Паметта на Истанбул

Имаме си работа с много добре организирана банда убийци

Чакахме в моята бричка, спряна точно в горния ъгъл на улицата, спускаща се направо от булевард „Фатих“ към Маркиановата колона. Този сравнително къс булевард, излизащ досами историческия паметник, не бе по-различен от която и да е улица или задънена пресечка, в която и да е махала на злощастния ни Истанбул, завладян от безбройното множество коли, запълнили и най-малката празнина в неговото тяло. Но ако трябва да съм честен, макар обикновено по това време на вечерта булевардът напълно да опустяваше, в този миг неочакваното стълпотворение от коли ни идваше като манна небесна, защото ни скриваше от зоркия поглед на евентуалния посетител, който би могъл да дойде, за да остави жертвата си пред паметника.

В колата бяхме само аз и Али, но освен нас на площада с колоната откъм улицата към парка чакаха още трима души, командвани от Екрем. Мястото, където бях паркирал колата ми, беше горе на високото и оттам спокойно можехме да наблюдаваме Маркиановата колона, известна и като Девичата колона — Къзташъ, гордо извисяваща се от векове към небето, макар вече да не носеше статуята си, а повечето от надписите върху постамента й да се бяха изтрили с времето.

— Защо са я нарекли Девичата колона, шефе? — попита ме Али, разкъсвайки с въпроса си спусналата се мъртвешка тишина. — За девойки ли е била издигната? — продължи да пита той, без да откъсва поглед от паметника.

Същото бях попитал и аз Лейля Баркън на излизане от Цистерните. Тя ми отвърна, без да може да сдържи усмивката си:

— Всъщност тази колона е издигната за императора, властващ по онова време — Маркиан, както се досещате — за да привлича вниманието на хората към него. Сега вече я няма, но навремето върху постамента на колоната се е издигала и статуята на самия Маркиан. Според легендите, когато покрай нея минели девойки, тя прошепвала: „Ти си девствена!“, или обратното — „Ти не си девствена!“. Постепенно слухът за обидното поведение на статуята плъзнал сред народа и за недевствените момичета вече станало невъзможно да минават покрай нея. Така продължило, докато оттам не минала балдъзата на самия император. Щом статуята произнесла: „Ти не си девствена!“, настъпила ужасна суматоха! Сестрата на жена му се прибрала в двореца, цялата обляна в сълзи, и казала, че такава обида не може да се търпи повече. Императорът, който слушал жена си, разрушил статуята, за да запази честта на балдъзата си — обясни Лейля Баркън, намигвайки ми закачливо. — Разбира се, всичко това са легенди. Истинската причина Маркиановата колона да бъде наречена Девичата колона, вероятно е това, че върху постамента й е имало два барелефа на богинята на победата Нике. Османците, като ги видели, я нарекли Девичата колона.

Разказах всичко това едно към едно на помощника ми, който ме слушаше с голям интерес.

— Ама че смешна работа! — рече развеселен той, потъвайки в коженото си яке. — Някакъв губернатор издига статуя на императора, за да му се подмаже, а народът създава цяла легенда около нея!

Въпреки тези му приказки, и той не можеше да откъсне поглед от колоната. А може и да не я зяпаше, а само погледът му да беше прикован в една точка, заради натрупалата се тридневна умора. То и аз, ако се отпуснех — спокойно можех да се унеса така, както си седях в неудобната седалка на моята ветеранка. За да не заспя, заразпитвах за последния убит:

— Значи, и третият убит не е бил много обичан от колегите си?

— Ъммм — обади се Али, изправяйки се от отпуснатата назад седалка. Наистина се е бил унесъл! Но бързичко се съвзе: — За Шадан Дуруджа ли ме питате, шефе? Ами така си е — много-много не скърбят за него във вестника, където работи. Вярно, никой не каза: „Добре, че се е случило!“, но и не видях никой да пролее дори една сълза за покойния. Разпитах неколцина, които опитаха да се отърват със стандартни лафове. Мисля, че проучването на Зейнеб е точно — май Шадан е бил нечистоплътен като журналист.

— Също като останалите жертви… не му е чиста работата.

— След това прибрах тефтерчето със записките от бюрото му и харддиска на компютъра му и ги занесох в лабораторията — продължи Али, сякаш не бе чул думите ми. — В тефтерчето нямаше нищо, което да ни свърши работа. Само бележки за новините, които е писал, набързо нахвърляни чернови. И телефоните на двама души, които е щял да интервюира. Зейнеб даде харддиска на малките, компютърджиите, и утре ще разберем какво има на него.

Имаше толкова много неща, които очаквахме да научим утре: чии са отпечатъците, открити от Зейнеб върху рамките на гравюрите в дома на Недждет Денизел, защото бяха се припокрили един върху друг от многото докосвали ги хора и трябваше да се изчистят; Зейнеб беше дошла към десет в управлението с отпечатъците, преди ние да отидем да чакаме около колоната; този път не беше забравен и Крал Визас — за да не умре от глад и жажда, Али специално беше наредил да оставят симпатичния папагал временно при един негов доверен любител на птици. Шегата настрана, Зейнеб беше свършила много прецизна и пипкава работа в дома на първата жертва. Но след като вкараха всичките в компютъра, тя трябваше да работи до сутринта, за да сравни и уточни всичко за всеки един от множеството насложили се един върху друг пръстови отпечатъци. Изглежда, и изследването на колата на Йомерови щеше да приключи едва утре. И още нещо доста важно беше отложено за утре — списъкът на вещите лица в общината, които Али трябваше да получи, заради някакви проблеми с компютрите им. Лошото бе, че когато получим утре всички тези данни, съществуваше вероятност да не стигнем до някакъв резултат. Какъв ти резултат — можеше дори да не открием и най-малката следа. Размърдах се, изнервен от тези си мисли. Болката в лопатките ми се обади моментално. Явно много яко ме беше ударил с тоягата оня, Йомеровият брат. Но това не беше зле — поне щеше да ме държи буден.

— Кога за последно Шадан Дуруджа е напуснал редакцията на вестника, казваш? — попитах аз, уж мъчейки се да си спомня.

— Във вторник вечерта. А в сряда не се е появил изобщо. Тъй като рубриката му излиза в събота, там изобщо не обърнали внимание. Пък и нали колегите му нещо го недолюбват, та никой не се заинтересувал…

Докато Али приказваше, умът ми се завъртя около начина на работа на убийците. Три жертви за три дни. Ако всеки ден отвличат някого… Не, тези не оставят нищо на случайността. Най-вероятно са отвлекли Шадан Дуруджа във вторник вечерта, когато е излизал от вестника. Убили са го, но са изчакали да му дойде времето, преди да го закарат до Алтънкапъ. Защото е трябвало преди това да оставят трупа на втората жертва — Мукаддер Кънаджъ, при Чемберлиташ. Той пък е бил убит във вторник преди десет часа̀, а както отбеляза и Зейнеб, Недждет Денизел е възможно да е бил убит преди два часа̀ в понеделник през нощта. Значи, е възможно убийците да залавят следващата си жертва още преди да са оставили предния труп на определеното от тях място. Значи, имахме си работа с много добре организирана банда убийци. Екип от много умни, ловки, безмилостни и решителни хора. Можеше ли да са Йомер и братята му? Не, не мислех така. Макар обследването на камионетката им за превозване на месо да не беше приключило, бях сто на сто сигурен, че Йомер ще се окаже невинен. Адем Йездан и хората му повече пасваха на този профил. Но защо той да желае смъртта на хората, с които е бил в съдружие? Освен ако не са знаели някаква важна тайна. Такава, че да го пратят право в затвора. Защо пък не? И Адем Йездан, и жертвите изобщо не са света вода ненапита. От друга страна, не биваше да пропускаме вероятността Намък Караман и дружеството му за защита на Истанбул да са замесени. Ами ако истинската цел на убийците е да накажат хората, които вредят на града? В такъв случай имаше по-голяма вероятност заподозрените от тая втора група да са виновниците за престъпленията.

— Шефе, вижте това!

Обърнах глава и видях някакъв слаб, висок мъж, с нахлупен ниско над лицето си тъмен каскет, сякаш за да не го види никой, да бута със зор по утихналия вече булевард количката си за събиране на боклуци. Отговаряше точно на описанието на двамата бездомници, които намерихме на „Чемберлиташ“ — тънък и дълъг като зарган, с лице, потънало под каскета, сякаш за да го скрие от погледите на хората. Взрях се в пакета, натоварен на ръчната количка, която оня буташе пред себе си. В него имаше нещо голямо. Може би труп? Трепнах развълнувано. Изчакахме мълчаливо мъжът да се отдалечи.

— Обади се на Екрем да имат готовност! — прошепнах на Али, когато мъжът отмина десетина метра от нас.

Извадих пистолета си и го заредих. След няколко минути излязохме от колата и последвахме съмнителното лице. Както и очаквахме, той се приближаваше към Маркиановата колона. Истина ли беше? Открихме ли най-сетне убиеца? Усетих как гърлото ми пресъхна. Забелязах и как ръката ми с пистолета леко потрепна. Вдигнах глава и срещнах погледа на Али. И той беше в същото състояние като мен — облизваше с език пресъхналите си устни, но бях сигурен, че ръката му не трепва. И двамата ускорихме крачка — разбирахме се без думи, бяхме свикнали от работата си през годините. Екипът на Екрем трябва също да беше го приближил. Ако съмнителният побегнеше надолу — щяха да го хванат. Щом стигна до колоната, мъжът взе да се оглежда — първо надясно, после наляво, все едно се боеше да не го види някой. Докато се молех вътрешно да не забележи хората на Екрем, оня внезапно свърна назад и ако в последния момент не се бяхме хвърлили зад някакъв стар модел мерцедес, щеше да ни види. След като се увери, че наоколо няма никой, отново погледна към колоната. Докато ние развълнувано очаквахме да извади труп от найлоновия чувал върху ръчната си двуколка, мъжът преспокойно се приближи до колоната. Огледа се още веднъж, разкопча си панталона и започна да пикае върху многовековния исторически паметник. Дали защото останахме с излъгани очаквания, дали заради простотията на тоя нещастник, която направо ни потресе, не издържах и се развиках колкото ми глас държи:

— Какви ги вършиш тук бе!

Съмнителният прекъсна пикаенето си и панически започна да си закопчава панталона. Точно тогава пристигна и Екрем. Насочи пистолета си към мъжа с каскета. И другите двама цивилни полицаи малко по-отзад бяха насочили дулата си към него.

— Лягай! Лягай на земята! Лягай!

Мъжът, видял се внезапно ограден от въоръжени мъже, уплашено вдигна ръце, без дори да успее да си вдигне ципа.

— Добре, добре, бате, само не стреляйте! — объркано нареждаше той и се просна послушно в локвата пикня, която беше направил преди малко.

Али очевидно все още не беше изгубил надежда и с бързи крачки стигна до двуколката с чувала. Затъкна пистолета на кръста си и го развърза. Бръкна вътре и затършува, но изваждаше само купчини хартия, консервени кутии, бирени шишета, пластмасови купи. Имаше всичко, само не и трупове в тоя чувал. Никакви тела — ни на живи, ни на умрели! Дори в нощната тъмнина се виждаше силното разочарование, изписало се върху лицето на помощника ми. Като не откри каквото търсеше, неистово и ядно се разкрещя на просналия се на земята човек:

— Къде е бе! Къде е трупът?

— К-к-акъв труп, бате? Аз само пикаех! — трепна уплашено лицето на вехтошаря, проснал се долу с ръце на тила си.

Побеснелият Али натисна с крак главата му. Лицето на нещастника потъна в разкалялата се от собствената му пикня пръст.

— Не лъжи! Наблюдавахме те! Оглеждаше се наоколо! Къде са другите ти авери! Къде паркирахте микробуса бе?

— Какъв микробус? Какво наблюдение? Честна дума, аз само си пикаех, братко…

Али го сграбчи за врата и го изправи.

— Вече не ще ни избягаш, синко! — рече му той и го разтърси. — Казвай, къде са останалите ти другари?

Точно в тоя миг телефонът ми се раззвъня.

— Ало, шефе!

Щом само чух гласа на Зейнеб — и мислено си отдъхнах. Още като срещнах глуповатия поглед на вехтошаря и видях окаляното му лице, бях съвършено сигурен, че сме хванали грешния човек. Но все пак исках да го чуя и от нея.

— Слушам Зейнеб, какво има?

— Намерихме нов труп, господин главен инспектор… — отчаяно ми предаде новината, за която имах предчувствие.

— Къде? — само я попитах примирено.

— При „Ая София“… в пресечката до църквата.