Паметта на Истанбул

Упованието ми в ангелите се прекърши

Лейля Баркън чакаше на ъгъла срещу „Ая София“… Точно пред Милион163. Загледана в хилядолетната колона, сякаш я виждаше за пръв път в живота си. Беше облечена в много светлобежова, почти бяла рокля, която стигаше до глезените й. На врата си носеше лилав шал, а шнола в същия цвят събираше косите й отзад, очертавайки всички линии на лицето й. Имаше болнав, посърнал вид. Но тази бледност само увеличаваше тайнствената й красота.

— Закъсняхте — каза ми тя, щом ме забеляза, но не продължи повече, а само отново се обърна към Милиона: — Римляните са измервали границите си според този камък. Територията на държавата, разпростряла се от Англия до Египет, се е изчислявала според разстоянието, отбелязано върху него. Разбира се, навремето не е била само тази колона. Монументът е бил украсен и със статуите на богинята и на императора.

Виждайки, че не съм твърде учуден, ме попита:

— А може би знаете това?

— С майка ми често идвахме тук — отговорих аз, сочейки надолу по булеварда. — Имаше едно кино, „Алемдар“, майка ми обещаваше, че ако дойда до „Ая София“ или до музея „Топкапъ“, после ще ме заведе на кино. Първо обикаляхме някоя от тези старини, а после гледахме нашумелите по онова време филми в киносалона, изпълнен с аромата на симидчетата и газираното.

— Добра майка сте имали — задоволи се да каже Лейля. — Да се поразходим?

Тръгнахме. Близо 1500-годишният храм се извисяваше в цялото си величие в свежата утрин. Странно, пред него беше съвсем празно. Нямаше ги нито строените в редици автобуси, нито хорската тълпа. Сякаш някакъв неочакван повей на вятъра ги беше отнесъл нанякъде. Тайнствена усмивка се появи върху устните на Лейля, сякаш беше прочела мислите ми.

— Днес е нашият ден… Днес „Ая София“ ще отвори вратите си само за нас.

И наистина, щом стигнахме до входа на музея — и вратата сама се отвори пред нас! Щом прекрачихме зад нея, веднага ни посрещна прелестният шадраван, на който майка ми толкова много се възхищаваше.

— Османците решили, че след като не те са издигнали този великолепен храм, поне един шадраван да направят — тихо каза крачещата до мен Лейля. — Да не ги подценяваме, приносът си е принос. Но най-важното са направените от Мимар Синан подпори.

Както всеки път щом влезех в тази градина, погледът ми се плъзна към тюрбетата, напомнящи ми на каменни шатри. Гробници, направени за всички починали в двореца — за падишахите, жените им, всяка със своя собствена история, принцовете, за кратко преминали през този живот… Щом отминахме шадравана — и пред нас се изправи величественият корпус на „Ая София“. Вървяхме напред по пътеката между римските колони, подредени отстрани като разцъфнали дървета, покрай църквата, за да стигнем до Медресето на Джафер ага, където снощи убийците бяха оставили своята жертва. От дясната ни страна беше входът. Три отделни арки, завършващи с по една врата с мраморни ферми. Минахме през средната и стигнахме до дълъг, сякаш безкрайно дълъг и широк коридор, чиито стени бяха покрити с почти напълно избелели червеникави тухли.

— Народът се е събирал тук — посочи с изваяния си пръст Лейля просторния коридор. — По-нататък не може да се минава, забранено е.

Представих си коленичилите с приведени глави римски бедняци. Ехото от шепота на отправените им към Бога молитви, отекнало преди стотици години, прокънтя в ушите ми. Със сърцето си почувствах тяхното отчаяние. И щом обърнах поглед към забранената част на църквата, пред мен се появиха пет врати. Пет огромни врати… Докато минавахме през средната от тях, моята екскурзоводка ми обясни, че в османско време страничните рамена на кръста, изобразен върху нея, са били заличени и затова сега е останал само този наподобяващ стрела знак.

— Императорът и неговата свита са влизали в църквата оттук.

И без нейното обяснение си личеше — най-малкото по разликата между коридора, предназначен за простолюдието, и пространството, в което се намирахме. Стените на помещението, ярко осветено от свещниците, бяха тъмнозелени, подът — покрит със светлосив и бял мрамор. Невероятно красивите уникални мозайки по блестящия в златно жълто таван, бяха ослепителни. Вдигнах глава и срещнах погледа на пророк Исус164. Гледаше ме от величествената мозайка. Отляво до него беше Света Богородица, а отдясно — Джебраил165. Пред него се беше проснал някакъв император, молещ за прошка, но не можеше да се каже, че пророкът му даваше някаква надежда. Беше вперил очи в нас, сякаш ни питаше: „Вие какво търсите тук?“.

— Знаете ли какво е написано на плочицата в ръцете му? — И заобяснява, без да дочака да й отговоря: — „Аз съм светлината на света… Мир вам!“166.

Но мирът никога не е бил с нас. И както е тръгнало — няма и да бъде. Откакто се е появил човекът — от тогава до сега продължава да убива. Единично или масово. Хората така и не са се отказали да убиват. Разбрах го още в първите години, като започнах работата си, и нищо интересно не виждам вече в тази банална истина. Интересното беше, че убийците, които преследвахме, сякаш подигравайки се със словата на Исус, бяха оставили четвъртата си жертва точно на улицата пред двора, който преминахме преди малко. Да не би пък, както каза Али, оставяйки тялото пред „Ая София“, да са искали да ни отпратят към християнството или към светия пророк Исус? Докато тези мисли се въртяха в главата ми, забелязах, че Лейля Баркън е изчезнала. Огледах се изненадано наоколо, но не — не я видях. Затова извиках:

— Лейля! Лейля ханъм!

Гласът ми се блъсна в мраморите, мозайките, в бронзовите врати и се върна обратно. Лейля беше изчезнала. Обърнах се към редицата врати пред себе си с мисълта, че може да е отишла в централното тяло на храма. В него можеше да се влезе през цели девет врати. Влязох през средната, под мозайката на пророк Исус. Още с първата крачка се озовах в море от жълта светлина. Слънчевата светлина нахлуваше през прозорците и с някакъв свещен пламък разпалваше църквата отвътре. Колоните, фреските, мозайките, керамиките по стените, михрабът, изписаните айети и калиграфията, махфилът167, мраморните стени, камъните, дървото, стъклото, златото, среброто, медта и желязото — всичко, от което беше направен храмът, сякаш бе живо същество и пред очите ми като че оживяваше цялата му душа. Вътре в мен се надигна чувството, че тази светлина не е от този свят, че съм влязъл в някакъв друг, съвсем различен свят. И в този миг чух плясъка на криле и силен повей ме блъсна в лицето, сякаш огромен орел бе излетял точно пред мен. Вдигнах глава, но нямаше нито орел, нито каквато и да било друга живинка. Съзрях единствено Лейля Баркън — на втория етаж, в ложата, от която наблюдаваше тържеството за коронясването на императрицата. Гледаше ме право в очите, сочейки с дясната си ръка мястото, където бях спрял. Огледах се — бях в центъра на окръжност, очертана от червени, зелени, оранжеви, сиви кръгове… Центърът на света… Спомних си — мама ми беше разказвала. Това беше мястото за коронясване на императорите. Но какво искаше да ми каже с това Лейля Баркън? Отново погледнах към нея, но забелязах, че скри лицето си от мен. Защо ли? Докато внимателно се взирах в нея, повдигна главата си. Кръвта ми застина във вените. От светлата дреха на Лейля Баркън ме гледаше Гюзиде, съпругата ми, която изгубих преди пет години при взрива на бомбата. Устните ми сами промълвиха: „Гюзиде! Гюзиде!“. Докато гласът ми отекваше в огромния купол, вдясно до жена ми се появи малко момиченце. Да, това беше дъщеричката ми Айсун. Също облечена в широки бели дрехи. „Айсун! — този път високо извиках аз. — Айсун!“ И двете ме гледаха. Но никакво чувство не се появи върху лицата им — нито радост, нито скръб, нито тъга… Все едно гледаха някой съвършено непознат — студено, отчуждено, безразлично. Не, не можех да приема това! Трябваше да стигна до тях, трябваше да говоря с тях, трябваше да им обясня. Мигновено се огледах наоколо за някакъв изход, който да ме изведе нагоре. Видях го в края на разкошно украсения императорски коридор. Бързо се втурнах по него. След като завих седем пъти по наклонената пътека, покрита с различни по големина камъни между тухлените стени на прохода, се оказах на най-горния етаж. Те бяха там. Гюзиде и Айсун. Съпругата ми и дъщеричката ми. Изобщо не се развълнуваха, като ме видяха, напротив, бързо се отдалечиха. Мълчаливо, без да кажат и думичка, плъзнаха се стремително, сякаш без да докосват с крака земята, бързо прелитайки на педя над мраморния под. Но аз не можех да ги оставя да си отидат и панически се втурнах подире им. Отпреде им се появиха две свещени врати — широки, масивни врати от мрамор, които им преградиха пътя. Зарадвах се — значи, ей сега ще ги настигна! Но щом те стигнаха до вратите — дясната лекичко се открехна пред тях. И те преминаха вътре — без дори да се обърнат назад и да ме погледнат. Исках и аз да вляза с тях, но мраморната врата не ме пропусна. Удрях по нея с юмруци, блъсках с ръце, насилвах я с рамо — но не, дори не помръдна! Безпомощно се огледах наоколо и тогава забелязах, че съседната врата се беше отворила. Втурнах се вътре, без дори да се замисля за миг. Но изведнъж пред мен се появи Лейля Баркън:

— Какво правите?

— Трябва да говоря с тях — отвърнах й развълнувано. — Трябва да им обясня!

Лейля ми посочи полуотворените мраморни крила на вратата:

— Но тази врата води към ада, не можете да влезете там.

— Ще вляза — отвърнах аз, без да й позволя да ме спира повече. — Трябва да говоря с тях.

И без да обръщам внимание на растящата тревога в очите й, се впуснах навътре през вратата. Обгърна ме някаква червена светлина. Кървавочервена, на места с тъмни черни петна. Пламтяща алена вълна ме блъсна в лицето. Усетих как миглите ми изгарят. Не обърнах внимание, само продължих да ги търся. Но не бях сигурен, че ще различа жена ми и дъщеричката ми между тези тъмни сенки, скачащи и играещи в червенината. Почти изгубих надежда, когато отново дочух пляскащия звук и усетих повея на крилете на птицата върху лицето си, който ме подлудяваше. Обърнах се по посока на раздвижилия се въздух и ги видях — бяха там, върху парапетите на стълбата. Дрехите им бяха станали снежнобели. Но сияйно бели бяха лицата им, не дрехите. В този миг забелязах огромните криле на раменете им. Леко потрепваха. Отново чувах плясъка им — те донасяха свежест в това кървавочервено огнено пространство. Но знаех, че и тази прохлада, и самите те са временни, и като един прекрасен сън бързо щяха да преминат невидимите граници на паметта ми. Втурнах се стремително към тях:

— Не си отивайте! Не ме оставяйте!

Обърнаха се и ме погледнаха, не с безразличие, както преди — в очите им имаше дълбока тъга, постоянна мъка, болка, която не си отива… но и твърда решителност. Ясно беше, че решението е отдавна взето. Нямаше как — те щяха да си отидат. Дори с ясното съзнание за това, продължавах да ги умолявам: „Не си отивайте! Не ме оставяйте!“.

Плясъкът на криле разкъса полумрака, все същата ведрина погали лицето ми. Какво значение можеха да имат молбите на един обикновен смъртен като мен? Ето че си тръгваха… Но аз не можех да ги оставя, не можех! Скочих върху парапета, но те бяха започнали да чезнат в празнотата. Огромното пространство на църквата се разтваряше под краката ми като черното гърло на вулкан, от кратера на който бълваха пламъци и огньове. Без да се замисля, се оставих на червенината да ме погълне… И докато жена ми и дъщеря ми с всеки мах на крилете се издигаха все по-високо, преминавайки сребристата разделителна линия между полумрака и светлината, и се присъединяваха към свещените серафими, очакващи ги над огромния купол на храма, аз се спусках все по-надолу и по-надолу — към самото дъно на ада. В онзи огнен кладенец в черното око на вулкана… Адският огън почти ме беше обхванал напълно — от разсъдъка до най-малката клетка на тялото ми, когато отново чух познатия плясък на крилете, чийто свеж полъх за малко облекчи нетърпимата горещина. Усетих как две мощни ръце ме хващат за раменете, повдигат ме и ме изваждат от гърлото на огнения вулкан. Преминахме от нематериалния в материалния, в земния свят, от оня свят — в нашия.

Завъртя ми се главата в мига, когато краката ми се докоснаха до земята. Притъмня ми пред очите. Когато успях да ги отворя, се намерих отново в същия величествен храм, в същия кръг, където бях застанал преди това. Вдигнах глава и погледнах към купола на храма с надеждата да съзра серафимите и моите близки. Но ангелите не позволиха — закриха с гигантските си криле лицата им. В този миг дочух плача на детето. Точно тогава бързите удари на криле нарушиха тишината на храма. Два грамадни ангела само на няколко метра зад мен отлетяха към апсидата. Значи, не бях спасен от жена ми и дъщеря ми. Вдигнах поглед към летящите ангели и видях плачещото дете. Това беше Исус, малкият Исус… в прегръдките на Божията майка, на Светата Богородица. И преди го бях виждал — върху мозайките на храма в тази църква. Мерйем168 ли казах? Но аз познавах това лице… Пристъпих напред… Не, не беше Богородица. Не беше Божията майка. Беше нашата Хандан. Хандан, с която заедно бяхме израсли в „Балат“, заедно бяхме ходили на училище, моята първа любов Хандан. Която почина заедно със сина си Умут само преди няколко години… Умут… Погледнах малкия Исус. Беше точно на възрастта, на която почина Умут. Но не си приличаха само по възраст. И в лицето си приличаха. Не, не беше само прилика, това си беше самият Умут. Беше детенцето на Хандан. Единственият син на Йекта. Синът и на двамата. Докато ги гледах, единият от архангелите, които ме бяха измъкнали от ада, кацна отляво, а другият — отдясно на Божията майка и нейния син. Знаех и кои бяха те — единият бе Гавриил, а другият, онзи отляво — Михаил. Докато се чудех какво общо можеха да имат те с Умут и Хандан, очите ми се впиха в лицето на Гавриил и направо се изумих — не, това крилато създание не беше архангелът, а Демир, същият този Демир, моят приятел от детинство. А другият беше Йекта… Значи, бяха дошли, за да предпазят Хандан и Умут. Но от какво? И от кого? И защо аз не бях до тях? Още повече че и Гюзиде и Айсун бяха тук? Почувствах се толкова самотен, като изоставено насред този огромен храм дете. Като човек, попаднал на съвсем непозната планета, напълно сам и отчаян. Погледнах ги, прострях ръцете си към тях, сякаш се молех да ме вземат със себе си. Но те дори не забелязаха отчаяния ми жест. Искаше ми се да им изкрещя: „Вземете ме и мен с вас“, но гърлото ми се беше схванало, езикът ми сякаш се беше завързал и не успях да издам дори и звук. Опитах пак — не, не можех, глас не излизаше от гърлото ми. Но не се предавах — не можех да се предам толкова лесно! Да, те трябваше да ме чуят! Трябваше да привлека вниманието им, трябваше да ги накарам да ме вземат при тях! С все сила се помъчих да отворя устата си, но оттам излязоха само няколко нечленоразделни звука… Моето едва чуто „ах“ обаче сигурно имаше невероятна сила, защото в същия миг, в който се отрони от устните ми, във въздуха запляскаха стотици криле. Плясъкът им бе толкова силен, че трябваше да запуша ушите си с длани, за да не оглушея. Но и това нямаше да ме спаси, понеже вихрушката, извила се от крилете им, с лекота ме издигна във въздуха. Все едно бях подхванат от някакъв водовъртеж, който все по-бързо ме въртеше и вдигаше все по-нагоре и по-нагоре, чак докато достигнах серафимите, пазещи купола. Погледът ми се впи във великолепно изписания текст от сурата „Светлина“. Позлатеният калиграфски надпис покори с прелестта си не само очите ми, но и ума ми. Ако плясъкът на крилете отново не бе достигнал до ушите ми, можех да си остана така в празнотата и да се наслаждавам до безкрай на тези красиво изписани букви. Но се обърнах да видя шестте серафима, непрестанно пляскащи с крилете си, които все още закриваха лицата на близките ми. Докато се чудех кои от тях са жена ми и дъщеря ми, единият ангел внезапно разпери крилете си и между тях за миг се показа нежното личице на Айсун. Гледаше ме толкова отблизо, че можех да съзра жълтите отблясъци в сините й зеници.

— Татко, татенце! — прошепна тя.

Нейните думи заглушиха всички звуци в храма. Ангелите бавно свиха крилете си и се оттеглиха в свещените си ниши, вихрушката стихна също така внезапно, както беше започнала. И извисилият ме въздушен водовъртеж изведнъж замря, отдръпна се изпод мен като някакво летящо килимче, оставяйки ме да кръжа известно време в празнотата под купола, все едно плувах във въздуха. Впих поглед в очите на дъщеря ми като в спасителен клон, за който да се хвана, но крилете й отново се бяха затворили и можех да видя само блестящата им белота. Потърсих с поглед и Гюзиде, но не я открих — нямаше я, само множество искрящи пера. Упованието ми в ангелите се прекърши. И в същия този миг започнах да падам като камък надолу. Толкова бързо, че дори не виждах нещата около себе си — колоните, фреските, мозайките, керамичните плочки, михраба, изписаните айети, калиграфската украса, минбара, махфила — всичко, което превръщаше мястото в храм, изчезваше, губеше цветовете и формите си и се превръщаше в странна светлина, в някакъв призрак на храма. Вече знаех — нито ангелите, нито жена ми, нито дъщеря ми, нито приятелите нямаше да дойдат и да ме спасят. Бях разбрал — никой нямаше да ми се притече на помощ. Съзнавах, че ще срещна смъртта — там, където празнотата се срещаше с мраморния под. Всичко това преминаваше светкавично през ума ми, със същата скорост, с която пропадах надолу. Вече се бях приготвил да видя собствената си сянка върху него, да различа и най-тънките жилки на мраморните плочи, и бях готов за смъртта, когато внезапно се пробудих. Вместо купола на „Ая София“, над мен се белееше таванът на стаята ми. Мислех си, че е станало чудо. Но не беше. От омагьосващото пространство на свещения храм изведнъж се бях намерил в собственото си легло. След трескавото сънуване бях попаднал в утрото на един съвсем обикновен ден. Процеждащият се сивкав здрач ме пренесе от многоцветния ми кошмар в сивото ми ежедневие.