Паметта на Истанбул

Приятелството не засенчва любовта и не убива страстта

Времето отлетя неусетно, изтече като вода между пръстите ни. Евгения не остана при мен през нощта. Не само защото не бях готов, но както ми се стори — понеже и тя самата не го искаше. Въп-реки това идването й в моя дом беше важна крачка, която бяхме направили в отношенията ни. И двамата се успокоихме, след като вдигнахме тост за жена ми и дъщеря ми. Разказах й как се бяхме запознали с Гюзиде, как се роди дъщеря ни. Колко бяхме претеглили, докато бях на служба извън Истанбул, за всичките несгоди по преместването, за невъзможността да свикнем с живота в провинцията… Евгения ме слушаше внимателно. Задаваше ми въпроси, за да разбере по-добре всичко. Отговарях й с цялата си искреност, без да спестявам нещо, без да се опитвам да скрия каквото и да било. Най-странното обаче бе, че докато й разказвах, помежду ни не се появи никакво отчуждение, нито някаква дистанция. Никаква студенина не се промъкна между нас. Въпреки че обикновено, когато разказвате на жена, с която имате връзка, за бившата си съпруга, винаги се появява някакъв хлад в отношенията. Не и при нас обаче. Нито Евгения се отдръпна заради онова, което й разказвах, нито пък аз се отдалечих по някакъв начин от нея. Сигурно защото нашите отношения сякаш надхвърляха обикновената връзка между един мъж и една жена. А може би това беше истинско приятелство! Колкото и да казват, че приятелството засенчва любовта и убива страстта между мъжа и жената. Но тези, които го казват, сигурно не са познавали Евгения. Ако човек е с нея, нито любовта му угасва, нито страстта му отслабва. Нейното вълнение, безкористната й привързаност, вярата в хубавото, което ще й поднесе животът, винаги придаваха пълнокръвност на връзката ни, поддържаха любовта ни жива. Тя излъчваше някакъв животворен повей, който можеше да те освободи от натрупаната с годините умора и от невидимите вериги на миналото, които те спъваха; можеше да разпръсне тъгата и да ти даде сила да заживееш отново.

И тази вечер се случи точно това. Вечерята, започнала малко насила, малко без желание, с някаква несигурност, родена от тъгата ми за мъртвите, от която, колкото и да исках, не можех да се отърва — а и никой не искаше това от мен, — постепенно се превърна в сближаващо ни споделяне. Е, донейде заслуга за това имаха и опиянението от ракията, и вълшебните песни на Мюзейен, и с нищо несравнимите ястия на Ариф уста, и лично приготвената от мен печена риба.

Да, така мина нашата първа вечер в моя дом. Евгения изми мръсните съдове въпреки възраженията ми, а на мен остави само да подсуша чиниите. Бяха ме завладели странни чувства и тя го беше забелязала, но се държеше, сякаш не ги вижда. Когато излязохме, вече минаваше полунощ. Щях да я закарам до тях. Качих я на старичкото си рено, без да слушам приказките й как щяла от тук да вземе някакво си такси. Знаех, че това ще й хареса. Обичаше да й оказват внимание, но никога не го казваше открито, искаше й се това да е спонтанно. „Най-лошото нещо е да си в тежест някому, Невзат! — обичаше да казва тя с намръщено лице. — А ако си в тежест на любимия човек — е дори още по-зле!“

Докато палех моята ветеранка, тя първо се позакашля издълбоко, но преди да я сгълча да не ме засрамва точно сега, пред Евгения, моторът й проработи с леко потракване. Галейки волана, смених скоростта и леко натиснах газта. Колата потрепери за миг и сетне сигурно се насочи към безлюдната улица. Евгения седеше отстрани до мен и ме наблюдаваше с крайчеца на окото си.

— Не се отказваш от старите си неща, нали? — рече тя, гледайки пътя също като мен.

— Така е! — съгласих се аз, без да откъсвам поглед от тихата по това време улица. — Например тая стара трошка е станала вече част от мен.

— Да, познато ми е това чувство — отвърна Евгения. — Имахме една комшийка в старата махала в „Куртулуш“ — госпожа Пенелопи. Преди пет години се изсели в Солун, и без това никой не й беше останал тук. Всичките й деца отдавна бяха заминали за Гърция, бяха се замогнали там. Пенелопи беше вече доста поостаряла. Ако останеше тук, щеше да склопи очи в гръцката болница в „Балъклъ“47. Накрая не издържа на увещанията на роднините си и се съгласи да замине и тя за Гърция: „То се видя, че ще умра далеч от родината си, но поне ще е сред децата ми“. Аз бях с нея, като се разделяше с къщата си. Бедната госпожа Пенелопи тъжно обикаляше из къщата и докосваше всеки един предмет — саксиите, столовете, поставката за телевизора, и плачеше беззвучно, сякаш оставяше частици от себе си. „Отивате при децата си, при близките си, госпожо Пенелопи, не се разстройвайте така!“, рекох й аз. „Не се притеснявам за себе си бе, момиче! За тези вещи се притеснявам — какво ще правят те без мен?“ Помислих си, че нещо се побърква, и й рекох: „Ама те са предмети, не са живи. Нищо няма да усетят“. А тя като се изправи срещу мен и като викна: „Няма да усетят ли? Ти си мислиш така. Тези вещи са преживели много повече от мъките ми, отколкото онези живите, които си мислим, че са ни близки. От децата ми дори са по-предани. Как да нямат душа? И те страдат и плачат вътрешно, че заминавам, но че ти не можеш да го видиш, да го почувстваш, това е друга работа“. Наистина вярваше в това! Какво можех да й кажа? Млъкнах и я оставих насаме с вещите, между които беше преминал целият й живот.

Колко добре я разбирах тази госпожа Пенелопи!

— Нормално е един човек, който е живял сам, да се чувства така! — въздъхнах аз. — Много е лошо да живееш съвсем сам, без никого до себе си, така си е, Евгения!

— Да не би и ти да се чувстваш самотен?

В гласа й нямаше и нотка на учудване или ирония. Не отговорих, но тя разбра.

— Не вярвам, ти не си самотен, Невзат, имаш мен, Зейнеб, Али…

Ако бях казал истината, сигурно щях да я обидя, още по-лошо дори — щеше да реши, че и аз като госпожа Пенелопи съм си изгубил ума, затова излъгах:

— Разбира се, имам теб. И никога не разговарям с мебелите в къщата си!

Казах го, но много добре бях разбрал състоянието на госпожа Пенелопи. Но съзнавах, че не е добре да загубиш нещо, което носи спомените ти. Като тая моята кола например, която години наред е страдала с мен. Но и на нея животът й вече свършва и в най-скоро време не ще може да върви повече. Аз и да не се откажа от нея, тя ще се откаже от мен.

Евгения нежно се долепи до мен.

— Ти си много чувствителен човек, Невзат!

Погледнах я с престорена строгост.

— Това притеснява ли те?

— Неее, напротив, много е добре даже! И все пак не мога да разбера — толкова ли ще ти е мъчно да се разделиш с тая кола, ако се наложи?

— Не знам — обърнах се аз към Евгения, която ме гледаше с интерес. — Може и да се разстроя мъничко. То не е толкова мъка, колкото навик, като си свикнал с едно нещо — и нали знаеш как е… Сутрин ставаш, палиш я, вечер се връщаш — паркираш я.

— Невзат, внимавай! На пътя май има нещо живо! — извика тя и аз отново се обърнах напред.

И го видях — някаква тъмна сянка помръдваше леко на четири-пет метра пред нас. Врътнах волана надясно и натиснах спирачката. Моята пенсионерка закова тъкмо навреме — още малко и щях да го прегазя, каквото и да беше на пътя ми. Дръпнах и ръчната спирачка, а Евгения се стресна — също като мен.

— Ако искаш — остани в колата!

— А, не — впери тя очи в сянката пред нас, — може да е някой ранен и да имаш нужда от помощта ми.

Двамата едновременно слязохме от колата и бързо се приближихме към тъмното петно. Издаваше нещо като стенание. Но не беше човек — като стигнахме до него, вече можехме да различим в тъмнината голямото космато тяло. След още няколко стъпки го познах.

— Това е Бахтияр! Нашият Бахтияр! Какво ли му е станало?

Забързахме се разтревожени към него. Нещастното животно стенеше, като ме видя, се опита да залае, все едно ме викаше за помощ, но така и не успя. За миг се почудих какво да правя, сетне, докато обикалях около него, започнах да осъзнавам случилото се.

— Май го е бутнала кола. Къде ли е ранен?

— Виж краката му — каза Евгения, сочейки към задните му лапи, неподвижно проснати на асфалта. — Май и двата му крака са счупени, има и кръв.

Права беше. Бахтияр лежеше и се опитваше да оближе краката си, като същевременно се гърчеше от болка.

— Какво да правим, Невзат? — каза уплашено Евгения, изпаднала в паника. — Може би да го занесем у вас?

Хрумна ми нещо по-добро.

— Да го занесем при Демир.

Хукнах към колата, бързо я докарах до Бахтияр. Извадих одеялото от багажника и се приближих към Евгения.

— С това ще го пренесем в колата.

Проснахме одеялото току пред нещастното животно. И пак беше доста трудно да вдигнем огромното му тежко тяло. Той простенваше при всяко наше движение и се опитваше да се измъкне. Добре, че с мен беше Евгения! Иначе пренасянето щеше да се превърне в истинско изтезание — и за мен, и за кучето! Както и да е — след кратка борба успяхме да наместим Бахтияр на задната седалка на колата.

— Да седна до него! Ако нещо вземеш, че спреш внезапно — да не падне горкичкото!

— Добре ще е, тъкмо и лечебницата на Демир е наблизо.

— Кой е тоя Демир? Доктор ли е? — попита, след като седнахме в колата.

— Ветеринар — отвърнах, докато натисках педала на газта.

— Точно такъв ни трябва!

— Много добър ветеринар, при това! Демир ми е приятел от детинство.

— Значи, няма да се сърди, че му звъним посред нощите?

— Няма да се сърди, а и много обича Бахтияр. Нали и без това той го преглежда, ваксинира, всичко му прави каквото трябва. — Обърнах се и погледнах раненото животно. — Дано да няма само някой вътрешен кръвоизлив!

Сякаш разбрал думите ми, бедният Бахтияр отвърна с тих стон.

Поуспокоена, Евгения го погали по главата.

— Добре, миличък, чакай малко, скоро ще свърши!

Смених скоростта и натиснах газта. Моята пенсионерка с неочаквана пъргавост се хвърли в тъмните улици на „Балат“.