Паметта на Истанбул

Властта се храни с кръв

Всички в Музея на турско-ислямското изкуство отблизо познаваха Лейля Баркън. Затова ни разрешиха да влезем вътре, макар работното време за посетители да бе свършило вече. Охраната на входа, както се и очакваше, ни посреща любезно и поздрави всеки един от нас. Изкачихме се по дървената стълба и излязохме в една доста просторна градина. Лейля погледна с възхищение към каменната постройка.

— Красива е, нали? — И продължи, без дори да изчака да чуе отговора ми: — С изключение на султанските дворци, това е единственият запазил се непокътнат дворец в Истанбул. — Присви очи, сякаш споделяше някаква съкровена тайна: — Знаете ли, Ибрахим паша е бил и зет на Сюлейман Великолепни. Но не го е спасило нито че е бил близък приятел на султана, нито че е бил женен за дъщеря му. Заради подстрекателството на великата любов на султана, Хюррем султан98, Сюлейман Великолепни лично издава заповед да го убият и Ибрахим паша бил удушен.

Помъчих се да си представя какво разочарование е изживял Ибрахим паша, осъден на смърт от най-близкия си приятел. Дали и когато е умирал, въпреки всичко е запазил близостта си с падишаха? Или е умрял в отчаяние, мислейки си как целият му живот е преминал напразно?

— Оттук, господин Невзат! — посочи ми Лейля една широчка и не много стръмна стълба. — Оттук ще минем.

Стигнахме до терасата, която гледаше към площад „Султан Ахмед“. Между високия чинар и избуялата в градината пред двореца акация се виждаше Дикилиташ — Колоната на Константин. Обърнах се надясно и зърнах Змийската и Ажурната колона. Тези три паметника, останали ни в наследство от Римската империя като някакви свещени пазители на времето, мълчаливо чакаха падането на нощта върху все по-безлюдния площад.

Още докато се оглеждахме за свободни места в кафенето, един младеж моментално се устреми към нас и поздрави Лейля:

— Здравейте, Лейля ханъм! Добре дошли!

— Здравей, Рашид! Добре заварил! — отвърна Лейля и хвърли поглед към съвсем празните маси. — Никой ли не е останал, или вече сте затворили?

— Не, не, заповядайте, Лейля ханъм!

Сложих чантата си върху масата, която ни сочеше младежът, а Лейля седна на стола с гледка към площада. Аз се настаних срещу нея.

— Какво ще пиете? — почтително попита Рашид.

И двамата искахме едно и също.

— Чай!

Лицето му се смръщи леко.

— Чаят ни не е съвсем пресен, да ви направя по едно турско кафе?

Спогледахме се — и на двамата щеше да ни дойде добре.

— Добре, донеси кафе тогава.

— Лейля ханъм го пие средно сладко — обясни Рашид, освободен от неудобството си, — а вие как го искате?

— С малко захар…

Рашид се отправи към кухнята, а Лейля се загледа в площада, вече почти потънал в мрака на вечерта.

— Много го обичам това място тук — обърна към мен по детски възхитения си поглед. — Този площад е свидетел на всичко, което е преживял този град за близо две хилядолетия. Толкова крале, толкова императори и падишахи… Бил е свидетел на битки със световно значение… На разграбвания, безумни оргии, победни тържества. На бунтове, разклащали империята, султаната. На епидемии, земетресения, суши… На всичко, преживяно от този град… — Замълча за миг и продължи с дълбок респект в гласа: — Но вижте как се е смълчало безкрайно голямото му сърце, сякаш, както през цялата си история, безмълвно записва всичко това в паметта на камъните, желязото, дървото, дори и случващото се днес.

Трябва да беше влюбена в професията си. Също така пристрастена към историята като майка ми. Да работиш онова, което обичаш, е чудесно, и това чувство ми беше много добре познато, защото и аз бях от малцината, които си изкарваха прехраната, вършейки любимото си нещо. Но започнете ли да му отдавате повече от нужното внимание, решите ли, че работата ви е най-важното нещо в живота, няма да бъдете щастливи. Просто ще е невъзможно! Колкото и да обичате професията си, в никакъв случай не трябва да се отричате и от другите неща в живота. Майка ми беше успяла в това. Въпреки любовта си към историята не се беше отказала нито от семейството си, нито от останалите си занимания. Със същото увлечение, с което четеше някаква любопитна статия за Влахернския дворец99, поливаше мушкатото на прозореца и приготвяше любимия на баща ми пълнен артишок. Далеч не мога да кажа, че притежавам нейния талант да живее, защото професията ми ме беше завладяла напълно. Особено след смъртта на Гюзиде и Айсун, смърт, която направо ме бе смазала. И с Гюзиде, и с Евгения най-често се карахме точно за това, че съм се отдал изцяло на професията си. За Лейля Баркън все още ми беше трудно да преценя до каква степен и на какво е готова за любимата си професия. Не можех да реша засега дали страстта към работата й и нейната обсебеност биха могли да я тласнат към престъпление. И това не ми позволяваше да я извадя от списъка със заподозрените, нито да реша окончателно дали тя би могла да е убиецът.

— Обаче ми се струва, че самите ние не осъзнаваме ценността на този площад — вметнах аз, нарушавайки настъпилото мълчание.

Красивите й очи изведнъж запламтяха.

— „Не осъзнаваме“ е меко казано, Невзат бей! Това, което вършим, е престъпление срещу историята. Ние буквално я убиваме, варварски я унищожаваме. — Гласът й гневно потреперваше. — Отново впи поглед в „Султан Ахмед“, преди да продължи: — Зад джамията има голям императорски дворец, наречен Палатиум Магнум100. Най-безсъвестно построиха петзвезден хотел върху руините му. Нито правителството попречи, нито общината. И най-лошото е, че това убийство ще продължи с тяхната благословия. Тази държава няма собственик, Невзат бей… Затова такива бизнесмени като Адем Йездан, които се кланят единствено на Златния телец, ще унищожат историята ни… Той и всички останали като него…

Това бе моментът и не трябваше да пропускам тази благоприятна възможност.

— Наистина, що за човек е тоя Адем Йездан? — прекъснах я аз.

Вече беше загубила всякакво чувство за предпазливост, говореше с нескрито отвращение, без да прикрива чувствата си:

— Ужасен! Човек, способен на всяко зло, за което бихте се сетили! — Не ми даде възможност да попитам какво по-точно има предвид и продължи в същия тон: — Без да се спира пред нищо, иска да стане най-големият на пазара, помитайки всичко по пътя си. Не само в Турция, в Европа, в Америка, в целия свят. Но това не е толкова лесно, има срещу себе си мощни групи, с които се бори или поне се опитва да се пребори. — Забеляза изпълненото ми с любопитство изражение и набъбналото множество въпроси, които се канех да й задам, и буквално ги изпревари: — Казах „опитва се“, защото е прекомерно трудно за Адем Йездан да се конкурира с тези бизнеси, които имат натрупан многогодишен опит. Остане ли в границите на закона, не ще бъде възможно да спечели тази борба. Затова и често пъти търси начини да го заобикаля.

— Какви са тия начини?

— Каквито се сетите. Например преди три години те щяха да правят голям бизнес център над останките от византийските цистерни101. Имаше нещастен случай, при който загинаха трима работници и двама граждани. От нашето дружество поискахме да сме ищци и същевременно страна по делото, но съдът ни отказа. Защото Адем Йездан му беше повлиял! Беше се свързал с комисията на вещите лица, дори с прокурора и съдията! В резултат съдът реши, че това било нещастен случай. Ние, естествено, не оставихме така нещата и се обърнахме към Административния съд. Успяхме да получим решение за спиране на строителството. Адем Йездан се опитваше да отмени това решение за тригодишно спиране, защото всеки ден губеше хиляди долари. Затова и не се спираше пред никакви злодеяния…

— Какви? Заплашваше ли ви?

— Разбира се. Дружеството ни получаваше хиляди заплахи, анонимни писма, заплахи по електронната поща, по телефона.

— Но не сте имали случай на физическо нападение, тоест хората на Адем Йездан не са се опитвали да ви наранят или убият, нали така?

— Нямаше нападение срещу членове на дружеството ни, но на входната врата бяха написани заплашителни надписи. Спукаха гумите на микробуса ни, счупиха му прозорците…

Тъкмо се готвех да попитам дали е имало някой арестуван за това и Рашид изникна над нас.

— Заповядайте, кафето ви е готово!

Наоколо се разнасяше вълшебният аромат, излизащ от филджаните върху сребърната табла, която Рашид носеше.

— Средно сладкото за Лейля ханъм, с малкото захар за вас!

С уважение сложи на масата кафетата с двойно препечени локуми в чинийките, отстрани на чашките. След като ни остави и водата, изчака да отпием от кафето, за да разбере дали сме доволни как го е приготвил. Наистина, беше невероятно! Захарта, пяната, гъстотата — всичко беше идеално!

— Много е хубаво, благодаря ви!

— Както винаги — невероятно ароматно! — похвали го и Лейля. — Благодарим ти, Рашид!

Момчето си тръгна с щастлива усмивка на лицето. След като отново отпих глътка от черната ароматна течност, изстрелях въпроса, който още отпреди исках да й задам:

— Имаше ли някой арестуван за нападението над дружеството ви?

— Не, за съжаление. Тези, които са го направили, са били истински професионалисти. Не са оставили нито следи, нито свидетели. Също като убийците на Недждет и Мукаддер!

Дали Лейля Баркън се стремеше да ме води в нужната й посока, или ми казваше истината? Може и двете неща да бяха верни. Хората на Адем Йездан може действително да са извършили всичко онова, за което ми разказа, но това не ги правеше убийци. Очевидно бе, че Лейля Баркън искаше да ги представи като заподозрени за убийствата. За да сменя темата, извадих от кожената си чанта Константиновата монета, която намерихме в дланта на втората жертва, и я подадох на Лейля.

— Ето монетата, която искахте да видите.

С радостно вълнение я грабна и обърна към светлината, за да я разгледа по-добре.

— Константинова монета! — със задоволство прошепна след малко тя.

— Да. — Бръкнах отново в чантата си и извадих и намерената в първата жертва монета. — А тази е сечена за Византион.

Взе и я заразглежда внимателно.

— Точно както казахте — на предната страна е изобразена Хеката102, а на задната под надписа „Византион“ — има полумесец и звезда. — След това отново заразглежда Константиновата монета. По едно време поклати глава, сякаш се бе сетила за нещо много важно: — Накъде гледаше трупът?

Не разбрах защо питаше, но нямах никакво притеснение да й отговоря.

— Към Чемберлиташ, по-точно — към върха на колоната.

— Точно натам, където някога се е намирала статуята на Константин, изобразен като бог Аполон — съвсем тихичко, почти шепнешком произнесе тя. — Може би убиецът е искал да каже: „Гледайте Истанбул оттам, откъдето го е гледал Константин“.

— Какво би означавало това?

— Значи да го гледат с любов, с уважение, с желанието да го защитят, да го предпазят. Имало е много крале, императори, падишахи, които са се грижели за Истанбул, но двама владетели са били много важни за града — Константин Велики и султан Мехмед Фатих. Както споменах и преди това, Визас е негов основател, но онзи, който наистина го е превърнал в световен град, е римският император Константин. Около хиляда години след него един от най-важните султани в Османската империя, Мехмед Фатих, се нагърбва със същата мисия. Но ако Константин не беше превърнал града в столица, съдбата му щеше да е съвсем различна.

— Добре, а защо Константин го е избрал за столица?

— По същата причина като Визас. Византион е както красив, така също и лесен за отбрана. Но същинската причина е икономическа. Ами да — става въпрос за размяната на стоки. Изтокът, от гледна точка на търговията, е бил особено привлекателно място по времето на Константин. И столицата на империята за кратко се превръща в търговски център. Но всъщност Константин, замисляйки новата столица, първо се е сетил за Троя, не за Византион. Това е древен град, близо до Чанаккале. Както пише Омир в неговата „Илиада“, това е градът на Парис, отвлякъл хубавата Елена от гръцкия крал. Но докато продължавало строителството на Троя, една нощ в съня си Константин срещнал Бога. И той му казал да намери друг град. Макар да бил започнал вече изграждането на Троя като столица, той се отказал и обърнал поглед към Византион. Ако оставим легендите настрана, истината е, че Троя не е толкова подходящ град за столица. Константин забелязал това и избрал Византион, който се намирал направо в сърцето на неговата държава. От 324 г., когато го провъзгласил за столица, до 330 г. продължило бурното преустройство и благоустрояване на града. Императорът събрал в него най-красивите паметници в империята, най-богатите съкровища, цялото богатство на страната. Довел най-талантливите архитекти, скулптори, каменоделци, създатели на мозайки, разширил границите на града, изграждайки новите крепостни стени.

Като човек, роден и израснал в Истанбул, се захласвах все повече в разказа й, почти забравил за убийството, разследването и подозренията си, и с любопитство я заразпитвах:

— И днешните стени ли ги е направил Константин?

— Не, запазилите се до наши дни стени са строени при различни императори. Константин само направил стените на Византион по-големи. По онова време Византион заемал сравнително малка площ, ограничена с дъгата от „Еминьоню“ до „Джанкуртаран“103. Константин разширил тази дъга малко по-назад от днешния университет „Кадир Хас“, така че да обхване мястото от „Аякапъ“ през болницата „Джеррахпаша“ на запад до „Есекапъ“. Има и една интересна легенда. За да определи границите на новия град, Константин вървял с копие в ръка, следван от свитата си, и нещо си говорел тихичко с някого, който не се виждал, но никой не смеел да го попита какво става, с кого разговаря императорът. След известно време един от служителите му, който си мислел, че вече са стигнали границите, до които би могъл да се разпростре един град от онова време, се приближил до него и се престрашил да го запита почтително с кого говори и накъде отиват. „Разговарям с ангела, който трябва да определи границите на града — съвсем сериозно му отговорил императорът. — Той ще ни каже къде трябва да спрем.“ Константин бил император, който много се влияел от мистиката. Но и действително, някои тайнствени събития изиграли важна роля в живота му. Веднъж, когато вървял с войските си към Рим, за да се разправи с Максентиус, един от тримата, с които делял властта, преди още да стане единодържец, видял на небето някакъв лъч във формата на кръст. Сметнал го за божи знак и заповядал да го изобразят върху щитовете на войниците му. Те били езичници и не били доволни, но понеже се страхували от императора си, изпълнили заповедта му. И шансът му се усмихнал — разбил на пух и прах Максентиус на моста „Милвиан“. Докато Максентиус предавал богу дух във водите на Тибър, за Константин се отварял пътят към Рим. Приел победата си като дар от християнския бог, той започнал да изпитва симпатия към тази нова религия и сменил вярата в империята си с решения, които сложили край на хилядолетното езичество. Това не е лесна работа, Невзат бей! Константин наистина е бил велик император!

— Изпитвате уважение към него?

Замисли се, преди да ми отвърне.

— В известен смисъл. Знам обаче, че в същото време Константин е бил и много жесток човек. Не се е поколебал да убие и собствения си син Крисп104. А след това да удави и съпругата си Фауста във врящата вода в банята. Властта е организъм, който се храни с кръв. Колкото със сила, толкова и със злини възнаграждава хората, които я упражняват. Няма владетел, било римски, било османски, с няколко изключения само, който да не си е окървавил ръцете.

Но сега преследвахме не някогашни владетели с окървавени ръце, а умни престъпници, съумели да ни объркат, вплитайки в убийствата си тези исторически личности. И първото, което трябваше да разберем, бе къде тези безмилостни главорези, поставили театрално втората си жертва пред Чемберлиташ — колоната, издигната в чест на Константин, превърнал този град в имперска столица, щяха да изложат демонстративно трупа на следващия нещастник.

— Според вас, ако престъпниците отново извършат убийство, кой паметник, символизиращ някой от могъщите императори или падишахи, биха избрали, за да поставят отпреде му трупа?

— Султан Мехмед Фатих — без никаква пауза, съвсем твърдо заяви тя. — Има само един велик колкото Константин владетел — и това е Фатих. Но къде биха оставили трупа, виж, това е сложно да се предскаже… Защото има два паметника, които символизират мощта на Фатих — джамията „Фатих“ и дворецът „Топкапъ“, където работя аз…

Бяхме взели предпазни мерки пред джамията „Фатих“, но за „Топкапъ“ не се бяхме сетили. А той беше изграден лично по нареждане на султана. Мина ми през ума, че Лейля може и да е невинна. Възможно ли бе тази жена, която безусловно споделяше с нас всичките си познания, да бъде съучастник на убийци? Изглеждаше така искрена, че си помислих дали не греша. Ако убийците оставят третата жертва пред джамията „Фатих“ или пред двореца „Топкапъ“, щях да съм напълно убеден, че съмненията ми в нея са погрешни. Все пак по-добре беше да не прибързвам. Невъзможно е да отгатнеш какво може да стори един ум, избуял на почвата на злото.