Отвъд зимата

Ричард

След смъртта на малкия Пабло седмиците и месеците се заредиха като лош сън, от който нито Анита, нито Ричард бяха способни да избягат. Биби навърши четири години и семейство Фариня отпразнува рождения ден прекалено тържествено в дома на нейната баба и нейния дядо, за да компенсират скръбта, която цареше в къщата на майка й и баща й. Момиченцето преминаваше от ръце в ръце през баба си и многобройните лели — прекалено мъдра, спокойна и разумна за възрастта си, каквато си беше открай време.

Ала нощем се подмокряше в леглото. Будеше се вир-вода, тихичко си събличаше пижамата и на пръсти, гола се вмъкваше в стаята на родителите си. Спеше между двамата, а понякога възглавницата й осъмваше мокра от плача на майка й.

Крехкото равновесие, поддържано от Анита през годините на спонтанните й аборти, рухна със смъртта на бебето. Нито Ричард, нито упоритата привързаност на семейство Фариня успяха да й помогнат, но пък с общи усилия сполучиха да я закарат до кабинета на един психиатър, който й предписа коктейл от лекарства. Терапевтичните сеанси протичаха почти в мълчание, тя не продумваше и усилията на психиатъра се разбиваха в дълбоката скръб на неговата пациентка.

Като последна отчаяна стъпка сестрите на Анита я заведоха на преглед при Мария Батиста, почитана ялоришà — майка на светци в религията кандомбле. Всички жени от семейството в определен решителен момент от живота си бяха предприемали пътуване до Баия, за да идат в терейро, тоест в двора на Мария Батиста. Беше зряла, едра жена с неслизаща от лицето й с цвят на меласа усмивка, облечена в бяло от чехлите до тюрбана и накичена с каскада от заредени със символизъм огърлици. С опита беше станала мъдра. Говореше тихо, гледаше в очите и галеше ръцете на онези, които идваха при нея, за да намерят водач по пътя на несигурността.

Надникна в съдбата на Анита с интуицията си и с помощта на раковините бузюс — черупки от оракулските охлюви каури. Не каза какво бе видяла, тъй като нейната роля беше да вдъхва надежда, да предлага решения и да дава съвети. Обясни, че страданието не се подчинява на никаква цел, безполезно е, освен ако не бъде използвано за пречистване на душата. Анита трябваше да се моли и да търси помощ от Йемая, богинята на живота, за да излезе от затвора на спомените. „Твоят син е на небето, а ти си в ада. Върни се в света“, й каза. Посъветва сестрите Фариня да дадат време на Анита — в един момент плачът й щял да пресъхне, а духът й да се изцери. Животът надделява, понеже е жилав. „Сълзите са за добро, измиват отвътре“, допълни.

Анита се върна от Баия толкова безутешна, колкото беше тръгнала за натам. Затвори се в себе си, безразлична към грижите на семейството и на съпруга си, отчуждена от всички, с изключение на Биби. Отписа дъщеря си от детската градина, за да е винаги пред очите й, закриляна от нейната потискаща и изпълнена със страх обич. Задушавайки се в тази трагична прегръдка, Биби носеше сам-самичка отговорността да не позволява майка й да се подхлъзне безвъзвратно към лудостта. Само тя беше способна да изсуши сълзите й и да облекчи болката й с милувки. Научи се да не споменава братчето си, сякаш забрави за неговото съществуване, и да се преструва на весела, за да я развлича. Момиченцето и неговият баща съжителстваха с призрак. Анита прекарваше голяма част от деня, спейки или застинала в едно кресло, под наблюдението на някоя от жените в семейството, тъй като психиатърът ги беше предупредил за опасността да посегне на себе си. Часовете се нижеха еднакви за Анита, дните й се влачеха един след друг ужасно бавно и тя имаше прекалено много време да оплаква Пабло и своите неуспели да се родят деца. Може би сълзите й щяха да пресъхнат, както беше предрекла Мария Батиста, но не достигна време за това.

На Ричард му тежеше повече бездънното отчаяние на жена му, отколкото смъртта на бебето. Беше желал и обичал сина си, но не толкова, колкото Анита, и не бе успял да се привърже към него. Докато майката го хранеше на гръдта си и му гукаше непрестанно, припявайки му с обич, свързана с него чрез неразрушимата връв на майчиния инстинкт, той тъкмо започваше да го опознава, когато го изгуби. Беше разполагал с четири години, за да се влюби в Биби и да се научи да й бъде баща, но прекара само един месец с Пабло. Неочакваната му смърт го разтърси, ала много по-силно го нарани реакцията на Анита. Бяха заедно вече от няколко години и той беше свикнал с променливите настроения на жена си, която за броени минути преминаваше от смях и въодушевление към гняв и тъга. Беше се научил да се справя с непредвидимите душевни състояния на Анита, без да се вълнува, отдаваше ги на тропическия й темперамент, както го окачествяваше, когато тя не можеше да го чуе, защото иначе би го обвинила в расизъм. При все това обаче не можеше да й помогне в скръбта по Пабло, защото тя го отблъскваше — с мъка понасяше семейството си, а него още по-малко. Биби беше единствената утеха и за Ричард.

В това време животът кипеше по улиците и плажовете на този изпълнен с еротика град. През февруари, най-топлия месец, хората ходеха почти голи — мъжете с къси панталони и често без риза, а жените с леки рокли, разголвайки деколтето и краката си. Младежки, красиви, загорели от слънцето запотени тела, тела и отново тела, предизвикателно разсъблечени — Ричард ги виждаше навсякъде. Неговият предпочитан бар, където машинално се отправяше вечер, за да се освежи с бира или да се замае с кашаса, беше един от най-често посещаваните от младежта оазиси. Около осем започваше да се пълни, а в десет шумът в него беше като на движещ се влак; миризмата на секс, пот, алкохол и парфюм можеше да се докосне като памук. В един закътан ъгъл циркулираха кокаин и други наркотици. Утвърден като редовен клиент, Ричард нямаше защо да поръчва питието си — барманът му го сервираше веднага щом приближеше до бара. Беше се сприятелил с неколцина постоянни като него посетители, които на свой ред му бяха представили други свои приятели. Мъжете пиеха, разговаряха, провиквайки се, за да надвият врявата, гледаха футбол на екрана, обсъждаха головете и политиката, а понякога губеха контрол и избухваха свади. Тогава барманът се намесваше и ги гонеше навън. Момичетата се деляха на две категории — недосегаеми, защото идваха подръка с мъж, и други, които пристигаха на групи, за да упражняват изкуството на изкусителки. Ако някоя жена се появеше сама, обикновено беше достатъчно възрастна, за да презира злите езици, и винаги се намираше някой, който да я ухажва от любезност с онази характерна за бразилските мъже галантност, на която Ричард не беше способен да подражава, тъй като я бъркаше със сексуален тормоз. Той, от своя страна, беше лесна цел за момичетата, които търсеха секс. Те приемаха, когато ги черпеше, шегуваха се с него и в интимността на плътно притиснатото множество в заведението го галеха, докато го принуждаваха да отвърне. В тези моменти Ричард забравяше за Анита, подобни игри обаче бяха безопасни, не поставяха под никакъв риск брака му, както би било и ако Анита си позволеше такава свобода.

Девойката, която Ричард запомни, не беше от най-красивите в тези вечери с кайпириня, но беше дръзка, със звънък смях и желание да опита всичко, което й се предложеше. Тя се превърна в негов най-добър другар във веселбите, ала Ричард я държеше настрана от живота си, все едно беше кукла, която оживяваше само в негово присъствие, за да му прави компания в бара и в кокаина. Тя беше толкова маловажна в живота му, смяташе той, че за по-просто я наричаше Ла Гарота — общо нарицателно за красивите момичета от Ипанема[18], въведено от една стара песен на Винисиус ди Морайс[19]. Тя го посвети в дрогата в споменатото закътано ъгълче и на масата за покер в една задна стаичка, където залаганията бяха ниски и загубите не бяха сериозни. Беше неуморима, можеше да пие и танцува цяла нощ, а на другия ден да иде направо на работа в зъболекарската клиника, където работеше като служителка. Разказваше на Ричард своя измислен живот — всеки път различна версия — на един френетичен и заплетен португалски, който на него му звучеше като музика. На втората чашка той се оплакваше от тъжния си семеен живот, а на третата хлипаше на рамото й. Ла Гарота сядаше на коленете му, целуваше го до задушаване и се търкаше в него с толкова възбуждащи гримаси, че той се прибираше у дома с оцапани панталони и тревожност, която обаче не беше израз на угризение. Ричард планираше деня си в зависимост от срещата с това момиче, придаващо цвят и вкус на живота му. Вечно весела и в настроение, Ла Гарота му напомняше за предишната Анита, онази, в която се бе влюбил в школата за танци и която бързо изчезваше в мъглата на своето злочестие. С Ла Гарота той отново ставаше млад безгрижен мъж; с Анита се чувстваше тежък, остарял и прицел на упреци.

Разстоянието от бара до апартамента на Ла Гарота беше кратко и първите пъти Ричард го измина в група. В три сутринта, когато от заведението изхвърляха последните клиенти, някои отиваха да спят пияни на плажа или да продължат купона в дома на някой от участниците. Апартаментът на Ла Гарота беше най-подходящ, защото беше на по-малко от пет преки. Няколко пъти Ричард се събуждаше с първите лъчи на зората на място, което за няколко секунди му се струваше непознато. Ставаше замаян и объркан, без да може да разпознае в бъркотията от тела проснатите и разкрачени на пода или по креслата мъже и жени.

В седем часа в една съботна сутрин той с изненада се събуди в леглото на Ла Гарота облечен и с обувки. Тя беше гола, с разтворени ръце и крака, с увиснала глава, зейнала уста и струйка засъхнала кръв по брадичката, очите й бяха затворени. Ричард нямаше представа какво се бе случило, нито защо беше там, предишните часове тънеха в пълен мрак и последното, което си спомняше, беше масата за покер сред облак от цигарен дим. Как се бе озовал в това легло, беше пълна загадка. Няколко пъти преди алкохолът му беше изигравал лоша шега, умът му спираше да работи, а тялото действаше машинално; вероятно съществуваха научен термин и причини за това състояние, мислеше си той. След една-две минути позна жената, ала не можа да намери обяснение за кръвта. Какво беше направил?

Страхувайки се от най-страшното, той я разтърси, взе да я вика, като не се сещаше за името й, докато най-сетне тя даде признаци на живот. Тогава той с облекчение пъхна главата си под крана със студена вода в мивката и стоя така, докато дъхът му секна и възвърна донякъде равновесието си. Излезе тичешком и си отиде у дома с чувството, че пробождания като с нож сякаш дълбаеха слепоочията му, усещаше се като пребит и с упорити киселини, изгарящи стомаха му. Скалъпи набързо някакво извинение за пред Анита — бил задържан от полицията заедно с други заради спречкване на улицата, прекарал нощта в участъка, не му позволили да предупреди вкъщи по телефона.

Лъжата беше ненужна, тъй като завари Анита потънала в дълбок сън благодарение на приспивателните, които вземаше, а Биби си играеше мълчаливо с куклите. „Гладна съм, татко“, каза, като прегърна краката му. Ричард й приготви какао и овесена каша и се почувства недостоен за обичта на това момиченце, опетнен, противен — не посмя да я докосне, докато не си взе душ. Сетне я постави на коленете си и зарови нос в ангелските й косици, вдъхвайки нейния мирис на кисело мляко и невинна пот, заклевайки се пред себе си, че занапред семейството му щеше да стане негов главен приоритет. Телом и духом щеше да се отдаде на задачата да извади жена си от кладенеца, в който беше затънала, и да навакса пред Биби месеците, в които я бе занемарил.

Намеренията му просъществуваха седемнайсет часа, а нощните му приключения станаха по-чести, по-дълги и по-наситени. „Ти все повече се влюбваш в мен!“, отбеляза Ла Гарота и за да не я разочарова, той се съгласи, въпреки че неговото поведение нямаше нищо общо с любовта. Тя беше за временно ползване, можеше да бъде заменена с десетки други подобни на нея вятърничави, гладни за внимание, страхуващи се от самотата жени.

Следващата събота се събуди около девет сутринта в нейното легло. Прекара няколко минути в търсене на дрехите си из безпорядъка на апартамента, без да бърза, защото предположи, че Анита бе упоена от хапчетата — тя обикновено ставаше около обед. Не се притесняваше и за Биби, защото по това време прислужницата сигурно вече беше дошла и се беше погрижила за нея. Смътното си чувство за вина Ричард почти не забелязваше — Ла Гарота беше права, единствената жертва в тази ситуация беше той, тъй като беше обвързан с душевноболна съпруга. Проявеше ли дори едва загатнато безпокойство от факта, че мамеше Анита, момичето му повтаряше едно и също: далеч от очите, далеч от сърцето. Анита нямаше представа или се преструваше, че не знае за бягствата му, а той имаше право да се забавлява. Ла Гарота беше временна залъгалка, просто следа в пясъка, казваше си Ричард, не подозирайки, че тя щеше да се вреже като незаличим белег в паметта му. Неговата невярност го тревожеше по-малко, отколкото последствията от алкохола. След нощ на бурни забавления му струваше усилия да се възстанови, по цял ден стомахът му гореше в пламъци и той се усещаше като пребит, неспособен да мисли ясно, с приспани рефлекси, движещ се тежко като хипопотам.

Позабави се, докато намери колата си, паркирана в странична улица, и му отне време също така да пъхне ключа в стартера и да включи мотора — някакъв тайнствен заговор спъваше движенията му, той действаше като на забавена камера. В този час движението беше слабо и въпреки обръча, стегнал мозъка му, успя да си спомни пътя до дома. Бяха минали двайсет и пет минути, откакто се бе събудил до Ла Гарота, и спешно се нуждаеше от чаша кафе и продължителен горещ душ. Предвкусваше кафето и душа, колкото повече наближаваше входа на гаража си.

По-късно щеше да търси хиляди причини за катастрофата, но нито една нямаше да е достатъчна, за да замъгли ясния образ, който щеше да остане запечатан завинаги в ретината му.

Дъщеря му го чакаше на вратата и като видя колата му да се появява от ъгъла, изтича да го посрещне, както правеше винаги щом той влезеше у дома. Ричард не я видя. Усети тъпия удар, без да разбере, че е прегазил Биби. Натисна веднага спирачка и тогава чу нечовешкия писък на прислужницата. Предположи, че бе сгазил куче, защото истината, която предчувстваше в криволиците на замъгленото си съзнание, беше непоносима. Скочи от седалката, пришпорен от неописуем ужас, който помете с един замах махмурлука, и като не видя причината за удара, усети за миг облекчение. Но после се наведе.

Със собствените си ръце извади дъщеря си изпод автомобила. Ударът нищо не беше разтурил — пижамката с меченца беше чиста, в ръката си момиченцето държеше парцалена кукла, очите й бяха отворени и изпълнени с онова неустоимо щастие, с което винаги го посрещаше. Вдигна я безкрайно внимателно, обезумял от надежда и я притисна до гърдите си, целувайки я, викайки я, докато някъде много отдалеч, от друг свят, стигнаха до него писъците на прислужницата и съседите, клаксоните от спрялото движение, а след това полицейските сирени и линейката. Когато проумя размерите на нещастието, вероятно се запита къде ли бе Анита в този момент, защо не я чуваше, нито виждаше сред неясното множество, струпано около него. Много по-късно научи, че като чула спирачката и суматохата, тя се показала на прозореца на втория етаж и отгоре, парализирана, наблюдавала всичко — от най-първия жест на мъжа си, коленичил до колата, до изчезващата нагоре по улицата линейка с нейния вълчи вой и злокобна червена светлина. От прозореца Анита Фариня бе разбрала без капка съмнение, че Биби беше престанала да диша и бе посрещнала този последен посичащ удар, нанесен й от съдбата, като това, което всъщност представляваше — нейната собствена екзекуция.

Анита беше разбита. Повтаряше несвързани неща в някакъв безкраен монолог, а когато престана да се храни, постъпи в психиатрична клиника, ръководена от германци. Прикрепиха й една медицинска сестра за през деня и друга за през нощта, двете си приличаха по здравото си телосложение и властност като две близначки, потомки на пруски полковник. Тези страховити матрони я храниха в продължение на две седмици през тръба, спускаща се до стомаха, с някаква гъста течност с аромат на ванилия, обличаха я против волята й и я извеждаха или по-скоро изнасяха, вдигнали високо ръце над главите си, на разходка в двора при лудите. Тези разходки и други задължителни дейности като например документалните филми за делфини и мечки панда, предназначени да преборят разрушителните мисли, не упражниха никакво видимо въздействие върху нея. Тогава директорът на клиниката предложи електроконвулсивна терапия — ефикасен метод с минимален риск, който да я изтръгне от безразличието, обясни. Лечението се извършвало с упойка, пациентът дори не разбирал, единственото незначително неудобство било временната загуба на памет, което в случая с Анита би било благословия.

Ричард изслуша обяснението и реши да изчака, тъй като не беше способен да подложи жена си на няколко сеанса електрошокове, и както никога досега семейство Фариня се съгласиха с него. Съгласиха се също да не продължават престоя й във въпросната тевтонска институция повече от необходимото. Веднага щом стана възможно да махнат тръбата и да й дадат хранителна каша с лъжица, отведоха пациентката в дома на майка й. Ако преди сестрите й се стараеха да се грижат на смени за нея, след злополуката с Биби не я оставяха нито за миг сама. И денем, и нощем имаше човек край нея, пазейки я и молейки се.

Ричард отново бе изключен от женския свят, в който крееше жена му. Дори не можеше да се приближи, за да опита да й обясни случилото се и да я помоли за прошка, при все че такава беше невъзможна. Без някой да произнася думата пред него, го третираха като убиец. А и той се чувстваше точно така. Живееше сам в дома си, докато семейство Фариня държаха жена му при себе си. „Отвлякоха я“, казваше по телефона на приятеля си Орасио, когато той му се обаждаше от Ню Йорк. Пред баща си обаче, който редовно му звънеше, не признаваше разрухата на живота си, а го успокояваше с оптимистична версия, в която Анита и той, с психологическата помощ на семейството, превъзмогвали скръбта. Джоузеф знаеше, че Биби е била прегазена, ала не подозираше, че Ричард бе шофирал.

Прислужницата, която преди се грижеше за Биби и чистеше, си тръгна в същия ден на злополуката и не се върна дори да си получи заплатата. Ла Гарота също изчезна, защото Ричард вече не можеше да й плаща питиетата, но и поради суеверен страх — смяташе, че нещастията на Ричард бяха предизвикани от проклятие, а това беше заразно. Край Ричард хаосът растеше и набъбваха редиците от бутилки по земята, в хладилника се вкисваха плесенясали продукти, разпаднали се до неузнаваемост, а мръсните дрехи се множаха от само себе си като във фокус на илюзионист. Изпадналият му вид плашеше неговите студенти, които бързо се изнизаха, и той за пръв път се видя без средства. Последните спестявания на Анита отидоха за заплащане на престоя в клиниката. Започна да пие наливен ром, и то сам вкъщи, защото беше задлъжнял в бара. Прекарваше времето легнал пред телевизора, който работеше по всяко време, за да не допуска тишината и тъмнината, в които се рееше безплътното присъствие на децата му. На трийсет и пет години той имаше чувството, че е полумъртъв, защото вече беше изживял половината си живот. Другата половина не го интересуваше.

По това време на нещастия за Ричард неговият приятел Орасио Амадо-Кастро, станал директор на Центъра за изследвания на Латинска Америка и Карибите в Нюйоркския университет, реши да отдели повече внимание на Бразилия и си каза, че в тази връзка би могъл да даде шанс на Ричард. Бяха приятели от ергенските години, когато той започваше академичната си кариера, а Ричард работеше по докторската си дисертация. В онези години му гостува в Рио де Жанейро и приятелят му го обсипа с такова изискано гостоприемство въпреки мършавия си студентски бюджет, че той остана два месеца при него и двамата ходиха до Мато Гросо да изследват амазонската джунгла с раница на гръб. Укрепиха своето мъжко приятелство, лишено от каквато и да е сантименталност и недосегаемо за времето и разстоянието. По-късно отново отиде до Рио де Жанейро като свидетел при бракосъчетанието на Ричард и Анита. През следващите години се виждаха рядко, но връзката им се пазеше в сигурно кътче на паметта — и двамата знаеха, че могат да разчитат един на друг. От момента, в който научи за Пабло и Биби, Орасио се обаждаше по телефона на приятеля си по няколко пъти седмично и се опитваше да повдигне духа му. По телефона гласът на Ричард бе неузнаваем, провличаше думите и повтаряше едно и също с тъпата непоследователност на пиян. Орасио разбра, че Ричард се нуждаеше от толкова помощ, колкото и Анита.

Той лично съобщи на Ричард, преди вакантното място в университета да бъде публикувано в специализираните списания, и го посъветва да се яви незабавно. Състезанието щеше да бъде оспорвано и в това той не можеше да му помогне, но ако изкараше необходимите изпити и с повече късмет, би могъл да оглави листата. Неговата докторска теза продължаваше да е обект на внимание и това беше точка в негов плюс, а публикуваните статии му осигуряваха втори плюс, но все пак беше минало повече от общоприетото време след тези ранни публикации. Ричард беше загубил години от професионалното си развитие, излежавайки се на плажа и пиейки кайпириня. За да угоди на приятеля си, той кандидатства, без да възлага големи надежди, ала за негова голяма изненада две седмици по-късно дойде отговор с покана за интервю. Наложи се Орасио да му изпрати пари за самолет до Ню Йорк. Ричард се приготви да пътува, без да дава обяснения на Анита, която по онова време се намираше в немската клиника. Убеди сам себе си, че не действаше егоистично — ако му поверяха длъжността, Анита би могла да разчита на много повече грижи в Съединените щати, където би имала медицинска осигуровка от университета за покриване на разходите. Освен това единственият начин да си я възвърне като съпруга беше да я изтръгне от лапите на семейство Фариня.

След изчерпателни интервюта Ричард бе нает от август. Беше април. Той пресметна, че имаше достатъчно време Анита да се възстанови и да организират преместването. Междувременно се наложи да помоли Орасио за нов заем за покриване на неизбежните разходи; възнамеряваше да му се издължи с продажбата на къщата, стига Анита да разрешеше, защото тя беше нейна собственост.

На Орасио Амадо-Кастро никога не му бяха липсвали пари благодарение на притежаваното от семейството му състояние. Седемдесет и шест годишен, баща му продължаваше да се изявява от Аржентина като патриарх с непоклатимо железен характер; все пак бе принуден да се примири с нещастието един от синовете му да е женен за някаква си янки при това протестантка, поради което двама от внуците му не говореха испански. Посещаваше ги два пъти годишно, за да опресни широката си музейна, концертна и театрална култура и за да нагледа инвестициите си в нюйоркските банки. Снаха му го мразеше, но му засвидетелстваше същата лицемерна учтивост каквато и той на нея. От години старецът все се канеше да купи подобаващо жилище на Орасио. Тесният апартамент в Манхатън, където живееше семейството на сина му на десетия етаж в комплекс от двайсет еднакви блока от червени тухли, представляваше недостойна за негов потомък дупка. Орасио щеше да наследи съответстващата му част от бащиното състояние, щом баща му легнеше в гроба, но във фамилията всички бяха дълголетни, а неговият родител планираше да живее един век; би било глупаво Орасио да чака дотогава, за да живее охолно, при положение че можеше да го направи по-рано, казваше бащата, прочиствайки гласа си и вдишвайки веднага след това от кубинската си пура. „Не искам да съм длъжница никому за нищо, а най-малко на баща ти, който е тиранин и ме мрази“, отсече протестантката янки и Орасио не посмя да й противоречи. Накрая обаче старецът намери начин да убеди твърдоглавата си снаха. Един ден пристигна с очарователно кученце за внуците — топка от мека козина и кротки очи. Кръстиха го Фифи, като не предполагаха, че скоро това име щеше да му умалее. Беше канадска хъски, достатъчно силна, за да тегли шейна, и предстоеше да достигне четиридесет и осем килограма. Пред невъзможността кучето да бъде отнето от децата, снахата отстъпи и дядото подписа тлъст чек. Орасио потърси къща с двор за Фифи край Манхатън и накрая купи една с кафява каменна фасада от типа браунстоун в Бруклин, малко преди приятелят му Ричард Боумастер да пристигне на работа в неговия факултет.

Ричард прие длъжността в Ню Йорк, без да пита жена си, защото реши, че тя не беше в състояние да осмисли ситуацията. Ставаше дума да се направи най-доброто за нея. Без много шум се отърва от почти всичките им притежания, а останалото опакова. Не му достигнаха сили да изхвърли вещите, принадлежали на Биби, нито дрешките на Пабло, опакова ги в три кашона и малко преди да замине ги повери на тъща си. Приготви куфарите на Анита, без много да му мисли, защото знаеше, че на нея й беше все едно — от известно време се обличаше само със спортни дрехи и си беше накълцала косата с кухненски ножици.

Планът му да си възвърне съпругата под някакъв претекст и да напусне града без мелодрами пропадна, защото майката и сестрите на Анита отгатнаха намеренията му още щом пристигна с трите кашона, които те трябваше да съхраняват, и надушиха останалото с нюх на копои. Запретнаха се да възпрепятстват пътуването. Позоваха се на крехкостта на Анита — как щяла да оцелее в онзи груб град с изкълчен език без своето семейство и приятелки; била потисната дори при близките си, какво оставало сред непознати американци. Ричард отказа да слуша аргументите им, решението му не подлежеше на отмяна. При все че се сдържа да го заяви открито, за да избегне обидите, той считаше, че бе дошло време да помисли за собственото си бъдеще и да престане да се съобразява толкова много със своята истерична съпруга. Анита, от своя страна, прояви пълно безразличие към съдбата си. Беше й все едно това или онова, тук или там.

Екипиран с чанта пълна с шишенца с лекарства, Ричард отведе жена си до самолета. Анита покорно пристъпи, без да се обърне назад и без по някакъв начин да се сбогува със семейството си, което плачеше вкупом, отделено от нея със стъклен прозорец на летището. През десетчасовото пътуване стоя будна, без да хапне и без да попита къде отиват. На аерогарата в Ню Йорк го чакаха Орасио и съпругата му.

Орасио не можа да познае жената на приятеля си, помнеше я красива, чувствена, с великолепно тяло и усмивка, ала пред очите му се появи жена, остаряла с десет години, която влачеше крака, обути в маратонки, и крадешком се оглеждаше наляво и надясно, сякаш се страхуваше да не я нападнат. Не отвърна на поздравите, нито позволи на жената на Орасио да я придружи до тоалетната. „Господ да ни е на помощ, положението е много по-лошо, отколкото мислех“, промърмори Орасио. Приятелят му също не изглеждаше добре. Ричард беше пил през по-голямата част от полета, възползвайки се от безплатния алкохол, три дни не се беше бръснал, дрехите му бяха като сдъвкани, миришеше на пот и спирт и без помощта на Орасио би останал да стърчи като закован на летището заедно с Анита.

Семейство Боумастер се настаниха в апартамент на университета, предназначен за преподаватели, който Орасио им беше осигурил — представляваше истинска находка, при положение че съществуваше списък на чакащи, а на всичко отгоре се намираше в центъра на града и наемът беше нисък. След като стовариха куфарите в антрето, Орасио връчи ключовете на приятеля си и се затвори с него в една от стаите, за да го инструктира. Имало стотици, ако не и хиляди кандидати за едно вакантно място в академичните среди в Съединените щати, му каза. Шансът да преподаваш в Нюйоркския университет не се отдавал два пъти и си струвало да се използва. Трябвало да намали пиенето и да направи добро впечатление от самото начало, не можел да се яви в този мръсен и изпаднал вид.

— Аз те препоръчах, Ричард. Не ме злепоставяй.

— Как можеш да си го помислиш? Просто съм труп след пътуването и след напускането на Рио, по-точно казано след бягството оттам. Няма смисъл да ти разказвам трагедията на семейство Фариня, нали затова се местим. Бъди спокоен, след два дни ще ме видиш да се появявам в безупречен вид в университета.

— А Анита?

— Какво за нея?

— Много е лабилна, не знам дали ще е в състояние да стои сама, Ричард

— Ще трябва да свикне като всички. Тук ги няма близките й да я глезят. Има само мен.

— Тогава бъди наистина до нея, братко — каза Орасио на сбогуване.