Паметта на Истанбул

Убиха ги призраците на убитите от тях!

Йекта ме чакаше на мястото, където предположих, че ще бъде — до гроба на Хандан и Умут. Под двата високи кипариса, украсяващи семейното гробище в „Еюб“, където почиваха чичо Рауф и леля Айнийе. Процеждащите се през короните им снопове светлина от изцъклилата се месечина осветяваха бледото съсипано лице на приятеля ми. Беше облегнал гръб на надгробната плоча на Хандан. Тъмното петно точно под сърцето му растеше с всяка изминала секунда. Като видя уморения ми силует между гробищните сенки, насочи пистолета в ръката си към мен. Не мислех, че ще стреля, но все пак му се обадих предупредително:

— Аз съм, Йекта, аз съм… Невзат!

Позна ме и се усмихна.

— Здравей, Невзат! — промълви той и помръдна на мястото, където беше седнал. Сигурно изпитваше силна болка, защото лицето му се смръщи в гримаса: — Ела!… Чаках те!

Влачейки краката си едва, бавно стигнах до него, превит от непоносимата тежест, стоварила се върху плещите ми с убийството на Демир.

— Ранен си…

Сякаш не чу думите ми. Само погледна към тясната пътека между старите гробове, откъдето бях дошъл.

— Значи, хората ти ги няма, така ли?

Посочих с ръка към непрогледната тъма.

— Долу са, в началото на пътеката… Извиках и линейка… Чакат само да им се обадя… За да те откарат в болницата…

Многозначително ми намигна.

— Дадено, да вървим! Само че преди това нека да си поговорим — каза той, поглеждайки към четирите гроба в семейния парцел. — Пък и тук се чувствам по-добре — добави подир туй.

— Губиш кръв! — предупредих го аз. — Като се оправиш, пак ще дойдем тук…

Невярваща усмивка се разля по лицето му.

— Ще вземеш разрешение от затвора ли?

— Ще измисля нещо. Ако дойдеш с мен в болницата, ти обещавам, че отново ще те доведа тук — отвърнах му аз с престорено окуражителен поглед.

Като че ли ми повярва.

— Знам, че ще го направиш. Добре тогава, обещавам ти да отидем до болницата. Но преди това имам да ти кажа нещо…

Всъщност и аз исках да му кажа много неща. Седнах срещу него до гроба на Хандан, откъм краката й.

— Защо ме изолирахте от себе си? — попитах го направо, без да крия тъгата и обидата си. — Защо не ме приехте между вас?

Гледаше ме с празен поглед, сякаш не знаеше какво да отговори.

— Демир ли настоя за това? — чаках нетърпеливо отговора му.

Погледна ме с безкрайно учудване.

— Демир ли? Не, не обвинявай него… И двамата искахме да е така… Ти имаш свой живот… Имаш жена, която те свързва с живота. Не можехме да те замесваме в това…

— Но не ме ли замесихте в края на краищата? — попитах го аз многозначително.

Наведе глава.

— Извинявай… Ако беше възможно — по никакъв начин нямаше да те въвлечем в това… Не ни се сърди, не искахме да ти разваляме спокойствието…

— Де да ми го бяхте развалили! — разпалено възразих аз. — Де да ми бяхте казали какво става! Де да ме бяхте попитали какво мисля аз за всичко това! Може би щях да успея да ви попреча да се поддадете на налудните идеи на Демир…

— Каквооо? — почти извика той и тутакси се присви от болка. Прокашля се тихо и продължи: — Моля те! Не е така! Не си мисли, че всичко това е идея на Демир!

Погледнах го въпросително — исках да разбера дали не се опитва да оправдае приятеля си. Но не, нямаше нищо фалшиво в израза на лицето му.

— Грешиш, Невзат! Това беше изцяло моя идея! Първо аз се усъмних, че Хандан и Умут са загинали не от злополука, а при саботаж. Разбира се, благодарение на Дружеството за защита на Истанбул. Научих, че те са завели дело за това. В началото не исках да повярвам, но като задълбах в нещата — и съмненията ми нараснаха. Въпреки това не бях съвсем сигурен. Разказах на Демир каквото бях разбрал.

— На Демир — пак многозначително подчертах аз, — не на мен. Макар че аз съм човекът на закона.

Сините му очи, избледнели под лунната светлина, проблеснаха отчаяно.

— Не знам защо не ти разказах, Невзат?! Може би защото и ти беше загубил съпругата и детето си. Може би защото си мислех, че и без това носиш тежък товар на раменете си. Може би си мислех, че Демир ще ме разбере по-добре… — Като видя помрачнялото ми лице, се опита да се поправи: — Знаеш, Невзат, че Демир никога не можа да се откаже от любовта си към Хандан… Като му разказах какво бях научил за смъртта й, може би му се извинявах по някакъв начин… За това, че след като ти си тръгна, аз се ожених за Хандан. — Пак спря за миг и ме погледна, преди да добави: — Да, да, знам, че не бях поискал извинение и от теб…

— Но в моя живот имаше и други жени, аз се бях женил — възразих му аз.

Леко пораздвижи гърба си, за да може по-лесно да си поеме дъх.

— Да, така беше… Това, което ти направи… Но аз и Демир — ние не успяхме да се откъснем от миналото. Вече нямаше смисъл да крием онова, което и тримата знаехме — че Демир винаги е обичал Хандан. Може би дори я заобича още повече след смъртта й. И затова отново се сприятели с мен.

Сякаш съвсем точно повтаряше думите на Евгения!

— Да, затова ми стана приятел. Не че има нещо лошо в това… Защото Хандан винаги съществуваше — и като бяхме деца, и като бяхме юноши… през цялата ни младост и след това — Хандан винаги е била между нас.

Думите му прекъсна дълбока и продължителна кашлица. Лицето му умираше, също като надгробния камък, върху който се беше облегнал, петното под сърцето му ставаше още по-голямо.

— Йекта, не си добре. Да поговорим за това по-късно — казах му аз, но той ме прекъсна.

— Не, не… Добре съм. Сега трябва да говорим… Някаква си кашлица, голямо чудо… Демир много ми помогна… Помогна ми, казвам, а не, че ме е напътствал. Ако е имало някой, който да дърпа конците на всичко — това бях аз. Аз поисках от него да се запознае и с Адем Йездан, защото, като се поразрових, разбрах, че се интересува от папагали. И Демир си изигра ролята перфектно! Първо, както се бяхме уговорили, се запозна с него на един търг за папагали. А като спаси от смърт любимите му жако — напълно спечели доверието на Адем Йездан! Дори ни направи неочаквано добро — запозна Демир и с Недждет Денизел, на когото беше подарил единия от папагалите си! И така научихме със сигурност, че срутването не е било нещастен случай или злополука, а саботаж, извършен по личната заповед на Адем Йездан! Разказа ни го Недждет, като се бяхме събрали веднъж да пийнем по нещо. Съвестта го гризеше, но от страх беше принуден да защитава пред съда лъжата, която беше написал в доклада си като вещо лице.

Не се сдържах да не го попитам за онова, което отдавна ме глождеше:

— А мъртвите… ония седем души де… всичките ли са били замесени в тази работа?

— До един! Нямаше невинни сред тях! Фазлъ Гюмюш и Мукаддер Кънаджъ си бяха затворили очите, че се строи на исторически обект, на Цистерната. Теоман Аккан като архитект на проекта от самото начало е бил вътре в нещата. А оня журналист Шадан Дуруджа, без да се замисли, че са загинали петима души, в коментарите и материалите си пишеше, че строежът трябвало да продължи! И че тази държава щяла да се издигне само благодарение на туризма! И оня отвратителен адвокат, чиято единствена вяра са парите, Хакан Ямалъ. Не се бе посвенил да предлага рушвети на съдиите, прокурорите… само и само да спечели делото. Но оня негодник Адем Йездан бе най-страшният от всички… Мръсник и мошеник, сладкодумен фарисей, който уж се прави на културен, но не се спира пред нищо, само и само да се напечели…

Всички, за които говореше, бяха мъртви. Йекта сам бе посегнал на живота им, но все още продължаваше да се отвращава от тях.

— Добре, но заслужаваше ли си? — попитах го аз укорително. — Заслужаваше ли си да си изцапаш ръцете с кръвта на тия хора?

— Ти не разбираш, Невзат! Това не беше отмъщение… Ние не ги убихме, за да си отмъстим…

— Тогава защо? И само не казвай „убихме ги“, нали разправяше, че аз съм казал да бъдат убивани един по един, тогава, на лодката…

— Не бе, не! Ние отлично знаехме, че каза това в изблик на гняв, който щеше да ти мине след миг — каза той и се засмя.

От смеха обаче се разкашля отново. Не беше добре, трябваше час по-скоро да го откараме в болницата, защото можеше да стане много по-лошо.

— Йекта, нека да говорим за това после…

— Моля те, Невзат! Така или иначе, ще ме закараш до болницата… Но моля те, нека довърша каквото имам да ти кажа!… Ние не убихме тия хора за отмъщение, не! — Силите му свършваха. — А за да има животът ни някакъв смисъл… За да имаме някаква причина да продължим да живеем…

Видя, че го гледам като шашнат, и почти ми се скара:

— Защо ме гледаш така? Би трябвало ти да го разбереш това най-добре! Защото някога и ти преживя същите чувства… И на теб ти отнеха живота по същия начин… И съм сигурен, че и ти си търсил някаква, макар и най-малката причина да се събудиш отново на следващата сутрин… и не си намирал. Да се облечеш, да излезеш на улицата, да се храниш… нищо не ти се е искало да правиш. Вече ти е било все едно дали ще живееш, или ще умреш…

Прав беше. След като загубих Гюзиде и Айсун, животът ми се беше превърнал в ад. Непрекъснато се питах защо живея. Йекта беше толкова прав! Нямах желание да стана от леглото и да изляза на улицата. Но и да стоя вкъщи беше изтезание. Да гледам вещите на дъщеря ми и жена ми навсякъде около мен. Всеки миг да ме връхлитат спомените… Да кажем, че насила си се принудил да излезеш на улицата, но и там поредното мъчение… Гледаш всичко с празен поглед и нищо не виждаш. Краката ти се движат безцелно, от само себе си. Нито работата ти доставя някакво удоволствие, нито разговорите с приятелите, нито ракията, нито морето… Отгоре на всичко, където и да идеш, не можеш да избягаш от забилия се право в мозъка ти вечен въпрос — защо живея, след като тях ги няма?

— Да, Невзат, не беше останала нито една причина да живеем. Ако можех да направя онова, което направи ти, ако можех отново да се хвана за живота, ако успеех да го направя — повярвай ми, бих дошъл първо при теб. Щях да сложа папката пред теб и да ти кажа: „Да вземем да разследваме това“. Щеше да ми е достатъчно убийците да си получат заслуженото. Но когато научих, че Хандан и Умут са жертви на саботаж, почувствах не гняв, а дълбока, безкрайна безнадеждност. Някакви бяха отнели посред бял ден живота на жена ми и сина ми. Бяха угасили радостта в мен. Бяха почернили живота ми. Дори да ги бяхме изпратили в затвора, нямаше да мога да си върна живота обратно. Бях изгубил желанието да живея. Напълно го бях изгубил! Знаех го, чувствах го до мозъка на костите си! И нищо не можех да направя! Лутах се в безсмислието на всичко…

Някъде наблизо се обади нощна птица. Протяжно и тъжно… Дали не беше сова? Или пък граблива птица? Спомних си за Демир, за това, как се хвърли в страната на скръбта.

— И с Демир не беше по-различно, отколкото с мен — продължи Йекта, сигурно двамата едновременно си бяхме спомнили за приятеля си. — Може би той много по-рано беше изгубил смисъла на живота си. И намираше утеха в това, да помага на животните. Като му казах: „Ще убия тези негодници!“, той веднага ми рече: „Заедно да го направим“… Аз не приех… — Сигурно отново съм го погледнал невярващо, защото той наблегна: — Истината ти казвам, Невзат! Отначало не приех… Но Демир настоя: „Моля те, включи ме и мен!“. И той не искаше да живее повече така…

Закашля се отново. Този път — още по-дълбоко. Още по-продължително. Тъкмо понечих да му заговоря за болницата отново, но той вдигна ръката си и ме накара да замълча.

— Ще отидем, ще отидем, обещавам ти. В крайна сметка ще ме закараш до болницата…

Трудно му беше да говори. Два пъти се разкашля отново. Кашлицата прочисти гърлото му и той продължи:

— Разбира се, като се включи и той, всичко стана много по-лесно. Ако бях сам, сигурно щяха да ме хванат още при убийството на Недждет Денизел. Демир по рождение го биваше в тези неща. Беше виждал толкова мъртъвци във войната в Босна, беше преживял толкова схватки, че… — Започна да се смее, сякаш имаше нещо комично: — А аз… аз си бях същински аджамия. Знаеш ли, че когато Недждет Денизел умираше, аз припаднах! Той дори не беше в съзнание, но като бликна кръвта от прерязаната му артерия, ми прилоша, сринах се на земята и така си останах…

Вече не го познавах Йекта, престъплението го беше променило. Моят чувствителен приятел поет си беше отишъл, на негово място се беше появил убиецът, който без никакво разкаяние ми разказваше как е убил жертвите си… Но имаше толкова нещастен, отчаян вид, че дори не можех да му се ядосам.

— Както ти казах, ако не беше Демир — нямаше да успеем. Той планира всичко. Сигурно сте открили вече — превърнахме гаража на къщата ми в нещо като операционна. Откраднахме белия микробус, за да свършим всичко за седем дни…

— Чакай, чакай малко! — прекъснах го аз. По моите сметки нещата са били свършени за шест дни. Не оставихте ли първия труп в ранните часове на вторник?

— Оставихме го късно вечерта в понеделник, към дванайсет. Искахме да обвържем всичко с числото седем. Разбира се, това беше моя идея. Следихме жертвите месеци наред, за да изпипаме всичко докрай. В колко излизат от къщи, в колко отиват на работа. Като убиехме един, отвличахме следващия… Най-лесно беше, разбира се, с Недждет и с Адем. Те сами дойдоха при смъртта си…

Това вече не можех да го издържа!

— Добре, изобщо ли не ви измъчваше съвестта? — развиках се аз. — Те са убили петима души, а вие — седем!

Ни най-малко не се засегна от думите ми.

— Грешиш, Невзат! — спокойно ме поправи той. — И те са убили седем души… Не само Хандан, Умут и тримата работника, които са си изкарвали хляба, те убиха и нас двамата с Демир. „Убиха ги не живи хора, а живи мъртъвци! Призраците на убитите от тях!“ — Болезнена усмивка се появи по безкръвните му устни. — Терзанията на съвестта, казваш? Как да не съм чувствал? Но повярвай ми, Невзат, по-добре е да изпитваш мъките на съвестта си, отколкото да водиш безсмислен живот!

Вдигна пистолета на баща си.

— Какво правиш?

— И без това няма да продължи дълго!

Обърна дулото към слабото си тяло.

— Какво правиш?

— Какво друго мога да направя? Мислиш ли, че след всичко това бих могъл да живея?

Разбира се, че не мислех. Знаех си, още от онзи момент, в който тялото на Демир още не беше изстинало, още от мига, в който бях разбрал къде ще открия Йекта, че нямаше да го убедя да живее, и все пак ми се искаше поне да опитам.

— Нека помислим, дори и в затвора се живее. Пък и с Демир сигурно ще сте в един затвор.

Тялото му се разтърси от едва сдържано ридание, от очите му потекоха сълзи, но той дори не ги изтри.

— Моля те, не ме лъжи, Невзат! Демир отдавна умря… И за мен няма никакъв изход… Аз умрях също… Със смъртта на Хандан и Умут поех последния си дъх… Всичко сторено от нас бе, за да осмисли живота ни…

— Да го осмисли… със смъртта ви ли?

— Със смъртта ни и с убийствата ни… Какво да правим, като само това можехме да направим? Не разбираш ли, Невзат, всичко това е нашето отчаяние… Всичко това е нашият урок… Всичко това е един спомен за Истанбул от нас… Не можехме да се задоволим само да живеем, без да направим нищо, само да се оттеглим тихо и да изчезнем мълчаливо… Какво можехме да направим, като нямахме друг изход? Освен да подарим кръвта си за паметта на Истанбул?!

Бавно опря дулото под брадичката си.

— Недей! — извиках аз. — Нали ми обеща да отидем до болницата!

— Така или иначе, ще отидем!

Още веднъж се опитах да го спра, преди да е натиснал спусъка:

— Йекта, не го прави!

— Не се сърди, Невзат! Не се сърди! — за последен път проговори той.

Резкият звук от изстрела разкъса гробищната тишина. Надгробните камъни потрепериха, кипарисите се разлюляха, чу се плясък от крилете на нощните птици, някъде надалече се разлаяха кучета… Слабото тяло на Йекта се изметна назад и остана залепено за надгробната плоча на Хандан…