Паметта на Истанбул

Може би доказателствата се крият в локвата кръв?

— Аллах имал правото да отнема живот! — кипеше от яд Али. Седеше на отсрещния край на масата и ядосано крещеше, сякаш се разтоварваше от непосилното за него мъчение да седи и мълчаливо да изслушва приказките на Йомер. — Това ми било суфизъм, не бил важен текстът на Корана, а неговото тълкувание. Ама как само лъже и маже!

Преди половин час бяхме отпратили Йомер в килията при братята му. На излизане от стаята за разпити той бе толкова напрегнат, колкото Али — разочарован. Младежът все още смяташе, че ще го предадем на агента на ЦРУ Алвин. Макар да не бях убеден във вината на Йомер, на този етап от разследването не можех нито да му кажа нещо, което да го поуспокои, нито да го пусна. Въпреки цялата му настойчивост се задоволих само с едно доста неясно изречение:

— Ще преразгледаме отново положението ти!

Но това предпазливо мое изказване не бе достатъчно за Али. Ако зависеше от него, направо трябваше да го унищожим този Йомер. Всъщност беше повече ядосан на мен, но не можеше да излее яда си на началството, затова все Йомер му беше в устата. Най-сетне не издържа и се обърна и към мен:

— Да не го бяхме връщали толкова лесно в килията, шефе! Сега си спинка сладко върху наровете. Трябваше също като Отдела за борба с тероризма да не го оставяме на мира, а го наврем в миша дупка там, в стаята за разпити. А ние си лафихме с него като в кафене… Даже не се уплаши, нещастникът му…

Примигнах няколко пъти с надеждата да облекча очите си, които вече пареха от безсъние.

— Уплашехме ли го, доникъде нямаше да стигнем, Али. Ако ставаше така, от Отдела за борба с тероризма щяха да получат някакъв резултат. Те много по-добре от нас двамата знаят как да накарат някого да говори. — Болката в гърба ми беше започнала яко да напомня за себе си. — Пък и младежът ми се видя искрен. Да си призная, няма да се учудя, ако казва истината…

Нацупи се недоволно с ранената си устна и продължи да спори с мен:

— Изобщо не мисля така. Опитваше се да ни убеди. Но нали го видяхте с какво възхищение само говореше за оня негодник Максуд! Представи ни го като герой тоя терорист, готов да убива хора! — Ядно преглътна и продължи: — Не, господин началник, този Йомер ни разправя приказки от „Хиляда и една нощ“… Може би и Мукаддер Кънаджъ да са го убили хора от тази организация… За да похарчат цялото му състояние за терористичната си дейност. Не знам дали са свързани, но и смъртта на останалите жертви може да е по тази причина. Не се сърдете, но по този въпрос не съм съгласен с вас… Момчето само ни разиграваше… Официално ни се подиграваше…

Отново и отново развиваше сценария, вече написан в главата му, добавяйки нови и нови съмнения, и всеки път все повече се възхищаваше на своята версия. Това не беше лош начин да тренира въображението си, но не струваше като метод за намиране на престъпника. Даже беше напълно погрешен. Обаче нямах сили да споря с помощника ми за тези неща, и то в четири сутринта, останал без сили, с все по-изострящата се болка от удара в гърба и под ярката флуоресцентна светлина, разяждаща уморените ми очи. Все пак се опитах да му обясня нещо.

— Така казваш, Али, но пред нас той направи признания за неща, които не е казал на Отдела за борба с тероризма.

В този миг Зейнеб влезе в стаята с прозрачен плик, пълен със събраните улики. В него беше и кървавият касапски нож, намерен на седалката на шофьора в пикапа за разнасяне на месо. В дясната си ръка носеше страничката с готовия вече доклад. Но щом влезе, и умът й се завъртя около последното изречение, което бях изрекъл.

— Кой си е признал, шефе?

Не ми се коментираше вече тази тема и я попитах за друго, внимателно вглеждайки се в посърналото й от умората лице:

— Ела, Зейнеб! Какво стана? Успя ли да определиш каква е кръвта по ножа?

— Да, началство! Жалко, но е само животинска кръв.

Изобщо не се учудих, но Али, твърдо убеден, че накрая убиецът все пак ще се окаже Йомер, с нескрито разочарование я попита:

— Сигурна ли си, Зейнеб? Добре ли изследвахте всичко?

Тя му подаде краткия доклад.

— Съжалявам, Али, но имунологичият тест не лъже!

Помощникът ми, който също като мен нищо не разбираше от научни термини и цифри, известно време се взираше в написаното на листа.

— Може би — рече накрая, вдигайки поглед от разпечатката. — Но нека все пак да изследваме и самия пикап по-добре? Ако Йомер и братята му са превозвали труповете с него…

Прав беше. Всъщност трябваше да изследваме и вътрешността на пикапа. Само така можехме да установим дали Йомер беше виновен, или не. Но за да направим това, ни трябваше прокурорска заповед. То, честно казано, нямахме право да изследваме и този касапски нож, но ако при такива важни случаи останехме да чакаме бюрократичните процедури, щяхме да пропуснем съществени възможности, затова изследвахме ножа, а на сутринта щяхме да вземем прокурорската заповед. Но огледът на пикапа не можеше да бъде извършен само от Зейнеб, трябваше да се състави специален екип, а това означаваше разследването да се разрасне и тогава вече щяхме да сме принудени всичко да правим по книга, спазвайки всяко едно правило. Можехме да влезем в хладилното отделение на пикапа едва на сутринта, след като получехме разрешение от прокурор.

— Къде оставихте пикапа? — попитах аз продължаващата да стърчи права Зейнеб. — Никой няма да го докосне, нали?

— Не, няма, шефе! — с дрезгав от умората глас отговори тя. — Закарахме го в двора на управлението. А ключовете са в мен.

— Добре, без никой да забележи, оставете и този нож на същото място, откъдето го взехме.

— Дадено, шефе! — каза тя и на съсипаното й от умора лице просветна едно палаво изражение: — А първата ни работа сутринта ще е да вземем разрешение да изследваме и ножа, и пикапа отвътре. Щом го вземем — и екипът ще започне работа… — Замълча и пое дълбоко дъх. — Изглежда, ще е доста трудна тази работа. Задната част на пикапа е цялата в кръв, по всяка вероятност — от закланите животни. Ще трябва да търсим човешка кръв сред цялото това море от животинска кръв.

— Имаме ли друга възможност, Зейнеб? — разперих ръце аз и станах от масата. — Може доказателствата за разкриване на случая наистина да се крият в локвата кръв вътре в пикапа.

Али изтълкува думите ми като един вид признание, че все още не съм изключил възможността Йомер да е убиецът, и на лицето му също се изписа задоволство. Но аз се направих, че не съм забелязал нищо, и продължих да говоря на Зейнеб:

— Сутринта събери един добър екип. Ако е нужно — вземи всички от лабораторията. Не искам никакви извинения! Сега най-важното за този случай е в ей тая папка. Ако някой възрази — запиши му името. Аз ще разговарям с него.

Зейнеб решително поклати глава.

— Не се безпокойте, господин началник! Ако в оня пикап има дори една капчица човешка кръв — непременно ще я открием!

— Не, Зейнеб, ти няма да търсиш никаква кръв. Това да го свърши специалният екип. Назначи някой да отговаря за него. Искам ти да си началникът и да бъдеш винаги до мен. Защото всеки момент може да настъпи ново развитие по случая.

— Разбирам, инспекторе! — отвърна тя със строга сериозност на хубавото си лице.

Помъчих се да се усмихна, забравяйки за паренето в очите и за все по-засилващата се болка в гърба ми.

— Добре! Хайде да вървим да дремнем малко. Батериите ми са на свършване вече. А и вие не изглеждате много добре. Трябва да починем, поне за няколко часа.

Али не изглеждаше доволен от предложението ми. Ако останеше на него, нямаше да чака никакво разрешение от прокуратурата, ами веднага щеше да пусне лаборантите да изследват пикапа. И самият той нямаше да стои със скръстени ръце, ами щеше да награби Йомер като хищна птица и да го разпитва, докато не се сдобие с някакви признания, които да ни свършат работа. Щеше да го направи на мармалад! Но дори да получеше недвусмислени показания, нямаше да са ни от полза. Не само че нямаше да са убедителни пред съда, но и доказателствата, които бихме намерили без разрешението на прокурора, нямаше да са валидни на делото. И още по-лошо — ако направим такава грешка, след толкова много труд и усилия, щяхме да се върнем в самото начало на разследването, там, откъдето бяхме тръгнали. И то като лоши полицаи. Затова, без да ме е грижа изобщо какво ще си помисли Али, се протегнах към закачалката, но Зейнеб отново подхвана темата.

— Какви са тия показания? Кой ги е направил?

— Йомер! — рекох аз, обличайки сакото си. — Дълга история… Али ще ти разкаже, докато те кара у вас. — Гледах ги право в очите и със заплашителен тон им наредих: — И този път ви предупреждавам — да не стане като вчера вечерта! Направо си отивате у дома и се наспивате добре. Още много работа ни чака на сутринта.