Отвъд зимата

Ричард

Когато се прибереше вечер вкъщи — с велосипед, ако времето позволяваше, или с метро, ако не, Ричард Боумастер са заемаше първо с грижата за четирите котки, не особено обичливи животни, които бе осиновил от Дружеството за защита на животните, за да го спасяват от плъховете. Беше предприел тази стъпка воден от логиката и без следа от сантименталност, но с времето котките се бяха превърнали в негови неизбежни приятели. Връчиха му ги кастрирани, ваксинирани и с чип под кожата, за да ги идентифицира, ако се загубят, както и с имена, но за по-лесно той ги обозначи с цифри на португалски: Ум, Дойс, Трес и Куатро. Ричард ги хранеше и почистваше кашона с пясък, после слушаше новините, докато си приготвяше вечеря в обширното многофункционално кухненско помещение в огромната къща. След като се нахранеше, свиреше малко на пиано, понякога за удоволствие, а друг път от дисциплина.

На теория в дома му имаше определено място за всяка вещ и всеки предмет си беше на мястото, но на практика книжата, списанията и книгите се възпроизвеждаха като земеморки[1] в кошмар. Сутрин осъмваха повече, отколкото предната вечер, а понякога се появяваха публикации или отделни страници, които той никога не беше виждал, нито можеше да отгатне как са се озовали в дома му. След вечеря четеше, подготвяше лекциите си, поправяше контролни и пишеше есета на политически теми. Дължеше академичната си кариера на постоянството, с което изследваше и публикуваше, а не толкова на призванието си на преподавател; затова привързаността, която му засвидетелстваха неговите студенти дори и след като се дипломираха, беше необяснима за него. Държеше компютъра си в кухнята, а принтера в неизползвана стая на третия етаж, където единствената мебел беше маса за същия този принтер. За щастие, живееше сам и не се налагаше да обяснява любопитното разпределение на офис техниката, тъй като малцина биха разбрали неговата решимост да спортува, изкачвайки се и слизайки по стръмните стълби. Освен това по този начин премисляше два пъти, преди да разпечата някоя глупост, и проявяваше уважение към пожертваните за производството на хартия дървета.

Понякога в нощи на безсъние, когато не успяваше да приласкае пианото и клавишите свиреха каквото им скимне, той се поддаваше на тайния порок на наизустяване и композиране на стихове. За тази цел изразходваше много малко хартия — пишеше на ръка в карирани ученически тетрадки. Беше произвел няколко такива тетрадки, запълнени с незавършени стихотворения, и две луксозни с кожени корици, където преписваше най-добрите си творения с мисълта да ги изглади в бъдеще, но това бъдеще никога не настъпваше; самата мисъл да ги препрочете, свиваше в спазми стомаха му. Беше учил японски, за да се наслаждава на хайку в оригинал, можеше да чете и разбираше този език, но би било самонадеяно да се опитва да го говори. Ласкаеше се да мисли за себе си като за полиглот. Като дете бе научил португалски покрай семейството на майка си и го бе усъвършенствал с Анита. Понаучи малко френски по романтични причини и също толкова испански от професионална потребност. Първото му страстно влюбване на осемнайсет години бе във французойка осем години по-възрастна от него, с която се запозна в нюйоркски бар и която последва в Париж. Страстта се охлади много бързо, но за удобство продължиха да живеят на един таван в Латинския квартал достатъчно дълго, за да усвои той основите на плътското познание и на знанието на езика, който говореше с ужасен акцент. Испанският му беше едновременно уличен и книжен — навсякъде в Ню Йорк се срещаха латинос, но тези имигранти рядко разбираха дикцията на Института „Берлиц“, която бе изучавал. Той също не ги разбираше повече от нужното му, за да може да си поръча храна в ресторант. Струваше му се, че почти всички сервитьори в страната са испаноговорещи.

На разсъмване в събота бурята утихна и остави Бруклин полузатрупан от сняг. Ричард се събуди с неприятното усещане, че предния ден е обидил Лусия, когато хладно отхвърли нейните страхове. Щеше да му е приятно да е с нея, докато навън вятърът и снегът се стоварваха върху къщата. Защо я сряза така? Страхуваше се да не попадне в капана и да се влюби, бе избягвал този капан вече двайсет и пет години. Не си задаваше въпроса защо бяга от любовта, тъй като отговорът му се струваше очевиден — това беше неизбежното му покаяние. С времето беше свикнал с монашеските си навици и с онази вътрешна тишина на хората, живеещи и спящи в самота. След като затвори телефона, изпита поривисто желание да се появи на вратата на мазето с термос с чай, за да прави компания на Лусия. Непонятен му беше детинският страх у жена, която бе преживяла достатъчно драми в живота си и изглеждаше неуязвима. Би искал да изследва тази пролука в силата на Лусия, но го възпря предчувствие за опасност, сякаш ако се поддадеше на този импулс, щеше да стъпи върху движещи се пясъци. Усещането за опасност продължаваше и сега. Нищо ново. От време на време го връхлиташе неоправдана тревожност, но на помощ идваха зелените хапчета. В такива моменти усещаше как пропада безвъзвратно в ледения мрак на дъното на морето, а наблизо няма никой, за да му подаде ръка и да го изтегли на повърхността. Тези фаталистични предчувствия бяха започнали в Бразилия под влиянието на Анита, която живееше нащрек за знаци от отвъдното. Преди го връхлитаха често, но се беше научил да ги овладява, защото много рядко се сбъдваха.

Указанията, които излъчваха по радиото и телевизията, гласяха хората да не излизат от домовете си, докато улиците не бъдат разчистени. Манхатън все още беше почти напълно парализиран, магазините затворени, но метрото и автобусите вече тръгваха. Други щати бяха в още по-лошо състояние от Ню Йорк — с разрушени жилища, изтръгнати дървета, отцепени квартали, а на места дори без газ и електричество. Някои от техните съграждани за няколко часа се бяха върнали два века назад. В сравнение с тях в Бруклин имаха късмет.

Ричард излезе да почисти снега от колата си, паркирана пред къщата, преди да се е превърнал в лед и да се наложи да го изстъргва. След това даде храна на котките и закуси, както обикновено, мляко с овесени ядки, бадеми и плодове и седна да работи по статията си за икономическата и политическа криза в Бразилия, която предстоящите Олимпийски игри бяха извадили на показ в резултат на международните проверки. Трябваше да прегледа дипломната работа на един студент, но остави това за по-късно. Целият ден беше пред него.

В около три следобед Ричард забеляза, че една от котките я няма. Когато той си беше вкъщи, животните гледаха да се въртят край него. Взаимоотношенията му с тях бяха белязани с взаимно безразличие с изключение на Дойс, единствената женска, която се възползваше от най-малката възможност, за да скочи в скута му и да се нагласи така, че той да я погали. Трите мъжки бяха независими и от самото начало бяха разбрали, че не са домашни любимци, а че имат задължението да ловят мишки. Той видя, че Ум и Куатро се разхождат неспокойни в кухнята и че няма следа от Трес. Дойс се беше излегнала на едно от любимите си места — на масата до компютъра.

Тръгна да търси липсващата котка из къщата, помагайки си с познатото за животните изсвирване. Откри я на втория етаж да лежи на пода с розова пяна на муцунката. „Хайде, Трес, ставай. Какво те прихваща, момчето ми?“ Успя да я изправи на крака и котката направи няколко крачки, клатушкайки се като пияна, преди да се строполи отново. Навсякъде имаше следи от повръщано, но това се случваше, защото понякога не успяваха да храносмелят добре костиците на гризачите. Отнесе я на ръце до кухнята и напразно се помъчи да й даде вода. В този момент четирите лапички на Трес се изпружиха и тялото й се разтресе в конвулсии; Ричард разбра, че това са признаци на натравяне. Прегледа набързо грижливо съхраняваните токсични вещества в дома си. След няколко минути откри причината под съдомиялната в кухнята. Антифризът се беше разсипал и явно Трес го беше близала, защото по пода там имаше следи от лапи. Сигурен беше, че бе затворил добре кутията и вратата на килера, не разбираше как се бе случило нещастието, но за това щеше да мисли по-късно. За момента най-спешно бе да се погрижи за котката — антифризът беше смъртоносен.

Движението беше ограничено с изключение на спешните случаи, а неговият беше точно такъв. Потърси в интернет адреса на най-близката отворена ветеринарна клиника, която се оказа, че му е вече известна, уви животното в одеяло и го занесе до колата. Поздрави се, че бе почистил снега сутринта, в противен случай би бил заклещен; благодари също, че нещастието не се беше случило предния ден в стихията, защото нямаше да може да мръдне от къщи. Бруклин беше заприличал на северен град, всичко и навсякъде беше побеляло, ъглите се бяха заоблили от снега, улиците бяха пусти, цареше някакво странно спокойствие, сякаш природата се прозяваше. „Не си и помисляй да умираш, Трес, моля те. Ти си котка пролетарий, имаш стоманени черва, малко антифриз е нищо работа, кураж“, повдигаше й духа Ричард, докато едва напредваше в снега, мислейки си, че всяка загубена минута по пътя означаваше една минута по-малко живот за животинчето. „Спокойно, приятелю, дръж се. Не мога да бързам, защото, ако поднесем, свършено е с нас, доникъде няма да стигнем. Не мога да карам по-бързо, извинявай…“

Разстоянието, което при нормални обстоятелства би изминал за двайсет минути, му отне двойно повече време и когато най-сетне пристигна в клиниката, отново беше завалял сняг, а Трес се тресеше в нови конвулсии и от муцунката й се стичаше още розова пяна. Посрещна ги опитна лекарка, пестелива на жестове и думи, която не прояви оптимизъм по отношение на котката, нито симпатия към стопанина, чиято небрежност бе причинила злополуката, както обясни на асистента си тихичко, но не чак толкова, че Ричард да не я чуе. В друг момент той би реагирал на подобен злостен коментар, но мощна вълна от лоши спомени го заля. Застина онемял, унизен. Не за пръв път небрежността му се оказваше фатална. От онзи случай той толкова внимаваше и вземаше толкова много предпазни мерки, че често по отношение на всяко нещо в живота си се чувстваше, сякаш ходи върху яйца. Ветеринарната лекарка му обясни, че не може да направи кой знае какво. Изследванията на кръвта и урината щяха да покажат дали пораженията върху бъбреците бяха необратими; в такъв случай животното щеше да страда и беше по-добре да му се осигури достоен край. Трябваше да го задържат; след два дни щяха да поставят окончателната диагноза, но беше добре Ричард да се подготви за най-лошото. Той кимна, готов да се разплаче. Сбогува се с Трес със свито сърце, в тила си усещаше безмилостния поглед на лекарката — обвиняващ и осъдителен.

Младата жена на регистратурата — имаше коса с морковен цвят и халка на носа — се смили над него, като видя как трепери, докато й подаваше кредитната си карта, за да плати аванса. Увери го, че за животинчето му щяха да се грижат много добре и му посочи кафе-машината. При този жест на минимална любезност Ричард бе разтърсен от непропорционално голямо чувство на благодарност и от него се изтръгна ридание, надигнало се от дълбините на душата му. Ако го попитаха какво изпитва към четирите си животинки, би отговорил, че изпълнява задължението да ги храни и да почиства кашона им с пясък; отношенията му с котките се свеждаха до обикновена вежливост, с изключение на Дойс, която изискваше ласки. Това беше всичко. Никога не би предположил, че можеше да изпитва към тези неприятни котараци чувство като към членове на семейство, каквото нямаше. Седна на стол в чакалнята под разбиращия поглед на регистраторката, за да изпие с рядкото и горчиво кафе две от зелените си хапчета за нерви и едно розово срещу киселини, докато успее да се овладее. Трябваше да се прибере у дома.

Фаровете на колата осветяваха тъжен пейзаж с безжизнени улици. Ричард се движеше бавно, взирайки се с усилие през чистия от скреж полукръг на стъклото.

Тези улици принадлежаха на един непознат град и за момент той се почувства изгубен, въпреки че преди малко беше изминал същия път в същото застинало време с бръмчащо отопление и забързано тиктакане на чистачките; имаше чувството, че колата плава в някакъв памук; беше объркан, защото имаше усещането, че е единственото живо същество в някакъв запуснат свят. Говореше си сам, с глава, изпълнена с шум и зловещи мисли за неизбежните ужаси в света като цяло и в неговия собствен живот в частност. Колко ли още му остава да живее и при какви ли условия? Ако човек живее достатъчно, се разболява от рак на простатата. Ако животът му продължи още повече, мозъкът му започва да се разпада. Достигнал беше възрастта на страховете, пътешествията вече не го привличаха, беше привързан към удобствата у дома, не желаеше непредвидени неща, изпитваше страх да не се загуби или да не се разболее и умре и да открият трупа му две седмици по-късно, когато котките вече са погълнали значителна част от останките му. Възможността да бъде намерен насред локва от гниещи карантии го ужасяваше до такава степен, че се беше уговорил със съседката, възрастна вдовица с железен характер и сантиментално сърце, да й изпраща всяка вечер есемес. Ако пропуснеше два дена, тя трябваше да дойде да погледне — за тази цел й беше дал ключ от къщата. Текстът се състоеше само от две думи: „Жив съм“. Тя не беше длъжна да отговаря, но страдаше от същите страхове като него и винаги отвръщаше със следните четири думи: „Мамка му, аз също“. Най-страшното в представата за смъртта беше мисълта за вечност. Мъртъв завинаги, какъв ужас.

Ричард се изплаши, че може да се надвеси мрачният облак на тревожност, който го обгръщаше понякога. В такива моменти мереше пулса си и или не го напипваше, или усещаше, че препуска. В миналото беше имал няколко пристъпа на паника до такава степен подобни на сърдечен инфаркт, че го взимаха в болница, но в последните години не се бяха повтаряли благодарение на зелените хапчета и защото се научи да овладява кризите. Съсредоточаваше се и си представяше черната маса над главата си, разкъсана от мощни лъчи светлина като в изображенията на светците. С този образ и дихателни упражнения успяваше да разпръсне облака; но сега не се наложи да прибегне до споменатата хитрост, защото скоро се предаде пред нова ситуация. Видя се отстрани като на филм, в който не беше главният герой, а зрител.

От много години живееше в напълно контролирана среда, без изненади и сътресения, но не беше забравил очарованието на малобройните приключения в живота си, едно от които лудата любов по Анита. Усмихна се на въображението си, защото да караш няколко преки в лошо време в Бруклин не можеше да се нарече авантюра. В този миг ясно осъзна колко дребно и ограничено съществуване водеше и тогава изпита истински страх, страх, че е загубил толкова години затворен в себе си, страх от бързината, с която летеше времето и го връхлитаха старостта и смъртта. Очилата му се замъглиха от пот или от сълзи; свали ги с рязко движение и се опита да ги изтрие с ръкав. Мръкваше и почти нямаше видимост. Сграбчил волана с лявата ръка, той опита да си постави очилата с дясната, но ръкавиците му пречеха и очилата паднаха и се удариха в педалите. Цветиста ругатня излезе от устата му.

В този момент, докато за кратко вниманието му бе отвлечено да търси по пода очилата си, една бяла кола пред него, заблудила се в снега, удари спирачка на кръстовището. Ричард се блъсна в нея отзад. Ударът беше толкова неочакван и разтърсващ, че за част от секундата той загуби съзнание. Веднага дойде на себе си с предишното усещане, че е извън тялото си, с галопиращо сърце, облян в пот, с пламнала кожа и залепнала за гърба риза. Регистрираше неприятните физически усещания, но умът му бе в друга плоскост, отделен от действителността. Мъжът от филма продължаваше да сипе неприлични слова в колата, а той, като зрител от друго измерение, преценяваше хладнокръвно и с безразличие случилото се. Ударът беше незначителен, сигурен беше в това. И двете коли се движеха много бавно. Трябваше да намери очилата, да слезе и да се разбере цивилизовано с другия шофьор. Нали за това имаше застраховки.

Когато слезе от колата, се подхлъзна на заледения паваж и щеше да падне по гръб, ако не се бе хванал за вратата. Осъзна, че дори да беше ударил спирачка, пак би се блъснал в другата кола, защото би се пързалял два или три метра, преди да спре. Другата кола, Лексус SC, бе ударена изотзад и силата на удара я бе бутнала напред. Като влачеше крака срещу вятъра, Ричард извървя краткото разстояние, отделящо го от другия шофьор, който също беше слязъл от колата. Първото му впечатление бе, че той е много млад, за да има шофьорска книжка, но като приближи повече, видя, че пред него стоеше дребна девойка. Беше облечена в панталони, черни гумени ботуши и яке с прекалено голям за нея размер. Качулка скриваше напълно главата й.

— Вината е моя. Извинете, не ви видях. Застраховката ми ще изплати щетите — й каза.

Момичето хвърли бърз поглед на счупения фар и на изкривения и открехнат капак. Опита безуспешно да го затвори, докато Ричард повтаряше за застраховката.

— Ако желаете ще повикаме полиция, но не е необходимо. Ето визитката ми, лесно ще ме намерите.

Тя сякаш не го чуваше. Видимо притеснена, продължи да удря капака с юмруци, докато накрая се примири, че няма да успее да го затвори, и се запъти към седалката толкова бързо, колкото й позволяваха поривите на вятъра, а Ричард я последва, настоявайки да й даде данните си. Тя седна в лексуса, без дори да го погледне, но той хвърли визитката си в скута й точно когато тя натискаше газта, без да успее да затвори вратата, която удари Ричард и го запрати седнал на улицата. Колата зави на ъгъла и се загуби. Ричард с усилие се изправи, търкайки затиснатата си от колата ръка. Заключи, че това бе един ужасен ден и че сега оставаше само и котката да умре.