Отвъд зимата

Лусия и Ричард

Десет минути по-късно Лусия завари Ричард да препича филии в кухнята, вече приготвил пълна кафеварка и три големи чаши на масата. Евелин се върна от двора със зъзнещо от студ куче в ръце и се нахвърли върху кафето и филиите, които Ричард й поднесе. Изглеждаше толкова изгладняла и толкова млада, така както се люлееше, балансирайки върху табуретката с пълна уста, че Ричард се разнежи. На колко ли години беше? Със сигурност беше по-голяма, отколкото даваше вид. Може би беше на възрастта на неговата Биби.

— Ще те заведем в дома ти, Евелин — каза Лусия на момичето, когато свършиха с кафето.

— Не! Не! — извика Евелин и така стремително стана, че табуретката се преобърна и Марсело се търкулна на земята.

— Става дума за незначителен удар, Евелин. Не се плаши. Аз ще обясня на господаря ти какво е станало.

— Не е само заради удара — изпелтечи Евелин пребледняла.

— Какво има още? — попита я Ричард.

— Кажи, Евелин, от какво толкова се страхуваш! — възкликна Лусия.

Тогава, разтреперано и препъвайки се на всяка сричка, момичето им каза, че в багажника на колата има мъртвец. Наложи се да повтори два пъти, за да може Лусия да го проумее. На Ричард това му се удаде още по-трудно. Говореше испански, но силата му беше в мекия и напевен португалски, характерен за Бразилия. Не повярва на ушите си — мащабите на това съобщение го накараха да се вледени. Ако добре беше разбрал, съществуваха две възможности — момичето беше лишено от разсъдък и фантазираше или в лексуса действително имаше мъртъв човек.

— Труп ли каза?

Евелин кимна утвърдително, забола поглед в земята.

— Не може да бъде. Какъв точно труп?

— Ричард! Не ставай смешен. Човешки труп, естествено — намеси се Лусия толкова изненадана, че с усилие се сдържаше да не избухне в невротичен смях.

— Как се е озовал там? — попита все още невярващ Ричард.

— Не знам…

— Да не си прегазила някого?

— Не.

При мисълта, че всъщност си имат работа с анонимен покойник, Ричард захвана да чеше с две ръце алергията по ръцете и гърдите си, която се събуждаше в моменти на напрежение. Беше човек с непоклатими навици и привички и никак не беше подготвен за подобни непредвидени събития. Стабилното му и предпазливо съществуване беше приключило, но той още не знаеше това.

— Трябва да се обадим в полицията — реши и посегна към мобилния си телефон.

Девойката от Гватемала нададе вик на ужас и избухна в сърцераздирателни ридания с очевидна причина за Лусия, но не толкова разбираема за Ричард, при все че той беше добре запознат с вечната несигурност, в която преживяваха болшинството от имигрантите от Латинска Америка.

— Предполагам, че нямаш разрешително за пребиваване — каза Лусия. — Не можем да се обадим на полицията, Ричард, защото ще вкараме това момиче в беда. Взела е колата без позволение. Могат да я обвинят за кражба и убийство. Знаеш, полицията се заяжда с нелегалните. Въжето се къса там, където е най-тънко.

— Кое въже?

— Това е метафора, Ричард

— Как е умряло това лице? Кое е то? — не преставаше да разпитва Ричард.

Евелин му каза, че не е докосвала тялото. При аптеката, където отишла да купи памперси, отворила капака с една ръка, докато в другата държала пакета, и като понечила да го пъхне вътре, усетила, че багажникът е пълен. Тогава видяла някакъв вързоп, покрит с килим, и като го повдигнала, видяла свитото тяло. От страх коленете й се огънали и се свлякла на платното пред аптеката, но успяла да преглътне писъка, който напъвал да излезе, изправила се, олюлявайки се, и бързо затворила багажника. Сложила пакета на задната седалка и се заключила за известно време в колата, не знаела колко дълго, поне двайсет или трийсет минути, докато се успокоила достатъчно, за да може да кара към къщи. С повече късмет отсъствието й можело да мине незабелязано и никой не би узнал, че бе ползвала автомобила, но след сблъсъка с Ричард, с издут и полуотворен багажник това вече било невъзможно.

— Дори не знаем дали този човек е мъртъв. Може да е в безсъзнание — подметна Ричард, като си изтри челото с някаква кухненска кърпа.

— Малко вероятно е, вече би умрял от хипотермия, но има само един начин да разберем — каза Лусия.

— За бога, безумна жено! Да не би да смяташ да проверяваме това на улицата…

— Хрумва ли ти нещо друго? Навън няма никой. Много е рано, още е тъмно и е неделя. Кой ще ни види?

— В никакъв случай, не разчитай на мен.

— Добре, дай ми някакъв фенер. Евелин и аз ще идем да хвърлим поглед.

В този момент риданията на момичето се усилиха с няколко децибела. Лусия я прегърна, натъжена за тази девойка, която беше преживяла толкова сътресения през последните часове.

— Аз нямам нищо общо с това! Застрахователите ми ще платят щетите по колата и това е всичко, което мога да направя. Извини ме, Евелин, но ще трябва да си вървиш — каза Ричард на своя недодялан испански.

— Възнамеряваш да я изгониш ли, Ричард? Да не си полудял? Все едно не знаеш какво означава да пребиваваш без документи в тази страна! — възкликна Лусия.

— Знам, Лусия. Дори и да не бях наясно, благодарение на дейността си в Центъра щях да го знам покрай баща си, който непрекъснато ми го натяква — въздъхна победен Ричард. — Какво знаем за това момиче?

— Че се нуждае от помощ. Имаш ли близки тук, Евелин?

Гробно мълчание; Евелин нямаше намерение да споменава за майка си в Чикаго и да провали и нейния живот. Ричард продължаваше да се чеше и да си повтаря, че всичко се е прецакало: полиция, разследване, цялата му репутация отива по дяволите. А гласът на неговия баща в самия център на гърдите му напомня дълга да помага на преследваните. „Мен нямаше да ме има на този свят и ти нямаше да си роден, ако едни храбри души не ме бяха укрили от нацистите“, му беше повтарял милион пъти.

— Трябва да установим дали лицето е живо, нямаме време за губене — повтори Лусия.

Взе ключовете на колата, които Евелин бе оставила на кухненската маса, подаде й кучето да го държи и пази за всеки случай от котките, сложи си шапката и ръкавиците и отново поиска фенер.

— Не можеш да идеш сама, Лусия. Мамка му! Ще трябва да дойда с теб — реши се примирен Ричард. — Трябва да се размрази вратата на багажника, за да се отвори.

Напълниха голяма тенджера с топла вода и оцет и с общи усилия Ричард и Лусия я понесоха с големи мъки, пързаляйки се по леда на стълбите, вкопчени в парапета, за да се държат на крака. На Лусия й замръзнаха контактните лещи и тя започна да ги усеща като парчета стъкло в очите си. През зимата Ричард обикновено ходеше на риболов в замръзналите езера на север и имаше опит в борбата с екстремни студове, но не беше подготвен да води подобна битка в Бруклин. Светлините на фенерите очертаваха фосфоресцентни жълти кръгове върху снега, а вятърът прииждаше на пориви и внезапно утихваше, за да се завърне след малко отново, вдигайки вихрушки от сняг. В паузите настъпваше пълна тишина, заплашителен покой. По протежение на улицата имаше няколко покрити със сняг коли — кои повече, други по-малко — и белият автомобил на Евелин почти не се виждаше. Не беше паркиран пред къщата, както се страхуваше Ричард, а на петнайсетина метра разстояние, което в конкретния случай нямаше значение. Нямаше никакво движение по улицата. Снегорините бяха започнали да почистват улицата предишния ден и имаше купчини сняг по тротоарите.

Точно както им беше казала Евелин, багажникът беше затворен с помощта на жълт колан. Беше доста трудно да развържат възела с ръкавици — Ричард изпитваше параноичен страх да не оставят пръстови отпечатъци. Най-сетне успяха да отворят капака и намериха вътре някакъв зле загърнат и с петна от засъхнала кръв товар, а като отметнаха килима, видяха жена в спортен екип с лице, скрито в ръцете й. Не приличаше на човек, беше свита в странно положение, като разглобена кукла, и малкото видима кожа беше лилава на цвят. Беше мъртва, нямаше никакво съмнение. Разглеждаха я няколко минути, без да могат да отгатнат какво се беше случило, не видяха кръв, трябваше да я обърнат, за да могат да я огледат цялата. Нещастницата беше вкочанена и твърда като циментов блок. Колкото и да я дърпа и бута, Лусия не можа да я помръдне, а в това време, едва съдържащ се да не се разхлипа от напрежение, Ричард я осветяваше с фенера.

— Мисля, че е умряла вчера — каза Лусия.

— Защо?

— Ригор мортис. Тялото се вкочанява около осем часа след смъртта и това състояние продължава някъде трийсет и шест часа.

— Тогава може да е станало завчера вечерта.

— Вярно. Дори още по-рано, защото температурите са много ниски. Който и да е пъхнал тази жена тук, със сигурност е разчитал точно на това. Може би не е успял да се отърве от трупа заради виелицата в петък. Вижда се, че не е бързал.

— Може пък ригор мортис да е преминал и тялото да е замръзнало — предположи Ричард.

— Човекът не е пиле, Ричард, нужни са два дни в хладилник, за да замръзне напълно. Да кажем, че може би е умряла в интервала между завчера вечерта и вчера.

— Откъде знаеш толкова по този въпрос?

— Не ме питай — сряза го тя.

— Във всеки случай това е работа на патолога от съдебна медицина и на полицията, не е наша — заключи Ричард.

Сякаш призовани като по чудо да вдигнат глави, видяха фаровете на бавно завиващ на ъгъла автомобил. Успяха да смъкнат капака на багажника, който остана наполовина затворен в момента, в който патрулната кола спря до тях. Един от полицаите надникна през прозореца.

— Всичко наред ли е? — попита.

— Всичко е наред, старшина — отговори му Лусия.

— Какво правите по това време навън? — продължи да разпитва мъжът.

— Търсим памперсите за майка ми, които останаха в колата — каза тя и извади обемистия пакет от седалката.

— Лек ден, старшина — добави Ричард и гласът му излезе от гърлото някак изтънял.

Изчакаха полицаите да се отдалечат, за да завържат капака, и влязоха в къщата, пързаляйки се по заледените стълби с памперсите и тенджерата в ръце, молейки небесата да не хрумне на патрулните полицаи да се върнат и да разгледат по-подробно лексуса.

Завариха Евелин, Марсело и котките в същото положение, в което ги бяха оставили. Попитаха момичето за кого са пелените и то обясни, че Франки, детето, за което се грижеше, страдало от церебрална парализа и имало нужда от тях.

— На колко години е детето? — попита я Лусия.

— На тринайсет.

— Памперси за възрастен ли ползва?

Евелин се изчерви смутена и поясни, че момчето било доста развито за възрастта си и памперсите трябвало да са му свободни, защото патенцето му се надигало. Лусия преведе на Ричард — ерекция.

— Оставила съм го сам от вчера, сигурно е отчаян. Кой ще му сложи инсулина? — промърмори момичето.

— И инсулин ли му трябва?

— Ако можехме да се обадим на госпожа Лерой… Франки не бива да остава сам.

— Рисковано е да ползваме телефона — каза Ричард.

— Ще позвъня от мобилния си, номерът му е скрит — каза Лусия.

Едва дочакал второто иззвъняване, някакъв неестествен глас отговори с крясъци. Лусия мигновено изключи, а Евелин си отдъхна. На този номер отговаряше единствено майката на Франки. Щом тя беше с него, можеше да е спокойна, детето беше в добри ръце.

— Хайде, Евелин, сигурно имаш представа как се е озовало тялото на тази жена в багажника на колата — каза Ричард.

— Не знам. Лексусът е на господаря, на господин Лерой.

— Той вероятно търси колата си.

— Във Флорида е, струва ми се, че утре се връща.

— Мислиш ли, че той има нещо общо с това?

— Да.

— Тоест мислиш ли, че той може да е убил тази жена? — продължи Ричард.

— Когато господин Лерой се ядоса, става истински дявол… — каза момичето и се разплака.

— Остави я да се успокои, Ричард — намеси се Лусия.

— Ти разбираш ли, че вече не можем да се обадим в полицията, Лусия? Как бихме обяснили лъжата си пред патрулните? — попита Ричард.

— Нека за момент забравим за полицията.

— Сгреших, като те повиках. Ако знаех, че това момиче се разкарва напред-назад с някакъв труп, щях веднага да съобщя на полицията — каза Ричард по-скоро замислен, отколкото разгневен, и поднесе още едно кафе на Лусия. — Мляко?

— Чисто и без захар.

— В каква каша само се забъркахме!

— В живота стават непредвидени неща, Ричард.

— Не и в моя.

— Да, вече знам. Но сам виждаш как животът не ни оставя на мира, рано или късно се сеща и за нас.

— Това момиче трябва да се дене заедно с трупа някъде другаде.

— Ти й го кажи — отвърна му тя и кимна към Евелин, която мълком плачеше.

— Какво мислиш да правиш, момиче? — попита я Ричард.

Тя сви рамене разстроена и промърмори някакво извинение за това, че ги е притеснила.

— Ще трябва все пак нещо да направиш… — настоя Ричард не много убедено.

Лусия го дръпна за ръкава и го отведе при пианото, далеч от Евелин.

— Първо трябва да се отървем от доказателството — му каза шепнешком. — Преди всичко друго.

— Не те разбирам.

— Трябва да направим така, че колата и трупът да изчезнат.

— Ти си превъртяла! — извика той.

— Това засяга и теб, Ричард.

— Мен ли?

— Да, от момента, в който снощи си отворил вратата на Евелин и ме извика. Трябва да решим къде ще денем тялото.

— Предполагам, че се шегуваш. Как ти хрумва такава безумна идея?

— Виж, Ричард, Евелин не може да се върне в дома на господарите си, както не може да се обърне и към полицията. Да не би да си представяш, че ще се разхожда нагоре-надолу с някакъв труп в чужда кола? Колко време може да продължава това?

— Сигурен съм, че нещата могат да се обяснят.

— На полицията? По никакъв начин.

— Да откараме колата в друг квартал и готово.

— Незабавно ще я открият, Ричард. Нужно е време, за да се осигури безопасност за Евелин. Предполагам, си наясно, че тя изпитва смъртен страх. Знае повече, отколкото ни казва. Струва ми се, че определено се страхува от господаря си, този Лерой. Подозира, че е убил онази жена и сега търси нея; знае, че тя е взела лексуса, и няма да я остави да избяга.

— Ако е така, ние също сме в опасност.

— Никой не подозира, че момичето е с нас. Да откараме колата надалеч оттук.

— Това би ни превърнало в съучастници!

— Вече сме такива, но ако свършим работата добре, никой няма да разбере. Няма как да ни свържат с това, нито дори с Евелин. Снегът е цяла благословия и трябва да се възползваме, докато го има. Трябва да тръгнем още днес.

— За къде?

— Откъде да знам, Ричард! Измисли нещо. Трябва да вървим към студа, за да не започне тялото да се вмирисва.

Върнаха се на голямата маса в кухнята и продължиха да пият кафе, обсъждайки различни възможности без участието на Евелин Ортега, която плахо ги наблюдаваше. Беше изтрила сълзите си, ала отново седеше онемяла и примирена като човек, който никога не е проговарял. Лусия изказа мнението, че колкото по-далеч отидеха, толкова по-голяма беше вероятността да доведат авантюрата до успешен край.

— Веднъж ходих до Ниагарския водопад и прекосих границата с Канада, без да ми искат документи, нито да ми преглеждат колата.

— Това трябва да се е случило преди петнайсет години. Сега искат паспорти.

— Бихме могли бързо да стигнем до Канада и да зарежем колата в някоя гора, по ония места гори да искаш.

— Могат да идентифицират колата и в Канада, Лусия. Това не е Бангладеш.

— Понеже стана дума за идентифициране — трябва да установим самоличността на жертвата. Не можем да я захвърлим където и да е, без поне да знаем коя е жената.

— Че защо? — попита Ричард объркано.

— От уважение. Ще трябва да хвърлим един поглед в багажника и по-добре е да го сторим сега, преди да са се появили хора по улицата — отсече Лусия.

Изведоха Евелин практически насила навън и се наложи да я бутат, за да стигне до колата.

— Познаваш ли я? — попита Ричард, след като развърза колана и освети вътрешността на багажника с фенера, въпреки че вън започваше да просветлява.

Повтори въпроса си три пъти, докато момичето се престраши да отвори очи. Трепереше, обзета от същия атавистичен ужас както при спомена за онзи мост в родното й село, ужас, който от осем години я дебнеше в мрака, но толкова парещ в момента, като че ли брат й Грегорио беше точно тук, на тази улица, в този час, смъртноблед и окървавен.

— Напъни се, Евелин. Много е важно да разберем коя е тази жена — подкани я Лусия.

— Госпожица Катрин. Катрин Браун… — промълви най-сетне момичето.