Отвъд зимата

Евелин

На 22 март през споменатата вече 2008 година, във Велика събота, пет седмици след смъртта на Грегорио Ортега, дойде ред и на неговия брат и неговата сестра. Отмъстителите използваха, че бабата беше отишла в църквата да подреди цветята за Великденската неделна служба, и нахълтаха в колибата посред бял ден. Бяха четирима, лесно разпознаваеми по татуировките, арогантността и двата ревящи мотоциклета, с които пристигнаха в Монха Бланка дел Вале, откроявайки се отчетливо в това село, където хората се движеха пеш или на велосипед. Задържаха се само осемнайсет минути в къщурката — те им бяха напълно достатъчни. Дори и съседите да ги бяха видели, никой не се намеси, а и по-късно никой не пожела да свидетелства. Обстоятелството, че извършиха деянието си точно в Страстната седмица, свято време за пост и покаяние, щеше да се коментира в продължение на години като непростим грях.

Консепсион Монтоя се върна у дома си около един часа, когато слънцето яростно прежуряше и дори дребните птички какаду се бяха смълчали между клоните. Не се изненада от тишината, нито от това, че улиците бяха пусти — беше време за сиеста и тези, които не си почиваха, вероятно бяха заети с приготовленията за процесията на Възкресение Христово и тържествената света литургия, която отец Бенито щеше да отслужи на другия ден с бял пояс и лилав фелон вместо с износените си джинси и овехтял тъкан епитрахил с бродерия от Чичикастенанго[6], които използваше през останалата част на годината. Заслепена от светлината на улицата, възрастната жена се забави няколко секунди, докато свикнат очите й с полумрака вътре; чак тогава видя Андрес свит до вратата като почиващо си куче. „К’во ти има, сине?“, успя да попита, преди да види тъмната локва на пода и разреза на врата. Дрезгав вой се надигна от нозете й, разкъсвайки я цялата. Приклекна и взе да го вика: „Андрес, Андресито“, и тогава като в мълниеносен проблясък си спомни за Евелин. Лежеше просната в другия край на стаята, с разголено слабо тяло и с кръв по лицето, кръв по краката, кръв по съдраната памучна рокля. Бабата се довлече до нея, умолявайки Господ, стенейки да не й я отнема, да има милост. Хвана внучката си за раменете и я разтърси, забеляза, че едната й ръка е увиснала изкривена до неузнаваемост, потърси някакъв признак на живот и като не намери такъв, излезе пред вратата, призовавайки Богородица със страховити викове.

Първа дотича една съседка, а след нея се завтекоха една по една и други жени. Няколко се спуснаха към обезумялата Консепсион, а други установиха, че нищо не можеше да се направи за Андрес, но Евелин още дишаше. Изпратиха някакво момче с колело да иде в полицията и захванаха с мъка да съживяват Евелин, без да я вдигат заради изкълчената ръка и защото кървеше от устата и отдолу.

Отец Бенито пристигна с камионетката си преди полицията. Завари къщата пълна с хора, които обсъждаха и се опитваха да помогнат някак. Бяха положили тялото на Андрес на масата, бяха наместили главата му и увили прерязания врат с шал, бяха го измили с мокри кърпи и търсеха риза, за да му придадат по-приемлив вид, а в това време други жени слагаха компреси със студена вода на Евелин и се мъчеха да утешат Консепсион. Свещеникът разбра, че вече беше късно да бъдат съхранени доказателствата, пипани и стъпкани от всички тези добронамерени съседи, но от друга страна това нямаше голямо значение, като се има предвид небрежността на полицията. Вероятно властите нямаше изобщо да се заинтересуват от това бедно семейство. При появата на отчето хората се отдръпнаха с уважение и надежда, сякаш божествените сили, които той представляваше, можеха да отменят трагедията. Само за една секунда отец Бенито прецени състоянието на Евелин. Уви ръката й в кърпа и нареди да сложат дюшек в камионетката му, а на жените заръча да подпъхнат едно одеяло под момичето; четирима души я вдигнаха на ръце и я поставиха да легне върху дюшека. Нареди на Консепсион да го придружи, а на останалите да чакат на място полицаите, ако изобщо дойдеха.

Бабата и две жени тръгнаха със свещеника към клиниката на мисионерите евангелисти, разположена на единайсет километра разстояние, където винаги имаше един или двама лекари на смяна, тъй като обслужваше няколко села в околността. За пръв път в живота си отец Бенито, който беше истинска фурия на волана, караше внимателно, защото при всяка дупка и завой на пътя Евелин стенеше. Когато стигнаха, я пренесоха от камионетката в болницата върху одеялото като в хамак и я поставиха върху носилка. Прие я лекарка на име Нурия Кастел, която се оказа каталонка и агностичка, както по-късно установи отец Бенито. Нищо евангелистко нямаше в нея. Кърпата беше паднала от дясната ръка на Евелин; съдейки по нараняванията, вероятно имаше счупени ребра, но рентгеновите снимки щяха да покажат, каза докторката. Беше получила също удари по лицето и може би мозъчни контузии. Беше в съзнание и отваряше очи, но мълвеше несвързано, не разпознаваше баба си, нито се ориентираше къде е.

— Какво й се е случило? — попита каталонката.

— Нахълтали в къщата. Струва ми се, че е видяла как са убили брат й — обясни отец Бенито.

— Много е вероятно да са принудили братът да гледа какво правят с нея, преди да го убият.

— Господи Исусе! — възкликна свещеникът и удари с юмрук по стената.

— По-внимателно с болницата, малко й трябва, а и наскоро боядисвахме. Ще прегледам момичето, за да установя вътрешните увреждания — каза Нурия Кастел и въздъхна с изградено от опит примирение.

Отец Бенито се обади по телефона на Мириам. Този път беше принуден да й разкаже суровата истина и да й поиска пари за погребението на още едно от децата й, както и за да плати веднага на водач, който да прехвърли Евелин на север. Момичето беше в непосредствена опасност, защото от „Мара Салватруча“ щяха да се постараят да я унищожат, за да не разпознае агресорите. Сломена и разплакана, неспособна да осмисли трагедията, Мириам му обясни, че за погребението на Грегорио бе посегнала на парите, които спестявала, за да поеме разноските по пътуването на Андрес, когато завършел училище, както му била обещала. Не й останали много, но щяла да намери колкото може повече назаем за Евелин.

Евелин прекара няколко дни в клиниката, докато започна да преглъща плодов сок и царевична каша и да пристъпва едва-едва. Баба й се върна у дома, за да се погрижи за погребението на Андрес. Отец Бенито се яви в полицейския участък и пусна в употреба мощния си глас с испански акцент, за да изиска копие от доклада за случилото се със семейство Ортега, подписан и надлежно подпечатан. Никой не си направи труда да разпита Евелин, а дори и да бяха опитали, нямаше да има голяма полза, защото момичето не беше на себе си. Свещеникът поиска и от Нурия Кастел копие от медицинската епикриза с мисълта, че в някой момент можеше да му потрябва. През тези дни каталонската лекарка и баският йезуит имаха възможност няколко пъти да прекарат известно време заедно. Водиха обширни дискусии относно божественото, без да постигнат съгласие, но пък откриха, че ги обединяват едни и същи принципи по отношение на всичко човешко. „Жалко, че си свещеник, Бенито. Толкова красив и ерген, какво разхищение“, шегуваше се докторката, докато пиеха кафе.

Бандата беше изпълнила заплахата си да отмъсти. Предателството на Грегорио трябва да е било много сериозно, за да заслужи такова наказание, си помисли свещеникът, въпреки че можеше и да е било обикновена страхливост или обида в лош момент. Невъзможно беше да узнае, не познаваше законите в техния свят.

— Проклети нещастници — промърмори в един от разговорите си с лекарката.

— Тези бандити не са се родили извратени, Бенито, някога са били невинни хлапаци, но са расли в мизерия, в беззаконие, без герои, на които да подражават. Виждал ли си просещи деца? Или такива, които продават игли и бутилки вода по пътищата? Ровейки в боклуците и спейки без покрив над главите си при плъховете!

— Виждал съм ги, Нурия. Няма нищо, което да не съм видял в тази страна.

— В бандата поне не гладуват.

— Това насилие е резултат от една безкрайна война срещу бедните. Двеста хиляди избити индианци, петдесет хиляди изчезнали, един милион и половина разпръснати. Това е малка държава, пресметни какъв процент от населението представлява всичко това.

Ти си много млада, Нурия, няма как да знаеш за тези неща.

— Не ме подценявай, човече. Ясно ми е за какво говориш.

— Военните извършваха жестокости срещу хора като себе си, от същата раса, от същата класа, от същата неизчерпаема мизерия. Изпълнявали са заповеди, вярно е, ала са ги изпълнявали дрогирани от и пристрастени към най-мощния наркотик — власт и безнаказаност.

— Ти и аз сме късметлии, Бенито, защото не ни се е паднало да опитаме от него. Ако притежаваше власт и безнаказаност, би ли наказал виновните със същите страдания, които те причиняват на жертвите си? — попита го тя.

— Предполагам, че да.

— А при това си свещеник и твоят Бог ти повелява да простиш.

— Това да си подложиш и другата буза винаги ми се е струвало глупост, помага единствено да получиш още една плесница — възрази той.

— Щом ти се изкушаваш от отмъщението, представи си как ли е за обикновените смъртни. Аз бих кастрирала без упойка изнасилвачите на Евелин.

— Моята вяра в Христос се клати на всяка стъпка, Нурия. Сигурно защото съм баск и неук като баща си, да почива в мир; искам да кажа, че ако се бях родил в Люксембург, може би нямаше да съм изпълнен с такова негодувание.

— На този свят му трябват повече негодуващи като теб, Бенито.

Неговата ярост беше стара. От години свещеникът се бореше с нея и смяташе, че на неговата възраст след всичко преживяно и всичко видяно, вече беше време да сключи примирие с действителността. С годините не беше станал нито по-учен, нито по-кротък, а само по-голям бунтар. В младостта му бунтът беше насочен срещу правителството, военните, американците, вечните богати, а сега — срещу полицията и корумпираните политици, срещу наркобосовете и трафикантите, гангстерите и толкова още други виновни за целия този ужас. Вече трийсет и шест години живееше в Централна Америка с две прекъсвания — когато беше изпратен за наказание в Конго за една година, и в продължение на няколко месеца, през които се оттегли в Естрамадура[7], за да изкупи греховната си надменност и за да бъде охладена страстта му за правда, след като през 1982 година бе хвърлен в затвора. Беше служил на Църквата в Хондурас, Салвадор и Гватемала, наричани сега Триъгълникът на смъртта, най-жестокото място на света, без да е във война, и за толкова време не беше се научил да съжителства с несправедливостта и неравенството.

— Вероятно е трудно да си свещеник с характер като твоя — усмихна се тя.

— Обетът за подчинение тежи цял тон, Нурия, но никога не съм поставял под съмнение вярата си в своето призвание.

— А обетът за целомъдрие? Влюбвал ли си се някога?

— Доста често, но Господ ми помага и бързо ми минава, така че не се опитвай да ме прелъстяваш.

След като погреба Андрес при брат му, бабата се върна при внучката си в клиниката. Отец Бенито ги заведе в дома на свои приятели в Соола, където щяха да са в безопасност, докато Евелин се възстановеше и докато той намереше сигурен водач за пътуването й до Съединените щати. Момичето беше с превръзка за обездвижване на ръката, а дишането беше истинско изтезание за ребрата й. Беше отслабнала много след смъртта на Грегорио. През тези седмици бяха изчезнали заоблените форми на девическото й тяло, беше слаба и крехка, при по-силен полъх на вятъра можеше да политне в небесата. Не беше разказала нищо за случилото се в онази зловеща Велика събота; всъщност не беше промълвила нито дума, откакто се беше събудила върху дюшека в камионетката. Имаше надежда да не е видяла как колят брат й, по това време вече да е била в несвяст. Доктор Кастел нареди да се въздържат от задаване на въпроси; беше травмирана и се нуждаеше от спокойствие и време, за да се съвземе.

Когато се сбогуваха, Консепсион Монтоя загатна пред докторката възможността внучката й да е забременяла, както се било случило с нея самата, когато в младостта била похитена от войници; Мириам била плод на това насилие. Каталонката се затвори в една тоалетна с бабата и й каза на четири очи да не се безпокои за това, защото била дала на Евелин някакво хапче, измислено от американците, против забременяване. Било забранено в Гватемала, но никой нямало да разбере. „Казвам ви го, госпожо, за да не ви хрумне да й давате някакъв домашен цяр, момичето вече достатъчно се е намъчило.“

Ако преди Евелин заекваше, след изнасилването изобщо престана да говори. Прекарваше часове в покой при приятелите на отец Бенито, без да проявява никакъв интерес към новостите в техния дом — течаща вода, електричество, две тоалетни, телефон и дори телевизор в нейната стая.

Консепсион интуитивно схвана, че тази болест, дето й пречеше да говори, излизаше извън учеността на докторите и реши да действа, преди да се е настанила надълбоко и завинаги у внучката й. Веднага щом момичето се изправи на крака и взе да диша, без да я пробождат гърдите, тя се сбогува с добрите хора, които ги бяха приели, и предприе многочасово пътуване с друсащ и боботещ автобус за Петен на посещение при Фелиситас — шаманка, знахарка и пазителка на традициите на маите. Жената беше прочута, хората идваха от столицата и дори от Хондурас и Белиз да се допитват до нея за своето здраве и за бъдещето си. Бяха я интервюирали в телевизионно предаване, където пресметнаха, че сигурно бе навършила сто и дванайсет години и следователно бе най-старият човек на планетата. Фелиситас не опроверга това, при все че повечето от зъбите си седяха в устата й, а две дебели плитки се спускаха на гърба й и този факт не можеше да обясни по никакъв начин обилното количество зъби и коса за подобна възраст.

Лесно намериха лечителката, защото всички я познаваха. Фелиситас не се изненада, когато пристигнаха — свикнала беше да приема души — така наричаше посетителите си — и ги посрещна любезно у дома си. Твърдеше, че дървото, от което бяха направени стените, пръстта на пода и сламата на покрива дишаха и мислеха като живи същества; тя разговаряше с тях и им искаше съвет в най-трудните случаи, а те й отвръщаха със сънища. Обитаваше кръгла рука[8], съставена от една-единствена стая, където протичаше животът й, там тя лекуваше и изпълняваше ритуалите си. Завеса от сарапе[9] преграждаше малкия кът, където спеше Фелиситас на нар от груби дъски. Знахарката поздрави новодошлите с кръстния знак, покани ги да седнат на земята и поднесе горчиво кафе на Консепсион и ментов чай на Евелин. Прие справедливата плата за професионалните си услуги и без да брои банкнотите, ги прибра в една консервена кутия.

Бабата и внучката изпиха напитките си в почтително мълчание и търпеливо изчакаха Фелиситас да полее с лейка билките в подредените на сянка саксии, да разпръсне царевица за кокошките, които се разхождаха навсякъде, и да сложи да къкри боб на огнище в двора. Като привърши тези най-неотменими дела, старицата опъна една черга в крещящи цветове на пода, а върху нея постави в строго установен ред елементите на своя олтар: свещи, връзки от ароматни треви, камъни, черупки и християнски култови предмети заедно с такива на маите. Запали няколко стръка градински чай и почисти с дима вътрешността на дома си, обикаляйки в кръг и изричайки заклинания на някакъв древен език, за да прогони злите духове. След това седна срещу двете посетителки и ги попита какво ги води при нея. Консепсион й обясни от какво страдаше внучката й.

Зениците на лечителката, блестящи между набръчканите клепачи, изследваха лицето на Евелин в продължение на две дълги минути. „Затвори очи и ми кажи какво виждаш“, заповяда на момичето. То затвори очи, но не излезе глас, за да опише сцената на моста, нито ужаса от татуираните мъже, които държаха Андрес, а нея удряха и влачеха. Понечи да говори, но съгласните звуци заседнаха в гърлото й; едва успя, мъчейки се като корабокрушенец, да издаде няколко задавени гласни. Консепсион се намеси, за да разкаже онова, което бе сполетяло семейството й, ала знахарката я прекъсна. Обясни им, че тя канализира лечебната сила на вселената — дар по рождение, култивиран през дългия й живот заедно с други шамани. За тази цел бе пътувала надалеч, със самолет, при семинолите във Флорида и ескимосите в Канада, както и на още места, но най-ценното й знание произтичало от свещеното растение на Амазония — портал към света на духовете. Запали свещени треви в глинена паничка, изрисувана с предколумбови символи, и издуха пушека в лицето на пациентката, после я накара да изпие някакъв противен чай, който Евелин едва успя да преглътне.

Не след дълго отварата започна да действа и момичето вече не можеше да стои седнало, катурна се на една страна, а главата й се отпусна в скута на баба й. Костите й омекнаха, тялото й се разтвори като сол в блестящо море и тя се почувства обгърната от фантастични вихри в ярки цветове — слънчогледово жълто, обсидианово черно, изумруденозелено. Отвратителният вкус на чая изпълни устата й и тя повърна на силни тласъци в пластмасов съд, който Фелиситас сложи пред нея. Най-сетне гаденето се успокои и Евелин отново легна разтреперана в полите на баба си. Виденията бързо се следваха — в някои се явяваше майка й такава, каквато я беше видяла за последен път; в други се редяха сцени от детството й — как се къпе в реката с други деца, как е на пет години и седи на раменете на големия си брат; появи се и един ягуар с две малки, сетне отново майка й и някакъв непознат мъж, може би баща й. И изведнъж се озова при моста, където висеше брат й. Закрещя ужасено. Беше сама с Грегорио. Топлата мараня, залепнала като пот за земята, шепотът на бананови храсти, огромните сини мухи, черните птици, заковани неподвижно в полет, вкаменени в небето, жестоките, кръвожадни цветя, плаващи по ръждивата вода на реката, и разпънатият й на кръст брат. Евелин продължаваше да крещи още и още, докато безуспешно се опитваше да избяга и да се скрие — не можеше да помръдне и най-малкия мускул, беше се превърнала в камък. В далечината дочу някакъв глас, който напевно редеше молитви на езика на маите, и й се стори, че я люлеят и приспиват. След цяла вечност се успокои и се осмели да вдигне поглед; тогава видя, че Грегорио вече не е увиснал като говедо в кланица, а стои прав на моста, жив и здрав, без татуировки, както преди да изгуби невинността си. До него стоеше Андрес, също невредим, и я викаше или може би се сбогуваше с неопределено махане с ръка. Тя им изпрати целувка от разстояние и братята й се усмихнаха, а сетне бавно се изгубиха на фона на едно пурпурно небе. Времето се усука и оплете, вече не знаеше дали е преди, или след, нито как се нижеха минутите и часовете. Предаде се напълно на неумолимата сила на дрогата и тогава се отърси от страха. Майката ягуар се върна с малките си и тя събра смелост да прокара ръка по гърба й, козината й беше твърда и миришеше на блато. Тази огромна жълта котка на няколко пъти идваше при нея, докато тя влизаше и излизаше от най-различни видения; наблюдаваше я с кехлибарените си очи, показваше й пътя, когато се загубеше в абстрактни лабиринти, закриляше я, когато я дебнеха злонамерени същества.

След няколко часа Евелин излезе от магичния свят и видя, че лежи върху нар, затрупана с одеяла, замаяна, с болезнено тяло и без никаква представа къде се намира. Когато успя да фокусира погледа си, видя, че баба й седи до нея, шепне молитви с броеница в ръка, и различи също друга жена, която не позна, докато тя не произнесе името си — Фелиситас. „Кажи ми какво видя, детето ми“, нареди й знахарката. Евелин направи върховно усилие, за да извади глас и да оформи думи, ала беше много изморена и успя само да пророни, заеквайки „брат“ и „ягуар“. „Женска ли беше?“, попита знахарката. Момичето кимна. „Аз нося женската сила — каза лечителката. — Това е силата на живота, която са притежавали древните — както жените, така и мъжете. Днес у мъжете тя е приспана, затова има войни. Ала тази сила ще се събуди, ще се въздигне Великият Дух, ще настъпи мир и ще престанат злините. Не го казвам само аз. Говорят го всички стари и мъдри мъже и жени в туземските народи, които съм посетила. Ти също притежаваш женската сила. Затова те е навестила майката ягуар. Помни това. И не забравяй, че твоите братя са при духовете и не страдат.“

Изтощена, Евелин потъна в мъртвешки сън без сънища и няколко часа по-късно се събуди на твърдото легло на Фелиситас освежена, със съзнание за преживяното и гладна. Погълна лакомо боба и питките, които й поднесе знахарката, и когато й благодари, гласът й излезе неравен, но звучен. „Твоята болест не идва от тялото, а от душата. Може да мине от само себе си, може за известно време да се излекува и после пак да се върне, защото е много упорита, а може и никога да не изчезне. Ще видим“, предрече Фелиситас. Преди да изпрати посетителките си, тя даде на Евелин изображение с лика на Богородица, благословено от папа Йоан Павел по време на посещението му в Гватемала, и малък амулет от дялан камък със страшната фигура на Печел, богинята ягуар. „Ще има да страдаш, момичето ми, но ще имаш две добродетелни закрилници. Едната е свещената майка ягуар на маите, другата е святата майка на християните. Призовавай ги и те ще ти се притичат на помощ.“

В района на Гватемала в близост до границата с Мексико, център на контрабанда и трафик на хора, имаше хиляди мъже, жени и деца, които се прехранваха по незаконни начини, ала беше трудно да се намери надежден трафикант. Някои след като получеха половината от договорената сума, зарязваха товара си напосоки в Мексико или пък го превозваха в нечовешки условия. Понякога миризмата издаваше наличието в определен контейнер на дузини трупове на умрели имигранти, умрели от задушаване или пък сварени в безмилостната горещина. Момичетата бяха изложени на голям риск — можеше да бъдат изнасилени или продадени на сутеньори и вертепи. За пореден път Нурия Кастел протегна ръка за помощ на отец Бенито и му препоръча дискретна агенция с добра репутация сред евангелистите.

Ставаше дума за собственичката на хлебарница, която като страничен бизнес се занимаваше с контрабандно прехвърляне на хора през границата. Гордееше се с това, че нито един от нейните клиенти не беше продаден в трафик на хора, нито един не беше отвлечен по пътя, нито убит, нито един не бе паднал, нито бе блъснат от влак. Предлагаше известна сигурност в дейност, която в самата си същност беше рискована, вземаше предпазни мерки в рамките на възможното, а останалото го поверяваше в Божиите ръце, за да бди Господ от небесата над смирените си покорни раби. Взимаше обичайната за този бизнес цена, с която покриваше своите рискове и разходи плюс собствената си комисиона. Тя поддържаше връзка с водачите, наречени койоти, посредством своя мобилен телефон, следеше ги по маршрута и във всеки момент знаеше къде точно се намират клиентите й. Според Нурия до момента никой от тези клиенти не беше изчезнал.

Отец Бенито отиде да се срещне с нея и се озова пред около петдесетгодишна жена, силно гримирана и богато накичена със злато по най-различни части на тялото — ушите, шията, китките и зъбите. Отецът я помоли за отстъпка в цената в името на Бога, призовавайки доброто й сърце на християнка, ала жената нямаше обичай да смесва вярата си с бизнеса и не се огъна — поиска му да заплати аванса на койота и цялата нейна комисиона. Остатъка си го взимаше от роднините в Съединените щати или пък вписваше като дълг на клиента със съответните лихви, естествено. „От къде искате да изровя толкова пари, госпожо?“, защити се йезуитът. „Ами че от дарителницата в църквата, драги ми отче“, отвърна тя с ирония. Но не се наложи, защото парите, изпратени от Мириам, покриха погребението на Андрес, комисионата на агентката и трийсет процента от дължимото на койота; имаше и разписка, че остатъкът ще бъде доплатен при пристигането на Евелин. Този дълг беше свещен, никой не си позволяваше да не го изплати.

Койотът, определен от фурнаджийката за Ивелин Ортега, се оказа някой си Берто Кабрера, мексиканец с мустаци и с бирено шкембенце, трийсет и две годишен, упражняващ занаята от повече от десет години. Беше осъществявал пътуването десетки пъти със стотици емигранти и когато ставаше дума за хора, почтеността му беше безупречна, ала станеше ли дума за друга контрабанда, моралът му се поддаваше на договаряне. „На моя труд не се гледа с добро око, но това, което правя, е социална дейност. Аз се грижа за хората, не ги превозвам в камиони за животни, нито върху влаковете“, обясни Кабрера на свещеника.

Евелин Ортега се присъедини към група от четирима мъже, тръгнали на север да търсят работа, и една жена с двумесечно бебе, която отиваше при годеника си в Лос Анджелис. Детето щеше да пречи в пътуването, но майката толкова горещо се примоли, че накрая агентката отстъпи. Клиентите се събраха в склада на хлебарницата, където всеки от тях получи фалшиви документи за самоличност и инструкции за приключението, в което се впускаше. От сега нататък можеха да ползват само новото си име и беше по-добре да не знаят истинските имена на останалите пътници. Евелин седеше с наведена глава и не се осмели да погледне никого, но жената с бебето отиде при нея и се представи: „Вече се казвам Мария Инес Портильо. А ти?“, я попита. Евелин й показа личната си карта. Новото й име беше Пилар Саравия.

След като напуснеха Гватемала, щяха да минават за мексиканци, нямаше връщане назад и трябваше да изпълняват безпрекословно указанията на водача си. Евелин щеше да бъде уж ученичка от някакво училище на монахини за глухонеми деца в Дуранго. Другите пътници научиха националния химн на Мексико и няколко често използвани думи, които се различаваха от равнозначните им в Гватемала. Това щеше да им помогне да минат за истински мексиканци, ако попаднеха в ръцете на миграционните власти. Койотът им забрани да говорят на „ти“ както в Гватемала. С всеки чиновник или униформен служител трябваше да използват „вие“ от предпазливост и уважение, а с другите можеха да ползват неучтивата форма „ти“, но тя също беше различна от тази в Гватемала. Като глухоняма Евелин щеше да си мълчи и ако властите й зададяха въпроси, Берто щеше да им покаже удостоверение от въображаемото училище. Наредиха им да облекат най-хубавите си дрехи и да са с обувки или маратонки, никакви чехли, за да будят по-малко подозрение. Жените щяха да се чувстват по-удобно с панталони, но в никакъв случай с прокъсаните джинси, които бяха на мода. Щяха да са им нужни спортни маратонки, бельо и топла наметка — толкова се побираше в сака или раницата. „В пустинята се налага да се ходи пеш. Там няма да можете да носите тежко. Ще сменим кетцалите, които имате, с мексиканско песо. Разходите за транспорт са платени, но ще имате нужда от пари за храна.“

Отец Бенито даде на Евелин найлонов водоустойчив плик с нейното удостоверение за раждане, копия от медицинската епикриза, полицейския доклад и писмо, гарантиращо здравия й морал. Някой му каза, че с тях би могла да получи статут на бежанец в Съединените щати — възможност, която изглеждаше малко вероятна, но не си струваше да се изпуска поради липса на необходимите документи. Накара също Евелин да запамети телефонния номер на майка си в Чикаго, както и този на неговия мобилен. Прегърна я и й даде няколко банкноти — всичките, които имаше.

Консепсион Монтоя се помъчи да запази спокойствие на раздяла с внучката си, ала сълзите на Евелин сринаха намеренията й и тя също се разплака.

— Толкоз ми е болно, задето си тръгваш — изхлипа жената. — Ти си ангел в мойте дни, а веч няма да те зърна, чедо. И таз болка ми се притуря. Ала щом Бог ми е отредил таквази съдба, ще да има защо.

Тогава Евелин за пръв път от седмици насам произнесе без запъване цяло изречение. То щеше да бъде последно за следващите два месеца.

— Както си тръгвам, майчице, така ще се върна.