Отвъд зимата

Лусия

Майка й Лена и брат й Енрике бяха двата стълба в детството и младостта на Лусия Марас, преди военният преврат да й отнеме брата. Баща й беше загинал в автомобилна катастрофа, когато тя беше съвсем малка, и за нея той като че ли изобщо не бе съществувал, при все че образът на някакъв баща остана, макар и мъгляв, да витае в съзнанието на двете деца. Сред малкото спомени на Лусия, толкова смътни, сякаш не бяха спомени, а по-скоро описани от брат й сцени, тя се виждаше в зоологическата градина на раменете на баща си, вкопчена с две ръце в черната му, твърда коса, разхождаща се между клетките на маймуните. В друг също толкова неясен спомен тя беше на въртележка, яхнала еднорог, а той, прав до нея, я придържаше за кръста. В нито една от тези картини не се появяваха брат й или майка й.

Лена Марас, която беше обичала този мъж от седемнайсетгодишна възраст с безусловна всеотдайност, посрещна трагичната вест за смъртта му и успя да го оплаква само няколко часа, защото след това установи, че лицето, което току-що бе идентифицирала в държавната болница, където й показаха покритото с чаршаф тяло, положено върху метална маса, беше всъщност един непознат, а бракът й колосален провал. Същият офицер карабинер, който й съобщи за случилото се, отново дойде по-късно, придружен от детектив от отдела за разследвания, който започна да й задава въпроси, доста жестоки при дадените обстоятелства и без връзка с катастрофата. Наложи се два пъти да й повторят, за да може Лена да проумее какво искаха да й кажат. Мъжът й практикувал бигамия. На сто и шейсет километра, в някакъв провинциален град имало друга жена, жертва на същата измама като нея, която вярвала, че е негова законна съпруга и майка на единствения му син. Мъжът й бе водил двойствен живот в продължение на години, прикриван от работата си, свързана с пътувания, която му служела като претекст за продължителни отсъствия. Понеже първият му брак бил сключен с Лена, втората връзка нямала законна сила, но синът бил припознат и носел фамилията на баща си.

Скръбта на Лена се превърна в ураган от омраза и закъсняла ревност; прекара месеци в търсене на лъжи и премълчавания, мъчеше се да свърже нещата, за да намери обяснение за всяко подозрително действие, всяка лъжовна дума, всяко неспазено обещание, подлагайки на съмнение дори начините, по които се бяха любили. В желанието си да разбере повече за другата жена, предприе пътуване до провинцията, за да я шпионира, и видя, че тя беше млада, невзрачна на вид, размъкната и с очила — съвсем различна от кокетката, която си бе представяла. Наблюдаваше я от разстояние и я преследваше на улицата, но никога не я доближи. Няколко седмици по-късно, когато жената й се обади с предложение да се срещнат и обсъдят положението, тъй като и двете еднакво бяха страдали и децата им имаха общ баща, Лена рязко я сряза. Нямаха нищо общо, й каза; греховете на въпросното лице бяха единствено негови и той със сигурност щеше да си плати в чистилището.

Омразата разяждаше живота й, но в един момент осъзна, че мъжът й продължава да я измъчва дори от гроба и че собственият й гняв е по-разрушителен от изневярата. Тогава се реши на драконовска разправа: съсече измамника с един удар — унищожи всички негови снимки, изхвърли вещите му, престана да се вижда с общите приятели и прекъсна всякакви контакти със семейство Марас, но запази фамилното си име, защото него носеха децата й.

Енрике и Лусия получиха съвсем просто обяснение — татко е загинал в катастрофа, но животът продължава и не е здравословно да се мисли за отишлите си. Трябва да прелистят страницата, достатъчно е да го включат в молитвите си, за да почива душата му в мир. Лусия можеше да си го представи единствено въз основа на две чернобели снимки, които брат й бе спасил, преди Лена да ги открие. На тях се виждаше висок, слаб мъж с изразителни очи и намазана с брилянтин коса. На едната беше много млад с униформа на Военноморския флот, където беше учил и работил известно време като звукоинженер, а на другата беше с Лена и с няколкомесечния Енрике в ръце. Роден беше в Далмация и бе емигрирал в Чили с родителите си като дете, подобно на Лена и стотици други хървати, влезли в страната като югославяни и установили се на север. Запознал се с Лена на фолклорен фестивал и откритието, че историите им толкова си приличат, подхранило очарованието на любовта, но всъщност двамата били съвсем различни. Лена била сериозна, консервативна и религиозна; той бил весел, бохем и непочтителен; тя спазвала правилата безусловно, била работлива и пестелива; той бил мързелив и прахосник.

Лусия отрасна без никаква информация за баща си, тъй като темата беше табу в дома й; Лена не я забрани, но я избягваше със стиснати устни и свъсени вежди. Децата се научиха да сдържат любопитството си. Само в няколко единични случаи Лена бегло спомена съпруга си, но чак в последните седмици на живота си все пак си позволи да говори за него и да отговори на въпросите на Лусия. „От мен си взела чувството за отговорност и силата; на баща си може да благодариш, че ти е дал чар и бърза мисъл, но нито един от недостатъците си, които бяха много“, й каза.

В детството й отсъствието на баща бе за Лусия като някаква заключена стая, херметично затворена врата, пазеща кой знае какви тайни. Какво ли щеше да се покаже, ако отвореше тази врата? Кого ли щеше да намери в онази стая? Колкото и внимателно да се взираше в мъжа на снимките, не успяваше да се свърже с него, той беше чужд. Когато я питаха за презимето й, първото, което съобщаваше със скръбно лице, за да избегне възможни въпроси, беше, че татко й е починал. Това будеше съжаление — клетото дете беше полусираче — и никой не разпитваше повече. Тайничко завиждаше на Адела, най-добрата й приятелка, единствено дете на разведени родители, глезена като принцеса от баща си — лекар специалист по присаждане на жизненоважни органи, който непрекъснато пътуваше до Съединените щати и й носеше кукли, говорещи на английски, и червените лачени обувки на Дороти от „Вълшебникът от Оз“. Той преливаше от обич и смях, водеше Адела и Лусия в салона за чай на хотел „Крильон“ и ги черпеше сладолед в гарнирани със сметана чаши; ходеха и в зоологическата градина да гледат тюлените, и в Горския парк да яздят на кон, но разходките и играчките бяха най-малкото нещо. Най-прекрасните моменти за Лусия бяха, когато вървеше хваната за ръка от бащата на приятелката си и пред хората изглеждаше, че Адела й е сестра и двете споделят тоя приказен родител. Копнееше с религиозен плам въпросният съвършен мъж да се ожени за нейната майка и да й стане пастрок, но небесата не откликнаха на това нейно желание както и на толкова други.

По онова време Лена Марас беше млада и красива жена с квадратни рамене, дълга шия и предизвикателни очи с цвят на спанак, която бащата на Адела така и не посмя да ухажва. Строгите й костюми с мъжка жилетка и благоприлични блузи не можеха да скрият прелъстителките й форми, ала поведението й налагаше уважение и дистанция. Претендентите биха се тълпили около нея, ако им беше позволила, но тя се вкопчи във вдовството с високомерното достойнство на императрица. Лъжите на съпруга й посяха в нея неизлечимо недоверие към мъжкото съсловие като цяло.

Енрике Марас, с три години по-голям от сестра си, пазеше няколко идеализирани или измислени спомена за баща си, които шепнешком споделяше с Лусия, ала с времето тази носталгия постепенно се разсея. Не го интересуваше бащата на Адела с неговите гринговски подаръци и чаши сладолед в хотел „Крильон“. Искаше собствен баща по поръчка, някого, на когото да прилича, като порасне, някого, в когото да се разпознае, като се погледне в огледалото, когато дойдеше време да се бръсне, някой, който да го научи на основните неща за един истински мъж. Майка му му повтаряше, че той е мъжът в къщата, отговорен за нея и за сестра си, понеже ролята на мъжете е да защитават и да се грижат. Веднъж събра смелост да я попита как се научава това без баща, а тя сухо му отвърна да импровизира, защото дори и баща му да бил жив, нямало да може да му послужи за пример. Нищо не би научил от него.

Братът и сестрата бяха толкова различни един от друг, колкото и техните родители. Докато Лусия се губеше в лабиринтите на трескаво въображение и неизчерпаема любознателност, с отворено за човешкото страдание и за малтретираните животни сърце, Енрике беше само мозък. От дете проявяваше агитаторски устрем, който отначало предизвикваше смях, но впоследствие се превърна в досаден; никой не понасяше този прекалено пламенен хлапак, излъчващ чувство за превъзходство и притежаващ комплекс на проповедник. Докато членуваше в организацията на скаутите, в продължение на години не сваляше униформата с къси панталони и се опитваше да убеди всеки, който имаше лошия късмет да се изпречи на пътя му, в предимствата на дисциплината и на живота под открито небе. По-късно пренасочи въпросното патологично упорство към философията на Гурджиев[5], към теологията на освобождението и откровенията на ЛСД, докато накрая намери окончателното си призвание при Карл Маркс.

Пламенните диатриби на Енрике сърдеха майка му, за която левите идеи бяха празни приказки, много шум за нищо, и не вълнуваха сестра му, вятърничава гимназистка, интересуваща се предимно от момчета за по един ден и рок певци. С късата си брада, дълга коса и черен каскет Енрике подражаваше на прочутия борец Че Гевара, загинал в Боливия преди няколко години, през 1967-а. Беше изчел произведенията му и го цитираше на всяка крачка, дори и неподходящо, предизвиквайки експлозивни избухвания от страна на майка си и сляпото възхищение на сестра си.

В края на седемдесетте години предстоеше Лусия скоро да завърши гимназия, когато Енрике се вля в силите, подкрепящи социалистическия кандидат за президент Салвадор Алиенде, който за мнозина представляваше въплъщение на самия дявол. Според Енрике спасението на човечеството се криеше в унищожението на капитализма посредством революция, призвана да срине всичко до основи. Затова изборите бяха просто фарс, но след като се представяше уникалната възможност да гласува за марксист, трябваше да я използва. Останалите кандидати обещаваха реформи в рамките на познатото, докато програмата на левицата беше радикална. Десницата разгърна терористична кампания, предричайки, че Чили щяло да се превърне във втора Куба, че руснаците щели да отвличат чилийски деца, за да им промиват мозъците, че щели да разрушат църквите, да изнасилват монахините и екзекутират свещениците, че щели да отнемат замята от законните й собственици и да сложат край на частната собственост, че дори най-бедният селянин трябвало да се прости с кокошките си и да работи като роб в сибирските лагери.

Въпреки кампанията за всяване на страх везните натежаха в полза на левите партии, които се обединиха в коалицията Единен фронт начело с Алиенде. Пред ужаса на онези, които винаги бяха упражнявали властта в страната, и пред очите на Съединените щати, които наблюдаваха чилийските избори след горчивия опит с Фидел Кастро и неговата революция, Единният фронт победи през 1970 г. Най-изненадан вероятно беше самият Алиенде, който три пъти преди това се беше явявал като кандидат и често се шегуваше, че на гроба му ще може да се прочете следният епитаф: „Тук почива бъдещият президент на Чили“. Вторият изненадан беше Енрике Марас, който неочаквано бе лишен от възможността да бъде в опозиция. Ала това бързо се промени веднага след като първоначалната еуфория се уталожи.

Триумфът на Салвадор Алиенде, първият марксист, избран с демократични избори, привлече вниманието на целия свят и по-специално на Централното разузнавателно управление на Съединените щати. Да управлява с подкрепата на партии с различни платформи и в условията на безмилостна война срещу него, водена от опозицията, нямаше как да не се окаже невъзможна задача и това скоро щеше да проличи, когато се отприщеше бурята, продължила три години и разклатила основите на обществото. Никой не можеше да е безразличен.

За Енрике Марас истинската, задължителна революция беше кубинската и реформите на Алиенде само я отлагаха. Неговата ултралява партия саботира правителството също толкова пламенно, колкото и десницата. Малко след изборите Енрике заряза учението и напусна майчиния си дом, без да остави адрес. Рядко щяха да получават новини от него, когато се отбиваше или се обаждаше винаги набързо, дейността му беше тайна. Продължаваше да е с брада и дълга коса, но вече не носеше каскет и ботуши и изглеждаше по-замислен. Вече не се хвърляше в атака, въоръжен с азбучни клишета срещу буржоазията, религията и американския империализъм; научил се беше да изслушва с престорена вежливост ретроградните мнения на майка си и простотиите на сестра си, както сам ги наричаше.

Лусия беше украсила стаята си с плакат на Че Гевара, защото нейният брат й го беше подарил, защото този революционер й се струваше секси и за да дразни майка си, която го смяташе за престъпник. Имаше също няколко диска на певеца и композитор Виктор Хара. Известни й бяха протестните му песни и някои лозунги за „марксистко-ленинския авангард на работническата класа и на потиснатите маси“, за какъвто се определяше партията на Енрике. Присъединяваше се към многолюдните демонстрации в защита на правителството, викайки до прегракване обединеният народ никога няма да бъде победен, а седмица по-късно със същия ентусиазъм тръгваше с приятелките си в друга, също толкова многобройна демонстрация да протестира срещу същото правителство, което беше подкрепяла няколко дни по-рано. Повече от каузата я интересуваше шумотевицата и викането по улиците. По отношение на идеологическата й праволинейност имаше още много да се желае, укори я веднъж Енрике, когато отдалеч я зърна в марш на опозицията. На мода бяха миниполите, ботушите с платформа и силно гримираните очи — все атрибути, които Лусия възприе — както и хипитата, чеда на цветята, на които малцина чилийски младежи подражаваха, като танцуваха дрогирани и с дайрета и се любеха в парковете по модела на Лондон и Калифорния. Лусия не стигна дотам, защото майка й никога не би й позволила да се събира с тези пасторални дегенерати, както ги наричаше.

Предвид на това, че в страната се говореше само за политика и тази тема предизвикваше бурни раздори между роднини и приятели, Лена наложи в дома си закона на мълчанието по тези въпроси така, както го бе наложила по отношение на съпруга си. За Лусия, която преживяваше периода на пубертета с неговото бунтарство, идеалният начин да се противопостави на майка си бе споменаването на Алиенде. Лена се прибираше вечер пребита от работния ден, от ужасния обществен транспорт, от движението, блокирано от стачки и демонстрации, и от вечните опашки за някакво мършаво пиле или цигари, без които не можеше да живее, ала въпреки това намираше сили да удря по тенджерите заедно със съседките от квартала в знак на анонимен протест срещу недоимъка в частност и социализма изобщо. Олелията от тези тенджери започваше с няколко самотни удара в някой двор и към нея скоро се присъединяваха други в оглушителен хор, който заливаше районите на средните и висши обществени класи като предвестник на апокалипсиса. Заварваше дъщеря си седнала по турски пред телевизора или клюкарствайки по телефона, надула докрай любимите си песни.

Това неосъзнато момиченце с тяло на жена и мозък на сополанка я тревожеше, но още повече се безпокоеше за Енрике. Страхуваше се синът й да не се окаже луда глава от онези, дето копнееха да вземат властта чрез насилие.

Дълбоката криза, която разделяше страната, стана непоносима. Селяните обсебваха земи, за да правят селскостопански комуни, банките и промишлените предприятия биваха експроприирани, медните мини в северните части на страната, управлявани винаги от американски компании, бяха национализирани; оскъдицата стана повсеместна, липсваха игли и превръзки в болниците, резервни части за машините, мляко за кърмачетата; хората живееха в параноя. Работодателите саботираха икономиката, като изтегляха основни стоки от пазара, а в отговор работниците се организираха в комитети, прогонваха началниците и поемаха собствеността над промишлените предприятия. По централните улици се виждаха групички от работници около запалени огньове да охраняват офисите и магазините на десните сектори, а по селата имаше денонощна стража, бранеща селяните от предишните господари. Побойници имаше и в двата лагера. Въпреки военната обстановка левицата увеличи процента на гласовете си в парламентарните избори през март. Тогава опозицията, която от три години заговорничеше, разбра, че саботажът не беше достатъчен, за да бъде съборено правителството. Трябваше да се прибегне до оръжие.

Във вторник на 11 септември 1973 година военните се вдигнаха на бунт срещу правителството. Сутринта Лена и Лусия чуха ниско прелитащи в строй хеликоптери и самолети, показаха се навън и видяха танкове и камиони да настъпват в полупустите улици. Нито един телевизионен канал не работеше, излъчваха само неподвижна геометрична скица. От радиото научиха за военния метеж и едва часове по-късно, когато бе възстановено предаването по държавния телевизионен канал, разбраха какво означаваше това — на екрана се появиха четирима генерали в бойни униформи пред знамето на Чили и обявиха края на комунизма в достойната родина заедно с разпоредби, които населението трябваше да спазва.

Бе обявено военно положение, Конгресът бе разпуснат за неопределен срок от време и гражданските права преустановени, докато почитаемите Въоръжени сили не възстановяха закона, реда и ценностите на западната християнска цивилизация. Обявиха, че Салвадор Алиенде пуснал в ход план за екзекутирането на стотици хиляди лица от опозицията в безпрецедентен геноцид, но те го изпреварили и успели да предотвратят замисъла му. „Какво ще стане сега?“, попита Лусия майка си, разтревожена, защото неудържимата радост на Лена, която отвори бутилка шампанско, за да отпразнува събитието, й се стори зла поличба; някъде брат й Енрике може би беше изпаднал в отчаяние. „Нищо, дъще, тук военните зачитат Конституцията, скоро ще свикат избори“, отвърна й Лена, без да допусне, че щяха да минат повече от шестнайсет години, докато това се случи.

Майката и дъщерята останаха заключени в апартамента до вдигането на забраната за излизане два дни по-късно и успяха да се измъкнат за кратко да напазаруват провизии. Нямаше вече опашки и в магазините имаше купища пилета, но Лена не купи, тъй като й се сториха прекалено скъпи, затова пък се сдоби с няколко стека цигари. „Къде бяха пилетата вчера?“, попита Лусия. „Алиенде ги е крил в частната си изба“, отговори майка й.

Разбраха, че президентът бе загинал при бомбардировката над президентския дворец, чието повторение се излъчваше до безсъзнание по телевизията, и чуха слухове за тела в река Мапочо, която течеше през града; говореше се за големи клади, на които изгаряли забранени книги, и за хиляди заподозрени, наблъскани във военни камиони и откарани в набързо импровизирани затвори като Националния стадион, където само няколко дни преди това се бяха играли футболни мачове. Обитателите в квартала на Лусия бяха също толкова еуфорични като майка й, но тя изпитваше страх. Някакъв дочут мимоходом коментар остана да звучи в гърдите й като заплаха, насочена пряко срещу нейния брат: „Проклетите комунисти ще бъдат закарани в концентрационни лагери и първият, който се осмели да протестира, ще бъде разстрелян така, както тези нещастници планираха да стрелят по нас“.

Когато плъзна слухът, че тялото на Виктор Хара с осакатени ръце е било хвърлено в някакъв беден квартал за назидание, Лусия плака безутешно часове наред. „Това са просто приказки, дъще, преувеличават. Чудят се вече какво да измислят, за да оклеветят Въоръжените сили, които спасиха страната от лапите на комунизма. Как можеш да си помислиш, че подобно нещо може да се случи в Чили?“, й каза Лена. По телевизията предаваха анимационни филми и военни прокламации, страната беше спокойна. За пръв път съмнение се прокрадна у Лена, когато видя името на сина си в един от черните списъци, с които се подканваха фигуриращите в тях да се явят в полицейските участъци.

Три седмици по-късно няколко цивилни въоръжени мъже, които нямаше нужда да се идентифицират, нахлуха в апартамента на Лена, търсейки двете й деца — Енрике, обвинен, че е революционер, и Лусия като симпатизантка. Лена не беше получавала вести от сина си от месеци насам, а и дори да имаше, не би казала на тези мъже. Лусия беше останала да преспи у някаква приятелка заради вечерния час и майка й прояви благоразумие и не се изплаши от заплахите и плесниците. С удивително спокойствие обясни на агентите, че синът й бе напуснал семейството и не знаеха нищо за него, а дъщеря й бе в Буенос Айрес на екскурзия. Тръгнаха си с предупреждението, че щяха да се върнат, за да я отведат, освен ако не се появяха децата й.

Лена предположи, че подслушват телефона й, и изчака до пет сутринта, когато свършваше вечерният час, за да иде да предупреди Лена в дома на приятелката й. Сетне отиде при кардинала, който бе близък приятел на семейството още отпреди да се изкачи по небесните стъпала на Ватикана. Никога не бе молила за услуги, но в този момент забрави всякаква гордост. Кардиналът, сломен от ситуацията и от опашките молещи хора, беше така добър да я изслуша и да издейства убежище за Лусия в посолството на Венесуела. Посъветва Лена също да се махне, преди политическата полиция да е изпълнила заканата си. „Оставам тук, Ваше Преосвещенство. Никъде няма да отида, докато не разбера какво става със сина ми Енрике“, отвърна тя. „Ако го намерите, елате пак, Лена, защото момчето ще има нужда от помощ.“