Паметта на Истанбул

Юстиниан е бил най-могъщият император на Източен Рим

Триетажната дървена къща, където се помещаваше туристическата фирма „Дерсаадет“, се беше извисила върху склоновете на квартал „Джанкуртаран“, под все по-заоблачаващото се небе. Напомняше на някакъв фалшив римски дворец. Зад навеса пред входа, крепен от шест мраморни статуи, разположени на равни разстояния помежду си, имаше огромна двукрила дървена врата, към която водеха широки каменни стъпала. Първите капки дъжд изтропаха по предното стъкло на колата, докато Али я паркираше пред входа. Първо зачукаха мънички капчици, но след това големите и гневни капки на внезапно изсипалия се дъжд тревожно забарабаниха по колата. Задуха и вятър. Долу, върху водите на Мраморно море, загърмяха една след друга гръмотевици. Но ние не обръщахме внимание нито на черните облаци, нито на разцепващите небето светкавици, нито на изливащия се като из ведро дъжд. Бояхме се единствено от това, да не би Адем Йездан да е избягал.

— Нали щеше да ни чака? — попитах Али, паркиращ колата пред стълбите на входа. — Вече е почти единайсет.

— Сигурно ни чака, шефе — отвърна той, но гласът му звучеше безнадеждно. — Вярно, казах на оня нещастник Ерджан, че ще дойдем в десет и половина, но…

Не само аз, но и той се беше предал на съня и също като мен не си беше чул будилника. Ако Зейнеб не му беше звъняла непрестанно, може би щеше да спи до обяд. И затова се чувстваше малко гузен.

— Не се ядосвай, Али — опитвах се да го успокоя аз. — Ако нямаше да ни чакат, щяха да позвънят да питат къде сме. Не мисля, че ще се впечатлят от препирнята ни с Ерджан.

Въпреки думите, които изричах, и аз самият не бях никак сигурен как ли щяха да ни посрещнат. Но нямаше да се кахъря напразно, след като само след миг щяхме да разберем. Обаче докато спирахме, преди още двигателят да угасне, пред вратите на колата щръкнаха двама едри мъжаги с чадъри в ръце. Като казвам яки, да не си помислите, че бяха като онези двамата диваци, които хванахме в дома на Недждет? Нищо подобно, тези бяха съвсем различни. В черни костюми, високи най-малкото метър и осемдесет, с широки рамене, с вчесани бретони, приличаха повече на служители на сигурността на някой държавен министър, отколкото на охранители на частна фирма. Отвориха вратите на колата ни с хладна любезност.

— Заповядайте! — разтвориха услужливо чадърите над отворените врати. — Моля, заповядайте!

Спогледахме се със заместника ми и се заподсмихвахме многозначително, все едно се питахме: „Абе ние къде сме попаднали?“.

— Заповядахме, Кочеро169! — отвърна Али, чевръсто изскачайки от колата. Ама щом се изправи до него, и не се сдържа да се закачи със стърчащия поне една глава над него охранител: — За заповядането ние си заповядахме, на ръст го докарахме, ама вие в коя градина сте израсли?

Младият охранител нищо не разбра от приказките на Али.

— Моля?

— Нищо, зарежи — отвърна му нашият юнак, тръгвайки отпреде му. Май е по-добре да ви попитам за човека, който ви е отгледал.

Самият той вече ни гледаше от огромната врата от изкуствено състарено дърво, със самоуверената усмивка на някой римлянин, гордеещ се с гладиаторите си. За Ерджан идеше реч. Бившият полицай Ерджан Сунгур. Щом забеляза, че го гледам, тутакси ми помаха с ръка, сякаш бяхме приятели от сто години.

— Здравейте, инспекторе! — рече той, слизайки няколко стъпала надолу по стълбището пред входа, без да обръща внимание на проливния дъжд. — Добре дошли!

— Добре заварили!

За да не го намокри дъждът, вземах по две стъпала наведнъж. — Закъсняхме, извинете ни!

Подадох му ръка и той приятелски я стисна.

— За нищо, моля ви! И аз току-що излязох на вратата.

Намръщено кимна с глава към заместника ми за поздрав.

— Здравейте, инспектор Али! Добре сте дошли и вие!

Али мина само с едно изръмжаване. Още не беше забравил как онзи го беше пренебрегнал в управлението. Макар че нашият бивш колега искаше да оставим зад гърба си тези неприятни моменти.

— Изобщо не сте закъснели! — каза той, докато заедно с нас се качваше по стъпалата. — Погледна към помощника ми и се усмихна: — Ние и без това винаги сме си тук! Инспектор Али, чакаме ви, откакто ни се обадихте! И Адем бей е от ранобудните. Макар че пристигна от Москва в полунощ, още преди нас е дошъл в офиса.

Това беше добра новина. Значи, в крайна сметка щяхме да се срещнем с прословутия Адем Йездан. Преди да влезем вътре между открехнатите крила на дървената врата, телефонът ми се раззвъня. Нямах мира от него! Беше му време вече! Дали не е Евгения? От вчера не бяхме говорили, може да се притеснява. Но не беше тя. Беше друга жена, с която напоследък се срещах много по-често, отколкото с любимата ми Евгения, и която, кой знае защо, ме търсеше след всяко ново убийство — Лейля Баркън. Преди да отговоря, се обърнах към Ерджан:

— Вие минете, ако искате, аз идвам веднага!

Но Али не пожела да продължи без мен.

— Не, не, господин началник, аз ще ви изчакам.

Да не би от нещо да се е притеснило това момче? Погледнах към Ерджан и двамата охранители. Нямаше нищо, което да буди тревога. Разбрах, че Али просто не искаше да остава сам с тези хора, които не можеше да търпи.

— И ние ще ви изчакаме — рече точно онзи, когото Али най-много не можеше да понася — Ерджан. Говореше с фамилиарен тон, все едно ми беше втори заместник. — Няма проблем, вие си говорете, господин главен инспектор, а после ще влезем вътре.

— Добре, няма да се бавя много.

Отдалечих се с бързи крачки и вдигнах телефона чак когато бях вече доста далеч от групата.

— Добро утро, Лейля ханъм! Как сте?

— Добре съм, Невзат бей! Аз съм добре, но е бил намерен още един труп. — Не можех да не усетя разочарованието в гласа й, или може би тя говореше така на пресекулки, за да ме накара да усетя отчаянието й. — Колко жалко, че е така. А отгоре на това не е при Колоната на Маркиан, а на място, което не бяхме предположили изобщо — при „Ая София“. — След кратко мълчание веднага премина в самозащита: — Нали не ме обвинявате? Искахте да ви посоча някой паметник, някой шедьовър, изграден след времето на Теодосий ІІ. Аз даже ви възразих, но вие настоявахте да направя предположение, но този исторически период е толкова обширен и има толкова паметници, съградени през това време, че… Убийците са прескочили цели шестима императори, как можех да предположа, че са посочили „Ая София“, която ще бъде изградена поне седемдесет години след това? Как можех да знам това?

На един дъх ги изброи всичките тия императори. Беше права. Но това не можеше да ме накара да не се съмнявам в нея. Все пак не можех още отсега да й разкрия какво мисля, пък и беше още много рано да я обвиня открито.

— Недейте, госпожо! Моля ви! Напразно се засягате! Никой не ви обвинява вас!

— Но…

— Моля ви, не го мислете това. Ние сме един екип. Ако трябва да обвинявам някого — първо трябва да посоча себе си. Както казахте, аз ви насилих да направите някакво предположение. Не, изобщо не търся виновен. Занапред ще можем да бъдем доста по-точни и сега се опитвам да разбера как да стане това.

— Значи, смятате, че убийствата ще продължат?

— А според вас? Според вас свърши ли се с убийствата? — настоях аз тя да ми отговори.

Вместо да даде еднозначен отговор с „да“ или „не“, Лейля започна да приказва каквото й дойдеше на ума, като че ли разсъждаваше на глас:

— „Ая София“ е най-величественият религиозен паметник на Източната Римска империя. Нито една толкова великолепна постройка не е изградена в Константинопол след нея… А Юстиниан е бил най-могъщият император на Източен Рим. След него империята започва да губи предишната си сила… Значи, ако посланието на убийците се ограничи до най-славните дни на Рим, вероятно е престъпленията да са приключили!

— Ами ако не са?

Замълча, мълчанието й продължи няколко секунди.

— Не знам, Невзат бей! — най-сетне проговори отново Лейля. — Това е въпрос, по който не можем да говорим по телефона. Днес нямам много работа, но трябва да остана в музея. Ако можете да дойдете и да поговорим по-спокойно?

Погледнах към заместника ми, който с достойнство стоеше малко по-напред между двамата охранители и бившия полицай Ерджан. Искаше ми се и той да види Лейля Баркън. Ако имаше нещо, което тя криеше от мен, то нямаше да убегне от младежкия взор на Али.

— Добре, ще дойдем. Заедно с инспектор Али, вие се запознахте с него…

Лейля веднага разбра скритата ми молба и любезно отвърна:

— Разбира се, разбира се! Така тъкмо беседата ни ще е още по-жива!

Едва се сдържах да не се засмея.

— Разбрахме се, Лейля ханъм, доскоро!