Паметта на Истанбул

Призракът с грамадния кръст на гърдите и със златната корона на главата

Трупът лежеше на изток от Константиновата колона. Екипът за разследване на местопрестъплението вече беше пристигнал с минибуса, каран от Али, и фаровете му осветяваха малкия площад. Но осветлението, естествено, не беше достатъчно. Затова тримата мъже заедно с Шефик и нашата старателна Зейнеб допълнително осветяваха с фенерите си мрака и като истински златотърсачи диреха някакво доказателство, някаква насочваща ги следа, взирайки се по земята.

Опитах се да разгледам жертвата под смътната светлина на ръчния фенер на Зейнеб. Беше мъж малко над средната възраст, виждаха се само оределите по слепоочията му коси, откриващи лицето му, украсено с бадемовидни мустаци между края на острия му нос и горната устна. Черните лачени обувки допълваха елегантното му облекло — светлосинята риза и тъмносиния костюм. Също като при първата жертва, дълбоката порезна рана на врата му се набиваше в очи. И също като при нея имаше кръв само по яката на сакото и отпред върху ризата. Светлите му очи в тъмните орбити някак учудено, сякаш беше видял нещо много необичайно, се бяха вперили в бледия полумесец, който ни гледаше от върха на колоната. Не беше ли това същият полумесец, който ме следваше и вчера сутринта на Сарайбурну? За миг забравих за трупа и вдигнах глава нагоре — той блещукаше едва-едва в мастиления безкрай на небето, обсипано с безброй много звезди. Беше малко по-едър, отколкото сутринта, когато го бях видял, но все още изглеждаше тъжен като недовършена картина.

— Монетата, която открихме в дланта му, е сечена при Константин — рече Зейнеб.

Гласът й ме върна към реалността. Подаваше ми металната монета, която извади от плика с доказателствата.

— Сечена е за императора, основал Константинопол. — Многозначителният й тон ми припомни разговора ни от сутринта за него. — На лицето на монетата е изобразен и неговият лик.

Оставих полумесеца на неговата самота и поех монетата. Сложих си очилата и различих профила на императора, обърнат надясно. Точно зад него се виждаше и надписът „Константин“, сочещ, че монетата е сечена за него. При все това беше учудващо, че Зейнеб знаеше за това и за основателя на Константинопол, император Константин І. Защото дори от прогимназията знаехме, че е имало не един и двама императори с името Константин. Така че монетата би могла съвсем спокойно да бъде и за друг император. Но преди още да я попитам за това, тя продължи да обяснява:

— Константин издигнал тази колона през 330 г. в чест на обявяването на града за столица на Римската империя. Интересна е и историята й — докарал я чак от Рим, от храма на Аполон — посочи тя тъмнеещата в мрака колона малко по-нататък. — Първоначално била висока 57 метра. Разделили я на части и я пренесли дотук с кораби. След като я вдигнали, той поставил върху нея собствената си статуя във вид на бог Аполон.

— Откъде знаеш това?

Сви присмехулно устни и посочи северната част на колоната:

— Ами тук има табела, инспекторе, всичко това е написано на нея.

Да, проста работа било! Нещо, което ти е изглеждало много трудно за изпълнение, някакъв случай, който ти се е струвал неразгадаем, в края на краищата се е оказвал фасулски, след като са излезли наяве всички взаимовръзки! Махнах с благодарност на Зейнеб и започнах да изследвам трупа. Веднага открих нещо, което ми се беше изплъзнало при първоначалния оглед — начинът, по който лежеше трупът. Абсолютно същият, както и при предишната жертва. Краката разперени на две страни, ръцете съвсем прави назад, дланите завързани една за друга с найлоново въже.

— Възелът не е много стегнат — каза Зейнеб, която тъкмо го разглеждаше и дръпна връвта, която се развърза съвсем лесно. — Ако си спомняте, и ръцете на Недждет Денизел не бяха здраво вързани и възелът моментално се развърза. Толкова леко, че ако жертвата малко си опънеше ръцете — и би могла да се развърже. Ако не са били връзвани, за да не се съпротивляват, тогава за какво, инспекторе? — обърна тя въпросителен поглед към мен.

Този въпрос беше важен, но аз нямах отговор. Погледът ми се плъзна към краката, разделени, като че ли са краища на лък, на който да се натегне тетива.

— Това разположение на краката прилича на лък — обърнах се развълнувано към Зейнеб. — Да, точно като краищата на лък…

Младата ми колежка нищо не разбра и ме гледаше с недоумение, когато пристъпих към краката на жертвата. Посочих й ръцете, опънати като стрела над главата, и заобяснявах догадката си:

— Убийците са направили тялото да изглежда като стрела. Разбираш ли, Зейнеб, нагласили са го да заприлича на стрела!

Както винаги, преди да се съгласи с мен, Зейнеб със сериозен вид се приближи и заразглежда трупа — отблизо, отдалече, отляво, отдясно.

— Да, инспекторе! — най-сетне изрече тихо тя. — Прав сте, нагласили са го да изглежда като стрела. Но защо ли?

— Отбелязват посоката. Оставили са знак къде ще поставят следващия труп. Помисли си — накъде сочеха ръцете на Недждет?

Замисли се за миг, опитвайки се да си спомни:

— Към „Сиркеджи“… ако теглим права линия оттам, да, горе-долу сочеше това място тук — „Чемберлиташ“.

— Добре, а тази стрела накъде сочи? — изрекох с напрегнат глас.

И двамата погледнахме натам, накъдето сочеха пръстите на жертвата. Срещу нас беше Константиновата колона, издигната от него в чест на новата столица.

— Не, не е колоната — заразмишлявах на глас. Някъде зад колоната ще да е, може би дори някъде зад всичките тези сгради…

Все едно да търсиш игла в купа сено… но моята талантлива криминоложка не го забеляза.

— Площад „Баязид“ ли? — разпали се тя. — Зад колоната е тъкмо той!

Безпомощно разперих ръце.

— Може и там да е, скъпа ми Зейнеб! Убиецът или убийците ни пращат послание. Важното е да разберем какво е то…

Нашият възбуден и оживен разговор привлече вниманието и на Шефик.

— Намерихте нещо ли, шефе?

С бонето на главата си, с престилката и ръкавиците си напомняше повече на готвач, отколкото на криминалист, разследващ местопрестъпление.

— Нямаме нищо конкретно, само обсъждаме един детайл — отговорих аз.

— Кой е тоя нещастник? — попитах след миг с вдигнати въпросително вежди.

— Казва се Мукаддер, фамилията му е Кънаджъ. Все още не знаем нито къде живее, нито какво работи, имаме само ей този документ за самоличност — отвърна той, докато ми подаваше личната му карта от плика с доказателствата.

Хванах я внимателно отстрани, за да не изтрия случайно пръстовите отпечатъци, и се опитах да прочета какво пишеше на нея.

— Да, Мукаддер Кънаджъ, роден през 1950 г. в град Ризе.

— Само това имаме — отчаяно каза Шефик. — Нищичко друго! Нито мобилен телефон, нито визитна картичка, нито портфейл намерихме — потиснато каза той, оглеждайки за сетен път малкия площад. — Освен това е и тъмно като в рог, нищо не се вижда…

Друг от хората на Шефик, облечен точно като него, се приближи до нас и каза:

— Тъкмо затова са изпочупили лампите, инспекторе, за да се затрудним, докато събираме уликите! — рече той, сочейки стълбовете с угасналите улични лампи.

— Изобщо не мисля така — обади се Зейнеб от мястото, на което стърчеше права. — Причината да разбият лампите е била никой да не ги види, като поставят трупа. Те са абсолютни професионалисти и не мисля, че са ни оставили дори най-малката следа.

— Много е рано да се каже…

Обърнах се и видях моя неспокоен помощник, който от известно време беше изчезнал от полезрението ми. До него бяха двама мърляви мъже. Като видяха трупа, и се стреснаха.

— Наистина имало труп, Шеффан! — обади се по-нисичкият. — Я виж как са го проснали на земята!

— А не, Джелло, страхувам се да гледам умрели — мръщейки се, извърна лице Шеффан.

Джелло не изглеждаше от страхливите:

— На късмет е бе! Господ да го прости! Да гледаш мъртвец, е на късмет. Обаче непременно трябва да прочетеш сурата „Фатиха“50!

Джелло разтвори дланите на мръсните си ръце към небето и започна да си мърмори нещо под носа, докато приятелят му попогледна с крайчеца на окото си трупа и му възрази:

— Дали със сигурност е мюсюлманин бе, синко, че си му зачел „Фатихата“? Може да е християнин — я виж, проснали са го пред християнска колона…

Джелло не си прекъсна молитвата, но аз отговорих вместо него:

— Мюсюлманин е, мюсюлманин… Защо го помисли за християнин?

Понеже не знаеше кой е убитият, се обърна към Али с поглед, все едно питаше: „Да говоря ли, или да си мълча?“.

— Разправяй, разправяй — подкани го Али. — Той ни е началникът на нас.

Щом разбра, че съм важна клечка, Шеффан веднага се стегна.

— Не ми се сърдете, шефе, не разбрах. То не искахме да обиждаме полицаите, ама на̀…

Щом само отвореше уста — и алкохолните пари се разпръскваха навред в свежестта на нощния въздух.

— Карай, сега няма какво да ти се обиждаме, Шеффан, но ни разкажи защо мислиш, че умрелият е християнин?

Но той не се поддаде изведнъж на някакво си ченге срещу него, внимателно ме поизгледа и се успокои едва след като не забеляза ни най-малък израз на гняв, високомерие, подигравка или обвинение от моя страна.

— Както заповядате, веднага ще ви разкажа… Сега, гос’ин главен инспекторе, да ви кажа — при мен няма лъжа, няма измама… не ме гледайте като как изглеждам сега, бог ми е свидетел, родил съм се и съм израснал в Истанбул. Верно, по улиците спим сега, тоз град ни е и майка, и баща. Той ни е люлката, той ще ни е и гробът. Както ви казах, няма лъжа… Спим, където намерим, в някое по-закътано и тихо местенце… — Посочи с ръка някъде в тъмното. — Симпатичният ви инспектор ни намери ей там.

Прекаленото фамилиарничене на Шеффан не се понрави много на Али, но си замълча, само се задоволи да уточни къде точно е открил двамата нещастни бездомници.

— По средата на пасажа при „Чемберлиташ“, шефе. Живеят в едни развалини на задната уличка.

— Да, гос’ин главен инспектор, там си живеем — потвърди Шеффан. — Ама миналата година тук бяхме заседнали — посочи към колоната той. — Точно зад камъка, имаше и някакъв строеж. Стъмнеше ли се — и се вмъквахме от задната страна. Тогава Джелло го нямаше, бяхме си с Бъзър.

Внезапно забеляза Зейнеб и се изчерви като млада девойка, нещо странно за човек от улицата.

— Извинявай, моме, името на човека му е такова — Беки, Беки Бъзър51. Мир на праха му! Миналата зима нали замръзна и умря… Намериха мъртвото му тяло в една дупка до „Бърза помощ“…

Али грубовато го прекъсна:

— Давай по-накратко! Направо си кажи каквото имаш да казваш… без много-много приказки.

— Добре, гос’ин началник, не се ядосвай, веднага ще ти разправя. Сега нали разните му туристи ходят там. Да не повярва чиляк — от цял свят идат, гос’ин началник, хора всякакви, от к’ви ли не народи… Най-много са гърците, някои я гледат, гледат — колоната де — па се разреват! Други току се прекръстят, също като нашийо поп на Кумкапъ. И щото не им знаем ний езика на тия хора, и не моем разбра що толкова се кахърят? Ама един ден загряхме. Пак бяха надошли едни младежи, а водачът им — голям симпатяга! И говори турски! Веднага го закиризих, нададох ухо — като платната на кораба „Реджеб Реис“ в Кумкапъ си ги отворих ушите и сега да ти разправя к’во чух. Тая колона я е турил некой си император Константин. Обаче докато я слагал, майка му донесла чак от Йерусалим парчета от кръста, на който бил разпнат свети Исус — дъски, пирони. И ги прибрали в една тайна стая под колоната. Като ти казвам стая, ти разбирай църква… Не е голямо мястото, но е омагьосано… И тоя ми ти Константин дигнал тая църква в прослава на майка си, как й беше името, забравих. Сетне минало време, Константин умрял. Направили го светец подир туй, нещастния. Не от немай си що, а щото бил почтен човекът. И го направили светец… не е лъжа, туй го рече водачът им… В „Ая София“ имало и мозайка за това. Заедно със свети Исус бил и той като светец. Нейсе, дай по-накратко… Един ден нашият султан Мехмед Фатих взел туй място тука. Тогава Византия пак имала император Константин, но той бил друг Константин, не същият. Като минал Истанбул в ръцете на нашите, не го открили тоз император, претърсили всички умрели, ранени по площадите — нийде го нямало. Изчезнал бил. Ама някои вярват, че той още се крие там, под колоната. Един ден, когато гърците отново вземат Истанбул и поискат да го направят отново християнски, тоя Константин ще се събуди с меч в ръка и ще се бие с нас.

— А бе пак дрънкаш глупости бе, Шеффан — намеси се и Джелло. — К’во те пита човекът, ти к’во му разправяш?

Мислеше си, че празните приказки на приятеля му са ни подразнили, и не му се искаше заради неговите превземки да си навлекат някакви неприятности. Макар че това, което разправяше, беше приковало вниманието ми. Дали ще са легенди, дали ще е нещо научно — трябваше ми да знам всичко. Защото и мотивите на убийците за извършените престъпления можеше да се крият или в някоя легенда, или в някой разказ за старите времена, или в някое поверие. Освен това Шеффан разказваше много приятно… Купища познания от улицата… на уличния език… все едно ти поднасяше житейските си уроци. Много като него бях срещал. Хора, без свое място в живота, които не осъзнаваха това обаче. Затова и не исках някой да го прекъсне.

— Остави го да разказва — рекох на Джелло. — Не се бъркай!

Той се отдръпна, респектиран.

— Както заповядаш, началник… аз тъй де, както искаш, к’вото речеш!

Али тури пръст на устните си и му направи знак да млъкне, и бедният човечец тозчас замълча и се сви. Шеффан хвърли тържествуващ поглед към другаря си, потънал в мълчание, и чак след това продължи:

— Слушах приказките на оня водач, без да пропусна думичка, гос’ин инспекторе. Ама Аллах ми е свидетел, много-много не им повярвах. Чак когато с очите си видях тоя Константин, чак тогава се уверих и сам.

Али не издържа на тия негови фантасмагории и отсече:

— Кого си видял, кого?

Бездомникът от „Чемберлиташ“ му отговори съвсем сериозно:

— Константин, инспекторе! Но кой Константин, виж, туй не знам. Една дъждовна нощ с покойния Беки Бъзър бяхме се подслонили на края на колоната и спяхме. Е, то се знае, бяхме си дръпнали малко… — Млъкна от страх, да не би да го разберем погрешно, и взе да обяснява: — То ние си дръпваме, ама не сухо, наш’те книги не позволяват наркотици. Що да крия туй, дето го вижда и Аллах — винце си пийваме. И оная вечер си бяхме пийнали, малко ни се въртеше главата, но акълът си ни беше на място… То едни светкавици тая нощ, едно чудо! Небето се беше разцепило. И един дъжд — мили боже! Тъкмо бяхме решили да се позавием с найлоните и такъв гръм тресна — всички лампи угаснаха! Тъмноооо, като в рог! К’во да ти кажа, уплашихме се да не падне отгоре ни, не върху нас с Бъзър де, а върху колоната… но то тресна, кълна се в Аллаха, точно там! — Погледна срамежливо към Зейнеб и тогава продължи: — Не се обиждай, моме, те, думите, само си приличат… Та като пламна оная ми ти колона като фенер на бардак, с извинение, ние с Бъзър дигнахме ръце към небето за милост от Аллаха, майко мила, к’во да видим? Един мъж върху колоната с меч в ръка. Не човек, ами императорът, за когото ти разправях. С огромен кръст на гърдите и златна корона на главата. Ама не обикновена корона, а като слънце — над седемте тепета на Истанбул седем лъча разпръсква! Гледаме — не сме сами тук, ами са ни бастисали гяурите — и си плюхме на петите! Зарязахме си и бутилките, и всичкото, дето си го имаме — и право към джамията „Атик Али паша“! Не сме вкарали виното там, то се знае. Щото е грях! От тогава до сега все гледам да стоя надалече от тая колона! — Повдигна дясната си ръка и продължи: — Гос’ин инспекторе, оная нощ, като ни се яви призракът на Константин, си рекох: Тия християни няма да ни го оставят Истанбул на нас. Ще ни докарат хиляди дертове и беди! И сега, като видях тоя нещастник да лежи проснат на земята, си помислих, че може да е някой светец, който се е преобразил. Може би духът на тоя Константин ни предупреждава за предстоящите злощастия. Затова и попитах дали не е християнин, убитият де.

— Ясно, ясно! — поклатих само глава аз и избухнах в смях.

Обърнах се към помощника ми, чийто мобилен телефон огласяше тишината на нощта с дрезгавото си звънене:

— Добре, Али, това ли е всичко? Това ли трябваше да ни разкажат нашите приятели?

— Не, инспекторе! — посъвзе се Али. — Май са видели някакъв съмнителен тип. — Сви вежди и се обърна към двамата несретници: — Разкажете бе, какво сте видели!

Шеффан тъкмо се готвеше отново да се разприказва, но този път Джелло не му даде възможност и пръв грабна думата:

— Бога ми, аз видях да виси една ръка от чувала.

— Какъв чувал? — намеси се Зейнеб. — Какъв чувал?

— Чувал, в който събират боклука, госпойце… Вечер има боклукчии, които преравят боклуците. Е, един от тия беше. Караше една от ония ръчните колички на двете колела, нали ги знаете… И си носят чувала на гърба. Слагат в него, каквото съберат — хартия, шишета, тенекии… знаеш ги. Та човекът буташе една такава количка, на която беше сложил нещо като чувал. И ръката висеше точно от тоя чувал. Даже я показах на Шеффан: „Гле’й бе — рекох му, — човекът влачи пияния си приятел на количката“. Отде да знам, че било труп?

— Да, и аз видях — отново разпалено се разприказва Шеффан. — Мина точно пред нас. Той не ни видя, но ние го видяхме чувала… Май обаче не беше чувал, а някаква покривка — добави той, след като за кратко замълча, сякаш да си припомни по-добре видяното.

Може да имахме късмет да сме попаднали на нещо много важно. Затова нетърпеливо го попитах:

— А човекът, който теглеше количката, него видяхте ли го?

— Разбира се, че го видяхме, нали си тикаше количката.

— Какъв беше?

— Бога ми — почеса се умислено по главата Шеффан. — Не можах точно да му видя лицето, беше в тъмното. Но такъв един среден на ръст, як.

— Я не лъжи бе! — погледна ме Джелло. — Пързаля ви, началник! Първо аз го видях човека. И аз първо му го показах. Беше слаб и тънък като скумрия. Лицето му не се виждаше, защото беше с каскет на главата си.

— Не беше каскет, а филцова шапка! — прекъсна го Шеффан. — И изобщо не беше висок, ама носеше пардесю, та изглеждаше така.

Надеждите ми май бяха напразни. Не бяхме попаднали на рядка възможност, макар тия двамата нещастници наистина да бяха видели боклукчията. Затова не се стърпях да не ги попитам отново:

— Добре, а по-после видяхте ли го пак тоя човек?

— Разбира се, че го видяхме! — отвърна Шеффан, без дори да се замисли.

— Кажи истината! — заплашително му казах аз, гледайки го право в очите. — Не си играем игрички! Имаме труп. Казвай, наистина ли го видя пак?

— Ви-видяхме го, господин началник! — Шеффан погледна с надежда към приятеля си, сякаш чакаше оня да му помогне. — Нали, Джелло? Кажи де, брато! Нали го видяхме, като се връщаше?

Джелло бая се беше уплашил и не можеше да реши дали да ни даде отговор, който би ни се харесал, или да ни каже истината.

Али го посръга с лакът.

— Разкажи бе, какво чакаш?

— Добре, добре, ще разкажа! — изпъшка най-сетне с неохота той. Изпъна се като струна, също като войник на доклад пред командира си: — Видяхме го, господин началник — взе да преглъща Джелло. — Върна се с количката си. Мина пред нас и ни подмина.

— Можахте ли да видите лицето му?

Вместо да отговорят, и двамата поклатиха глави отрицателно.

— Ами чувалът? Той беше ли пак върху количката?

Отговор не последва. Двамата другари, които допреди малко се надпреварваха кой да вземе думата, сега гледаха гузно, като котка, излочила млякото. Май бях сбъркал, като станах по-рязък с тях.

— Няма какво да се боите — опитах се да ги поуспокоя аз. — Никой не ви обвинява в нищо. Нищо лошо няма да ви се случи. Кажете истината, само това!

Джелло се оказа по-смел. Подсмърчайки, заразказва:

— Чувалът му беше празен, инспекторе! Пак беше върху количката му, но товарът беше доставен на адреса!

— Какъв адрес бе! — засече го Али. — Разказвай само каквото е, без да коментираш много-много…

— Точно така, началник! Значи, беше опразнил чувала, нямаше вече нищо в него.

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм…

— Гледай да не лъжеш! — предупреди го Али.

Нещастният човечец стеснително отстъпи назад.

— Кълна се, истината ви казвам! Да му… майката!

Погледна към Зейнеб, замълча малко и после каза:

— Извинявай, госпожице, че псувам, ама какво да правя, като инспекторът не ми вярва?

Всъщност и самият той май не си вярваше. Също като другаря си имаше нужда от очевидец да потвърди казаното, затова се обърна към Шеффан:

— Нали така бе? Защо не кажеш бе? Кажи сега, не беше ли празен оня чувал?

— Празен беше, честна дума, инспекторе! — проговори най-сетне Шеффан. — Да ми изтекат и двете очи, ако не беше така! Празен си беше, нямаше нито боклук, нито човек в него.