Паметта на Истанбул

Вървете по Неговия път в джихада и ще се освободите

Йомер седеше срещу нас. В светлия край на тъмната маса, точно под стоватовата крушка. Али беше щръкнал прав зад него, като кукловод, готов за представлението, който само след миг ще подхване марионетките си и ще ги разиграе, както си иска. Обърнах се към Йомер, загледах го, без да кажа и дума, опитвайки се да скрия измъчващата ме силна болка в гърба след удара с яката тояга, който получих само преди няколко часа. Но не болеше чак толкова, че да зарежа разпита по средата. Продължавах да се взирам в продълговатото лице с рядката брадичка на заподозрения младеж, по възможно най-изнервящия начин. С всяка секунда изумлението на лицето му прерастваше в тревога. И уж гледаше мен, но клепачите му нервно потрепваха, сякаш очакваше всеки миг грубият полицай зад гърба му да го удари, макар че Али си стоеше съвършено невъзмутим, проверявайки с език прясната рана на долната си устна. Не защото си беше спокоен по природа, а защото преди още да влезем в стаята за разпити, го бях предупредил да се държи точно по този начин. Заподозреният младеж не издържа повече на това късащо нервите мълчание в тъмната, абсолютно празна стая, без нито един прозорец.

— Аз не съм убил Мукаддер Кънаджъ.

Гласът му беше слабоват, неясен. Али приближи ухо до устата на Йомер.

— Какво? Каза ли нещо?

Събрал цялата си смелост, Йомер повтори по-високо:

— Аз не съм убил Мукаддер Кънаджъ.

Али го хвана за раменете с двете си ръце. Младежът се разтрепери с цялото си тяло.

— Не се бой — отвърна нашата луда глава, — няма от какво да се страхуваш…

Йомер преглътна, сякаш не можеше да си поеме дъх.

— Аз… аз не се боя от никого, освен от Бог. — Сега гласът му звучеше доста по-смело. — Само ви казвам, че грешите — аз не съм убил Мукаддер Кънаджъ.

— Мукаддер Кънаджъ — многозначително повтори Али. Наведе се и погледна заподозрения в лицето. — Мукаддер Кънаджъ, значи… Така ли говори човек за тъста си? Ако беше жив, трябваше да го наричаш „татко“. Татко Мукаддер. А сега говориш за него като за някой съвсем чужд човек. И го наричаш Мукаддер Кънаджъ…

— Ами чичо Мукаддер Кънаджъ — примигна Йомер, за да се предпази от заслепяващата го светлина на лампата. — Аз не съм убил чичо Мукаддер.

Али пусна раменете на младежа, сграбчи го за главата и я обърна към себе си.

— Някой да е казал, че ти си го убил? — Слисаният младеж не знаеше какво да каже. А нашият продължаваше да го измерва с поглед, сякаш искаше да разбере истината. — Някой казал ли е, че ти си убил чичо си Мукаддер?

— Не, никой не е казал, но като ме прибрахте така бързо и неочаквано…

Али възбудено го прекъсна по средата:

— За какво те прибрахме теб — рече той, пускайки внимателно главата на плячката си. — За оказване на съпротива на полицията. За това, че си наранил държавни служители по време на изпълнение на служебните им задължения.

— Но ние не знаехме, че сте полицаи — все така гледаше към Али, макар той да беше освободил вече главата му. — Помислихме ви за крадци. Преди две седмици ни бяха откраднали колата, заедно с 280 килограма месо в нея. Ако знаехме, че сте полицаи…

— Щяхте да избягате — довърши думите му Али. — Нямаше да открием нито вас, нито пикапа за месо.

— Че защо да бягаме? Ние не сме виновни… Нали ви казах, аз не съм убил чичо Мукаддер…

Беше дошъл моментът да се намеся.

— Ами Тед Нелсън? — прекъснах го грубо аз.

Преди още да се обърне към мен, Йомер подскочи, все едно са го фраснали с все сила. Но не след дълго се поокопити и заби тревожен поглед в мен. Очите му вече бяха зачервени от безсъние.

— Какво? Какво казахте?

Без да трепна, със същото безизразно лице тихо и невъзмутимо му отговорих:

— Чу какво казах…

— Не можах да чуя…

С олимпийско спокойствие отворих досието му, което Зейнеб и Али ми бяха донесли от Отдела за борба с тероризма — в него беше всичко, свързано с Йомер. Зачетох с безизразен глас:

— Тед Нелсън. Майор от американската армия. Преди около две години отвлечен от талибаните в Афганистан. След като е държан пленник около месец, е убит, като е прерязано гърлото му.

Вдигнах глава от досието и погледнах побелелия като платно Йомер.

— С нож, подобен на онзи, който тази нощ открихме в пикапа ви за разнасяне на месо… Гърлото му е прерязано професионално от някой, който знае как се прави това.

Йомер преглътна три пъти едно след друго.

— Това каква връзка има с мен?

Предупредих го със съвсем искрен вид.

— Недей, Йомер, не си играй игрички, точно сега не можеш да си позволиш такъв лукс.

Макар че бе уплашен до смърт, той продължи да се опъва:

— Какъв лукс, какви игрички? Не разбирам за какво говорите.

Нито повиших тон, нито смених интонацията.

— И ти си бил в Афганистан…

Не отговори веднага и реших, че сигурно вече е приел положението си, но той продължи да упорства.

— Не, не, лъжа е. Аз никога не съм ходил в Афганистан.

Посочих досието му пред мен.

— Но според собствените ти показания отпреди две години си бил там.

За миг се стъписа, без да знае какво да отговори.

— Това не са моите показания — успя да изрече най-сетне той. — Насила ме накараха да ги приема… Те сами си ги написаха, а ме принудиха да ги подпиша с изтезания…

Али с опакото на дланта си го перна по главата.

— Внимавай какво говориш! Наричаш ни инквизитори, значи?

Йомер приведе глава към гърдите си.

— Ааа, не, вие не сте… Казах го за ония, които ме принудиха да подпиша показанията с мъчения…

Може и да се беше случило както казваше. Може и да не е така… но по-вероятно е било. След кървавите атентати на „Ал Кайда“ хората ни действаха малко по-твърдо срещу активистите на радикалния ислям. Все пак Йомер можеше да отхвърли показанията си пред прокурора. Не беше го направил обаче. Сто на сто криеше нещо от нас.

— Ти си знаеш, Йомер — казах аз, затваряйки досието му. — В такъв случай нашата работа е свършена. Ние бяхме дотук.

Обърнах се към моя партньор, който трябваше да изпълни своята роля:

— Ти беше прав, Али, ние не можем нищо да направим. Кога идва американецът?

Помощникът ми си каза репликата с такова майсторство, на което биха завидели немалко истински актьори:

— Алвин каза, че ако успеят с преписката, ще дойдат до обяд.

— Алвин беше онзи евреинът ли — попитах аз Али, търкайки челото си, все едно наистина се опитвах да си спомня кой беше тоя Алвин.

Нашият доморасъл актьор се намръщи, сякаш такъв човек наистина съществуваше и все едно Али изобщо не го харесваше.

— Да, шефе, оня, дето спореше с вас, с червеникавата брадичка — каза той и с престорено любопитство ме попита, почесвайки брадичката си: — Той е от ЦРУ, нали?

— Откъде да знам, Али, може и от още по-тайна организация да е. Разиграват ни, както им хрумне. Но се вижда, че е голям мръсник…

С крайчеца на окото си погледнах Йомер, слушаше ни с голямо безпокойство, но съмнението все още бе изписано на лицето му — дали казвахме истината, или се опитвахме да го накараме да заговори? Явно се колебаеше дали да ни каже каквото знаеше, или да запази мълчание, храбро приемайки последствията от това. Трябваше още малко да се постараем, за да го накараме да проговори, затова продължих приказките си за въображаемия Алвин.

— Най-безсрамно тръгнал да се разпорежда в собствената ни страна и да ни дава заповеди…

— Те се мислят за господари на света бе, инспекторе! Вярно, че и вие не му останахте длъжен, но… — Замълча за миг и още веднъж цапна с ръка Йомер по главата. — Заради такива глупаци като тоя тук наистина не знам струва ли си да поемаме риска… Може би трябваше да им го предадем още първия път, когато ни го поискаха… И всичко да е свършило досега.

Страхът в очите на младежа прерасна в ужас, по движенията му се усещаше тревогата, която щеше всеки миг да прерасне в паника.

— Американците ли? — Гласът му звучеше като на изтерзан от тежка болест човек. — На американците ли ще ме предадете?

— Ти на французите ли предпочиташ? — рече Али, който вече не играеше роля, а истински се забавляваше. — Какво друго можем да направим, синко? След като си убил американец. И то не у нас, а в Афганистан си го заклал човека. Ако беше свършил тая глупост в Истанбул, може би щяхме да ти помогнем с нещо — рече Али и сякаш спомнил си нещо важно, се обърна към мен: — Наистина ли ще го закарат в Афганистан тоя?

— Не знам — отвърнах с пълно безразличие в гласа. — Разбира се, че може да го закарат там. За разследване…

— Или за да го застрелят — припряно добави Али и се обърна към застиналия от ужас Йомер: — Защо ме гледаш така накриво? Да не би да е лъжа? В Америка ще им е трудно да те осъдят на смърт — човешки права, демокрации разни, но в Афганистан ще те съдят три дни и ще ти теглят куршума…

— Не съм го убил аз — отчаяно ме гледаше младежът, с широко отворени очи и трепереща рядка брадица. — Мюсюлманите никого не убиват…

— Естествено, то се знае, ами тоя джихад срещу неверниците, а?

— Вие не разбирате… има го дори и в свещения Коран — каза той и продължи, като видя интереса в погледите ни: — В сурата „Ал Маида“ се казва: „… който убие човек не за човек или заради покварата му по земята, той сякаш е убил всички хора. А който спаси човек, той сякаш е спасил всички хора“128. Затова и аз никого не мога да убия…

— Добре, ами защо отиде в Афганистан тогава? — моментално го попита Али. — На туризъм ли? Доколкото знам, няма чак толкова интересни неща за разглеждане в тая бедна страна…

— Отидох, за да разбера… Да науча, да видя.

— Естествено, там, в Афганистан, са най-великите медицински университети на света! — подигравателно вметна пак Али. — Но веднага стана сериозен. — Ти си знаеш, Йомер. Ако продължаваш с лъжите си, ще ги разправяш вече не на нас, а на оня Алвин от американското консулство.

Младият заподозрян умолително обърна очи към мен.

— Повярвайте ми, господин главен инспектор, аз не съм го убил оня американец.

Опитах се да му говоря с разбиране и съжаление, като приятел, като по-възрастен и добронамерен член на семейството му.

— Няма смисъл да отричаш, Йомер… Американците те следят отпреди две години. Следили са те дори като си бил в затвора. Причината да не те поискат преди две години е, че им е трябвало да установят връзките на организацията ти. На нас не ни казаха, но доста неща са събрали за теб. За другарите ти в организацията, за братята ти, разбира се — и за Ефсун…

Направо подскочи от мястото си, още по-ужасѐн.

— Ефсун ли? Тя няма никаква връзка с тези неща… — За пръв път в погледа му се четеше безизходица. — Ефсун няма нищо общо с това, благодарение на нея се отървах — изрече бързо той и млъкна, усещайки се, че е направил грешка, но вече беше късно.

— Отървал си се — повтори Али, слагайки ръцете си на масата пред него. — Я сега да ни разкажеш, Йомер, от какво и от кого си се отървал?

— От никого не съм се отървавал… Значи, Ефсун ме промени… направи ме човек, искам да кажа…

— Не лъжи! — викна Али. — Нали казваш, че си мюсюлманин? Не ти подхожда.

— Мюсюлманин съм, кълна се! Не съм убил нито чичо Мукаддер, нито американския майор…

Думите му ни най-малко не впечатлиха нашия Али и той щеше отново да го сграбчи за яката, ако не го бях спрял.

— Остави, Али! Нищо не можем да направим, като не иска да му помогнем! — рекох аз и уж се приготвих да стана от мястото си.

Йомер се беше вторачил с хлътналите си в орбитите уплашени очи и с тревога следеше всяко мое движение.

— В такъв случай Аллах да му е на помощ! — продължих аз, изправяйки се на крака, и заповядах на помощника ми, който не схващаше какво се очаква от него: — Върни го в ареста при братята му.

Преди да хване уплашения до смърт Йомер за лакътя, Али се обърна да ме попита, уж че беше забравил нещо важно:

— Ама нали Алвин искаше да го затворим сам и изрично нареди да не му позволяваме да говори с никого?

Престорих се на адски ядосан.

— Това вече е прекалено! Да ни оставят поне това — ние да решаваме къде да държим заподозрените!

Али сведе глава, уж засрамен от думите ми.

— Прав сте, началник, както кажете, тогава ще го заведа при братята му. Хайде, Йомер, да вървим! — каза той, хващайки за лакътя притеснения до смърт и треперещ като лист нещастен младеж, уж готвейки се да го отведе в арестантската килия.

— Чакайте, чакайте малко! Моля ви, господин инспектор, чакайте!

— Виж какво, Йомер, ако ще ни разиграваш…

Примигна отново срещу силната светлина, пронизваща очите му.

— Ще ви разкажа, всичко ще ви разкажа, ако ми помогнете — удари го на пазарлък той.

Погледнах го, уж много учуден от думите му.

— Всичко, значи, а? Нали нищо не криеше от нас?

В очите му се появи изражение, средно между усмивката и извинението.

— Никого не съм убил, господин главен инспектор. Но съм бил в Афганистан, признавам, отрекох, защото се уплаших. И излъгах… Но и американците лъжат, нито съм член на „Ал Кайда“, нито съм талибан. Вярно, че исках да стана… в името на исляма… — Спря и погледна към Али, преди да продължи: — Грешно съм разбрал Свещената книга, затова исках да хвана оръжието. Защото в 35-и аят на сурата „Трапезата“ се казва: „О, вярващи, бойте се от Аллах и търсете приближаване към Него, и се борете по Неговия път, за да сполучите!“. Понеже съм невеж, погрешно съм изтълкувал този аят и съм сбъркал, но Аллах изгаси гнева ми и събуди милостта ми, върза ръцете ми и слава на Аллаха, че не убих никого…

— Чакай, чакай! — спрях го аз, сядайки отново на стола, от който само преди миг се бях надигнал. — Не бързай… Разкажи от началото, но всичко, до най-малката подробност — всичко искаме да знаем. Ако ни излъжеш… мисли му! — размахах пръст пред лицето му аз.

Отново преглътна няколко пъти.

— Не, няма да лъжа… вече няма да лъжа…

Гърлото му беше пресъхнало и му беше трудно да говори.

Напълних една чаша с вода от пластмасовата бутилка пред мен и му я подадох.

— Благодаря, господин главен инспектор!

На един дъх изпи прозрачната течност.

— Искаш ли още?

— Не — отвърна той, поставяйки чашата обратно на масата. — Аллах да ви благослови!