Паметта на Истанбул

Настъпи ли вечер — душата боли пак така107

Бях много строг с Али и Зейнеб по въпроса за почивката им, но самият аз, пренебрегвайки умората си, отпраших със старата си бричка право към къщата на Демир. Въпреки че успях да подремна около половин час по пътя на връщане от грозната къща на Мукаддер до управлението, бях не по-малко грохнал от тях двамата. Но нямаше как — точно сега, когато тримата най-важни хора в живота ми бяха наредили софрата и чакаха само мен! Натисках газта с надеждата час по-скоро ласкавият и успокояващ поглед на Евгения да ме избави от умората и приказките с приятелите ми от детинство Йекта и Демир да успокоят мислите ми, а ракията да окаже чудотворното си отпускащо въздействие. Но колкото и бързо да карах, вече бях закъснял. Когато пристигнах пред „Балатския дворец“, завещан от бащата на Демир, беше станало вече девет часът! Слязох от колата и погледнах мобилния си. Чудна работа — Евгения изобщо не ме беше търсила! Да не би и тя като мен да е закъсняла? Нямаше смисъл да разсъждавам на празни обороти, така или иначе, само след минути щяха да разбера. Още щом влязох в градината, и в ушите ми зазвуча една тъжна мелодия. Думите й се блъскаха в съзнанието ми:

Но не я изпълняваше Мюзейен Сенар, а Зеки Мюрен108, който с гласа си надипляше вечерния мрак на тежки вълни. Бяха подредили софрата в старата беседка под кестените. Макар да ме деляха десетина метра от там, прохладният майски ветрец довяваше миризмата на ракията до ноздрите ми. Евгения се беше навела, виждах половината от лицето й, докато разговаряше с Йекта. Демир седеше мълчаливо срещу тях, но очите му грееха от удоволствие под спускащите се от покрива на беседката лампи, сякаш не за първи път, а цял един живот са седели, разговаряли, яли и пили заедно. Толкова близки изглеждаха и тримата! За миг ми се привидя, че това е Хандан, поддадох се на тази илюзия може би защото не виждах лицето на Евгения. Сякаш не беше умряла, сякаш, както винаги, си беше между нас. Само че малко по-млада… Малко по-млада ли? Не, съвсем млада! Почти каквато си беше в гимназията… весела, щастлива, смела. Животът все още не беше отслабил чувствата й. По онова време животът най-много ценеше невинността. Животът все още ни се усмихваше, без да докосне мечтите ни, за да не ги разруши… И аз, за да не разваля вълшебството на нощта, останах там, където си бях застанал, за да наблюдавам Хандан, превърнала се в Евгения, Евгения — преобразила се в Хандан, а двете заедно — въплътили се в Гюзиде. Мислех си, че макар две от тях да ме бяха напуснали, в тези три жени аз всъщност винаги съм обичал все една и съща жена. Но коя? Първата ми дружка от детските години, онова слабичко девойче от гимназията, най-мощната ми опора, спътницата ми в живота, злочестата ми съпруга Гюзиде или Евгения, която ме научи, че въпреки всичко животът може отново да бъде хубав? А може би и всичките наведнъж, всяка една поотделно, но и в трите — тази, единствената…

Песента свърши тъжно, както беше започнала: „пак очите горят и плача, знам ли защо“… Да, песента свърши, но аз така си и останах, застинал на мястото, където бях. Пръв ме забеляза Демир и се провикна:

— Невзат, защо стоиш там, братко?

Евгения и Йекта се обърнаха към мен. Сега беше моментът да скрия мъката си някъде надълбоко, да си наложа да се усмихвам, да прогоня тъжната гримаса от лицето си. Успях да го направя, докато се приближавах към тях.

— Наблюдавах ви — рекох аз и продължих уж с ревниви нотки в гласа: — Май нямате никаква нужда от мен… Веднага сте си паснали!

— Я го вижте! — погледна ме с големите си очи Евгения. — Как се оплаква? Ами я виж по кое време идваш?

Тази вечер се беше облякла в черно — черни обици от скъпоценни камъни, черна блуза, черен елек.

— Добре де, закъснях! — предадох се аз. — Какво мога да кажа! Не зависеше от мен — служба! Какво да се прави?

Златното сърце на Евгения веднага омекна.

— Забрави, Невзат! Не е толкова важно! Всъщност не си закъснял чак толкова много!

— Така си е! — съгласи се с нея и Йекта. — Всъщност и ние току-що седнахме.

Наведох се и леко целунах Евгения по бузата, съзнавайки, че каквото и да кажа — няма да има никаква полза. Лавандуловият аромат, излъчван от тялото й, направо ме замая и думите неволно се изплъзнаха от устата ми:

— Пак ухаеш божествено!

И тозчас съжалих, че се изпуснах, забелязвайки застиналите усмивки по тъжните лица на приятелите ми. Образът на Хандан отново изплува отнякъде заедно с болката. Но се съвзех бързо. Прегърнах първо Йекта, после и Демир.

— Е, да ви видя как сте тази вечер?

— Добре сме — отвърна Йекта. — Много по-добре сме, след като и вие двамата с Евгения сте тук.

Не, не въртеше номера като мен. Беше съвсем искрен. Наистина се зарадваха, като дойдох! Евгения се възползва от ситуацията и с присъщото си гостоприемство отново отправи поканата си за другиден:

— В събота вечерта ще ви очаквам и аз. Не приемам никакви извинения — идвате всички!

Никой не възрази. А аз, взирайки се в чиниите им с богатата на рукола салата, парчетата бяло сирене и пъпеш, в преполовените им ракиени чашки, уж обидено казах:

— Да ви е сладко! Започнали сте с пиенето, без да ме изчакате…

Демир се протегна към ракиената чашка на празното място, което ме очакваше:

— Всичко ти е готово, Невзат! Ти си най-големият пияч сред нас и решихме, че започвайки по-рано, тъкмо ще сме те настигнали…

— Щом казваш! — съгласих се аз с Демир, но все още не сядах. — Само да си измия ръцете — и идвам! Ааа, да не забравя да те попитам — как е Бахтияр?

— Добре е, много е добре! — отвърна преди всички моята пъргава любима. — Когато снощи Демир каза, че е добре, много не му повярвах, но сега го видях със собствените си очи!

Зарадвах се, че Бахтияр се оправя, но още повече че Евгения вече е изоставила всякаква официалност и се обръщаше по име към Демир и на „ти“ — към моите приятели.

— Вътре ли е? И аз да го видя тоя пакостник! — пошегувах се аз, отправяйки се към къщата.

— Вечер не е в стаята, пускам го в хола. А, и ако не те затруднява, спри вече тая музика… Малко да си поприказваме…

Бахтияр ме позна още щом влязох през вратата — и взе да издава приятелски звуци, нещо средно между скимтене и лаене. Светнах и го видях — лежеше в кучешката колибка, в края на редичката от празни телени клетки точно пред широкия прозорец. Вдигна глава и понечи да стане, но не успя. Приближих се и го погалих по козината.

— Здрасти, Бахтияр? Какво ново-вехто? Как си, момчето ми?

Гледаше ме с благодарните си кафяви очи.

— Добре си, добре! — заговорих му отново, чешейки го лекичко по жълтата козина. — И този път прескочи трапа, нехранимайко!

Понечи да излае в знак на съгласие, но отново не успя.

— Стой мирно, стой, не се уморявай! Почини си още малко! Колкото повече спиш, толкова по-бързо ще се оправиш!

Сякаш разбрал какво му казвам, протегна огромната си глава върху лапите и се приготви за сън, но продължи да ме гледа с признателни очи чак докато не изгасих лампата и не затворих вратата след себе си.

Докато си миех лицето в банята, усетих, че се усмихвам. Забелязах някакъв светъл лъч върху умореното ми лице. Май бях щастлив. Може би за да не изгубя това си усещане за щастие, бързо влязох в хола, спрях музиката и се върнах в градината. Щом прекрачих прага, веднага ме лъхна миризмата на рибна скара, надвила и анасоновата миризма на ракията. Демир беше започнал да сервира първите готови риби. Странно, но вместо лаврака, за който говори снощи, сервираше по три малки жълти рибки… Не бях сигурен и го попитах:

— Това кефалчета ли са?

Демир се намуси, сякаш го бях обидил.

— Не е кефал, барбуна е! Барбуна! Като не идваш на корабчето, вече не ги и различаваш…

Седнах на стола и с любопитство заразглеждах рибите съвсем отблизо. Щом се извадят, носовете им моментално се втвърдяват, а устите им стигат чак до очите, а под тях имат три люспи. И да не съм излизал дълго време в морето, пак нямаше да забравя тази тяхна особеност, която ги отличаваше от кефалите.

— Наистина са барбуни! Откъде ги намери?

Йекта се захили тържествуващо.

— От рибарите…

— Ами нали уж щяхте вчера да излизате с корабчето за риба?

— Ами излязохме, но къде ще намериш барбуни в откритите води при Къналъада? Хванахме пет лаврака, слава тебе боже, а барбуните ги купих днес по обед от рибаря Шериф. Скоро дошъл от Измир, закле се, че са пресни…

— Изглеждат пресни — потвърди Евгения, докосвайки с вилица рибата в чинията си. — Хайде, да ви е сладко!

Макар да не им беше сезонът, барбуните бяха много вкусни. След като преглътна хапката в устата си, Йекта вдигна чашата си.

— Хайде, добре сте дошли!

— За приятелството! — чукна се с всички нас Демир и обръщайки се към единствената жена на масата ни, продължи наздравицата си: — За новите ни приятели, които са с нас!

Очите й светнаха от щастие.

— И за вас! — с възхищение и лека завист ни погледна Евгения. — За неостаряващото ви приятелство!

Беше мой ред да кажа тост, но сякаш нещо ме спря, езикът ми се върза и не можех да говоря. Не защото нямах желание — а защото си припомних трагедията, останала в миналото и на трима ни. Чувствах как един призрак ни наблюдава, също като мен преди малко, скрит в мрака на кестените и с полузастинала усмивка на устните. Да, в този миг с нас беше още една жена. И да не можеше да се види, и да не можеше да се разсмее, и да не можеше да ни проговори — тя беше винаги помежду ни — Хандан! Може би трябваше да постъпя като Евгения миналата вечер — да вдигна чаша и да кажа: „За Хандан! Онова момиче, което ни подари нашето приятелство!“. Но щях да проваля вечерта на всички ни, нямаше да има нито радост, нито сладка приказка след това. Затова само замълчах. Ако Евгения не ми се бе притекла на помощ, приятелите ми още щяха да чакат с вдигнати чаши да им пожелая нещо смислено и умно.

— И за Бахтияр, който ни срещна! — вдигна тоста вместо мен Евгения.

И да не знаеше със сигурност какво изпитвах в момента, бе усетила, че нещо не е както трябва. Сигурно щеше да реши, че си мисля за жена си и дъщеря си. Каквото и да смяташе, вътрешно й благодарих хиляди пъти за това, че ме спаси от трудното положение, че ме откъсна от спомените за Хандан, от нейния призрак, който непрестанно стоеше пред очите ми. Чукнах се с приятелите и повторих още по-гръмогласно думите на Евгения:

— За Бахтияр! И за оздравяването му!

След като отпихме от ракията и сложихме чашите обратно на масата, от страх да не изпадна отново в плен на мълчанието си, шеговито се обърнах към Демир:

— Абе, Демир, орлово око ли имаш, че ме видя в тъмнината?

— Ястребово око има той! — обади се и Йекта. — Може да види не само такава грамада като теб, ами и цвета на птичките — посочи той с ръка към надвесените клони на дърветата. — Може по тъмните им силуети да ти каже какво е всяко едно птиче: „Това е гургулица, онова е врабче, това е сипка, онова е гълъб“.

Думата „ястреб“ ме върна към детските години.

— Вярно, Демир, ти нали имаше един ястреб?

Въздъхна дълбоко.

— Хубава птица беше — тихичко рече той. — Беше паднала в двора ни, със счупено крило…

Евгения се разчувства, сякаш държеше ранената птица в дланите си и чуваше биенето на сърчицето й.

— Други хищници ли я бяха наранили?

— Да, други, най-страшните от всички — хората — изведнъж стана сериозен Демир. — Крилото му беше счупено от сачма на въздушна пушка.

Имаше странно име — мъчех се да си спомня аз. Хазан109 ли беше?

— Хюзюн110…

— Тъжньо ли? Кръстили сте хищна птица Тъжньо? — смая се Евгения.

— Не аз, майка ми — замислено отвърна той. — Майка ми кръсти ястреба Тъжньо.

— Защо?

— Като го видя за пръв път, каза, че в очите му има нещо странно и че много тъжно гледа това птиче. Аз не забелязвах нищо подобно и й възразих, че си гледа просто както си гледат ястребите. Може малко да го болеше, но в очите му нямаше тъга, а нещо диво, но кой ли ме слуша? „Не, синко — рече ми тя, — ти не можеш да видиш, че на това създание му кърви не крилото, кърви му душата.“ И като подхвана: да го кръстим Хюзюн, та да го кръстим Хюзюн. А аз си мислех за Ястребчо111. Все пак по-важно от името беше, че можех да го оставя вкъщи. Баща ми много не обичаше животни. Страхувах се да не каже, че може да се заразим от това пиле, и да поиска да го изхвърлим. Майка ми като рече: „Да го кръстим Тъжньо“, веднага разбрах, че имам съюзник вкъщи, и приех предложението й. И добре направих, защото баща ми, като се прибра вечерта и видя птичето, се размрънка, както си и очаквах. А майка ми взе да го моли: Недей, Бюнямин, мили, грехота е, как да го изхвърлим на улицата това ранено птиче? То ни е „гостенче от Бога“112. И понеже, макар да бяха женени от много години, баща ми все още беше лудо влюбен в майка ми, бързичко прибра платната и се съгласи.

Евгения спря да яде и пие и слушаше с интерес разказа на приятеля ми.

— Добре, оправи ли се Хюзюн?

— Не, не можа да се оправи — отвърна Демир, избягвайки погледа й. — Поживя месец и след това умря. „Нали ти казах — каза майка ми. — Това птиче си знаеше, че ще умре. И затова гледаше толкова тъжно.“ Ако ме питате, майка ми провидя в него собствената си съдба. Само след шест месеца се разболя от алцхаймер. А за ястреба какво да ви кажа? Той е свободолюбива птица, дори добре да се грижехме за него, нямаше да остане затворен в нашата къща. Не искаше да живее на този свят, ако не беше свободен…

— След този случай Демир реши да стане ветеринар — заговори Йекта, сякаш лично беше изживял всичко случило се в семейството на приятеля си. — Защото не успя да върне Хюзюн към живота…

Демир се изчерви. Да не би да се беше засрамил?

— Прав си, отначало пожелах да стана ветеринар, понеже не можах да спася Хюзюн. Но след това разбрах, че наистина много обичам животните. Всичките, всякакви животни. Даже и най-свирепите са по-безвредни от човека. По-искрени от човека, по-невинни и не толкова хищни. Близостта с тях винаги ме прави щастлив. Затова и избрах тази професия, ветеринарната…

Спомних си как Демир спореше със семейството си по този въпрос.

— Но чичо Бюнямин не искаше синът му да става ветеринар, а адвокат… и до смъртта си мислеше горкичкият, че Демир ще става адвокат…

Демир се позасмя виновно.

— Покойният ми баща така и не можа да разбере, че от такъв човек като мен, който никак не обича да приказва, адвокат не става… Ако бях изпълнил желанието му, щях да уча в университет, който не харесвах, и да бъда принуден да упражнявам професия, каквато не искам… — Погледна ме пронизващо и ми напомни младите години: — А и ти — да не би да избра професията, която семейството ти искаше?

Станеше ли въпрос за мен, Евгения не можеше да се стърпи:

— Вярно, Невзат, какво казаха вашите за това, че си станал полицай?

И двамата с Демир си спомняхме с усмивка онова, което навремето си беше голям проблем.

— Първо много се ядосаха. Баща ми си падаше малко левичар. По-скоро — ататюркист113. Изобщо не обичаше полицията и все мърмореше: „Полицията е машата на държавата. Поне да беше станал военен и да завършиш някое военно училище — било «Кулели»114, било «Хейбели»115. Откъде ти хрумна сега пък да ставаш полицай?“. А всъщност нещата бяха тръгнали от самия него. Баща ми беше учител по литература и като Йекта, и той пишеше стихове, обожаваше да чете и романи. Първият роман, който прочетох, беше от неговата библиотека — „Убийството на Роджър Акройд“, на Агата Кристи. До последната страница на книгата така и не можах да отгатна кой беше убиецът. После отново я препрочетох, а след това се пристрастих към криминалните романи. Родни, чужди — всякакви. Поглъщах всичко каквото ми попаднеше! И в крайна сметка тази страст се превърна в моя професия. Но не смеех да кажа на баща ми. Не исках да знае, че благодарение на него съм избрал най-омразната му професия.

— Най-голям късметлия измежду нас е Йекта — Демир се намеси и върна разговора ни към нашия поет. — Чичо Рауф не му се бъркаше изобщо. Искаше да учи архитектура — учеше архитектура. Нищо, че след като я завърши — и един ден не е работил по специалността.

— Той малко изопачава нещата, Евгения! Всъщност обичам архитектурата. Даже в библиотеката ми повечето книги са в тази област. И по-специално — за архитектурата на Истанбул. Аз всъщност исках да остана като преподавател в университета, но онова змийско гнездо, което ръководеше тогава факултета, не ми позволи. Какво да правя — отдадох се на поезията! Но баща ми така и не одобри това. Не е прочел и едно мое стихотворение!

— Може да не си го видял! — опитах се да го утеша аз. — Откъде знаеш? Може тайничко от теб да ги е чел…

— Не, Невзат, знам — не ги е чел. Ако беше, щях да разбера. Все щеше да каже нещо — хубаво или лошо, без значение, но все нещо… Най-малкото на някой друг, ако не на мен… Никога не го направи. Държеше се, сякаш никога не съм написал и едно стихотворение! Така и не разбра защо пиша поезия. Нямаше никакъв, ни най-малък интерес към литературата, към изкуството.

Щях да му повярвам, ако не познавах баща му.

— Не си справедлив… Чичо Рауф пееше много хубаво.

— Невзат е прав — подкрепи ме и Демир. — Особено като си пийнеше малко, лека му пръст… редеше ги като Мюнир Нуреттин116. Цял „Балат“ млъкваше да го слуша! Честна дума!

Очите на Йекта се навлажниха. Изглежда, едва сега беше започнал да си спомня баща си, какъвто беше наистина.

— Така е, не обичаше поезия, но чудесно изпълняваше песните по стиховете на Яхия Кемал.

Сякаш някъде отдалече дочух топлия глас на чичо Рауф.

— Да бе! Веднъж у вас изпя онази, хубавата песен… Опиянени, отплувахме в съня… Как беше после?

— Опиянени, отплувахме в съня, / след себе си провлачвайки луната. / Блестеше само лунната пътека от сребро, / потеглихме, за връщане не споменахме, / покрай замечтани хълмове, унесени дървета, / склонове, в покой застинали върху водата. / Краят на сезона — заглъхваща мелодия, / с която потънахме във далнината. / Преди мечтата да изчезне с пукването на зората…

— Тогава да пием за бащата на Йекта — вдигна чаша Евгения. — За чичо Рауф!

— За чичо Рауф!

— Да почива в светлина! — тихичко казах аз.

— Чакайте, чакайте! Не само за моя баща, за бащите на всички нас! — спря ни Йекта, вдигайки чаша.

— За нашите бащи! — звъннаха чашите ни в мрака. — За онези хубави и добри хора!

Чукнахме се още веднъж. Отпихме от ракията и сложихме чашките обратно на масата. Йекта ме гледаше развълнувано.

— Благодаря ти, Невзат!

— За какво?

— За това, че си спомни за баща ми! — Не бях сигурен дали сините му очи се бяха навлажнили, или само ми се беше сторило. — И че му отдаде заслуженото. Понякога такива блудни синове като мен се държат много глупаво…

— Да си само ти… всички сме така!

— Не — отвърна той. — Ти не се държиш така. Не ми възразявай изобщо, Невзат! Ти изобщо не си такъв, какъвто изглеждаш! Да, силен си, хладнокръвен си, но всъщност си един много чувствителен човек. — Обърна се към Евгения, която с интерес слушаше разговора ни. — Смятат ме за най-чувствителния човек, но не съм. Невзат е най-емоционалният измежду нас тримата.

Евгения ни най-малко не възрази, напротив, беше съгласна с него.

— Забелязала съм. Да можеше и той да го разбере — каза тя, докосвайки ме леко по ръката.

Какво ми довлече на главата този наш поет!

— Йекта, стига вече! Да вземем да си анализираме и характерите сега!

Не гъкна дори. Изглежда, ракията леко го беше хванала.

— Като бях млад — продължи да разказва на Евгения той, — бях написал едно четиристишие за Невзат.

Какво четиристишие пък сега? Даже не знаех защо ги разправя всички тия неща. Евгения обаче го слушаше с нарастващ интерес.

— Така ли? Кажи ни го…

По лицето му личеше, че щом Евгения е поискала — той щеше да го направи. А мен ме владееха доста противоречиви чувства. От една страна, бях любопитен да разбера какво е написал за мен моят приятел от детинство. От друга, чувствах се някак си странно засрамен. Но на нашия поет изобщо не му пукаше за моите чувства и започна да рецитира:

— Той целият е изтъкан от гняв. / Уж рязък и сърдит, но толкоз нараним. / Тъй грубоват на вид, но във душата си — / разплакан малчуган.

Правичката да си кажа, стихотворението на Йекта ми хареса, но не го показах.

— Кога си го писал това бе?

— В гимназията, братко, в последната година…

— Изобщо не знаех…

— Като не съм ти го чел…

— Но думите са много хубави — тихо изрече Евгения. — Значи, едно разплакано дете. Този израз най-много ми хареса — отдръпна ръката си от моята и се обърна към мен с престорен упрек: — Не знаех, че си бил такъв грубиян, Невзат…

— Ооо, на младини му беше много мръсна устата… И беше голям кавгаджия!

Май тази вечер Йекта щеше да ме забие направо в земята.

— Не лъжи, най-голям скандалджия беше Демир.

— Не бе, не бях — възрази възедричкият ветеринар. — Все ти започваше, но понеже аз бях най-дисциплиниран, накрая все аз обирах пешкира и винаги мен наказваха в училище!

Евгения се засмя.

— Страхотни хлапета сте били! Хайде да пием за вас! — каза тя, вдигайки отново чаша.

— Да пием за нас! — подхвана Йекта. Езикът му вече малко се плетеше, но той продължи: — За нашето детство… За младостта ни, останала зад нас… За погубените ни надежди… За спомените ни, които ни поглъщат…

Пийнахме и сякаш станахме по-истински, станахме повече самите себе си. Дори да не бяхме споделили преживяното, малко превзетата ни маниерност се стопи и чувствата ни се отприщиха на воля извън нас, изпълвайки нощната атмосфера в градината с някакво тайнствено вълнение. Толкова силни бяха те, че известно време никой не се осмели да заговори. Тази мисия този път се падна на Евгения.

— Добре, Йекта, вече му дойде времето! — рече тя, впивайки леко замъгления си от опиянението поглед в нашия поет.

Той веднага схвана за какво ставаше дума, но както винаги, си придаде малко тежест. Макар че, дойдеше ли му настроението, не се замисляше много-много и започваше да рецитира стихове, без да му пука дали някой го слуша, или не. Започнеха ли да го молят обаче: „Йекта, прочети нещо“, ела да видиш какво става! Започваше да капризничи и да увърта.

— Така ли? — опита се пак да влачи от десет дерета вода. — За какво му е времето?

— Как за какво? — сгълчах го аз. — За поезия, разбира се! За какво друго!

— Нали ви четох…

— Само едно четиристишие, нищо повече…

— То няма дълга и къса поезия — понечи да се направи на гламав той, но сега и Демир не издържа:

— Стига си шикалкавил, Йекта. Обеща ни, хайде — прочети нещо!

Нямаше да послуша и Демир, разбира се, но не искаше да постави Евгения в неудобно положение и най-сетне се съгласи:

— Добре, добре… Но ако не ви хареса, вие ще сте си виновни… не аз.

— Йектааа! — извикахме всички в един глас.

— Добре, добре — предаде се най-сетне той. — Стихотворението се казва „Ледено отсъствие“. — Прочисти гърлото си и започна: — Няма те. / Само един напуснат Истанбул, / отчаян като ръждясалото небе, / обгърнат в септемврийски ветрове, / приличен на поздравителна картичка. / Няма те. / Някакво хлапе заплаква на перона. / Риданията му цепят среднощните ми сънища. / През зениците ми преминават всички влакове, / надеждите ми снежнобели от саждите им почерняват. / Няма те. / Лицето ми старее в огледалото. / Където и да съм, все един и същи спомен виждам. / Дали защото Истанбул на теб е тъй приличен.

Докато Йекта рецитираше, очите на Евгения ме следяха с любопитство и интерес. Беше усетила, че е имало нещо мъчително, нещо болезнено в младостта ни, в миналото ни. Но не се решаваше да попита, сякаш очакваше аз сам да й разкажа за случилото се преди години. Но не можех да го направя. Само затворих очи и потънах в думите, които Йекта произнасяше.

— Тебе те няма. / Ще обикалям отсъствието ти чак до границите на лудостта. / С разбито сърце на раменете си, / с обезумелия си разсъдък в клетката на гърдите ми. / Тебе те няма. / Има само един кървящ Истанбул / в мълчанието на света.

— Много е хубаво! — искрено се възхити Евгения. — Чудесно е! Коя е късметлийката, на която си го посветил?

Този невинен въпрос за миг промени всичко — изпари се цялото ни приповдигнато настроение, внезапно прекъсна веселият и забавен разговор, всичко се превърна в тъга и сякаш въздухът около нас помръкна. Йекта не отговори, не можеше да отговори. Демир предпочете да избяга.

— Оставил съм лаврака в скарата! — стреснато проговори той и побърза да се отдалечи от масата. — Да не угаснат въглените, че пак трябва да ги палим…

Само аз нямаше накъде да избягам. И Йекта. Евгения се обърка и понеже никой не й отговори, сега гледаше с очакване към мен. Помъчих се с мимики да оправя положението, но нямаше нужда, защото Йекта намери смелост сам да й отговори:

— Написах го за Хандан, единствената жена в живота ми!