Отвъд зимата

Ричард

Ричард Боумастер прекара нощта на въпросната януарска събота в полулегнало положение, облегнат на стената, и с изтръпнали от тежестта на главата на Лусия крака, беше ту буден, ту в полусън, замаян от вълшебната бисквитка. Не помнеше да е бил толкова щастлив от много време насам. Качеството на хранителните продукти с марихуана не беше постоянно и трудно можеше да се изчисли колко да консумира човек, за да постигне желания ефект, без да се изстреля като ракета в небесата. При пушенето дозирането беше по-добро, но димът предизвикваше астма в него. Последната порция се оказа доста силна, трябваше да си отчупят по-малки парчета. Тревата му помагаше да се отпусне след тежък работен ден или да отпъжда призраците, в случай че му се явяваха от злите. Не че вярваше в призраци, разбира се, че не — беше разумен човек. Но му се привиждаха. В света на Анита, който беше споделял няколко години с нея, животът и смъртта бяха неизменно преплетени и добрите и злите духове присъстваха навсякъде. Признаваше, че е алкохолик, и затова в продължение на години избягваше да пие, но не смяташе, че проявява зависимост от други вещества, нито че страда от сериозни пороци, освен ако карането на колело не представляваше зависимост или порок. Малкото марихуана, която консумираше, определено не влизаше в тази категория. Ако предната вечер бисквитата не го беше зашеметила толкова силно, той би станал веднага след угасването на огъня в камината и би си легнал, вместо да дреме, седнал на земята, и да осъмне с вцепенени мускули и размекната воля.

През тази нощ на намалена бдителност демоните му настървено го връхлетяха и го мъчиха както докато беше полубуден, така и насън. Преди години се бе помъчил да ги заключи в блиндирано отделение на паметта си, но се отказа, защото заедно с демоните си тръгваха и ангелите. По-късно се научи да култивира спомените си, включително най-мъчителните, защото без тях щеше да изглежда, че никога не е бил млад, че никога не е обичал, че никога не е бил баща. Ако цената за всичко това беше допълнително страдание, предпочиташе да я плати. Понякога демоните печелеха битката срещу ангелите и тогава се появяваше парализираща мигрена, която също влизаше в цената. Носеше товара на тежкия дълг заради допуснати грешки, дълг, несподелен с никого до тази зима на 2016 година, когато обстоятелствата насила щяха да разтворят сърцето му. Отварянето вече бе започнало през тази нощ, която прекара излегнат на пода между две жени и едно смешно куче, мъчейки се да пропъди поне за кратко миналото си, докато навън Бруклин спеше.

Когато включваше компютъра си, на екрана се появяваше снимка на Анита и Биби, които или го обвиняваха, или му се усмихваха в зависимост от настроението му през деня. Това не беше напомняне, не му беше нужно. Ако паметта му изменеше, Анита и Биби го очакваха в безвремието на сънищата. Понякога някой особено жив сън залепваше за кожата му и го караше да живее през целия ден с единия крак в този свят, а с другия, стъпил в несигурната почва на зловещ кошмар. Когато изгасеше лампата преди да заспи, извикваше в съзнанието си Анита и Биби с надеждата да ги види. Знаеше, че сънищата нощем са плод на собствения му ум, но след като той беше способен да го наказва с кошмари, нима не можеше да му доставя и наслада — уви, досега не беше открил метод за произвеждане на утешителни сънища.

С времето скръбта му беше променила цвета и плътността си. Отначало беше червена и пробождаща, сетне стана сива, дебела и груба като зебло на чувал. Свикна със сподавената болка, приобщи я към ежедневните си дразнители редом с киселините в стомаха. Вината обаче си оставаше все същата — студена и твърда като стъкло, безмилостна. Приятелят му Орасио, който винаги беше склонен да изтъква доброто и да омаловажава злото, го обвини веднъж, че е влюбен в нещастието: „Прати суперегото си по дяволите, човече. Като изследваш всяко свое действие от миналото и настоящето и се самобичуваш, ти вършиш извращение, допускаш греховна надменност. Не си толкова значим. Трябва да си простиш веднъж завинаги, така както Анита и Биби са ти простили“.

Лусия Марас му беше казала веднъж полу на шега, че е на път да се превърне в хипохондричен и страхлив старик. „Ама аз вече съм“, й бе отвърнал в опит да откликне със същата шеговитост, ала се почувства наранен, защото това беше неопровержима истина. Стояха прави на една от онези ужасни социални сбирки на катедрата за изпращане на някаква преподавателка, която се пенсионираше. Той отиде при Лусия с чаша вино за нея и с минерална вода за себе си; тя беше единственият човек, с когото имаше желание да разговаря. Индийката беше права, той живееше напрегнат. Гълташе с шепи витаминозни хранителни добавки, защото смяташе, че ако здравето му се разклатеше, всичко щеше да иде по дяволите и сградата на самото му съществуване щеше да рухне. Беше поставил аларма в дома си, защото беше чул, че в Бруклин — всъщност както навсякъде — крадците влизаха посред бял ден; защитаваше компютъра си и мобилния си телефон с толкова сложни пароли срещу хакерите, че понякога самият той ги забравяше. Освен това имаше застраховки за колата, за здраве, за живот… с една дума, липсваше му само застраховка срещу най-лошите спомени, които го връхлитаха, когато излезеше от рутината и когато липсата на ред го объркваше. Втълпяваше на студентите си, че редът е изкуство на разумните същества, битка без примирие срещу центробежните сили, тъй като естествената динамика на всичко съществуващо е експанзията, възпроизводството и хаосът; а като доказателство е достатъчно да се приведе като пример човешкото поведение, кръвожадността в природата и безкрайната сложност на вселената. За да поддържа поне някаква привидност на ред, той не се отпускаше, държеше живота си под контрол с военна дисциплина. За тази цел изготвяше списъци и поддържаше стриктен календар; и двете предизвикаха бурен смях у Лусия, когато ги откри. Лошото в това, че работеха заедно, беше, че нищо не й убягваше.

— Как си представяш старостта си? — го беше попитала тя веднъж.

— Вече съм добре настанен в нея.

— Не, човече, остават ти още около десетина години.

— Надявам се да не живея дълго, би било цяло нещастие. Идеалното би било да умра в отлично здраве, да кажем на около седемдесет и пет години, когато тялото и умът ми още действат както се полага.

— Струва ми се добър план — бе казала тя весело.

Ричард говореше сериозно. На седемдесет и пет годишна възраст трябваше да намери ефикасен начин да премахне себе си. Когато настъпеше този момент, щеше да иде в Нови Орлеан и да се настани с музиканти на открито между чудатите персонажи във френския квартал. Там възнамеряваше да свърши дните си, свирейки на пиано с възхитителни негри, които щяха да го приемат в състава си от състрадание, а той щеше да изпадне в забрава от звуците на тромпета и на саксофона, оглушал от африканската възторженост на ударните инструменти. Ако това желание обаче беше прекалено амбициозно, тогава щеше да си тръгне мълком от света под някой едва дишащ вентилатор в стар бар, с утехата от ритъма на меланхоличен джаз, посръбващ екзотични коктейли и без да го е грижа за последиците, защото смъртоносното хапче щеше да е в джоба му. В тази последна нощ можеше да си пийне на воля.

— Не ти ли трябва партньорка, Ричард? Някоя в леглото ти например? — го бе попитала Лусия, дяволито намигайки.

— Изобщо не.

Нима трябваше да й разказва за Сюзън. Връзката им нямаше значение нито за Сюзън, нито за него. Той беше уверен, че е един от многото любовници, които й помагаха да понася нещастния си брак, който според него би трябвало да е приключил още преди години. Избягваха тази тема, Сюзън не говореше за това и той не я разпитваше. Бяха колеги, добри другари, свързани с чувствено приятелство и интелектуални интереси. Срещите им преминаваха без никакви усложнения всеки втори четвъртък на месеца винаги в един и същи хотел, тъй като тя беше толкова методична, колкото и той. Един следобед в месеца им беше достатъчен, всеки си имаше собствен живот.

Самата мисъл да застане срещу жена на събиране като това, да търси тема за разговор и да опипва терена за следваща стъпки, би разбудила язвата на Ричард допреди три месеца, но откакто Лусия живееше в мазето му, той си представяше диалози с нея. Питаше се защо точно с нея, след като имаше по-благоразположени жени като съседката му например, която му беше намекнала, че можеха да са любовници, понеже живееха близо един до друг и от време на време тя се грижеше за котките му. Единственото обяснение за тези въображаеми разговори с чилийката беше, че самотата започваше да му тежи — още един признак на старостта, си казваше. Няма нищо по-тъжно от стърженето на вилицата в чинията в една празна къща. Да се храниш сам, да спиш сам, да издъхнеш сам. Как ли би било, ако имаше другарка, както бе намекнала Лусия? Щеше да готви за нея, да я очаква вечер, да вървят, хванати за ръка, да спят, прегърнати, да й споделя мислите си, да й посвещава стихове… Някой като Лусия. Тя беше здрава, стабилна жена, интелигентна, с готов по всяко време да изригне смях, мъдра, защото беше страдала, но без да се вкопчва в страданието като него, и на всичко отгоре красива. Ала беше дръзка и властна. Жена като нея заемаше много място, би било като да се бори с цял харем, прекалено много усилие, не беше добра идея. Усмихна се, като си помисли колко бе самонадеян, като си въобразяваше, че тя би го приела. Никога не му беше давала знак, че се интересува от него, с изключение на онзи път, когато му сготви, но тогава тя току-що беше пристигнала, а той беше заел отбранителна позиция или пък витаеше на луната. „Държах се като тъпак, бих искал да имам втори шанс с нея“, заключи.

Чилийката се беше оказала възхитителен професионалист. Една седмица след като пристигна в Ню Йорк, той я помоли да изнесе семинар. Наложи се да го организират в голяма аудитория, защото се записаха повече желаещи от очакваното, и на него се падна задачата да я представи. Темата на беседата бе намесата на ЦРУ в Латинска Америка, ролята му за свалянето на демократични режими и заместването им с правителства от тоталитарен тип, каквито нито един американец в Съединените щати не би търпял. Ричард седна между публиката, докато Лусия, без да поглежда в каквито и да е записки, започна да говори на английски с онзи акцент, който на него му звучеше симпатичен. Когато приключи експозето си, първият въпрос дойде от един колега и касаеше икономическото чудо, постигнато от диктатурата в Чили. От тона на коментара му ставаше ясно, че оправдаваше репресиите. Косата на Ричард щръкна от ужас и трябваше с усилие да запази мълчание, но Лусия не се нуждаеше от неговата защита. Отговори, че така нареченото чудо е било мехур и че икономическите статистики не отразявали огромното неравенство и бедност.

Някаква гост-преподавателка от Калифорнийския университет спомена насилието в Гватемала, Хондурас и Салвадор и десетките хиляди деца, които прекосявали границата сами, бягайки от страната или отивайки да търсят родителите си, и предложи да бъде реорганизирано движението за даване убежище и закрила на бежанците от Централна Америка. Ричард взе микрофона и за онези от публиката, които можеше да не знаят за какво става дума, обясни, че това бе инициатива на над петстотин църкви, адвокати, студенти и активисти в Съединените щати в помощ на бежанците, които бяха третирани като престъпници и депортирани от правителството на Рейгън. Лусия попита дали някой в залата бе участвал в това движение и четири ръце се вдигнаха. По това време Ричард беше в Бразилия, но баща му толкова активно се бе ангажирал, че на два пъти бе арестуван. Това бяха едни от паметните моменти от живота на стария Джоузеф.

Семинарът продължи два часа и беше толкова съдържателен, че Лусия си заслужи овации. Ричард остана впечатлен от ораторския й дар и освен това му се стори много привлекателна в черната си рокля, сребърно колие и цветни кичури в косата. Имаше скули и енергия на татарин. Беше я запомнил с буйна червеникава коса и прилепнали панталони, но оттогава бяха минали години. При все че се беше променила, продължаваше да е хубава и ако не се опасяваше, че можеше да го разбере погрешно, би й го казал. Поздрави се, че я бе поканил в своята катедра. Знаеше, че бе преживяла трудни години, заболяване, развод и кой знае какво още. Хрумна му да я покани да преподава чилийска политика за един семестър във факултета, така че да се поразсее, но най-вече, за да бъде полезна за студентите. Някои се отличаваха с колосално невежество, постъпваха в университета, без да могат да посочат Чили на картата и със сигурност без да успеят да разположат собствената си страна в света — смятаха, че Съединените щати са светът.

Искаше Лусия да остане по-дълго, но щеше да е трудно да осигури средства, скъперничеството на университетската администрация си съперничеше с това на Ватикана. Заедно с договора за курса й предложи самостоятелното жилище в своята къща, което беше свободно. Предположи, че Лусия ще е очарована да разполага с толкова привлекателен апартамент в самото сърце на Бруклин, в близост до всякакъв обществен транспорт и с много разумен наем, но тя едва успя да скрие разочарованието си, като видя жилището. „Каква трудна жена“, си каза Ричард тогава. Бяха започнали с малко обтегнати отношения, но впоследствие нещата се бяха подобрили между тях.

Беше сигурен, че е проявил великодушие и разбиране, търпеше дори кучето, за което тя твърдеше, че е временно при нея, но присъствието му продължаваше вече над два месеца. При все че в договора за наем домашните любимци бяха забранени, той беше постъпил глупаво с това чиуауа, което лаеше като немска овчарка и всяваше страх у пощаджията и съседите. Не разбираше нищо от кучета, но можеше да види, че Марсело е странен с изпъкналите си жабешки очи, които не се вместваха добре в орбитите, и с увиснал език, понеже му липсваха цял куп зъби. Палтенцето му от шотландска вълна не разкрасяваше по никакъв начин външността му. По думите на Лусия кучето се появило една нощ свито пред вратата й, издъхващо и без идентификационна каишка. Нима може човек да е толкова коравосърдечен и да го изхвърли, каза на Ричард с умоляващ поглед. Тогава той за пръв път се вгледа в очите на Лусия — дръпнати, тъмни като маслини, с гъсти мигли и фини бръчици от смях; но това беше незначителна подробност. Видът й нямаше никакво значение. Когато купи къщата, си наложи правилото да избягва сближаване със своите наематели, за да пази личното си пространство, и не възнамеряваше да направи изключение и сега.

В тази зимна неделна утрин Ричард се събуди пръв; беше шест сутринта, още съвсем тъмно. След часове с усещането, че се люшка между съня и будуването, най-сетне беше заспал като упоен. В огнището тлееха само няколко главни и къщата приличаше на ледена гробница. Болеше го гърбът и врагът му се беше схванал. Преди няколко години, когато ходеха на къмпинг с приятеля му Орасио, спеше в спален чувал на твърда земя, но вече беше доста стар, за да издържа на неудобства. Затова пък сгушена до него, Лусия имаше доволното изражение на човек, заспал върху пухен дюшек. Излегната на възглавницата и завита със своя анорак, с ботуши, ръкавици и с Марсело върху себе си, Евелин леко похъркваше. На Ричард му бяха нужни няколко секунди, за да я разпознае и да си спомни какво правеше това момиче в дома му — колата, удара, снега. След като бе изслушал част от историята на Евелин, отново почувства моралното оскърбление, което преди време го мобилизираше да защитава мигрантите и което все още разпалваше страсти у баща му. Ричард се беше отдалечил от акциите и се бе изолирал в своя академичен свят, далеч от суровото битие на бедните в Латинска Америка. Беше сигурен, че господарите на Евелин я експлоатират и може би дори малтретират; това обясняваше нейния ужас.

Избута Лусия без особена вежливост, за да я махне, да я отмести от краката и от ума си, отърси се като мокро куче и с усилие се изправи. Устата му беше пресъхнала и усещаше жажда като бедуин в пустиня. Каза си, че бисквитата е била лоша идея, и я обвини за изповедите от предната вечер, за историята на Евелин, на Лусия и за онова кой знае какво точно, което той им беше разказал. Не си спомняше да им е разкрил подробности от миналото си, никога не го правеше, но безсъмнено бе споменал Анита, защото Лусия отбеляза, че толкова години след загубата на съпругата си, той продължаваше да скърби по нея. „Мен никога не са ме обичали така, Ричард, любовта винаги ми се е удавала наполовина“, беше добавила.

Ричард прецени, че бе прекалено рано да звъни на баща си, при все че старият мъж се будеше още в зори и чакаше с нетърпение обаждането му. Всяка неделя обядваха заедно в заведение, избрано от Джоузеф, защото ако зависеше от Ричард, биха ходили все на едно и също място. „Днес поне ще имам нещо по-различно да ти разкажа, татко“, каза си Ричард. Джоузеф щеше да се заинтересува да узнае повече за Евелин Ортега, тъй като беше добре запознат с проблемите на мигрантите и бежанците.

Джоузеф Боумастер, вече на преклонна възраст, но с напълно бистър ум, беше актьор. Родил се бе в Германия, в еврейско семейство с дълга традиция на антиквари и колекционери на произведения на изкуството, чиито корени можеха да се проследят в миналото чак до Ренесанса. Предците му били културни хора с финес, при все че състоянието, натрупано от техните предшественици, бе загубено през Първата световна война. В края на трийсетте години, когато възходът на Хитлер вече бил неизбежен, родителите му изпратили Джоузеф във Франция, под предлог да изучи задълбочено импресионистичната живопис, но истинската им цел била да го отдалечат от надигащата се заплаха на нацизма; те самите се организирали да емигрират нелегално за Палестина, която се намирала под контрола на Великобритания. За да укротят арабите, англичаните ограничавали притока на евреи в тази територия, но нищо не било в състояние да спре отчаяните хора.

Джоузеф останал във Франция, но вместо да учи изкуство, се посветил на театъра. Притежавал вроден талант за сцената и за езици. Освен немски, владеел френски и се заел да изучава английски толкова успешно, че се специализирал в подражаването на различни акценти, като се започне от характерния за Източен Лондон и се стигне до говорителите в Би Би Си. През 1940 година, когато нацистите завладели Франция, той успял да избяга в Испания и оттам се прехвърлил в столицата на Португалия. Цял живот щял да помни добротата на онези хора, които, излагайки се на сериозен риск, му помогнали в тази одисея. Ричард отраснал с преживелиците на баща си по време на войната и с издълбаната като с длето в мозъка му идея, че да помагаш на преследван човек е неотменим морален дълг. След като поотраснал, баща му го завел във Франция на гости у две семейства, които го укривали от германците, и в Испания, за да благодари на онези, които му помогнали да оцелее и стигне до Португалия.

През 1940 година Лисабон се бил превърнал в последно убежище за стотици хиляди европейски евреи, които се мъчели да се сдобият с документи, за да отидат в Съединените щати, в Южна Америка или в Палестина. Докато изчаквал своя шанс, Джоузеф се настанил в пансион, ухаещ на жасмин и на портокали в квартала Алфама — лабиринт от малки улички и тайнствени къщи. Там се влюбил в Клое, дъщерята на собственичката, която била с три години по-възрастна от него и денем работела като пощенски чиновник, а вечер пеела фадо. Била смугла красавица с трагично изражение, съвсем в тон с тъжните песни от репертоара й. Джоузеф не се осмелил да съобщи на родителите си, че е влюбен в Клое, защото тя не била еврейка; сторил го чак когато успели да емигрират заедно първо в Лондон, където живели две години, а по-късно в Ню Йорк. По онова време войната бушувала ожесточено в Европа и родителите на Джоузеф, настанени временно в Палестина, не възразили срещу факта, че бъдещата им снаха не е от тяхната общност. Важно било единствено синът им да е в безопасност от геноцида, развихрен от германците.

В Ню Йорк Джоузеф променил фамилията си на Боумастер, което звучало като чистокръвно английско презиме, и с престорения си акцент на аристократ успял да представя произведения на Шекспир в продължение на четиридесет години. В замяна на това Клое така и не научила добре английски и нямала успех с жалните песни фадо от родната си Португалия. Но вместо да изпадне в отчаяние като неуспяла певица, тя се заела да изучава мода и се превърнала в носител на доходи за семейството, тъй като с приходите на Джоузеф от театъра никога не изкарвали до края на месеца. Жената, която Джоузеф познавал от Лисабон като отлична певица, проявила голям практически усет и работоспособност. Освен това била непоклатима в своята обич и посветила целия си живот на своя съпруг и на Ричард, единствения им син, който растял гален като принц в скромен апартамент в Бронкс, защитен от света с любовта на родителите си. Когато си спомняше за своето щастливо детство, той много пъти щеше да се пита защо не се бе оказал на висотата на наученото като дете, защо не бе следвал дадения му пример, а се бе провалил като съпруг и баща.

Ричард пораснал почти толкова красив, колкото Джоузеф, но по-нисък и без буйния му темперамент на актьор; станал по-скоро меланхоличен като майка си. Заети всеки с работата си, родителите му го обичали, без да го задушават с любовта си, и се отнасяли към него с обичайната за онези времена небрежност — тогава децата все още не се били превърнали в проект. Това напълно устройвало Ричард, тъй като го оставяли на мира с книгите му и не изисквали много от него. Достатъчно било да изкарва добри оценки, да е с възпитани обноски и с чисти чувства. Прекарвал повече време с баща си, отколкото с майка си, защото графикът на Джоузеф бил гъвкав, докато Клое била съдружник в модна къща и обикновено оставала да шие до късно вечер. Джоузеф водел сина си на своите помагачески разходки, както ги наричала Клое. Раздавали храна и дрехи, които църквите и синагогата дарявали на най-бедните семейства в Бронкс — както еврейски, така и християнски. „Нуждаещият не бива да се пита кой е, нито от къде идва, Ричард. Всички сме равни в нещастието“, казвал Джоузеф на сина си. Двайсет години по-късно щял да докаже на дело думите си, опълчвайки се срещу полицията в защита на нелегални имигранти, жертва на хайки в Ню Йорк.

Ричард се загледа с неочаквана нежност в Лусия. Тя още спеше на пода и нощният покой я караше да изглежда уязвима и млада. Тази жена, достатъчно възрастна, за да е баба, му напомни за неговата покойна Анита, неговата двайсет и няколко годишна Анита. За секунда се изкуши да се наведе, да вземе лицето й в ръцете си и да я целуне, но мигом се овладя, изненадан от този издайнически порив.

— Хайде, събудете се! — подкани и плесна с длани.

Лусия отвори очи и също й отне време, докато се ориентира за времето и мястото, в което се намираше.

— Колко е часът? — попита.

— Време е да действаме.

— Но още е тъмно! Първо кафе. Не мога да мисля без кофеин. Тук цари полярен студ, Ричард. За бога, усили парното, не бъди толкова стиснат. Къде е тоалетната?

— Ползвай тази на втория етаж.

Лусия се изправи на етапи — първо на четири крака, после на колене, после с ръце на пода и задник във въздуха, както се бе научила в заниманията по йога, и най-сетне стана на крака.

— Преди можех да правя наклони. Сега от самата мисъл да се протегна ме побиват тръпки. Старостта е скапана работа — процеди по посока на стълбите.

„Виждам, че не съм единственият, запътил се към старостта“, помисли си Ричард с известно задоволство. Отиде да направи кафе и да даде храна на котките, докато Евелин и Марсело се излежаваха, сякаш разполагаха с цял ден за губене на време. Овладя порива си да пришпори момичето — вероятно беше изтощена.

Банята на втория етаж, чиста и без видими признаци да е била ползвана, беше просторна и старомодна, с вана на крачета с формата на лъвчета и с позлатени кранове. Лусия видя в огледалото някаква непозната жена с подути очи, зачервено лице и бяло-розови коси, които приличаха на палячовска перука. Първоначално кичурите бяха с цвят на цвекло, но с времето взеха да избледняват. Взе си бърз душ, изтри се с тениската си, понеже нямаше кърпи, и се среса с пръсти. Имаше нужда от четката си за зъби и от чантичката с гримове.

„Вече не можеш да се появяваш пред хората без спирала и червило“, каза на огледалото. Открай време култивираше суетата като някаква добродетел; единственото изключение беше по време на химиотерапията, когато се запусна, но Даниела я принуди да се върне към живота. Всяка сутрин отделяше време да се поизрисува, дори и за вкъщи, когато не планираше да се вижда с никого. Подготвяше се за деня, гримираше се и си избираше дрехи като човек, слагащ си ризница — по този начин можеше да се яви уверена пред света. Четчиците, палитрата, лосионите, цветовете, пудрата, платовете и тъканите я очароваха. Това беше времето й за приятна медитация. Не можеше без грим, компютър, мобилен телефон и куче. Компютърът беше нейното оръдие на труд, мобилният телефон я свързваше със света, най-вече с Даниела, а необходимостта да съжителства с животно беше започнала, когато живееше сама във Ванкувър, и беше продължила през годините на брака й с Карлос. Женското й куче Оливия беше издъхнало от старост по същото време, когато нея я връхлетя ракът. По това време трябваше да оплаква смъртта на майка си, развода, болестта и загубата на вярната си дружка Оливия. Марсело й го изпратиха небесата, той беше неин безупречен довереник, разговаряха и той я разсмиваше с грозотата си и с изследващия поглед на земноводно. Върху този чиуауа, който лаеше по плъховете и по призраците, тя изсипваше преливащата нежност, която носеше в себе си, но не можеше да даде на дъщеря си, защото би я смазала.