Отвъд зимата

Евелин, Ричард, Лусия

Докато пътуваха в лишеното от отопление и с два полуотворени прозореца субару, навлечени като арктически изследователи, Ричард разказа на жените, че преди няколко месеца поканил да изнесат лекция във факултета двама експерти по въпросите на трафика на нелегални работници. С това се занимаваха Франк Лерой и Иван Данеску според думите на Евелин. Нищо ново, каза Ричард, предлагане и търсене съществуват още от официалното премахване на робството, но никога този бизнес не е бил толкова доходен, както сега; златна мина, съпоставима единствено с търговията с наркотици и оръжие. Колкото по-сурови са законите и затегнат граничният контрол, толкова по-ефективна и безмилостна е организацията, толкова повече печелят агентите, както сами назовават себе си трафикантите. Ричард предполагаше, че Франк Лерой свързваше трафикантите с клиенти в Съединените щати. Типове като него не цапаха ръцете си, не виждаха лицата и не знаеха историите на мигрантите, които попадаха като роби в земеделието, производствата, индустрията и публичните домове. За него те бяха бройки, анонимен товар, който трябваше да бъде превозен, продаваха се по-евтино и от животни.

Лерой поддържаше фасада на мъж с благопристоен бизнес. Офисът му в Манхатън се намираше на самия булевард „Лексингтън“ според разказа на Евелин и оттам той ръководеше бизнеса си с клиенти, готови да наемат роби; изграждаше приятелства с политици и отзивчиви управници, переше пари и решаваше правни проблеми, когато изникнеха. По същия начин както беше доставил документ за самоличност като член на племе на Евелин Ортега, той можеше да осигури фалшиви документи за самоличност на подходяща цена, но жертвите на трафик на хора нямаха нужда от тях, те съществуваха под радара, невидими, държани в мълчание, в сянката на свят без закони. Комисионата му вероятно бе висока, ала тези, които работеха мащабно с подобни товари, я плащаха, за да си купят безопасност.

— Мислиш ли, че Франк Лерой действително планира да убие жена си и детето си, както ти е казала Шерил? Или става дума просто за заплахи? — Ричард попита Евелин.

— Госпожата се страхува от него. Смята, че може да инжектира свръхдоза инсулин на Франки или да го удуши.

— Този мъж трябва да е чудовище, щом жена му си мисли такива неща за него! — възкликна Лусия.

— И смята също, че госпожица Катрин се е готвела да му помогне.

— Това възможно ли е според теб, Евелин?

— Не.

— Каква ли причина би имал Франк Лерой, за да убие Катрин? — попита Ричард.

— Например, ако Катрин е разбрала нещо за него и го е шантажирала… — изказа предположение Лусия.

— Госпожицата беше бременна в третия месец — ги прекъсна Евелин.

— Така ли! Това е страхотна изненада, Евелин. Защо не ни каза по-рано?

— Опитвам се да не разпространявам клюки.

— От Лерой ли беше бременна?

— Да. Госпожица Катрин ми каза. Госпожа Лерой не знае.

— Може Франк Лерой да я е убил, защото тя го е преследвала, при все че подобен мотив изглежда доста неубедителен. Може пък да е било случайно… — подметна Лусия.

— Трябва да се е случило в четвъртък вечер или в петък сутрин, преди да отиде във Флорида — каза Ричард. — Това означава, че Катрин е починала преди четири дни. Ако температурите не бяха минусови…

Пристигнаха в Института „Омега“ около два следобед. Лусия им беше описала пищна природа, гора с много храсти, иглолистни дървесни видове и стари дървета, ала на много от тях листата бяха опадали и пътеката не беше толкова закътана, колкото очакваха. Ако имаше наблюдение или персонал по поддръжка, лесно можеха да бъдат забелязани, но решиха да поемат риска.

— Това е огромна площ. Сигурна съм, че ще намерим идеално място, където да оставим Катрин — каза Лусия.

— Има ли видеонаблюдение? — попита Ричард.

— Не. За какво са им камери на подобно място? Тук няма какво да се краде.

— Радвам се. А след това какво ще правим с теб, Евелин? — попита Ричард с бащински тон, с какъвто се обръщаше към нея от два дни насам. — Трябва да ти осигурим безопасност от Лерой и полицията.

— Обещах на баба, че така както съм си тръгнала, по същия начин ще се завърна — каза момичето.

— Но ти си заминала, бягайки от „Салватруча“. Как ще се върнеш в Гватемала? — каза Лусия.

— Това беше преди осем години. Обещанието си е обещание.

— Мъжете, които са убили братята ти, са мъртви или в затвора, най-вероятно. Никой не живее толкова дълго в тази банда, но в твоята страна продължава да има много насилие, Евелин. Въпреки че никой не си спомня вече за отмъщението към твоето семейство, едно младо и красиво момиче като теб е много уязвимо. Разбираш, нали?

— Евелин се излага на опасност и тук — намеси се Ричард.

— Не мисля, че ще я арестуват, защото пребивава нелегално. Има единайсет милиона имигранти в същото положение — отвърна Лусия.

— Рано или късно ще открият трупа на Катрин и ще започне подробно разследване, свързано със семейство Лерой. При аутопсията ще видят, че е била бременна и с ДНК тест може да бъде доказано, че е било от Франк Лерой. Ще научат за изчезването на колата и на Евелин.

— Затова трябва да отиде на възможно най-отдалечено място, Ричард — каза Лусия. Ако я намерят, ще я обвинят, че е откраднала автомобила, и могат да я свържат със смъртта на Катрин.

— В такъв случай и тримата сме загубени. Съучастници сме в укриване на доказателства, и то не какви да е, а труп, от който сме се отървали.

— Ще ни е нужен добър адвокат — отбеляза Лусия.

— Нито един адвокат, колкото и гениален да е той, не би могъл да ни измъкне от това задънено положение. Хайде, Лусия, изплюй камъчето. Сигурен съм, че вече имаш план.

— То е само идея, Ричард… Най-важното е да осигурим безопасност за Евелин, така че нито Лерой, нито полицията да я намерят. Снощи се обадих на дъщеря си и на нея й хрумна, че Евелин може да потъне в Маями, където живеят милиони латиноамериканци и работа има в излишък. Може да остане там, докато нещата се уталожат, и когато сме сигурни, че никой не я търси, ще може да се върне при майка си в Чикаго. Междувременно Даниела е готова да я подслони в апартамента си.

— Нима възнамеряваш да замесиш и Даниела в това! — възкликна скандализиран Ричард.

— Защо не? Даниела обожава приключенията и когато разбра в какво сме се забъркали, съжали, че не е тук, за да помогне. Сигурна съм, че и баща ти би направил същото.

— По телефона ли разказа на Даниела?

— По уотсап. Успокой се, човече, никой не подозира за нас, нямат причина да следят джиесемите ни. А и с уотсап няма проблем. След като оставим Катрин, ще качим Евелин на самолет за Маями. Даниела ще я чака.

— Самолет ли?

— Може да лети в страната с картата си на член на племе, но ако това е рисковано, можем да я пуснем с автобус. Пътуването е дълго, ден и половина, струва ми се.

Влязоха в Института „Омега“ откъм Лейк Драйв и минаха покрай административните сгради сред бял, напълно тих и пуст пейзаж. Никой не се беше вясвал тук от началото на бурята, пътят не беше разчистван с машини, но слънцето беше разтопило голяма част от снега, който течеше в мръсни потоци. Нямаше пресни следи от превозно средство. Лусия ги заведе на игрището, защото си спомняше, че там имало сандък, в който прибирали топките, и размерът му бил подходящ, за да сложат в него тялото — там то щяло да е запазено от койоти и други хищници. На Евелин обаче й се стори светотатство да вкарат Катрин в сандък за топки.

Продължиха до брега на тясно и продълговато езеро, което Лусия беше преплавала с каяк по време на посещенията си в Института. То беше заледено и не се осмелиха да стъпят върху леда. Ричард знаеше колко е трудно на око да се отгатне дебелината му. На брега имаше навес, ботуши и кей. Ричард предложи да завържат за решетката на субаруто някое леко кану и да карат по тесния път по протежение на езерото, търсейки отдалечено място. Биха могли да оставят Катрин в кануто на отсрещния бряг, покрита с брезент. След няколко седмици, когато ледът започнеше да се топи, кануто щеше да заплава в езерото и Катрин щеше да бъде открита. „Погребение във водата е поетично, като викингска церемония“, добави.

Ричард и Лусия се опитваха да освободят веригата на едно от канутата, когато Евелин ги спря с вик и посочи групичка дървета наблизо.

— Какво има? — възкликна Ричард, който си помисли, че беше видяла пазач.

— Ягуар! — на свой рид възкликна Евелин, загубила ума и дума.

— Не може да бъде, Евелин. Тук няма такива животни.

— Аз нищо не виждам — каза Лусия.

— Ягуар! — повтори момичето.

Тогава им се стори, че видяха в бялата гора силуета на голям, жълтеникав звяр, който се обърна на сто и осемдесет градуса и изчезна с един скок по посока на градините. Ричард ги увери, че е можело да бъде само елен или койот. В този район никога не бе имало ягуари, а ако е имало други едри животни от семейство котки като пуми и рисове, те са били избити преди повече от един век. Видението беше толкова мигновено, че и двамата се усъмниха в съществуването му, ала преобразена, Евелин тръгна по следите на предполагаемия ягуар, сякаш не стъпваше по земята, лека, ефирна, мъничка. Не посмяха да я викат, за да не би някой да ги видеше, и я последваха, стъпвайки като пингвини, за да не се пързалят върху финия слой сняг.

Евелин премина, носейки се с ангелски криле по пътя, покрай административните офиси, магазина, книжарницата и кафенето, продължи и после повървя по протежение на библиотеката и конферентната зала, оставяйки зад гърба си обширната столова. Лусия помнеше института в разгара на сезона зелен и отрупан с цветя, с пъстрогърдести птички и златисти катерички; с посетители, движещи се като в камера на забавен ход в сдържания танц на тай чи в градината; с курсисти, придвижващи се от една зала в друга и от една лекция в друга с индийски поли и монашески сандали; с наскоро излезли от пубертета служители, миришещи на марихуана, в електромобили, натоварени с чанти и кашони. Зимният пейзаж беше тъжен и красив, фантасмагоричната белота подсилваше впечатлението за безбрежност. Сградите бяха затворени, а прозорците заковани с дървени капаци, без признак на живот, сякаш никой не беше пребивавал тук от петдесет години. Снегът поглъщаше шумовете в природата и скърцането на ботушите, те вървяха след Евелин, както се върви насън, без звук. Денят беше ясен и беше още рано, но им се струваше, че бяха обвити в театрална мъгла. Евелин задмина съблекалните и пое наляво по пътека, която отвеждаше при стръмна каменна стълба. Изкачи се по стъпалата без колебание и без да обръща внимание на леда, сякаш знаеше точно къде отива, а двамата й спътници я следваха с мъка. Отминаха замръзнала чешма и един каменен Буда и се озоваха на върха на хълм със светилище, дървен храм в японски стил, квадратен, обточен с покрити тераси, духовното сърце на общността.

Разбраха, че това бе мястото, избрано от Катрин. Евелин Ортега нямаше как да знае, че там се намираше светилището, а в снега липсваха следи от животното, което тя единствена бе видяла. Безполезно беше да търсят обяснение и както в толкова други моменти Лусия се предаде пред загадката. Ричард се усъмни за няколко мига в разума си, но после сви рамене и също се предаде. В последните два дни беше загубил доверие в онова, което смяташе, че знае, и в илюзията, че нещата бяха под контрол; беше приел, че знаеше много малко и още по-малко неща бяха под негов контрол, ала тази несигурност вече не го плашеше. В онази нощ на изповеди Лусия му беше казала, че животът винаги се разпорежда с нас, но го прави по-добре, когато не му оказваме съпротива. Водена от непогрешима интуиция или от призрака на избягал от потайна джунгла ягуар, Евелин ги бе отвела без колебание до свещеното място, където Катрин щеше спокойно да почива, закриляна от добри духове, докато се подготвеше да продължи последното си пътуване.

Евелин и Лусия изчакаха под покрива на терасата, седнали на пейка до две изкуствени езерца, които през лятото даваха подслон на тропически риби и на лотосови цветове, а в това време Ричард отиде да докара колата. Имаше стръмен път за автомобили по поддръжка и градинарство, който снабденото със зимни гуми и притежаващо повишена проходимост субару успя да изкачи.

Извадиха внимателно Катрин от колата, сложиха я да легне върху брезента и я отнесоха на ръце над главите си до светилището. Тъй като залата за медитации беше заключена, спряха на моста между двете езерца, за да подготвят тялото, което все още беше сковано и свито като зародиш в утроба, а големите й сини очи гледаха широко отворени и пълни с изненада. Евелин свали камъка на Ичел — богинята ягуар, който й беше дала лечителката от Петен преди осем години като древен амулет закрилите — с намерението да го сложи на врата на Катрин. Ричард понечи да й попречи, защото беше рисковано да оставят подобно доказателство, но се отказа, тъй като осъзна, че би било почти невъзможно да го свържат с неговата собственичка. Когато намереха тялото, Евелин щеше да е много далеч. Задоволи се да го почисти с хартиена кърпичка, напоена с текила.

Следвайки указанията на момичето, което съвсем естествено влезе в ролята на жрица, импровизираха най-елементарни погребални ритуали. В тези действия се затвори един кръг за Евелин, която не бе успяла и дума да промълви на погребението на брат си Грегорио и не беше присъствала на погребването на Андрес. Усети, че прощавайки се тържествено с Катрин, тя изразяваше почитта си и към своите братя. В нейното село агонията и смъртта на някой болен се посрещаха без драми, защото смъртта беше праг също както и раждането. Подкрепяха покойника, за да се пренесе в отвъдното без страх, отдавайки душата си на Бог. В случаите на насилствена смърт, престъпление или злополука се изискваха други ритуали, за да може жертвата да приеме случилото се и да я помолят да си върви и да не плаши живите. Катрин и детето, което носеше в себе си, дори не бяха оплаквани, може би никой още не бе разбрал, че бяха мъртви. Никой не беше измил, парфюмирал и облякъл Катрин с най-хубавите й дрехи, никой не я беше опял, нито бе сложил траур за нея, не бяха поднесли кафе, нито запалили свещи, нито донесли цветя, нямаше и черен кръст от хартия, за да отбележи, че насилствено си бе заминала. „Много ми е мъчно за госпожица Катрин, която няма дори ковчег, нито място в гробищата; а бедното, неуспяло да се роди мъниче си няма играчка за небето“, каза Евелин.

Лусия намокри едно парче и почисти засъхналата кръв по лицето на Катрин, докато Евелин се молеше на висок глас. Поради липса на цветя Ричард отряза няколко клонки и ги постави в ръцете й. Евелин настоя да й оставят и бутилката текила, защото на бденията винаги имало алкохол. Почистиха пръстовите отпечатъци от пистолета и го оставиха до Катрин. Може би това щеше да бъде категорично доказателство за вината на Франк Лерой. Тялото на Катрин щеше да бъде идентифицирано, както и нейният любовник; пистолетът, който бе изстрелял куршума, беше регистриран на негово име и щяха да могат да докажат, че той бе бащата на плода. Всичко го сочеше като виновник, но не осигуряваше присъда, защото мъжът имаше алиби — бил е във Флорида.

Покриха Катрин с килима, събраха четирите ъгъла на брезента, като я увиха внимателно и привързаха вързопа с въжетата, които Ричард държеше в колата. Подобно на всички останали сгради в института, светилището нямаше основи, беше издигнато над земята на колове и те плъзнаха тялото на Катрин в празното пространство отдолу. Дълго събираха камъни, за да запушат входа. С топенето на леда през пролетта тялото неизбежно щеше да започне да се разлага и миризмата щеше да издаде присъствието му.

— Да се помолим, Ричард, да се присъединим към Евелин и да се сбогуваме с Катрин — подкани го Лусия.

— Не знам как да се моля, Лусия.

— Всеки го прави посвоему. За мен молитвата е да се отпусна и да се доверя на тайнството на съществуването.

— Това ли е Бог за теб?

— Назови го както искаш, Ричард, но дай ни ръка на Евелин и на мен и да се хванем в кръг. Да помогнем на Катрин и на детенцето й да се възнесат на небето.

След това Ричард показа на Лусия и Евелин как да правят снежни топки и да ги редят една върху друга, за да образуват пирамида със запалена в средата свещ, както беше виждал да правят за Коледа децата на Орасио. Този крехък огън, сътворен от колеблив пламък и вода, проектираше нежна златна светлина между сини кръгове. Нито следа нямаше да остане от нея след няколко часа, когато свещта изгореше и снегът се разтопеше.