Паметта на Истанбул

Константинийе — розовата градина на султан Фатих

Султанът беше разтворил ръце в молитва към Бог. Отдясно до Бог бе архангел Гавриил, отляво — архангел Михаил, а помежду им — Светата майка с младенеца на ръце. Лъчите светлина от лазурния небосвод нашепваха най-старата история на света в ухото на младия султан, но той не я чуваше. Стоеше под огромния купол, носен от четирите колони със серафими, с лице, обърнато към Кааба, но не онази в Палестина, а към храма вътре в душата си. Устните му отправяха молитви към неговия Аллах, там, в хилядолетния храм на Юстиниан. За да забрави топовните гърмежи, мириса на кръв, писъците на хората. Беше опрял гордото си чело в молитвения килим, за да съживи отново убития от войната покой в душата си. Уповавайки се на Аллах.

Султанът беше разтворил молитвено ръце в този храм, видял коронясването на много римски императори, за да благодари за честта да ги победи. Това бе ден на признателност, време за смирение, миг за молитва. Прадедите му бяха дошли тук от земите, откъдето изгряваше слънцето. Преди столетия, преди много векове. Стапяйки желязото, пробивайки планините, прокарвайки пътища през канарите, преминавайки през ледените нощи и горещите като пъкъл дни с напуканите си до кръв устни, с разранените си тела. Гладни и жадни. Голи и боси. Все върху конете си. Само със силата на храбростта и ума си. За да оцелеят. Или да бъдат прогонени от всяка земя, върху която стъпеше кракът им. Бяха прогонвани, и се научиха да прогонват. Бяха убивани, и се научиха да убиват. С помощта на меча, вярата и надеждата. Оставяйки старите си богове в предишните си земи.

Султанът беше разтворил ръце към Аллах, който никога не го беше изоставял. Дори когато поданиците му негодуваха срещу него, мерейки го не по ума, а по младостта му. Когато не можеше да се довери даже на собствените си везири. Дори в онзи момент, когато и баща му се колебаеше… и му казваше, че не всеки може да прекоси това море, не всеки може да премине през тези стени, не всеки може да покори този град, не всеки може да постигне тази мечта… Но Аллах — Аллах беше винаги до него. Винаги вярваше в него. Въпреки младостта бе повярвал в смелите и дръзки мечти на младия владетел. Защото Аллах обичаше смелите. А той бе проявил смелост, по-голяма от тази на хуните, аварите, арабите, персите, латините… Обичаше го, защото бе преплавал морета, които всички смятаха за невъзможно да бъдат преминати; защото бе прекрачил крепостни стени, смятани за непреодолими, защото бе завладял градове, смятани за непревземаеми…

Султанът беше разтворил ръце към Аллах. Защото не бе превърнал петдесет и три дневната обсада в поражение, не бе позволил да се пречупят знамената му, не бе позволил дните му да се превърнат в поражение, нощите — в кошмар, а победата — в страдание… Бе направил от този едва двайсет и една годишен владетел султан, достоен за славата си, защото също като Осман не се бе покорил, защото бе властен също като Орхан и войнствен като баща си Мурад. Защото бе успял да забие наследеното от предците си османско знаме на най-високата кула в най-красивия град на света и защото Аллах му бе дарил възможността да се нарече император — владетел на два континента и на две морета.

Султанът бе разтворил ръце към Аллах. Тук, в това все още кървящо сърце на града, в този свещен храм, все още вдъхващ страхопочитание в хората. На прага на тази величествена постройка. При първата стъпка върху земята пред вратите на града. Сграбчи шепа пръст от завоюваната земя и я хвърли зад гърба си. За да покаже на всички треперещи пред него от страх, че никой не е по-голям от шепата пръст. Защото знаеше, че е султан само защото така бе пожелал Аллах, чийто роб беше всъщност. И само по волята на Аллах бе превзел този град. И само защото такава беше волята му, щеше пред очите на всички да го превърне в престолнина на държавата си. Него — най-желания град на света…

Султанът беше разтворил ръце към Аллах… Константинийе беше само началото. Пробуждането на древна мечта. Така както Александър Велики бе преминал целия свят от изгрева до залеза на слънцето, така и той щеше да следва неговите посоки. Щеше винаги да следва слънцето — за да не секва никога светлината. За да свети вечно над безкрайната империя. Турци, перси, франки — всички народи по земята, всички раси по земята. Бели, жълти, черни… евреи, християни, мюсюлмани, шаманисти, всички религии на земята… щяха да се съберат в едно под неговата власт. Под едно знаме. Да заживеят като един народ. И сърцето на този велик народ щеше да бие в Константинийе.

Султанът бе разтворил ръце към Аллах. За да му даде разум, смелост, страст и търпение. Светът можеше да съществува единствено под неговата власт. Светът можеше да се обедини само чрез него. Усети земята в сърцето си като храм, в който се молеше. Гърлото му се сви. Разтвори нагоре треперещите си ръце. В очите му тържествуваше победа, на челото му блестеше гордост, сърцето му изпълваше радост. Нямаше съмнение, че той беше Владетелят. Беше сигурен, че честта винаги ще му принадлежи. В ушите му прозвънтяха думите на пророка: „Ще дойде денят, в който Константинопол ще бъде завладян. Колко честит е воинът, който ще го завземе, и колко честит е пълководецът, който ще го завземе!“182.