Паметта на Истанбул

Гледа, сякаш е видял самия Бог

Трупът лежеше пред Златната порта. Под звездното небе. Осветен от лъчите на все по-пълната месечина. На празното място между гробището на Йедикуле и истанбулските стени. Да, пак по същия начин — телефонът отново ненадейно иззвъня по никое време. Отново за извършено престъпление — отново в полунощ, отново на историческо място, отново с монета, мушната в дланта на жертвата.

Оставих Евгения у тях, въпреки упоритите й възражения. Исках да се прибра в бедната си хралупа от страх да не би да не мога да се измъкна от прегръдките й, когато този проклет телефон се раззвъня отново. Беше Зейнеб. Каза ми, че е оставен още един труп. От същите убийци. Но не както очаквахме — пред джамията „Фатих“ или пред „Топкапъ“, а на прага на Златната порта. Преди това дори не бях чувал за нея. За мен това си беше „Йедикуле“. Затворите на „Йедикуле“… Крепостта „Йедикуле“… Музеят „Йедикуле“… Както и да го наричаме, знаменитите кули бяха свидетели на не една кървава история. Златната порта е била проход към кулата, по-точно — била е градска врата. Скъпоценна украса на града, с три входа, символизираща победите. Портата била по-стара от „Йедикуле“, изградена е още по римско време. Императорите, завоювали победа, влизали в града точно през нея. Най-внушителната, най-блестящата порта — това била тя. Оттам трябва да е дошло и името й — Златната порта. Бях разочарован, когато Зейнеб ми разказа по телефона, че трупът не е оставен на място, свързано със султан Мехмед Фатих. Тя ми каза и за намерената в дланта на жертвата монета. Доколкото могла да разбере, върху нея било написано „Теодосий“. Теодосий! Значи — още един римски император! Лоша новина! Ние си мислехме, че сме стигнали до Фатих, а всъщност явно още не бяхме излезли от римското време. От този Теодосий до Мехмед Фатих кой знае още колко души са управлявали този град? Ако за всеки от тях убийците са замислили да убиват по един, значи, трябва да очакваме някаква малка касапница. Как да попречим на това?

Този въпрос продължаваше да човърка мозъка ми, докато гледах проснатия пред Златната порта мъж. Как ще попречим на това? Този въпрос вече не вълнуваше възпълничкия, плешив и нисък човечец в пепелносивия костюм и черната, разкопчана до гърдите му риза. Гледаше към бледата месечина така спокойно и ведро, сякаш убийците му бяха поднесли не смърт, а някакво огромно щастие. И аз обърнах поглед към сребристото назъбено кръгче, което нарастваше всеки миг, готово да се превърне в пълна луна. Да, тя пак беше отгоре, висейки точно над главите ни, сякаш бе видяла случилото се и любопитстваше да разбере какво ще направим сега ние.

— Гледа, сякаш е видял самия Бог, нали?

Това го бе казал Шефик, но не му пукаше за нашия величествен свидетел в небесата, а говореше за жертвата. Като видя, че съм вече на местопрестъплението, прекъсна огледа и дойде при мен, също така дълбоко впечатлен от израза в очите на мъртвеца.

— Може и да го е видял — пошегува се Зейнеб. — Ако питате мен обаче — това е неконтролируемо движение на мускулите.

Спорно беше какво изразява погледът на мъртвеца, но беше ясно едно — че човекът е убит по същия начин, както и останалите — гърлото му беше прерязано от край до край. Тялото беше разположено по съвсем същия начин — във формата на стрела, с разтворени крака, с вързани една срещу друга длани зад тила. Опитах се да си припомня трупа на Мукаддер Кънаджъ. Да, убийците не са се опитвали да ни заблудят — върхът на стрелата указваше точно мястото, на което бяхме. Но не бяхме разбрали това. А сега, сега накъде ли ни сочеха убийците? Погледнах ръцете на жертвата — като върха на стрела те сочеха точно към Златната порта. Но като казвам „златната“, не си мислете, че става дума за някакви блестящи, великолепни двери към града — мястото, наречено някога Златната порта, отдавна бе загубило величието си и днес бе една развалина от пръст, камък и мрамор.

— Кой е открил трупа?

— Пазачите на музея. По-точно кучето им Булут — отговори ми тя, посочвайки към широкото място зад полуотворената врата. — Те са там, ако искате, да ги извикам.

— Няма нужда, ние ще отидем при тях. — Преди да тръгна обаче, трябваше да разбера още нещо. — Установена ли е самоличността на жертвата?

— Шадан Дуруджа… Бил журналист.

— Журналист ли? — озадачих се аз. — Откъде се взе пък сега някакъв си журналист?

Докато Зейнеб ме гледаше безпомощно, ми отговори Шефик, сякаш бях питал него:

— Не знам, господин инспектор. Ето тук така пише — протегна журналистическата карта, която държеше между пръстите си.

Беше прав, човекът беше журналист, при това — в един от най-реномираните вестници. Това доста объркваше нещата. Мислехме, че имаме важна следа, като установихме, че Недждет Денизел и Мукаддер Кънаджъ са били вещи лица в една и съща комисия. Така бихме могли да определим предварително потенциалните жертви и да имаме шанса да изпреварим убийците. Но след като третата жертва се оказа журналист, нямаше особен смисъл да проучваме членовете на комисията, свързана със защитата на историческите забележителности.

— Журналистите не биха могли да бъдат в комисии за защитените зони, нали така, шефе?

— Не мисля, че могат.

Закопчах сакото си, за да не пропусне нощната влага.

— Дори да не е член на такава комисия, сигурен съм, че Шадан Дуруджа по някакъв начин е свързан с историческите защитени зони. И по-специално — с квартала „Султан Ахмед“, за който Мукаддер Кънаджъ е бил натоварен да напише доклад.

— Трябва да има някаква връзка. Иначе за какво да го убиват?

Шефик пак взе да си навира носа в нашите дела. Хората му в странните си облекла като на извънземни, изследващи древна цивилизация, старателно претърсваха мястото пред многовековните стени, за да открият някакви улики, които да свършат работа, а той тръгнал да си чеше езика с нас! Не му стигаше само да събере уликите от местопрестъплението и да ни ги предостави. Искаше му се да участва ако не при вземането на решения, то поне в размяната на идеи в хода на разследването. Разчиташе на нашето добро отношение и при всеки удобен случай се чувстваше длъжен да ни съобщи мнението си. На безкомпромисната Зейнеб обаче не й пукаше за неговата чувствителност.

— Възможно е — рече замислено тя. — Трябва да проучим нещата. Ако е така, трябва да намерим връзката.

Като каза „трябва да намерим“, забелязах, че нашият ексцентричен младеж не се виждаше наоколо.

— Къде е Али? — попитах аз.

Зейнеб отмести поглед, опитвайки се да прикрие безпокойството си.

— Трябва да дойде, шефе, на път е.

Явно правеха нещо без мое знание, но не исках да споря в присъствието на Шефик.

— Добре тогава! Да вървим да поговорим с пазачите на музея!

Шефик се натъжи като изоставено дете. Мислите му бяха все в нас, но нямаше как, и тръгна да си върши своята работа. Защото без откритите от него улики ние пък нямаше да можем да извършим разследването си. Едното без другото беше невъзможно.

Оставих този работлив следовател на местопрестъплението и тръгнах по пътя, по който бог знае колко императори са преминали през последните хиляда години.

— Снощи прибрахте ли се по домовете си? — без заобикалки попитах Зейнеб, но очевидно я хванах неподготвена.

— Вкъщи ли, да, да, прибрахме се вкъщи — запелтечи тя.

Гласът й леко потрепери, защото никак не умееше да лъже, милата. Малко да я попритиснех, щеше да ми разкаже какво се бе случило, но след това сигурно отново щяха да започнат да се нападат един друг с Али. Затова и не настоях, а само се задоволих да я попитам, подсмихвайки се леко под мустак:

— Добре ли се наспахте поне?

— Наспах се, господин инспектор, абсолютно се бях наспала и отпочинала, когато телефонът ми се раззвъня.

— Надявам се и Али да си е отпочинал.

Не обели и дума, само се забърза, мъчейки се да не изостава.

Провряхме се през полуотворената врата, преминахме под един стар водопровод и стигнахме до широко пространство, оградено от непристъпните крепостни стени. Още щом стъпихме на площада, и очите ми се заслепиха. Всичко наоколо беше осветено. Знаех, че лятно време тук се правят концерти. Трябва нашите да са включили осветлението. Въпреки това не можех да си представя мястото като концертна сцена, защото представата ми за „Йедикуле“ беше доста по-различна. Това наименование бях чул първата си година в гимназията. Кулата с лошата слава — тук по османско време бяха затваряни чуждите посланици, бяха осъждани на смърт садразамите119. Но най-много ме бе впечатлило убийството на Младия Осман120. Разбунтувалите се еничари първо го удушават в тази кула, а след това му отрязват главата. Затова и името й не предизвикваше никакви положителни емоции в мен.

— Ето натам, шефе!

Зейнеб сочеше към стълбите на южните стени. Хората бяха насядали по широките стъпала, пушеха и си приказваха. Точно в краката им лежеше огромно овчарско куче, изплезило език, дишаше учестено, сякаш следеше разговора им. Първо то забеляза нашето появяване, изправи се на крака и ни посрещна с враждебен лай. Един от пазачите, дребничък и слабоват мъж, изгаси цигарата си, стъпка фаса с обувката си и чак тогава се провикна:

— Тихо, Булут! Млъквай, те не са чужди!

Булут не чакаше да му се повтаря, обаче собственикът му май не бе много сигурен в него и още веднъж му заповяда:

— Седни! Сядай тук, момче!

Булут сякаш се засегна от недоверието на стопанина си.

— Булут, какво ти казвам?

Какво друго можеше да направи, освен да се просне на земята, но не сваляше любопитния си поглед от нас.

— Здравейте! — приближих се аз. — Аз съм инспектор Невзат!

— Здравейте! Аз съм Пехливан, пазачът на музея.

Едва се сдържах да не се разсмея на глас — човечецът бе толкова хилав, толкова слабоват, че каква охрана можеше да бъде, не знам! Сигурно и баща му ще да е бил като него и го е кръстил така, с желанието да е висок и силен син. Другият мъж, който наистина заслужаваше името Пехливан, висок, едър, стоеше отзад, допушвайки цигарата си. Не му обърнах много внимание, но заговорих на кучето:

— Здрасти, Булут! Как си?

Все още ме гледаше подозрително, но не беше жестоко животно. Макар и без особено желание, някак си по принуда, размаха опашка в отговор на моя поздрав.

— Кангал ли е?

— Не, инспекторе — отвърна слаботелесният Пехливан. В гласа му звучеше мека и топла нотка. — Акбаш121 е, акбаш. Овчарски кучета са, но са по-добри от кангалите.

Погледнах това куче, поне два пъти по-голямо от нашия Бахтияр — много ми хареса!

— Красиво животно! — казах аз на стопанина му.

— Така е, и е много дружелюбно, но тази вечер е малко изнервено…

Да, дойдохме си право на въпроса.

— Вие ли открихте трупа?

— Ние го намерихме — каза Пехливан. — Преди два часа. По-точно, Булут го откри. Не разбрахме за какво точно се беше разлаял, но Булут никога не лае напразно — с гордост погледна към кучето си той. — И като се разбесня така, колегата Рамиз веднага разбра, че нещо не е наред.

— И без това винаги сме нащрек — излезе напред другият пазач.

Бе поне десетина години по-млад от Пехливан. Бях го помислил за стеснителен, но не беше.

— Та като се разлая Булут, и разбрах, че ония негодници са дошли…

— Кои негодници?

— Иманярите — каза той, сякаш се изплюваше с отвращение. — Преди месец, като слагаха водопроводните тръби, откриха исторически находки под крепостта. Намериха и два съда. Пълни със злато! Едно време са крили имането си тука.

— По османско време — поправи колегата си Пехливан, гледайки го с леко пренебрежение. — Тогава са скрили държавната съкровищница в една от кулите. Но не за дълго, след това отново я пренесли в двореца. Народът обаче е невеж, само да чуе, че отнякъде е излязло злато — и започва да копае под основите на стените. При това положение ние, естествено, взехме предпазни мерки. Накрая хванаха петима души и ги пратиха в затвора. Но и затворът не ги уплаши, негодниците. И вече цял месец сме все така нащрек, и всяка нощ ги чакаме да се появят отново. И тази нощ бяхме готови, но по някое време съм задрямал и Рамиз ме събуди…

Рамиз, още щом си чу името, и веднага се намеси:

— Събудих го бате Пехливан. Щом Булут се разлая — разбрах, че става нещо. И добре, че го събудих, бате Пехливан веднага схвана положението. И като ми рече: „Пусни Булут“, веднага го освободих от каишката, а той като куршум се изстреля, а аз — подир него. Но вместо иманярите с кирките, открихме трупа на ей тоя нещастник.

— Никого ли не видяхте наоколо?

От вълнение май не разбра въпроса ми и продължи да разказва как точно са намерили трупа на жертвата:

— Тялото така си лежеше на земята и човек като види нещо такова, му става чоглаво. Бог да го прости, и очите си отворил докъдето може. Настръхнах целият, прониза ме такъв страх…

Докато говореше, през устните му се процеждаше цигареният дим. Рамиз ни разказваше всичко това така искрено, сякаш отново и отново изживяваше случилото се, но Пехливан се отегчи от думите му. Разбрах това по смръщеното му лице, докато слушаше другаря си. Сигурно си мислеше, че ако шефовете научат как са се уплашили — и ще ги изхвърлят от работа. Най-сетне не издържа и цапна с ръка цигарата на Рамиз.

— Остави тая гадост! — сгълча го рязко той. — Не те ли е срам да пушиш в лицето на инспектора?

Рамиз, неочаквано за едрата си фигура, тозчас засрамено сведе глава. Пехливан ядно гасеше фаса с крака си и ми говореше с победоносно изражение:

— Извинявайте, господин инспектор! Млад е, прост е. Току-що е дошъл от Малкара122. Иначе нямаше да се държи така неуважително. — Дори не ми даде възможност да кажа „Няма нищо“. — Колкото до уплахата ни — опитваше се да спаси положението Пехливан, — никой не се уплаши, то умрелият не може да ти навреди. Злината идва от живите, от крадците, негодниците, престъпниците. Като видяхме трупа, разбира се, малко се шашардисахме, защото очаквахме да видим иманярите, а открихме убит човек, и не бяхме подготвени за това. Затова и Рамиз се впечатли. Но аз, като набрах смелост…

— Значи, никого не видяхте, така ли?

Очаквах да кажат „Не видяхме“, но Рамиз срамежливо се обади:

— Видяхме един микробус — бял.

— Къде?

Посочи с ръка към Златната порта, през която преди малко бяхме минали.

— Има един трап, веднага пред вратата. Там е бостанът на чичо Муса. След него започва гробището на „Йедикуле“. През него минава един обществен път и там, на тоя път, беше спрял микробусът.

Това можеше да е важна следа. Но исках да съм сигурен.

— Може микробусът само да е минавал оттам? Нали каза, че било път?

— Обществен път, да, и колата беше спряла на него. Като се приближихме до трупа — и потеглиха. Защо мислим, че има нещо общо ли? Ами Булут така залая по нея…

— Точно така е — подкрепи другаря си Пехливан. — Много ясно чухме шума от мотора. То нощем тук е тихо. Запалиха микробуса точно като стигнахме до мъртвия. Даже отначало не можаха да тръгнат, шофьорът успя чак на третия път.

Трепнах от радостно вълнение — май най-после бяхме попаднали на някаква следа!

— А дали успяхте да видите номера на микробуса?

Лицата им помръкнаха.

— Беше тъмно — едва проговори Пехливан. — Чак дотам не се виждаше.

Не, нямаше нищо да излезе от тия хора, но Зейнеб не губеше надежда.

— Какъв беше микробусът? Казахте, че е бял, но каква марка беше?

— То не беше и микробус, а кола за превоз на месо…

Това не беше гласът на Пехливан, нито на Рамиз, а някакъв много познат глас. То и Булут се беше разлаял. Обърнах глава и видях ленивия поглед на Али. Вече беше пристигнал нашият бунтар! И дошъл не дошъл — веднага се намеси в разговора, разбрал не доразбрал за какво иде реч — и хайде с рогата напред!

— Булут, какво ти казвам! Лягай бързо долу! — развика се Пехливан.

Горкото куче разбра, че тази вечер няма да може да си полае на воля по когото и да било, и отново се просна на земята. А Али продължи, без да забелязва нито недружелюбния лай на Булут, нито моите укорителни погледи…

— По-точно — пикап е. С хладилна инсталация отзад, за пренасяне на месо. И понеже тази част е бяла, хората са помислили, че е микробус.

Опитах се да го накарам да замълчи, за да не обърка още повече пазачите на музея:

— Добре, Али, стига! Пък и ти сега дойде и не знаеш за какво говорим.

Магарето му с магаре се захили радостно.

— Може току-що да съм дошъл, шефе, но преди доста часове съм установил каква е колата на убийците.

По смелата усмивка върху младежкото му лице си личеше, че сам е стигнал до някои важни заключения. Но сега аз трябваше да разбера друго — не онова, което бе открил Али, а което бяха видели двамата пазачи на музея. Дадох му знак с глава.

— После ще говорим за това, което си разбрал, Али — предупредих го аз и се обърнах към двамата: — Да, та какво друго бихте могли да ни кажете за оня бял микробус?

— Бога ми, господин главен инспектор, главата ми малко се пообърка — стеснително проговори Рамиз, поглеждайки към Али. — Сега този господин като каза „пикап“, с хладилна инсталация отзад… Пък и микробусът ми се видя малко големичък…

Замълча за малко. Гледаше объркано и като не можа сам да намери изход от положението, се обърна за помощ към Пехливан:

— Ти какво ще кажеш, бате?

Но и Пехливан се беше разколебал.

— Какво да кажа? — извърна глава той. — Честно казано, не видяхме много добре колата… и сега каквото и да кажем, няма да е истина. Рамиз право казва — колата май беше възголемичка, за да е микробус… Може тоя господин и да е прав, може и пикап да е било — кимна той с глава към Али.