Паметта на Истанбул

Не бъди зъл, а бъди скромен и добър раб Божи

— В Прощалната си проповед129 пратеникът на Аллах, светлината на света, пророкът Мохамед е заповядал: „Не вършете зло никому и не се подчинявайте на злото на другите“.

Докато говореше, черните му като въглени очи се навлажниха, рядката му брада потреперваше от вълнение. Али обаче стоеше невъзмутим с ръце, скръстени на гърдите, и равнодушно слушаше леещите се от устата на заподозрения слова. Дали от умора, дали от отегчение, реши да не стърчи повече прав и се отпусна на стола отляво до мен. Но не откъсваше погледа си на хищна птица от задържания младеж. Йомер, усещайки цялата неприязън на Али и осъзнавайки, че той никак не го харесва, гледаше само в мен, докато говореше.

— Макар че злото вилнее по земята, господин главен инспектор. Вземете Босна, Афганистан, Ирак — навсякъде се пролива мюсюлманска кръв…

— Туй го знаем — прекъсна го Али, отпускайки ръцете си. — Ти на нас ни кажи защо беше в Афганистан…

— Ще ви разкажа, но без да знаете всичко това…

Нашата луда глава се готвеше да го отреже най-безцеремонно, затова го изпреварих:

— Чакай, Али, нека обясни…

Помощникът ми се смръщи недоволно, но намесата ми имаше добър резултат.

— Няма да крия от вас, че израснах в организацията, в ордена — веднага се върна към показанията си Йомер. — Баща ми беше свързан с Куддуси Зенбар ходжа, но самия него никога не съм го виждал, починал, като съм бил малък. Влиянието му върху баща ми обаче продължи и след смъртта му. И петимата си синове възпита според правилата на исляма и направи всичко възможно, за да бъдем добри мюсюлмани. Накара ни да обичаме и Корана, и намаза, и постите. По време на Рамазана ни водеше или в джамията „Сюлейманийе“, или в „Султан Ахмед“, или в „Султан Еюб“, където четяха най-добрите проповедници, защото искаше да се учим от тях. И самият той беше добър мюсюлманин. Спазваше всичките правила на религията ни. Но когато мюсюлманите по света страдат, достатъчно ли е само да спазваш петте стълба на исляма130 и шестте правила на вярата131? Да участваш в молитви до посред нощите? Когато нашите братя по вяра биваха убивани заради вярата си?… Правилно ли беше ние само да правим намаз, да спазваме обичаите и да говеем, докато те умираха? Тези мисли започнаха да изгарят ума ми, като главня в огън. В университета се срещнах с Максуд, който беше от същия тарикат132 като баща ми. Той беше два курса преди мен. И той беше вярващ мюсюлманин, но имаше доста по-различни идеи от тези на баща ми, а и на неговия баща. Не беше като тях — спокоен, тих, живеещ в своя си мир. А вярваше, че само ислямът може да спаси света. Затова всички мюсюлмани в света трябваше да се вдигнат на джихад. В това вярваше Максуд. „Ако ние не извършим джихада, неверниците ще изтрият мюсюлманството от лицето на земята“, казваше той. И че християните и евреите в Америка ще се обединят и ще започнат война срещу исляма. Няма да забравя, след една петъчна молитва в „Сюлейманийе“ седяхме между украсените й с аятите от Корана стени и Максуд, сочейки ни кубето на този величествен храм, каза: „Сбъдна се заветът на дедите ни. Светът беше принуден да приеме исляма, който остави безсмъртни произведения на човечеството. Но ние сега се задоволяваме да се крием между стените на тези свещени храмове и да се молим. Макар че най-важният ни религиозен дълг е да се съпротивляваме на злото и тиранията“. Аз тутакси му припомних думите на светия пророк Мохамед, когото бе цитирал преди малко: „Нали каза, че нашият свещен пророк е наредил: «Не причинявайте зло никому, за да не може никой да ви причини зло и на вас».“ Максуд се наведе и ме погледна в очите. „Нали и аз казвам същото, което ни е заповядал и той: «Не се пречупвайте пред злото». Не е зло да се бориш със злото.“

Не се въздържах да му припомня отново 32-рия аят на сурата „Трапезата“: „Но нали според свещения Коран, който убие човек, той сякаш е убил всички хора, а който спаси човек, той сякаш е спасил всички хора“133.

Докато казвах това, снизходителни пламъчета просветнаха в зениците на Максуд: „Неправилно си го запомнил, трябва да знаеш целия аят, не само едната му част“. След това изрече целия аят първо на арабски, а след това и на турски: „Заради това предписахме на синовете на Исраил, че който убие човек не за човек или заради покварата му по земята, той сякаш е убил всички хора. А който спаси човек, той сякаш е спасил всички хора. Дойдоха при тях Нашите пратеници с ясните знаци. После мнозина от тях подир това престъпваха на земята“134.

Почудих се дали Максуд казваше истината, или се опитваше да ме заблуди. Като видя съмнението ми, с гордост изрече: Иди вкъщи, отвори Свещената книга и виж какво пише в нея. Ако не знаеш арабски, иди и питай ходжите, които знаят — и те ще ти потвърдят думите ми. Но щом заговорихме за сурата „Трапезата“, в следващия аят е казано следното: „Наказанието за онези, които воюват срещу Аллах и Неговия пратеник и се стремят към поквара по земята, е да бъдат убити или разпънати, или да се отсекат ръцете и нозете им кръстом, или да бъдат прокудени от земята [им]. Това за тях е позор на този свят, а в отвъдния за тях има огромно мъчение…“135.

Този аят не го знаех, и още по-лошо — разбрах, че бях пълен невежа за онова, което беше написано в Корана. Но не се предадох и му казах, че отново ще прочета Свещената книга и пак ще си поговорим.

Тичешком се прибрах вкъщи, отворих Корана на турски и го прочетох този аят — едно към едно беше същото, каквото казваше и Максуд! Умът ми, който и преди беше претъпкан с въпроси, напълно се обърка. Срещнахме се с Максуд в двора на джамията „Султан Селим“ и му признах, че е бил прав. Изобщо не се надуваше. Напротив, съвсем скромничко ми отвърна: „Не аз съм правият, а всемогъщият Аллах и неговият пророк Мохамед. Би било голямо щастие да можехме да сме достойни техни раби!“.

Говорехме пред гробницата на султан Селим І Явуз хан136. „Как можем да бъдем достойни за тях? Как можем да сме техни достойни раби?“, попитах го аз. Очите му заблестяха и съвсем тихо промълви: „Като не се подчиняваме на злото и не му се предаваме. Като освобождаваме братята си мюсюлмани от тиранията. Защото спасилият един човешки живот е спасил всички хора“.

Беше ме убедил, че това е по-правилното тълкувание на думите на нашия велик пророк. Помислих си, че точно така е трябвало да разбирам и Корана. Оттогава се вслушвах много повече в думите на Максуд. Един ден седяхме пред къщата ни в „Ерикапъ“ и той, посочвайки крепостните стени, ме попита: „Ходил ли си да посетиш гробниците на виделите пророка?“.

Истината да си кажа — никога не бях ходил. Даже не знаех кои са тези почитаеми люде, знаех, че те са онези, които са имали честта да видят пророка ни приживе, но не знаех нито имената им, нито имах ясна представа за това, кои наистина са били те.

„Трябва да ги посетиш — прошепна ми Максуд. — Особено гробниците на пресветите Ебу Еюб ел Енсари137 и Ебу Шейбе ел Худри138, които, следвайки повелите на пророка, са стигнали чак дотук върху конете си в името на исляма, за да го направят достояние на човечеството, и безстрашно са загинали за исляма на хиляди километри от родната си страна. Трябва да посетиш тюрбетата им. Измий сърцето, вярата, храбростта си във водите на божествената река.“

Направих, както ми заръча. Отидох на тюрбетата и на двамата. И наистина, душата ми се изпълни с добри чувства и се просветли. Оттогава започнах да се виждам с Максуд почти всеки ден. От ден на ден думите му все повече и повече ми влияеха. За мен беше станал нещо като шейх, като духовен водач, който ми показваше правилния път. Все повече му вярвах, вярвах, че не е достатъчно само да изпълняваме обичаите си, предписани ни от религията. Абдестът, намазът, постите, свещените думи на молитвите и произнасяните от нас аяти щяха да придобият смисъл само ако се вдигнехме на джихад за нашите братя мюсюлмани. Затова и с радост приех предложението на Максуд да заминем за Афганистан.

Прекъснах Йомер, за да разбера доколко беше искрен:

— За да служиш на талибаните като лекар ли, замина там?

Този въпрос беше подвеждащ. Ако отговореше с „да“, което беше лесно, понеже така и така учеше медицина, щях да се усъмня в искреността му, но той не го направи.

— Не, ние заминахме за Афганистан не за да лекуваме нашите братя мюсюлмани, а за да се бием със злите сили на дявола. Аз и без това бях зарязал следването си по онова време. Защото моята мисия вече не беше да лекувам отделни хора, а да освободя правоверната част от човечеството.

Думите на младежа наистина бяха искрени, но моят помощник Али, който го слушаше с огромно неудоволствие, изписано върху лицето му, го прекъсна и попита:

— Значи, оня активист Максуд те е подмамил. Теб и останалите будали. Убедил ви е да станете оръдия на тероризма.

Йомер, отчаян от неразбирането, поклати глава.

— Не, той не ме е убеждавал, нито кандърдисвал. Нито мен, нито останалите вярващи братя. Нито ни е предлагал да извършим нещо, което самият той не би извършил. Не ни е призовавал на джихад, на който той самият не би тръгнал.

В ума ми се въртеше мисълта за съдбата на този Максуд и попитах Йомер за това:

— А сега, къде е Максуд сега?

Лицето му се натъжи и притъмня.

— Умря… След мен и той напуснал пещерата. Присъединил се към бунтовниците в Кабул. Хвърлил се в минаващия по главния булевард в града военен конвой и го взривил с двайсетте килограма експлозив, с който бил препасан. Бил разкъсан на парчета. Но вярата му останала все така здрава.

— Гледам те и ми се струва, че одобряваш извършеното от него — бодна го Али. — Колко души загинаха заедно с Максуд?

Лицето на Йомер потъмня.

— Трийсет и осем души… загинаха трийсет и осем души…

— Колко от тях бяха военни?

Йомер извърна поглед.

— Не знам… Да, имало е и цивилни между загиналите. Според мен това, което извърши Максуд, беше грешно, но той самият вярваше, че постъпва правилно. Затова е умрял спокойно, вярвайки, че е загинал в името на вярата, че е направил нещо правилно.

Гласът му затрепери, спомените от миналото му въздействаха силно. Али искаше да се възползва от тази ситуация и го притисна още повече:

— Откъде знаеш, че е умрял в покой? До него ли беше?

Йомер се замисли, преди да отговори. Не защото се опитваше да си припомни, а защото сякаш отново преживяваше онези дни. Както и тогавашните събития, които — сигурен бях — не беше лесно да преглътне.

— Не бях с него — отговори най-после младежът. — Бях се завърнал вече в страната. Когато е загинал Максуд, аз бях вече в Турция, в затвора — натъртено каза той, гледайки към помощника ми.

Беше много развълнуван, не лъжеше.

— Защо се върна от Афганистан? — намесих се и аз. — Защото не намери онова, което се надяваше, че ще намериш, затова ли?

— Не знам — приведе глава той. — Като се прибрах, си мислех, че съм се уплашил, че не съм бил достатъчно смел. И затова се срамувах от себе си…

Млъкна. Сякаш напълно ни беше забравил, сякаш говореше сам със себе си, продължавайки да търси истината.

— А после? — подканих го аз.

— После… после срещнах Ефсун.

Припомних си синия й поглед, проникващ направо в човека.

— Като се върна от Афганистан ли, срещна Ефсун, или се познавахте отпреди това?

— Бях я виждал няколко пъти и преди това. Но се сближихме, след като се върнах от Афганистан. По-точно, след като излязох от затвора. В онези дни се бях затворил в себе си. Дори не ходех на лекции, прекарвах времето си в месарницата ни в „Чаршамба“. Един ден Ефсун влезе в магазина да купи месо. Връщаше се от университета и носеше някакви книги. Видях, че на едната от тях пишеше „Ибн Араби. Съкровища на мъдростта“. Не се сдържах и я попитах: „Книгата, която държите, не е ли написаната по повелята на великия ни пророк?“.

„Да — усмихна се тя. — Така разказва и светият Ибн Араби. Една нощ в съня му се явил пророкът и му рекъл: «Ти, сине на Араби, разкрий истините, които знаеш, на хората». И след това той написал тази книга, за да сподели тайните си с тях. Мога да ви я оставя, ако искате да я прочетете.“

Аз я взех, опитах се да я прочета, но някой трябваше да ми я обясни и коментира. Помолих Ефсун и тя се съгласи. Така започнахме да се срещаме, а после по волята на Аллаха се обикнахме и се сгодихме.

— Каза, че си се отървал благодарение на Ефсун? — припомних му аз. — От какво е успяла да те спаси Ефсун? От каква грешка?

Преди да заговори отново, посочи пластмасовата бутилка.

— Може ли още малко вода? — помоли той. — Върнах се толкова засрамен от Афганистан…

— Защо? Какво толкова срамно се случи там? — не издържа Али.

— Ами… Този американски майор…

— Тед Нелсън ли?

— Да, Тед Нелсън… и аз бях при екзекуцията му…

Стреляхме наслука, но май щеше да изскочи заек. Спогледахме се набързо с Али, но и двамата не продумахме, само слушахме внимателно разказа на Йомер.

— Бяхме в едно планинско място. Бяха го заловили при някаква престрелка… Едър човек беше, някъде метър и деветдесет. Говореше се, че бил виновен за смъртта на стотици наши братя мюсюлмани. Че бил безмилостен убиец. Но човекът, който беше пред очите ми, беше един нещастен военнопленник, който сякаш се беше смалил, седнал върху отсрещната скала. Сивите му очи под русолявите клепачи сякаш молеха за помощ, опитваше се да се усмихне на всеки, който минеше покрай него, изговаряйки на някаква смесица от пущу и английски фразата: „Моля ви, моля ви, смилете се, имам две момиченца“. Но вече беше осъден на смърт. Понеже се очакваше ново американско нападение, екзекуцията щеше да бъде изпълнена точно тогава, като възмездие за американската атака. Максуд дойде при мен и радостно ме потупа по рамото: „Поздравявам те, братко! Ти беше избран за тази почетна задача!“.

Още преди да спомене думата „задача“, разбрах за какво става въпрос — аз трябваше да екзекутирам американския майор. Знаех, че трябваше да го убия, като прережа гърлото му с нож. Отначало нищо не почувствах. Дори се бях зарадвал, че братята муджахидини ми се бяха доверили, поверявайки ми толкова важна мисия. А имах и опит в това. Да, сега като го говоря това, целият настръхвам, но наистина преди това бях заклал много животни.

Най-сетне мигът настъпи. Американците бяха направили засада на седемдесет и трима мюсюлмански бойци от съпротивата близо до Кабул и макар някои от тях да се бяха предали, не бяха оставили нито един жив, бяха разстреляли всички. А ние за отмъщение щяхме да екзекутираме майора. Освен мен имаше още шестима екзекутори. Четирима го държаха за ръцете и краката, а двама щяха да държат главата му. А аз трябваше да го убия.

В този миг двамата с Али слушахме Йомер безмълвно и сякаш самите ние се намирахме в онази пещера.

— Още щом влязохме в пещерата, където го държахме, човечецът разбра какво се случва. Молеше ни се панически, отчаяно, вече само на английски, разказваше колко добре се е държал със съседите си мюсюлмани във „Форт Худ“139, в Тексас. Но молбите му бяха напразни. Това беше война, а той беше войник, на война никой не гледа дали си млад, или стар. Или поне аз така си мислех, докато гледах майора в очите. Първо четиримата муджахидини се приближиха към него и не след дълго го задържаха неподвижен, той се съпротивляваше, разбира се, но те бяха много силни, бяха го сграбчили за краката и ръцете и не му позволяваха да помръдне. Другите двама хванаха главата му. Сега беше мой ред. Бавно се приближих към него с широк остър нож в ръка. Докато вървях към масата, върху която го бяха проснали, муджахидините повтаряха: „Аллах е велик!“. Без да викат, но на достатъчно висок глас, за да се заглушат молбите на майора. Бях доволен, понеже те ме изнервяха. Щом стигнах до масата, единият от двамата муджахидини, които го държаха за главата, отстъпи надясно, за да ми освободи място. Те си вършеха отлично работата и вече можех да виждам тялото на майора върху масата. Вените на мускулестия му врат, който трябваше да прережа, от уплахата му тупкаха като сърце. Аз само трябваше да прекарам ножа си през гърлото му. Така както го правех с животните за курбана… но не можах да го направя, погледът ми първо се заби в луничките по лицето му. Като петънцата по зряла кайсия. Пръснати по бузите му, потрепваха неволно с мускулите на лицето му. Опитах се да се престоря, че не забелязвам това, и се приближих. Тъкмо да прекарам острия нож през гърлото на майора, и погледът ми срещна сивите му молещи за пощада очи. Две пепелносиви сфери, изпълнени с ужас. В тях се гонеха две дечица, две невръстни момиченца, две невинни създания, които безгрижно играеха в градината на хиляди километри от тук, неподозиращи за смъртта на баща си, горкичките… Помъчих се да отбягна погледа му, да овладея ръката си, която не ми се подчиняваше… Уви, напразно! Не можех да се откъсна от очите на мъжа, нито да прережа гърлото му с ножа в ръката ми. Муджахидините екзекутори се опитваха да ме насърчат и викаха: „Хайде, давай, в името на Аллаха! За джихада! За невинните жертви!“. Напразно — сякаш някаква висша сила отгоре ме беше парализирала и не можех по никакъв начин да накарам ножа в ръката ми да помръдне дори на милиметър. Осъзнах, че няма да стане, че аз няма да мога да свърша тази работа, и под смаяните погледи на шестимата муджахидини захвърлих ножа и побягнах извън пещерата. Засрамен до смърт, хукнах, разплакан, навън. Спря ме Максуд. Прегръщах го и ридаех, без да го пусна, чак докато се поуспокоих. После му разказах какво се беше случило. Мислех, че ще ми се подиграва, че ще ме нахока и нагруби, но не направи нито едното, нито другото. Спокойно ме изслуша до края и само рече: „Още не си готов“. В гласа му нямаше разочарование, нито подигравка към мен: „Рано сме те довели тук“.

След това се отдалечи. Три дни никой не дойде при мен. Никой не ме заговори, макар муджахидините да бяха много сърдечни хора и да се отнасяха с особена симпатия към турците. Преди тази случка се държаха с мен изключително приятелски и доброжелателно, като близки роднини. Споделяха с мен храната си, облеклото, куршумите, с една дума, всичко, което беше нужно в планината, за да оцелее човек. Но аз ги бях разочаровал. Вече в техните очи не бях боец в името на Аллах, а жалък страхливец. Три дни обикалях сам под огромното небе на Афганистан, три дни самотно чаках в най-отдалечения и тих ъгъл на пещерата сред острите планински върхове. Сетне ме извика един от командирите, пакистанец, и ми каза, че най-добре за всички ще е да се върна в Турция. Да си призная, зарадвах се, като чух думите му. Защото повече нямаше да мога да живея сред тия хора. Всеки щеше да ме гледа със страх. Вече не ще можех да се храня с тях, да спя заедно с тях, и най-важното — да участвам в боевете заедно с тях, защото никой вече нямаше да ми има доверие. Затова и не възразих на това предложение…

— А майорът? — прошепна Али. Веселите нотки напълно бяха изчезнали в гласа му. — Какво се случи с него?

— Убиха го… Това, което аз не можах да направя, го свършил един от афганистанците. Бил загубил тримата си синове и възрастната си майка в една от американските бомбардировки… Три дни след това американците открили пещерата, в която се укриваха муджахидините, и изгорили с напалм всичко, което имало вътре — хора, животни, предмети, всичко!

С Али всеки ден се сблъсквахме с убийства. Умопомрачително жестоки, немислими. Диви и свирепи, за хиляден път доказващи лудостта на човечеството. В някакъв смисъл живеехме между мъртъвци, но разказаното ни разтърси и двамата. Известно време мълчахме, без да сме в състояние да кажем каквото и да било.

— Много се зарадвах, че се връщам у дома — подхвана отново Йомер. — Но още от първия момент, в който стъпих на турска земя, отново ме обхвана чувството за срам, като някаква прилепчива воня в душата ми. Сринах се от огромното си чувство за вина. Нищо не можеше да я премахне — нито ареста ми още на границата, нито разпитите, нито боят, който изядох в полицията, нищо не намали това ми чувство за вина. Чак докато не срещнах Ефсун, чак докато чрез нея не открих тасаввуфа140. Защото Ефсун ми припомни думите на пророка: „По-добре да бъдеш страдащ раб божий, отколкото жесток негов раб“. Защото Ефсун ме накара да разбера, че вярата не е насилие, а е любов. Благодарение на нея разбрах, че ислямът е мир и че да си мюсюлманин, означава да си предан и покорен.

Замълча и погледна първо Али, след това впери поглед в мен и завърши разказа си:

— По тази причина нито аз, нито Ефсун можем да убием някого. Нито Тед Нелсън, който ни е враг, нито покойния чичо Мукаддер. Защото ние сме избрали да бъдем не убийци, а жертви. Защото нашите врагове не са лошите хора, а самото зло. Нашите врагове не са хората, извършили жестокост, а самата жестокост. А вярата, която се подхранва от жестокостта, не е нашата вяра. Такава вяра ни е чужда, далечна, греховна. Защото в 22-рия аят на сурата „Ал Гашия“ е наредено: „Не си над тях да властваш141. Ти си само съветник. И правото да отнема живот не принадлежи на човека, а на неговият създател, Аллах“142.