Отвъд зимата

Лусия, Ричард, Евелин

В този вечерен час Ричард Боумастер, който обикновено ставаше в пет сутринта, за да иде на фитнес, би лежал в леглото си, броейки овце с излегнала се до него и мъркаща Дойс, но злощастните събития през деня бяха помрачили до такава степен настроението му, че той се подготви за мъките на безсънието, като седна да гледа някаква глупост по телевизията. Това щеше да поразведри ума му. Гледаше задължителната сексуална сцена, наблюдавайки как режисьорът се бори със сценария толкова отчаяно, колкото и актьорите в леглото, мъчещи се да въодушевят публиката със сладникава еротика, която само прекъсваше динамиката на действието. „Хайде, продължавайте с историята, дявол ви взел“, изкрещя към екрана, изпълнен с носталгия по времето, когато киното намекваше за сексуалния акт с дискретно затваряща се врата, угасваща лампа или догаряща в забравен пепелник цигара. Точно в този момент го стресна звънецът. Ричард погледна часовника, беше десет без двайсет вечерта; дори Свидетелите на Йехова, които от няколко седмици обикаляха квартала в търсене на последователи, не се осмеляваха да проповядват толкова късно. Озадачен, се запъти към вратата, без да пали лампата на входа, и се взря през стъклото, ала различи само някаква неопределена фигура в мрака. Канеше се да се върне при телевизора, когато звънецът отново го разтърси. В някакъв порив запали лампата и отвори вратата.

В рамката на слабата светлина на вратата и на фона на черната нощ зад гърба й, стоеше момичето с анорак. Ричард веднага я позна. Свита, с глава, сгушена между раменете и скрито в качулката лице, тя изглеждаше още по-малка, отколкото преди няколко часа на улицата. Ричард промърмори някакво въпросително „Да?“ и в отговор тя му подаде картичката, която й бе подхвърлил в колата с неговото име, длъжност в университета и домашен и служебен адрес. Той застина за една проточила се цяла вечност минута с картичката в ръка, не знаейки какво да прави. Накрая, усетил вятърът и снегът да нахлуват през вратата, реагира и се дръпна настрани, като покани с жест момичето да влезе. Затвори вратата след нея и отново замръзна, загледан в гостенката.

— Нямаше защо да идвате тук, госпожице. Трябва да се обадите направо на полицията… — изломоти.

Момичето не отговори. Закована до вратата, без да се обръща с лице към него, тя приличаше на неумолим посетител от отвъдното. Ричард отново повтори за застраховката, но тя не реагира.

— Говорите ли английски? — я попита накрая.

Още няколко секунди мълчание. Ричард повтори въпроса и на испански, защото ръстът на гостенката му подсказа, че вероятно беше от Централна Америка, при все че можеше и да е от Югоизточна Азия. Тя отговори с неразбираем шепот, който прозвуча като монотонен капчук. Като видя, че ситуацията се проточва прекалено дълго, Ричард реши да я покани в кухнята, където беше по-светло и може би щяха да успеят да осъществят някаква комуникация. Тя го последва, като гледаше в пода и стъпваше точно в неговите стъпки, все едно вървеше по хлабаво въже. В кухнята Ричард отмести на една страна всички книжа на масата и й предложи табуретка.

— Много съжалявам, че блъснах колата ви. Надявам се да не сте се наранили — каза.

След като не последва реакция, той преведе думите си на своя развален испански. Тя поклати отрицателно глава. Ричард продължи безрезултатното си усилие да установят контакт и да разбере защо е дошла в дома му по това време. Тъй като леката катастрофа не оправдаваше ужаса у момичето, той си каза, че тя може би бягаше от някого или от нещо.

— Как се казвате? — попита.

С мъка, запъвайки се на всяка сричка, тя успя да му каже името си — Евелин Ортега. Ричард усети, че не издържа повече; нуждаеше се спешно от помощ, за да се отърве от тази досадна посетителка. Няколко часа по-късно, когато можа да анализира случилото се, щеше да се изненада от факта, че единственото, което му хрумна в онзи момент, бе да повика чилийката от мазето. За времето, в което се познаваха, тази жена се бе доказала като способен професионалист, но нямаше никакво основание да смята, че е подготвена да се справи с толкова необичайно затруднение.

В десет вечерта телефонът стресна Лусия Марас. В този час можеше да е само дъщеря й Даниела, ала беше Ричард, който я молеше спешно да се качи в дома му. Най-сетне, след като прекара деня, зъзнейки от студ, Лусия се беше стоплила в леглото и не възнамеряваше да напусне гнезденцето си, за да се отзове на припряното повикване от страна на мъжа, който я бе осъдил да живее в иглу, а предната нощ с презрение бе пренебрегнал потребността й от компания. Нямаше пряк достъп от сутерена до останалата част на къщата, трябваше да се облече, да си проправи път в снега и да се изкачи по дванайсет хлъзгави стъпала до горе; Ричард не заслужаваше подобно усилие.

Преди една седмица се беше спречкала с него, защото водата в паничката на кучето сутрин замръзваше, но дори това неоспоримо доказателство не беше успяло да го убеди да повиши температурата. Ричард се задоволи да й даде електрическо одеяло, неизползвано от десетилетия, и затова, когато го включи, то само запуши и предизвика късо съединение. Студът беше най-скорошното оплакване на Лусия. Преди това имаше други. Нощем звучеше хор от мишки между стените, но според хазяина й това било невъзможно, защото неговите котки виждали сметката на всички мишки. Шумовете сигурно идвали от ръждясалите тръби и сухи дървета.

— Извини ме за безпокойството толкова късно вечерта, Лусия, но имам нужда да дойдеш, изправен съм пред сериозен проблем — съобщи й по телефона Ричард.

— Какъв проблем? Освен ако кръвта ти не е на път да изтече, ще трябва да изчакаш до утре — отвърна тя.

— Някаква истеричка от Латинска Америка се е настанила в дома ми и не знам какво да я правя. Може би ти би й помогнала. Не й разбирам почти нищо.

— Добре, вземи лопата и ела да ме изровиш от снега — отстъпи тя, завладяна от любопитство.

Малко по-късно, навлечен като ескимос, Ричард измъкна наемателката си и я заведе с Марсело в дома си, почти толкова студен, колкото и мазето. Мърморейки през зъби по адрес на скъперническото му отношение към отоплението, Лусия го последва в кухнята, където няколко пъти беше влизала за малко. Наскоро след пристигането си в Бруклин го посети, под претекст да сготви вегетарианска вечеря и така да задълбочи взаимоотношенията им, но Ричард се оказа голям кокал за нейната уста. Тя смяташе вегетарианството за ексцентричност на хора, които не познават глада, но със старание сготви за него. Ричард изяде две чинии без коментар, благодари й, без да се превъзнася, и така не й се реваншира за любезността. Тогава Лусия успя да види колко аскетичен живот водеше нейният хазяин. Насред няколко съвсем обикновени мебели в съмнително състояние се открояваше внушителен и лъскав роял. Всяка сряда и събота вечер до сутерена на Лусия достигаха акордите от концертите на Ричард и още трима музиканти, които се събираха за удоволствието да свирят заедно. Според нея се справяха много добре, но тя имаше ужасен слух и музикалната й култура бе незначителна. Няколко месеца чака Ричард да я покани в някоя от въпросните вечери да послуша квартета, но подобна покана така и не дойде.

Ричард заемаше най-малката спалня в къщата — четири стени с прозорче като на затворник — и салона на първия етаж, превърнат в склад за печатни книжа и листове. Кухнята, която също беше претъпкана с купчини книги, се разпознаваше по мивката и една своенравна газова печка, която се включваше без човешка намеса, но не подлежеше на поправка, тъй като вече не съществуваха подходящи резервни части за нея. Особата, заради която Ричард я бе повикал, се оказа джудже. Седеше до огромната маса от необработено дърво, която служеше както за бюро, така и за хранене, и краката й висяха от табуретката; беше пъхната в гневно жълт анорак, качулката бе смъкната върху лицето й и носеше пожарникарски ботуши. Не проявяваше признаци на истерия, напротив, изглеждаше стресната. Не обърна внимание на присъствието на Лусия, но последната пристъпи и й протегна ръка, без да пуска Марсело, нито да изпуска от поглед котките, които го наблюдаваха от неголямо разстояние наежили гърбове.

— Лусия Марас, чилийка, наемателка на мазето — представи се тя.

От жълтия анорак се подаде разтреперана бебешка ръчица и леко стисна ръката на Лусия.

— Казва се Евелин Ортега — намеси се Ричард, тъй като гореспоменатата продължаваше да мълчи.

— Приятно ми е — каза Лусия.

Последваха няколко секунди тишина, докато Ричард отново не се намеси, нервно прочиствайки гласа си.

— Ударих задницата на колата й, когато се връщах от ветеринаря. Една от котките ми се отрови с антифриз. Струва ми се, че е много уплашена. Може ли да й поговориш? Със сигурност ще се разбереш с нея.

— Защо?

— Ами ти си жена, нали така? И говориш нейния език по-добре от мен.

Лусия се обърна към посетителката на испански, за да разбере откъде е и какво се е случило. Момичето излезе от кататонията, в която като че ли бе изпаднала, и си смъкна качулката, но продължи да гледа втренчено в пода. Не беше джудже, а много нисичка и слаба девойка с лице дребно като ръцете й, с кожа в светъл дървесен цвят и черна коса, прибрана на тила. Лусия предположи, че е с индиански произход, вероятно мая, при все че у нея не бяха особено изявени характерните за тази етническа група черти: орлов нос, четвъртити скули и дръпнати очи. Ричард оповести на висок глас на девойката, че може да има доверие в Лусия, изхождайки от предположението, че чужденците разбират английски, ако човек им вика. В конкретния случай това проработи, защото момичето извади някакъв глас като на канарче и обясни, че е от Гватемала. Пелтечеше с такава мъка, че беше трудно човек да следи думите й; когато стигнеше до края на изречението, никой вече не помнеше началото.

Лусия успя да заключи, че Евелин бе взела колата на господарката си, някаква Шерил Лерой, без нейно знание, защото било времето за сиеста и тя спяла. Добави, запъвайки се отново, че след като Ричард я блъснал, тя не можела да се прибере у дома, тъй като нямало как да не обясни какво бе направила. Не се страхувала от госпожата, а от господин Франк Лерой, господаря, който бил избухлив и опасен. Момичето се лутало напосоки и се опитвало да намери решение в бушуващите като вихрушка мисли, тълпящи се в нейния ум. Нагънатият капак на багажника не прилепвал и няколко пъти се отворил, та тя трябвало да спре и импровизирано да го върже с колана на анорака си. Прекарала остатъка от следобеда и част от вечерта паркирана на различни места в града, но всеки път за кратко от страх да не привлече вниманието или снегът да не я засипе. При едно от спиранията си забелязала визитката, която Ричард й дал, след като се блъснал с колата си в нейната, и с мисълта за последна отчаяна възможност за спасение дошла в дома му.

Докато Евелин седеше на табуретката в кухнята, Ричард дръпна Лусия настрана и й пошушна, че гостенката има или умствени проблеми, или е дрогирана.

— Защо мислиш така? — го попита Лусия, също шепнешком.

— Не може дори да говори, Лусия.

— Ама не виждаш ли, че заеква?

— Сигурна ли си?

— Разбира се, човече! Освен това е изплашена до смърт, клетото момиче.

— Как можем да й помогнем? — попита Ричард.

— Много е късно, нищо не може да се направи сега. Какво ще кажеш да остане тук и утре да я придружим до господарите й и да обясним за катастрофата? Твоята застраховка ще заплати щетите. Нямат никакво основание да се оплакват.

— С изключение на това, че е взела колата без позволение. Със сигурност ще я изхвърлят.

— Утре ще видим. Засега трябва да я успокоим — отсече Лусия.

Разпитът, на който подложи момичето, изясни някои аспекти от съжителството й с нейните работодатели, семейство Лерой. Евелин нямала фиксирано работно време в дома им, на теория трябвало да работи от девет до пет, но на практика прекарвала целия ден с детето, за което се грижела и при което спяла, за да го обслужва при необходимост. С една дума, работела три пълни смени. Плащали й в брой — много по-малко от дължимото, според изчисленията на Лусия и Ричард; на практика това изглеждало като принудителен труд или незаконна форма на робство, но за Евелин било без значение. Нали имала покрив над главата си и сигурност, това било най-важното, им каза. Госпожа Лерой се отнасяла добре с нея, а господин Лерой само понякога й давал нареждания; през останалото време не й обръщал никакво внимание. Господин Лерой проявявал същото презрение към съпругата и сина си. Бил жесток мъж и всички в дома, най-вече жена му, треперели пред него. Ако научел, че е взела колата му…

— Успокой се, момиче, нищо лошо няма да те сполети — й каза Лусия.

— Можеш да останеш да спиш тук. Положението не е толкова страшно, колкото си мислиш. Ще ти помогнем — добави Ричард.

— За момента имаме нужда да пийнем. Имаш ли нещо подходящо, Ричард! Бира, например? — го попита Лусия.

— Знаеш, че не пия.

— Предполагам, че имаш трева. Ще ни помогне. Евелин е капнала от умора, а аз умирам от студ.

Ричард реши, че не е време да се прави на светец, и извади от хладилника кутия с шоколадови бисквити. Заради язвата и главоболието от две години бе получил рецепта, с която можеше да си купува марихуана за терапевтични нужди. Разделиха една бисквита на три — две парчета за тях и едно, за да повдигнат духа на Евелин Ортега. Лусия прецени, че би било разумно да обясни на момичето свойствата на бисквитата, но то я изяде доверчиво, без да задава въпроси.

— Сигурно си гладна, Евелин. Покрай цялата бъркотия вероятно не си вечеряла. Трябва ни нещо топло — постанови Лусия и отвори хладилника. — Тук няма нищо, Ричард!

— В събота обикновено пазарувам за през седмицата, но днес не успях заради снега и котката.

Тя се сети за яхнията, от която беше останало малко в жилището й, но не събра смелост да излезе отново, да се спусне в катакомбите и да се върне, балансирайки по хлъзгавите стълби с тенджерата. С малкото неща, които намери в кухнята на Ричард, приготви препечени филии от безглутенов хляб и ги поднесе заедно с големи чаши кафе с мляко без лактоза, а в това време той се разхождаше напред-назад, мърморейки, а Евелин галеше гърба на Марсело със страстна отдаденост.

Три четвърти час по-късно тримата си почиваха, зареяни в блажена мъгла до запалената печка. Ричард се беше настанил на пода с гръб, облегнат на стената, а Лусия се излегна върху едно одеяло и сложи глава върху краката му. Такава фамилиарност никога не би била възможна в нормално време; Ричард не насърчаваше физически контакт, още по-малко с бедрата му. За Лусия това бе първият случай от няколко месеца, при който можеше да усети мъжки мирис и топлота, грубата тъкан на джинси до бузата си и мекотата на кашмирена жилетка на един хвърлей от ръката си. Би предпочела да е с него в леглото, но блокира този образ с въздишка, примирена, че ще трябва му се наслаждава облечен, докато си представя далечната възможност за напредък по криволичещата пътека на чувствеността. „Замаяна съм някак, трябва да е от бисквитата“, си каза. Евелин бе седнала на единствената възглавница в къщата и приличаше на миниатюрен конник с Марсело в скута си. Късчето бисквита оказа върху нея противоположен ефект в сравнение с въздействието й върху Ричард и Лусия. Докато те се бяха отпуснали със затворени очи, мъчейки се да стоят будни, Евелин, обзета от еуфория и заеквайки, накъсано им заразказва за трагичния път на живота си. Оказа се, че говори повече английски, отколкото бе показала в началото, но го забравяше, когато беше прекалено стресирана. За да бъде разбрана, пускаше в ход изненадващо красноречие на испанглийски — особена смес от испански и английски, която представляваше официалният език на много латинос в Съединените щати.

Навън снегът леко се сипеше над белия Лексус. През трите следващи дни, докато бурята не се изтощеше да вилнее на сушата и не се разнесеше в океана, животите на Лусия Марас, Ричард Боумастер и Евелин Ортега щяха безвъзвратно да се сплетат.