смогва да оцвети градския пейзаж в бяло, преди да се размекне в мръсна киша. Отдалече снегът е винаги блестящо чист.

В нейната стаичка в Бруклин на един метър под равнището на улицата и съвсем оскъдно отоплявана, снегът представляваше кошмар. Заскрежените стъкла не пропускаха светлината през малките прозорчета и вътре цареше полумрак, едва огряван от голите крушки, увиснали от тавана. В стаята имаше само най-необходимото — сбирщина от разнебитени мебели втора и трета ръка и няколко кухненски съдини. Хазяинът Ричард Боумастер не мислеше нито за обзавеждането, нито за удобствата.

Бурята се разрази в петък с гъст сняг и яростен вятър, който като с камшик премете опустелите улици. Дърветата се огъваха и стихията уби птичките, които, подведени от мекото време предния месец, бяха забравили да отлетят или да се скрият. Когато се заеха да поправят пораженията, боклукчийските камиони отнесоха цели чували с измръзнали врабчета. Затова пък тайнствените папагали в Бруклинското гробище оцеляха след виелицата, както стана ясно три дни по-късно, когато отново се появиха невредими и взеха да кълват между гробовете. Още от четвъртък телевизионните репортери с печален глас и погребално изражение, характерни обичайно за свързаните с тероризма в далечни страни новини, предрекоха бурята през следващия ден и бедствия в края на седмицата. В Ню Йорк бе обявено извънредно положение и деканът на факултета, в който работеше Лусия, подчинявайки се на предупреждението, нареди преподавателите да се въздържат от провеждане на занятия. Във всеки случай за нея би било истинска авантюра да се добере до Манхатън.

Тя се възползва от свободния ден и сготви една неповторима, способна да изправи на крак дори мъртвец чилийска яхния, която повдига духа в нещастие и тялото в болест. Лусия караше пети месец в Съединените щати, хранеше се в университетското кафене и не проявяваше никакво желание да готви с изключение на един или два пъти, когато го стори, подбудена от носталгия или от желание да нагости някой приятел. За въпросната автентична яхния направи силен и добре подправен бульон, запържи лук и месо, свари отделно зеленчуци, картофи и тиква и накрая добави ориз. Използва всички съдове и примитивната кухня в мазето заприлича на сполетяна от бомбардировка, но резултатът си струваше и разсея чувството на самота, което я бе обзело, когато бурята взе да бушува. Тази самота, идваща преди като нежелан гост без предизвестие, от доста време стоеше изтикана в най-отдалеченото кътче на съзнанието й.

Тази вечер, докато вятърът навън фучеше, повличайки снежни вихри и провирайки се безцеремонно през цепнатините, тя усети онзи див страх от детството си. Знаеше, че е в безопасност в убежището си; страхът й от стихията беше абсурден, нямаше причина да безпокои Ричард, освен тази, че той беше единственият човек, към когото можеше да се обърне за помощ при дадените обстоятелства, тъй като живееше на горния етаж. В девет вечерта отстъпи пред потребността да чуе човешки глас и му се обади.

— Какво правиш? — го попита, опитвайки се да скрие уплахата си.

— Свиря на пиано. Пречи ли ти шумът?

— Не чувам пианото, тук долу гърми единствено грохотът от свършека на света. Това нормално ли е за Бруклин?

— От време на време през зимата времето се разваля, Лусия.

— Страх ме е.

— От какво?

— Просто страх, нищо конкретно. Предполагам, че е глупаво да те моля да слезеш да ми правиш компания за малко. Сготвила съм една чилийска яхния.

— Вегетарианска ли е?

— Не. Нищо, няма значение, Ричард. Лека нощ.

— Лека нощ.

Пийна си глътка писко и пъхна глава под възглавницата. Спа лошо, през половин час се будеше, сънувайки един и същи накъсан сън, в който като корабокрушенец се мяташе в някакво вещество гъсто и кисело като подквасено мляко.

В събота снежната буря продължи вихрената си траектория, насочвайки се към Атлантика, но в Бруклин лошото време, студът и снегът продължиха и Лусия не пожела да излезе, защото доста улици още бяха блокирани, въпреки че работите по разчистването им бяха започнали призори. Разполагаше с много часове за четене и подготовка за лекциите си през следващата седмица. Видя в новините, че виелицата продължаваше да сее разрушение навсякъде, където минеше. Радваше я перспективата за спокойствие, за хубав роман и почивка. В някой момент щеше да намери кой да разчисти снега пред вратата й. Нямаше да е трудно, дечурлигата от квартала вече предлагаха услугите си, за да припечелят по някой долар. Беше благодарна на късмета си. Осъзна, че се чувства удобно в невзрачната дупка на Проспект Хайтс, която в крайна сметка не беше толкова зле.

Следобед, малко отегчена от пленничеството, сподели яхнията си с Марсело — малкия чиуауа — и после заедно се излегнаха на една пружина върху сплъстен дюшек под купчина одеяла да гледат няколко епизода от сериал с убийства. Помещението беше леденостудено и Лусия трябваше да си нахлузи вълнена шапка и ръкавици.

През първите седмици, когато й тежеше това, че бе решила да напусне Чили, където поне можеше да се смее на испански, тя се утешаваше с увереността, че всичко се променя. Всяко днешно нещастие се превръща в минала история утре. Всъщност колебанията й продължиха кратко — беше заета с работа, имаше Марсело, намери нови приятели в университета и в квартала, хората бяха любезни навсякъде и беше достатъчно три пъти да идеш в някое кафене, за да започнат да те посрещат като член на семейството. Чилийската представа, че янките са студени хора, беше мит. Единственият относително студен човек, на когото бе попаднала, беше Ричард Боумастер, хазяинът. Какво пък толкова, да върви по дяволите.

Ричард се беше сдобил на безценица с тази огромна къща от кафяви тухли в Бруклин, еднаква със стотици други в района, тъй като я беше купил от най-добрия си приятел аржентинец, който неочаквано получил голямо наследство и си заминал, за да го управлява. Няколко години по-късно същата къща, само че още една степен по-порутена, струваше над три милиона долара. Аржентинецът я бе придобил мъничко преди младите чиновници от Манхатън да се впуснат масово да купуват и ремонтират великолепните сгради, вдигайки цените до главозамайващи висини. Преди тези места били територия на престъпници, наркотици и банди, никой не се осмелявал да се мярка по улиците нощем, но във времето, когато Ричард се появи тук, вече се бяха превърнали в един от най-търсените райони в страната независимо от боклукчийските кофи, рахитичните дървета и разровени дворове. Лусия на шега беше посъветвала Ричард да продаде тази реликва със стенещи стълби и разхлопани врати и да иде на някой остров в Карибите да си живее като цар чак до старини, но Ричард беше човек с мрачен характер, чийто вроден песимизъм се подхранваше от строгата обстановка и неудобства на една къща, съставена от пет обширни празни стаи, три неизползвани бани, една запечатана мансарда и първи етаж с толкова високи тавани, че беше нужна телескопична стълба, за да се сменят електрическите крушки.

Ричард Боумастер беше началник на Лусия в Нюйоркския университет, където тя работеше с шестмесечен договор като гост-преподавател. След края на семестъра нямаше никаква яснота за живота си — щяха да й трябват друга работа и друго жилище, където да се настани, докато вземе дългосрочно решение за бъдещето си. Рано или късно щеше да се върне да свърши дните си в Чили, но имаше доста време дотогава и откакто дъщеря й Даниела се настани в Маями, където се занимаваше с морска биология, вероятно влюбена и с планове да остане там, нищо не я призоваваше в родната й страна. Възнамеряваше да използва пълноценно годините в добро здраве, които й оставаха, преди старостта да я повали. Искаше да живее в чужбина, където ежедневните предизвикателства поддържаха ума й във форма, а сърцето й в относителен покой, тъй като в Чили я смазваха тежестта на познатото, на рутината и ограниченията. Там се чувстваше осъдена да живее като самотна старица, преследвана от безполезни лоши спомени, докато навън можеше да очаква изненади и възможности.

Прие да работи в Центъра за латиноамерикански и карибски изследвания, за да се отдалечи за известно време от страната си и да е по-близо до Даниела. Освен това — не можеше да не признае, — защото Ричард я интригуваше. Наскоро беше преживяла любовно разочарование и си помисли, че Ричард би могъл да подейства като лекарство, начин да забрави окончателно Хулиан — нейната последна любов, единствена, оставила известна следа в нея след развода й през 2010 година. През годините, изминали оттогава, Лусия беше разбрала колко оскъдни биха могли да бъдат любовниците за жена на нейната възраст. Беше преживяла няколко авантюри, които не заслужаваха дори да бъдат споменати, докато не се бе появил Ричард — познаваше го от повече от десет години, когато все още беше омъжена, и той още тогава я привлече, въпреки че не би могла да определи с какво. Характерът му беше пълна противоположност на нейния и извън академичните въпроси имаха много малко общо помежду си. Бяха се срещали от време на време на конференции, бяха прекарвали часове, разговаряйки за работата, и поддържаха редовна кореспонденция, без какъвто и да е сантиментален интерес от негова страна. Веднъж Лусия му беше показала, че не е безразлична, нещо необичайно за нея, тъй като не притежаваше дързостта на кокетна жена. Вглъбеността и стеснителността на Ричард бяха мощна стръв, за да реши да иде в Ню Йорк. Представяше си, че мъж като него сигурно е задълбочен и сериозен, с благороден дух — истинска награда за този, който успее да преодолее препятствията, които той сееше по пътя към всяка форма на интимност.

На шейсет и две години Лусия още хранеше момичешки фантазии, неизбежно беше. Шията й беше набръчкана, кожата съсухрена, а ръцете отпуснати, коленете й тежаха и се бе примирила с все по-изчезващата си талия, тъй като й липсваше дисциплина, за да се бори срещу старостта във фитнес салона. Гърдите й бяха все още млади, ала не бяха нейните. Избягваше да се гледа гола, защото облечена се чувстваше много по-добре, знаеше кои цветове и кройки й стоят най-хубаво и се придържаше строго към тях; беше способна да си накупи тоалети за двайсет минути, без да погледне встрани дори от чисто любопитство. Огледалото, както и снимките, бяха безмилостен враг, тъй като я показваха неподвижна с неприкрито изложените й на показ недостатъци. Смяташе, че нейната привлекателност — ако имаше такава — беше в движението. Беше гъвкава и притежаваше известна незаслужена грация, тъй като изобщо не я бе култивирала, беше лакома и мързелива като одалиска и ако съществуваше справедливост на този свят, би трябвало да е с наднормено тегло. Предците й, бедни хърватски селяни, хора, свикнали на усилен труд и вероятно на глад, й бяха завещали добър метаболизъм. Лицето й на паспортната снимка — сериозно и с поглед, вперен напред, беше като на съветска затворничка, според шеговитото определение на дъщеря й Даниела, но никой не я възприемаше като такава: то беше изразително и умело гримирано.

С две думи, беше доволна от вида си и примирена с неизбежните поражения на годините. Тялото й старееше, но в себе си тя съхраняваше непокътната предишната девойка. Не можеше да си се представи като старица. Жаждата й да се наслаждава на живота нарастваше, колкото повече се свиваше нейното бъдеще, и част от този възторг беше неясният копнеж по любим, който обаче се сблъскваше с действителността и с отсъствието на възможности. Липсваха й сексът, романтиката и любовта. Първото си го доставяше от време на време, второто беше въпрос на късмет, а третото представляваше печалба от небесната лотария, която нямаше начин да й се падне, както неведнъж беше обяснявала на дъщеря си.

Лусия съжаляваше, че бе прекратила любовните си отношения с Хулиан, но нито веднъж не изпита разкаяние. Тя имаше нужда от стабилност, докато той, независимо че вече беше седемдесетгодишен мъж, още скачаше като пеперудка от една връзка на друга. Въпреки съветите на дъщеря си, която възхваляваше предимствата на свободната любов, за нея беше невъзможна близост с някой, който проявяваше интерес и към други жени. „Ама какво искаш ти, мамо? Да не си тръгнала да се омъжваш?“, й се беше подиграла Даниела, когато разбра, че бе скъсала с Хулиан. Не, но искаше да се люби с любов, за наслада на тялото и мир на духа. Искаше да се люби с някого, който усещаше нещата като нея. Искаше да бъде приета, без да крие каквото и да е или да се преструва, да опознае дълбоко човека до себе си и да го приеме и тя по същия начин. Искаше някого, с когото да прекарва неделя сутрин в леглото, четейки вестници, някой, чиято ръка да държи в киното, с когото да се смее на глупости и да обсъжда идеи. Беше надживяла ентусиазма от мимолетните приключения.

Беше свикнала със собственото си пространство, със собственото си мълчание и със своята самота; беше стигнала до извода, че би й било трудно да споделя леглото си, банята си и гардероба си и че нито един мъж не би могъл да удовлетвори всичките й потребности. На младини вярваше, че без любовта на партньор тя самата е незавършена, че й липсва нещо същностно. Сега, в зрелостта беше благодарна за истинския рог на изобилие в своето съществуване. Въпреки това, просто от любопитство й беше хрумнало веднъж да прибегне до запознанство в интернет. Веднага се отказа, защото Даниела щеше да я залови от Маями. А и не се сещаше как точно да се опише, за да изглежда горе-долу привлекателна, но същевременно без да лъже. Предположи, че и другите се изправяха пред същия проблем и всички мамеха.

Мъжете, които й подхождаха на възраст, търсеха жени по-млади с двайсет или трийсет години от нея. Разбираемо беше, тя самата не би искала да се хване с някой досаден старик, предпочиташе по-млад тип. Според Даниела беше наистина жалко, че е хетеросексуална, защото изобилстваха великолепни самотни жени с богат вътрешен живот, в добра физическа и емоционална форма, много по-интересни от повечето овдовели или разведени шейсет-седемдесет годишни мъже, които бяха свободни. Лусия признаваше това ограничение, ала й се струваше, че е късно да се променя. След развода си бе имала кратки интимни срещи с някой приятел след поредица питиета в дискотека, или с непознати по време на пътуване или парти — нищо, заслужаващо да бъде разказано, но те все пак й бяха помогнали да преодолее свенливостта при разсъбличане пред свидетел от мъжки пол. Белезите около гърдите бяха видими и девическата й гръд като на булка от Намибия изглеждаше несъвместима с останалите части от нейното тяло, направо подигравка с цялата нейна анатомия.

Прищявката й да прелъсти Ричард, толкова възбуждаща, когато получи предложението му за работа в университета, се изпари само седмица, след като се настани в сутерена. Вместо да ги сближи, това почти съжителство, което ги принуждаваше непрекъснато да се засичат в работата, на улицата, в метрото и на прага на къщата, ги беше отдалечило. Другарските отношения от международните сбирки и електронната комуникация, толкова сърдечни преди, се бяха вледенили, подложени на изпитанието на близостта. Не, категорично нямаше да се състои любовна връзка с Ричард Боумастер; жалко, защото беше типът спокоен и вдъхващ доверие мъж, с когото не би имала нищо против да скучае. Лусия беше само с година и осем месеца по-възрастна от него, пренебрежима разлика, както тя казваше при повод, но тайничко признаваше, че това бе недостатък за нея. Чувстваше се натежала и се смаляваше поради свиване на гръбначния стълб, а и защото не можеше повече да носи прекалено високи токове, без да се стовари по очи; така всички около нея растяха ли, растяха. Студентите й изглеждаха все по-високи, стройни и безразлични като жирафи. Омръзнало й беше да съзерцава изотдолу космите в носовете на останалите човешки екземпляри. В замяна на това Ричард носеше годините си с размъкнатия чар на вглъбен в научни щения професор.

Според описанието, което Лусия му направи пред Даниела, Ричард Боумастер беше среден на ръст, с достатъчно количество коса, здрави зъби и сиво-зелени очи, в зависимост от отражението на светлината в очилата му и състоянието на неговата язва. Рядко се усмихваше без основателна причина, но вродените му трапчинки и разрошена коса му придаваха младежки вид, въпреки че пристъпваше, забил поглед в земята, натоварен с книги и превит под тежестта на своите грижи; Лусия се чудеше какви ли са те, тъй като имаше вид на здрав, беше достигнал върха на академичната си кариера и когато се пенсионираше, щеше да разполага с достатъчно средства за добре подсигурена старост. Единственият му финансов товар беше неговият баща Джоузеф Боумастер, който живееше в старчески дом на петнайсет минути път и на когото Ричард се обаждаше всеки ден по телефона и посещаваше два пъти седмично. Възрастният човек беше навършил деветдесет и шест години и беше в инвалидна количка, ала имаше повече плам в сърцето и бистрота в ума, отколкото мнозина; прекарваше времето си в писане на изпълнени със съвети писма до Барак Обама.

Лусия подозираше, че мълчаливият вид на Ричард криеше голям запас от великодушие и прикрито желание да помага без много шум по различни начини — като се започне от дискретно служене в благотворителна кухня и се стигне до доброволна грижа за папагалчетата в гробищата. Със сигурност Ричард дължеше този аспект на характера си на твърдия пример на своя баща — Джоузеф не би позволил на сина си да премине през живота, без да прегърне някоя справедлива кауза. Отначало Лусия изследваше Ричард, търсейки пролуки, за да се добере до приятелството му, но понеже нямаше склонност към кухненска благотворителност, нито към каквито и да е папагали, те споделяха единствено работата и тя не успя да открие как да се вмъкне в живота на този мъж. Равнодушието на Ричард не я обиждаше, тъй като той игнорираше също вниманието, което му засвидетелстваха останалите колежки и ордите девойки в университета. Отшелническият му живот беше загадка — какви ли тайни криеше и как ли бе успял да живее шест десетилетия без забележителни предизвикателства, защитен в черупката си на броненосец.

За разлика от него, тя се гордееше с драмите от своето минало и желаеше вълнуващ живот в бъдеще. По принцип не вярваше особено в щастието, което считаше донякъде за кич; стигаше й да е що-годе удовлетворена. Ричард бе живял дълго време в Бразилия, женен за млада и сексапилна жена, ако се съди по нейна снимка, която Лусия бе видяла, но очевидно не бе поел нищо от пищното изобилие на тази страна и въпросната жена. Въпреки странностите си обаче Ричард винаги се харесваше. В описанието пред дъщеря си Лусия го характеризира като „човек с лека кръв“, както казват в Чили за някого, който печели обичта на хората, без да си го поставя за цел и без видима причина. „Той е особен тип, Даниела, живее сам с четири котки. Още не знае, но когато си тръгна, ще трябва да поеме грижата и за Марсело“, добави. Беше го премислила добре. Сърцето й щеше да се скъса от мъка, но тя не можеше да разнася едно старо чиуауа със себе си по света.