Паметта на Истанбул

И ти си бил влюбен в Хандан, нали?

— Коя е Хандан? — попита Евгения чак когато вече напуснахме градината на Демир и бяхме в колата. И не питаше Йекта, а мен. Въпреки смелостта си, вълнението, изпълнило вечерта, я накара да не пита повече, макар да я изгаряше любопитството. Всъщност след краткия й въпрос: „Коя е Хандан?“, цялото удоволствие от събирането ни, от вкусно приготвената риба, от изпитата ракия мигновено се изпари и опитите ни с Демир отново да съживим разговора, останаха напразни. Тъгата сложи отпечатъка си върху вечерта и ни погълна всички. Затова още щом влязохме в колата, и Евгения впи любопитен поглед в мен.

— Коя е Хандан?

— Една приятелка — отговорих аз, завъртайки ключа. — Обща приятелка на всички ни.

Моята бричка се затътри от къщата на Демир към любимите ми тихи и прохладни улички в „Балат“.

Отговорът ми обаче не я задоволи.

— Една приятелка — многозначително прошепна тя. — Невзат, защо не ми разказваш за приятелите си?

Беше се разсърдила, но ме гледаше с обич, като дете, чиито пакости винаги е прощавала, сякаш питаше: „Какво още криеш от мен? Кажи ми!“.

— Не знам защо — въздъхнах аз. — Не е ставало дума, сигурно затова.

— Де да беше ставало — отвърна тя, а в гласа й звучеше упрек. Снизхождението също беше изчезнало в тона й. — Ако знаех за какво става въпрос, нямаше да питам за Хандан. И Йекта нямаше да се натъжи толкова. И тази вечер, започнала толкова прекрасно, нямаше да свърши така неприятно.

Беше права. Не знаех какво да кажа и се загледах в пътя пред нас. Можех да се извиня, но вместо това започнах да й разказвам:

— Всъщност наистина историята им е необикновена!

Думите ми така я заинтригуваха, че забрави колко ми е ядосана и попита:

— Като казваш „историята им“, имаш предвид историята на Йекта и Хандан, нали?

Откъде можеше да знае? Сметна, че само Йекта е обичал Хандан.

— На Йекта, на Хандан и Демир…

Очите й светнаха от любопитство.

— И двамата ли са били влюбени в Хандан?

— Да — отвърнах аз, докато тъгата на миналите чувства ме завладяваше. — И двамата бяха влюбени в Хандан.

Замълчах, загледан в пътя пред себе си, не можех да продължа по-нататък, но Евгения не ме остави на мира:

— А ти?

Не очаквах подобен въпрос и се обърках:

— Какво значи и аз?

Дори за миг не свали поглед от моя.

— Знаеш какво искам да кажа.

— Откъде да знам какво искаш да ми кажеш?

— И ти си бил влюбен в Хандан, нали?

Не, не ме обвиняваше, само искаше да знае. За миналия ми живот, за моите любови, за онзи Невзат от миналото. И затова питаше и за Хандан. На лицето й се появи толкова добродушно изражение, че в един миг ми се прииска да й отговоря: „Да!“. Да, и аз бях влюбен в Хандан. Но бях ли всъщност? Обичах ли я до полуда, както Йекта и Демир? Не беше толкова лесно да отговоря с „да“ на този въпрос. Отново погледнах към осеяния с дупки път. Пред очите ми изплуваха спомени и сякаш отново видях да тече калдъръмената улица покрай мен, по която тичахме като деца, долетяха някакви звуци, картини от миналото се появяваха пред очите ми и се разпръсваха на парчета. Толкова много преживяно имахме по тези улици! И сред кълбото от спомени най-незабравимо без съмнение бе преживяното с Хандан! Каква беше тя в действителност? Едно слабичко чернооко момиченце с прави коси. Не можех да си я представя нито като девойка, нито като по-зряла жена — винаги я виждах само такава, каквато беше в детството ни! Може би защото я познавах преди Йекта и Демир. Беше ни комшийче. Дъщерята на чичо Фарук и леля Надиде. Толкова отдавна се знаехме, че дори не си спомням кога съм я видял за пръв път. Майка ми, баща ми, съседите ни чичо Димитри и леля Сула, чичо Месут и леля Нида, синът им батко Ихсан, чичо Примо и леля Рашел, дъщеря им Естер — всички те бяха там, също като Хандан. Не бих казал, че ми беше като сестра, но като най-добър приятел — винаги беше в живота ми. Заедно ни записаха в първи клас. За пръв път отидохме на училище двамата заедно. И след това не се разделихме — учихме заедно и в прогимназията. Йекта и Демир влязоха в живота ни по-късно. Бяхме във втори прогимназиален клас, когато двамата дойдоха при нас, понеже тяхната паралелка беше разпусната. Първо се сприятелиха с мен, после и с Хандан. Но не мога да си спомня кога я обикнаха и кой пръв се влюби в нея. А аз дали бях влюбен в Хандан? И това вече не знам…

— Защо млъкна, господин полицай? — шеговито-глезено попита Евгения и ме върна към реалността. — Много труден въпрос ли ти зададох?

— Не е труден, но не мога да си спомня.

— Какво не можеш да си спомниш? — попита тя, без да откъсва дори за миг погледа си от мен.

Мислеше, че ще започна да й разказвам.

— Какво изпитвах към Хандан — съвсем искрено отговорих аз. — Повярвай ми, не мога да си спомня. Приятелство ли беше, или наистина съм бил влюбен в нея? Не знам, или пък съм забравил.

Завъртях волана и завих наляво към Златния рог, преди да продължа да говоря.

— Да, бяхме много близки с Хандан. Прекарахме заедно детството си, чак докато пораснем. Спомените ми са толкова отдавнашни, толкова размити, че не помня, може и да съм я целунал дори.

Засмя се.

— Честна дума, не мога да си спомня, може да не ми вярваш, но е така!

Продължаваше да се смее на глас, но изобщо не беше повярвала и ме гледаше със съмнение в очите.

— Ако съм бил влюбен, щях да ти кажа! — казах аз, сякаш почувствал някаква нужда да се оправдая. — Толкова време мина оттогава. Каквото било — било, минало-заминало, защо да не ти кажа?

Дали ми беше повярвала, или на мен така ми се струваше, но постепенно многозначителният израз, изписан върху лицето й, се стопи.

— Добре, ами другите?

— Демир и Йекта ли?

Поклати утвърдително глава.

— Нали ти казах вече, те и двамата бяха ужасно влюбени в Хандан. Странно, но тогава и двамата не казаха какво изпитват.

— Как така? — размърда се тя в седалката. — Не казаха, че са влюбени в момичето ли?

— Докато бяхме четиримата заедно, никой не каза: „Хандан, влюбен съм в теб!“. Може в стиховете на Йекта да се е усещало нещо, но завоалирано, защото нито аз, нито Демир бяхме забелязали каквото и да било. — Отместих погледа си от шосето и погледнах Евгения. — Сега като ме попита, и си помислих, че може би точно в това е красотата на всичко преживяно. Приятелството надделя над любовта. Мисля си, че нашата близост ни правеше щастливи — приятелството между нас четиримата. Да не броя себе си, но ако Демир или Йекта й бяха казали: „Обичам те!“, приятелството ни щеше да си отиде. Вероятно и Хандан съзнаваше това и не прояви никакво по-специално внимание нито към единия, нито към другия.

— А към теб?

Зелените й очи отново палаво заблестяха, но аз не се засегнах ни най-малко.

— И към мен не проявяваше интерес. Може би не искаше да загуби интереса и на трима ни.

— И на трима ви… Значи, приемаш, че и ти си се интересувал от нея?

— Разбира се, заедно тръгвахме от къщи за училище, заедно седяхме в клас, заедно се прибирахме. Как да не съм се интересувал?

Отново на лицето й се появи онази многозначителна усмивка.

— Добре, Невзат — закачливо заговори Евгения. — Кажи ми истината — изобщо ли не ревнуваше Хандан? Трябвало е да разделиш момичето, с което си излизал само ти, с още двама души. Ако аз бях на твое място — сигурно щях да ревнувам!

Бях се приготвил да кажа „не“, но изведнъж един спомен от училищните години изплува пред очите ми. Първо ми се прииска да го скрия, но след това реших, че Евгения има право да знае. Още повече че нямаше нищо лошо в това.

— Изглежда, и аз съм ревнувал — отговорих аз, опитвайки се да подредя нахлуващите в съзнанието ми откъслечни спомени. — Веднъж бях закъснял за училище и като влязох в градината ни, видях Демир и Хандан да си приказват нещо на прага на къщата и да се смеят. Да, в този миг усетих да се надига в мен някакво чувство, подобно на гняв, на омраза. Бяха само двамата, без Йекта, без мен. Отгоре на всичко бяха толкова щастливи без нас! Завладя ме усещането, че съм предаден. Но като ме видяха, и двамата така искрено ми се зарадваха, че се засрамих от онези лоши чувства, които бях изпитал преди малко към тях.

Евгения ме слушаше, без да каже и дума. Усетил отново нейния многозначителен поглед върху себе си, се обърнах и я погледнах.

— Какво има, Евгения? Искаш нещо да ми кажеш ли? — попитах я с желание да разбера причината.

Нежно ме докосна по ръката.

— Чакай малко, не се пали! Май сега вече разбрах какво се е случило.

— Как така?

— Ти сега си един такъв студен човек…

— Много ти благодаря! — казах аз, уж опитвайки се да отдръпна ръката си. — Само такъв не съм бил, а сега вече станах и студен човек — мъчех се да се пошегувам аз.

Леко ме тупна по ръката, която се опитвах да освободя.

— Слушай ме, Невзат! Не исках да кажа „студен“, а друго, нали сега има един английски термин, който младите използват под път и над път — „куул“, на турски значи, че си човек, който много-много не се трогва от критиките, които му отправят…

— Да, не казвам лесно „браво“ на всеки, с изключение на хората, които обичам…

— Бъди малко по-сериозен, Невзат!

— Добре, добре! Слушам те!

— Ти си се отдръпнал от Хандан, момичето, с което първо ти си бил приятел, след като в прогимназията Йекта и Демир са започнали да проявяват интерес към него. И не ми казвай „не“, защото много добре те познавам! Оттеглил си се, но си го направил много елегантно, без някой да забележи. Тоест не си развалил удоволствието на другите, само и само да привлечеш вниманието на Хандан към себе си. Може да си променил чувствата си към нея. Може би си се насилил да изглеждаш само като неин приятел и нищо повече. Макар че в подобни случаи съперничеството обикновено се изостря. Трима мъже, които се интересуват от едно и също момиче, започват да се надпреварват кой да привлече вниманието й. И конкуренцията се засилва! Според мен ти си се отказал от тази надпревара, от самото начало си я изтръгнал от сърцето си — доброволно. Или както каза по-рано — приятелството е било по-важно за теб от любовта. Защото си обичал Хандан поне колкото са я обичали Йекта или Демир. Но ти не си искал да изгубиш нито един от тях…

Докато Евгения говореше, моята старица беше се дотътрила до Златния рог и пъплеше по булеварда досами морето. Върху водите отляво ту проблясваха, ту гаснеха някакви светлинки, шумът от моторите на ранобудните рибари без време цепеше тъмната тишина на нощта.

— Добро разрешение на въпроса! — казах аз, гледайки изпод око любимата си. — Дори мога да кажа, че е отличен анализ!

— Не се майтапи, Невзат! — леко ме шляпна по ръката Евгения. — Аз ти говоря за сериозни неща!

— И аз ти говоря сериозно! — обърнах лице към нея. — Истината ти казвам, Евгения — блестящ анализ! Но ти гледаш на миналото от днешна дата, тоест познавайки сегашния Невзат, се опитваш да анализираш поведението на младия Невзат — казах аз и отново погледнах към пътя. Светофарът светеше червено. Натиснах спирачката и продължих започнатия разговор: — Но на младини аз бях доста по-различен от това, което съм днес. Съгласен съм, че някои неща може да не са се променили в мен, например това, което старите хора наричат нрав — може характерът ми да си е останал същият, не споря. Но младият Невзат бе доста по-различен от мен. Много по-изпълнен с надежди, много по̀ идеалист, много по-смел, по-вярващ в хората, много по̀ оптимист, виждащ света много по-красив. Затова сигурно и ти си права, спокойно мога да ти призная това. Младият Невзат спокойно би могъл да се откаже от Хандан, от момичето, изпълващо с огромна любов двамата му приятели, от друга страна обаче, той беше много по-страстен, по-амбициозен, стремящ се винаги да е пред всички, обичащ да се изтъкне пред хората. Ако погледнем от този ъгъл на нещата, би било немислимо младият Невзат да се откаже от надпреварата с приятелите си ей така лесно и безпроблемно… — Докато светофарът светеше жълто, леко погалих ръката на любимата си, която ме наблюдаваше с нескрит интерес. — Значи, Евгения, онова, което каза, може и да е истина, но може и да е напълно погрешно. — Натиснах газта и споделих собственото си виждане за случилото се в миналото ми. — Може наистина да съм обичал Хандан само като приятел. Възможно е в самото начало, нали знаеш, когато осъзнаваш, че си мъж или жена, да съм изпитал някакво незряло сексуално привличане към нея, но нищо повече. Така си мисля аз. Защо казвам това ли? Защото никой не забравя първата си любов — виж Йекта, виж Демир, те наистина не са забравили Хандан. Не е трудно да разбереш Йекта, защото се ожени за Хандан. Но…

— Какво! — прекъсна ме Евгения. — Йекта и Хандан са били женени? Добре де, ама нали каза, че никой не бил разкрил чувствата си към нея!

— Така беше. Чак докато завършихме гимназия. След това пътищата ни се разделиха. Демир отиде да следва в Германия, под натиска на баща си, който искаше да го прави адвокат. Но той избра ветеринарната медицина. Колкото до мен, макар баща ми да не бе съгласен, аз се насочих към полицейската работа. Йекта и Хандан останаха в старата махала. Той се дипломира като архитект и както си призна — обичаше тази професия, но не се разбра с преподавателите в университета. А може и любовта му към литературата да бе по-силна, не знам. Започна да пише стихове и да ги изпраща по списанията, и предпочете да издава книги в никому неизвестни издателства, вместо да се занимава с архитектура. А Хандан си остана у дома, просто си чакаше късмета. Така, като ни нямаше нас, тоест като го нямаше вече Демир, двамата започнали да се сближават. Накрая Йекта не можел да чака повече и предложил на Хандан да се оженят.

— И Хандан приела, така ли?

— Какво да прави? Не е имала голям избор. В квартала бил останал само Йекта.

— Добре де, обичала ли го е? Измежду вас тримата него ли е обичала най-много?

Позамислих се, преди да й отговоря:

— Не съм сигурен, но ми се струва, че Хандан се интересуваше повече от Демир. Ако можехме да я попитаме кого би избрала от нас тримата, сигурен съм, че би казала „Демир“.

— Значи, нямаше да каже Невзат?

Решително поклатих глава.

— Не, нямаше… Според мен нямаше да каже „Невзат“…

— Но Демир е бил в Германия. Напуснал е Хандан заради образованието си — каза с нескрито разочарование Евгения.

— Това е малко объркано, да ти кажа… Може би Демир се съгласи с баща си за Германия, за да избяга от махалата, от „Балат“… За да не ни предаде нас двамата с Йекта. Макар никога да не сме говорили за това, трябвало е да го направи, за да не наруши неизреченото тайно споразумение между четирима ни…

Докато разказвах всичко това, усетих, че в мен се надига гневно чувство към Йекта. В младежките си години, сред безсмислената суета и врява, не бях оценил правилно това положение или пък не се бях замислил достатъчно.

— Значи, всъщност Йекта ви е предал всичките?

Макар че и аз мислех същото, усетих, че не бих могъл с такава лекота като нея да употребя думата „предателство“, особено като знаех какви страдания след това изживя Йекта, а освен това и самият Демир му беше простил.

— Зависи от гледната точка — отговорих, поглеждайки косо Евгения. — Може пък да е спасил живота на Хандан. Тя беше красиво момиче, но семейството й беше доста бедно. Пък и необразовано. Ако Хандан не се беше омъжила за Йекта, не след дълго сигурно щяха да я задомят за някой богаташ. Но от гледна точка на Демир, Йекта не беше постъпил добре.

— Добре де, какво каза Демир?

— Какво да каже? Нищо не можа да каже. По онова време беше вече трета година студент в Германия. Бяха му съобщили за сватбата си с писмо. Отгоре на това бяха сложили в писмото и покана за тържеството. Той нито им отговори, нито дойде на сватбата.

— А ти? Отиде ли?

Евгения отново ме гледаше с онзи нейния изпитателен поглед. Но аз не откъсвах очи от пътя. Не исках погледите ни да се срещнат. Защото, макар и на мен да бяха пратили покана, аз не отидох на сватбата им. Не знам защо, сигурно защото по онова време не съм одобрявал брака им.

— Не — отговорих аз, докато завивах към моста при Ункапанъ. — Беше през първата година от работата ми в полицията и бях извън Истанбул, не ми дадоха отпуск и не можах да ида.

Внезапно Евгения замълча и на мен това ми хареса, почувствах се по-спокойно, сякаш имах някаква тайна, която трябваше да крия. Погледнах към водите на Златния рог под нас, върху които играеха хиляди сенки. Беше се излегнал мълчаливо чак до подножието на Сарайбурну и само просветваше от време на време, отразявайки светлините по бреговете си. Покрай Сарайбурну се сетих и за крал Визас. Дали истанбулските гърци знаеха, че той е основателят на града? Да си призная, исках да се освободя от тежестта на миналите спомени и реших да сменя темата на разговора ни. Но Евгения не ми позволи и продължи да ми задава въпроси:

— Добре, но после как Демир прости на Йекта?

Като не получи веднага отговор от мен, отново започна да изказва своите предположения:

— Да не би Хандан да е тръгнала с някой друг мъж?

— Не, не е тръгнала с друг… Хандан почина — прошепнах натъжен.

— Какво говориш, Невзат? Как така умря?

Веселите нотки напълно изчезнаха от гласа й.

— Загина при нелепа злополука… преди три години… Заедно с малкия им син Умут.

— Жалко! Много жалко! А Йекта — какво направи Йекта?

— Полудя. Месеци наред вземаше успокоителни. Всички се бояхме, че ще си посегне. Тогава се появи и Демир, хвана ръката на приятеля си, с когото не беше разговарял цели петнайсет години, облекчи раната му, накара го да се съвземе. Всъщност и аз се опитах да подкрепя Йекта, още повече че като него и аз бях изгубил съпругата и детето си, тоест имахме много общо, но така или иначе, Демир беше по-добър в това.

— Ти нищо не си могъл да направиш, тях Хандан ги е събрала отново — прошепна Евгения. — Хандан, която приживе е разделила двамата приятели, със смъртта си ги е събрала отново заедно.

Говореше разумно, но гласът й издаваше колко е развълнувана.

— Права си, май така е станало. След този ден станаха още по-близки приятели. От време на време и аз се събирам с тях, но те двамата са винаги заедно. Изглежда, както каза, любовта им към Хандан ги крепи.

— А семейството на Демир? Жена му, децата му?

— Демир никога не е бил женен. Може би от всички нас той най-много обичаше Хандан. Не знам. Стана добър ветеринар. Печелеше много добри пари! Сигурен съм, че е опитвал да създаде връзки и с други жени, но изглежда, никоя не успя да замени Хандан, да заеме нейното място. Така и никога не можа да бъде щастлив!

— И по лицето му се вижда…

— Не го гледай, че е такъв сдържан и студен, всъщност е много добър човек. И по-рано не се сприятеляваше лесно с всеки. Хандан беше всичко за него, смисълът на целия му живот. Сега почти всеки ден са заедно с Йекта. Понякога съм се замислял дали помага на приятеля си, или се опитва да бъде по-близко до спомена за жената, която е обичал… Не съм сигурен всъщност.

— Няма значение — разбиращо кимна Евгения. — Ти сам го каза — това е било любов между четирима души, а сега са останали трима…

Дали пак ме бодна?

— Кой е третият? — малко рязко попитах аз. — Евгения, разбери, аз нямам никаква връзка с тази любов.

— Не говоря за теб, Невзат, третият е Хандан… Смъртта й не променя нищо. Напротив, сега е още по-привлекателна и за двамата, защото е недостъпна. Затова и ти не си успял да успокоиш Йекта. Защото тяхната рана е обща. Те все още обичат една и съща жена.

Странно, за миг се почувствах изолиран. Защо аз да не изпитвам същата болка, същата тъга? Защо Йекта и Демир не са ме включили и мен в това общо изживяване на болката? Може пък да не са виновни те, може Евгения да е права — преди години, побеждавайки гордостта си, се разделих с тях, защото аз бях пожелал така. А след това животът ни тръгна съвсем иначе. Тогава защо се почувствах изолиран? Не знам, странно създание е човекът.

Евгения продължаваше да ме гледа нежно.

— Ти си силен, Невзат! Преживял си тази странна любов и си я преодолял…

— А не казваше ли, че съм бил чувствителен?

— Да, чувствителен си, но това не те прави слаб. Напротив, според мен твоята емоционалност те прави дори по-силен.

Започнах да се притеснявам от толкова много разговори за себе си. Затова я попитах за основателя на този град — хем да сменя темата, хем наистина да задоволя любопитството си, което ме гризеше отвътре — дали местните гърци знаеха кой е той?

— Евгения, знаеш ли кой е Визас?

Така ме изгледа, сякаш недоумяваше от къде на къде й задавам този въпрос?

— За онзи крал ли говориш? Който търсил мястото срещу страната на слепите?

— Значи, знаеш?

Май се беше обидила от учудването ми, че знае.

— Как да не знам, Невзат? Историята на този град започва от този крал. Но гърците си го присвояват повече от нас, ромеите.

Това беше интересно!

— Защо?

— Защото Визас е грък, а ние сме римляни, ромеи — отвърна тя съвсем естествено.