Паметта на Истанбул

Монетата в ръката на жертвата е от времето на Теодосий

Минаваше единайсет часът, когато стигнах в управлението. Служителят на вратата разтревожено ми каза, че директорът ни Мюмтаз ме чакал в кабинета си. Ето че се започна! Мюмтаз искаше да разбере докъде е стигнало разследването. Може и някои отгоре да го бяха търсили. И медиите не спяха, то се знае! Сигурен бях, че снощното престъпление е вече по страниците на вестниците, а и в централните телевизионни новини. Естествено, че директорът Мюмтаз искаше да знае как се развиват нещата. Но в този момент ми беше трудно да му разкажа всичко случило се от началото до края. А и щеше да е много неразумно да се явявам в кабинета на шефа, без да съм научил последните новини. Затова пренебрегнах искането му и се отправих първо към моята стая и веднага повиках Али и Зейнеб. След по-малко от пет минути те вече седяха пред мен. И двамата изглеждаха поотпочинали, само долната устна на Али се беше подула повече.

— Започна проверката на пикапа за месо, шефе! — започна да ми докладва Зейнеб. — Събрахме много добър екип, момчетата яко се захванаха с работата.

— Добре.

— Но резултатите ще са готови довечера.

Обърнах се към помощника ми, който сигурно доста преди мен знаеше вече това:

— Чу ли, драги ми Али? Трябва да искаме от прокуратурата разрешение за удължаване срока на задържането.

Лицето му светна като на буйно и непослушно дете.

— Не се притеснявайте, шефе. Вече изпратих Наджи до прокуратурата.

Не се сдържах да не се усмихна и аз.

— Браво, Али! Сега да видим тази третата жертва, журналист беше, нали така? Как му беше името?

— Шадан Дуруджа… Малко сбъркан човек…

Че кой от жертвите не беше?

— Все още работел в един голям вестник — продължи Али. — Но не е много уважаван от колегията. Преди три години името му се споменавало в едно дело за строежа на някакъв хотел при „Топкапъ“, в защитената историческа зона. Дни наред Шадан Дуруджа възхвалявал във вестника големия принос, който щял да има за туризма в страната ни. Но след това Камарата на архитектите завела дело за щетите, които щяло да нанесе изграждането на хотела за историческото и културното ни наследство. Съдът приел мнението на Камарата и спрял строежа. Впоследствие някакъв ляв вестник разкрил, че Шадан Дуруджа щял да получи от фирмата строител безплатен апартамент, и дни наред публикувал статии по въпроса. Започнали дебати в печата. Шадан Дуруджа не върнал получения апартамент, но бил принуден да напусне вестника, в който работел — поклати осъдително глава Али. — Но понеже у нас получаването на рушвет не се смята за нещо неморално, само след година започнал да пише в друг, още по-голям вестник.

Али беше споменал ключовата дума — рушвет. Или корупция. Или нарушение на правилата. Иначе казано — познатото ни беззаконие. И трите жертви бяха свързани с някакво строително закононарушение, извършено в защитена историческа зона.

— Добре, а тоя Шадан Дуруджа има ли връзка с останалите две жертви?

Али леко прехапа подутата си устна.

— Не можах да издиря информация по този въпрос, шефе — каза той, засрамено избягвайки погледа ми. — Всъщност даже и не съм разследвал нищо във връзка с това. Нямаше време.

— Ще е добре да го проучим. Може журналистът да е свързан с тоя Адем Йездан, който се занимава с туризъм.

Да, най-напред трябва да разговаряме с Адем Йездан.

— Той кога щеше да се върне от Москва?

— Днес в полунощ — отговори Зейнеб. — Ако няма някакво закъснение, трябва към дванайсет да е на аерогара „Ататюрк“.

— Да го вземем ли от летището? — втурна се ентусиазирано Али.

Изглежда, някъде дълбоко в себе си беше започнал да мисли, че Йомер може и да не е убиецът. Би било много по-вълнуващо да се занимаваме с Адем Йездан, за когото знаехме, че е бивш едър земевладелец, при това забъркан в разни тъмни далавери, отколкото с член на ислямистка организация като Йомер. И това вече се случваше. Но както винаги, пак на мен се падна да призовавам здравия разум.

— Няма да е правилно да го арестуваме сега, защото в момента нямаме никакво доказателство срещу Адем Йездан. Такива личности имат свои кучета пазачи в етажите на властта. Да не си връзваме ръцете още в началото. Ще е добре да го посетим в офиса му. — Погледнах към Зейнеб. — А тази монета — тя наистина ли е, както каза, от времето на Теодосий?

— Така е. Но за самия император не намерих много данни. Няма много нещо за него в интернет — отговори Зейнеб и леко се изчерви. — Не се сърдете, шефе, не ми остана време да проуча този въпрос по-подробно. — Изобщо нямах намерение да ги критикувам. — Но ако искате — веднага мога да започна! Ако кажете — може да питаме и Лейля Баркън.

— И това ще направим, но не сега. Трябва пак да идем до „Саматия“. До къщата на първата жертва — Недждет Денизел. Лейля Баркън говореше за някаква негова нумизматична колекция. Да видим дали е още в къщата му, или някой я е взел? Това трябва да разберем.

— Значи, искате да кажете, че убийците са донесли монетите?

— Възможно е, Зейнеб. Тези монети не се продават така лесно на пазара. Убийците трябва да са ги откраднали или от някоя колекция, или от някой музей. Казвам „може да са ги откраднали“, защото не ми изглеждат толкова глупави, че да използват официално продаваните монети, и така да се издадат лесно. Трябва добре да претърсим оная къща. Всичко започна със смъртта на Недждет и първата нишка трябва да е в неговия дом.

Не успях да довърша, защото телефонът в стаята ми зазвъня лудо.

— Търсената от нас следа трябва да е в тази къща — изговорих набързо, докато вдигах слушалката.

— Каква следа? — попита гласът от телефона. — Къде си, Невзат? Не ти ли казаха, че те чакам?

Беше директорът Мюмтаз. Беше се ядосал, че закъснявам, и сега викаше с цяло гърло.

— Случи се нещо спешно! Трябва да изпратя колегите си да свършат една работа. Веднага след това идвам.

— Добре, но не закъснявай! Директорът по сигурността, валията, всички непрекъснато ме търсят. Това, третото убийство, Невзат, направо взриви медиите! Трябва да им дам някаква информация на хората.

Ако го оставех да продължи, щеше да ме разкъса на парченца.

— Разбрано, господин директор! След пет минути съм при вас! — отвърнах с най-подходящия за случая тон.

Обърнах се към моите сътрудници и им наредих:

— Вие тръгвайте! Веднага! Да, двамата заедно! Аз ще говоря с директора и идвам. Зейнеб, искам много внимателно да претърсите къщата за отпечатъци. Колкото апаратура има — вземай я всичката. Али, трябва да намерим тая колекция! Ако се налага — обърни всичко с краката нагоре!

— Както заповядате, шефе!

Изгледах и двамата.

— Хайде, младежи, да ви видя сега! И намерете поне един отпечатък, поне едно доказателство, поне една следа или някакъв знак, който да ни отведе до убийците! Иначе тия сбърканяци ще продължат да проливат кръв! Няма да се бавя, малко по-късно и аз ще дойда до къщата на Недждет!