Паметта на Истанбул

Стотици грозни блокове превземат Истанбул

За да не направим още по-голяма грешка, както предложи Али, почти в полунощ тръгнахме към къщата на Йомер Екинли. Без прокурорска заповед, без нищо, дори без намерение да претърсим дома му. Аз исках само да видя белия пикап, с който, както твърдеше помощникът ми, са били пренесени жертвите до местополагането им.

Бедният квартал „Ерикапъ“ се беше предал във владенията на нощта. По улиците нямаше жива душа. Прозорците на схлупените и разнебитени къщурки бяха тъмни, сградите тънеха в тишина. Като деца идвахме да играем тук. Тогава знаехме мястото като циганската махала. Имаше по-малко къщи, по-малко дюкянчета, по-малко хора. Само тъжният силует на Влахернския дворец, затворът на Анемас125, аязмото Ая Зони и стените, обграждащи всичко наоколо. До тях — гробницата на правоверните, видели приживе пророка Мохамед. Като прибавим към всички тия вълнуващи места и легендата, която още майка ми разказваше, как петият по големина в света диамант, наречен „Кашъкчъ“126, бил намерен в махленския боклук, детското ни въображение се развихряше, превръщайки квартала в място на невероятни приказни приключения. Демир, Йекта и аз… Понякога и Хандан идваше с нас. Никога не ще забравя как веднъж Демир се изгуби сред студените коридори на затвора на Анемас, макар че хиляди пъти го предупреждавахме да не влиза там. Но нашият твърдоглав приятел бе решил да демонстрира своята храброст и изобщо не ни послуша. Май се състезаваше с мен. Най-слабият сред нас бе Йекта, той си знаеше това и никога не се напъваше да се включва в подобни състезания — в караници, състезания по безстрашие, демонстрации на физическа сила… Не, стоеше си настрана от всичко това и ни оставяше нас двамата с Демир да се занимаваме с тия работи. И какво да крия — обикновено Демир излизаше победител. Защото беше по-решителен и смел от мен, по-едър и по-хладнокръвен. Когато се изгуби в затвора на Анемас, всички щяхме да умрем от страх. Никога няма да забравя този ден! Бяхме в градината на джамията „Иваз ефенди“. Докато спорехме дали ще влезе, или няма да влезе, Демир току изчезна надолу по стълбите, спускащи се от двора на джамията към затвора. Честно казано, не вярвах, че Демир ще отиде много навътре. Смятах, че ще поседи близо до входа и ще се върне. Но не. Мина половин час, мина час, час и половина. Него го нямаше! Хандан се разплака. Йекта се паникьоса, а аз, оставил всички страхове зад гърба си, бях решил вече да слизам надолу по стълбите, когато нашият безстрашен приятел излезе от тъмния вход, все едно нищо не се бе случило. С победоносно изражение на лицето и някакво ръждясало парче метал в ръцете…

— Намерих меча на византийския император! — заяви той с усмивка на уста. — Изрових го от дъното!

Разбира се, че това не беше мечът на византийския император, но оттогава и аз, и всички останали го уважавахме още повече.

Гласът на Али разпъди пробудилите се спомени от детството, докато пъплехме с моята старица по познатите места в квартала.

— Ето тук е, шефе! Йомер Екинли живее ей в оная, високата сграда!

Почти долепената до крепостните стени пететажна кооперация, към която сочеше помощникът ми, стърчеше като странна останка между порутените къщурки. Не знам защо си спомних за кооперацията на Мукаддер Кънаджъ в „Чаршамба“. И двете си приличаха, изградени еднакво безвкусно от един и същ предприемач. Само тия двете ли? Уви, не! Много жалко, но имаше стотици отвратително грозни сгради, които буквално бяха превзели Истанбул, построени сякаш по един и същ, лишен от всякаква естетика тертип. Но сега не това беше проблемът ни, а издирването на белия пикап за месо. Като не го видях пред сградата, докато минавахме покрай нея, попитах Али:

— Е, къде го пикапа?

И Али се беше стъписал. Не можеше да разбере как така пикапът, видян от него само преди няколко часа, сякаш се беше изпарил. Помощникът ми учудено се оглеждаше наоколо.

— Тук беше, господин главен инспектор — каза той, сочейки към входа на кооперацията. — Ето точно там беше спрян!

— Може и те да са забелязали, че ги следя — му хрумна след малко и ме погледна с огромно разочарование. — Да ги вземат мътните! Да, сигурно са забелязали! Да бях останал и да не си бях тръгвал оттук! — продължаваше да се самообвинява Али.

— Това не е ли пикапът, който търсим! — обади се изведнъж Зейнеб, сочейки към празното място отдясно на грозната сграда.

— Да, той е! — отдъхна си Али. — Значи, паркирали са колата чак на празната ливада!

И ние също паркирахме там, на около двайсетина метра зад пикапа. Уличната лампа го осветяваше, но тази светлина нямаше да е достатъчна, за да го обследваме по-добре. Взехме фенерите от колата. Приближихме се безшумно с бързи крачки. Двете врати, направени от подръчни материали, показваха, че тук беше футболното игрище на децата от махалата. Но сигурно не след дълго чевръсти предприемачи щяха да струпат същата грозна купчина бетон и на това засега свободно място. Преди да стигнем до пикапа, три бездомни кучета изведнъж изскочиха насреща ни. Бяха гладни, може да ги бе привлякла миризмата на кръвта или пък собствениците на камионетката да им даваха по някой кокал, та нещастните създания чакаха вечерята си. Най-голямото между тях изръмжа, оголвайки зъби. Другите две стояха нерешително, дори изглеждаха склонни да побягнат. Докато Али търсеше камък, с който да ги замери, аз тръгнах към тях и ги сгълчах със спокоен, но решителен тон:

— Стойте кротко, какво сте се разлаяли?

Двете кучета подвиха опашки и се отдалечиха, голямото не отстъпи, но спря да ръмжи.

— Гледай го, още стърчи срещу мен! — си рекох аз и продължих да вървя право срещу него.

Като разбра, че не може да ни уплаши, само пролая тихо веднъж-дваж и тръгна подир отдалечаващите се към стените на крепостта негови приятелчета. Не, нашите заподозрени не бяха зарязали возилото си насред празното поле. Като приближих към него, се уверих, че това беше същата кола, която бяхме видели днес в „Чаршамба“. Наведох се да погледна през прозореца от страната на шофьора с надеждата да открия нещо полезно за разследването. Али и Зейнеб минаха от задната страна на колата. Светлината на уличната лампа падаше леко косо и за да мога да виждам по-добре, сложих длан над очите си, опитвайки се да разгледам мястото на шофьора. Първо забелязах табелката на огледалото за задно виждане с надпис на арабски „Бисмилляхурахманирахим“127. Чак след това забелязах и другия надпис, който първоначално не успях да разчета, понеже го гледах от обратната страна. Но като минах пред колата, разбрах какво пишеше: „Дори да пролеем кръвта си, ще е за победата на исляма“. Това потвърждаваше думите на Али, но си беше само надпис, който не беше достатъчен Йомер да бъде задържан. Отново започнах да оглеждам мястото на шофьора. Върху седалката имаше нещо, прилично на молитвено килимче, фабрична изработка. Осветих с фенерчето вътрешността на колата и в жлеба на вратата се видя някаква хартия. Всъщност беше корицата на някаква брошура. Надали имаше каквото и да било отношение към убийствата. На края на седалката беше оставен някакъв плик, който привлече вниманието ми. Насочих светлината на фенерчето към пода на колата и присвивайки очи, се опитах да разбера какво бе съдържанието на плика. Приличаше на парче от дъска. Но не беше дъска, а дървена дръжка на нож. Възголемичък нож! Тъкмо да мина от другата страна на колата, за да я разгледам по-добре, и застинах на мястото си от разнеслия се в тъмнината вик:

— Безбожници!

Вдигнах глава и видях някакъв да тича с все сила към Али, размахал над главата си огромен сатър, подобен на еничарски ятаган. Докато извикам: „Внимавай!“ — и оня го беше стоварил! Добре, че нашият Али вече го бе забелязал и чевръсто беше отскочил настрани. Докато звукът от забилия се сатър цепеше нощта, Али радостно си бърбореше под носа:

— Не улучи, брато! Виж как трябва да се удря!

И в същия този миг стовари як юмрук в лицето на нещастника със сатъра. Оня обаче само се заклати, без да падне, опитвайки се да се съвземе, но Али не му даде такава възможност.

— Ама че голям инат си бил! — извика той и му заби последователно две крошета — едно ляво и едно дясно.

При това оня вече не успя да се задържи на крака и се срути на дясната си страна. Другите трима, пристигнали в този момент, се почудиха какво да правят, но бързо се окопитиха и се нахвърлиха върху Али. Той викна за помощ, но тъкмо тогава усетих силна болка в дясната лопатка, изтървах фенера и паднах до вратата на колата. Извърнах се моментално и видях някакъв съвсем непознат да замахва с яка тояга над главата ми, готвейки се да я стовари отгоре ми. Точно навреме сграбчих ръката му, но беше много силен. Започнахме здраво да се боричкаме. Ако три последователни изстрела не бяха се разнесли в нощта, вероятно щях да загубя битката и яката тояга щеше да разбие черепа ми. Като чу стрелбата, нападателят ми се разсея и вдигна глава да погледне над колата, в тоя миг аз издърпах дървото от ръцете му и възползвайки се от объркването му, го ударих през коленете. Той изохка и падна на земята. Но не му беше достатъчно — с цялата си сила му нанесох удар и по гърба, също както ме беше ударил и той преди малко. Изстена още по-силно и се отпусна. Извадих пистолета си и го опрях в главата му.

— Само едно грешно движение и…

Въпреки предупреждението ми, протегна уплашено ръце напред.

— Добре, добре!

Погледнах назад и видях Зейнеб с оръжие, насочено към тримата нападатели на Али. Сигурно тя беше стреляла и във въздуха преди това.

— Съпротива на полицията ще оказвате, а? — говореше им тя. — Сега ще видите какво ще ви се случи…

И тримата бяха вдигнали ръце, с едно и също смаяно изражение по лицата, и тримата в еднакви раирани пижами, с които бяха скочили от топлите си легла направо на улицата. Между тях открих познато лице — Йомер. Без да обръщам внимание на него и на двамата му по-големи братя, се огледах за Али. Той беше паднал до задната гума на пикапа, а на няколко метра вдясно от него се гънеше на земята нападналият го с ятагана.

— Али, Али, как си, синко? — угрижено го запитах аз.

Бавно помръдна, както лежеше, изправи се на колене, изтри кръвта от сцепената си устна и отговори:

— Добре съм, шефе, добре! Черен гологан…