Паметта на Истанбул

Да не би логото ви да е „крал Визас“?

Чух изстрелите още щом влязох в тясната уличка, където беше къщата на Недждет. Бяха минали два часа откакто бях изпратил Али и Зейнеб и бях отишъл в кабинета на директора Мюмтаз. Натиснах газта на вехторетината си, съжалявайки, че ги бях изпратил сами. Все някога щях да му обясня всичко за случая на Мюмтаз. А той очакваше да чуе от мен най-вече за залавянето на убийците, а не подробностите по разследването. То какво ли можех да му кажа сега, освен да го успокоя, замазвайки положението оттук-оттам? Разказах му възможно най-реалистично всичко, което се беше случило от момента, в който открихме трупа на първата жертва Недждет Денизел на Сарайбурну, до снощния разпит на Йомер Екинли, добавяйки по-голяма доза нотки на отчаяние към картината. Не за друго, а защото исках да приеме случая ни като приоритетен и да осигури нужната ни подкрепа. А и не исках да го обнадеждавам с лъжлив оптимизъм. Направех ли го — после нямаше отърване, през ден щеше да ме вика и да ме тормози защо случаят още не е разрешен. Макар че имах къде-къде по-важна работа от това, да му докладвам. Може би точно в този момент да бях застрашил живота на Али и Зейнеб. Мюмтаз беше честен ръководител, но в същото време и най-бавният човек на земята. Разтегляше приказката до безкрай и все не можеше да стигне до същността. Разговорът ни нямаше да продължи и десетина минути, ако не бяха чайовете, кафетата, които ми отнеха час и половина, докато най-сетне успея да се измъкна от кабинета му.

Докато стигна до къщата, щях да умра от притеснение, но се поуспокоих, след като с оръжие в ръка влетях в градината и видях там нашите — живи и здрави! Поуспокоих се при вида на следната гледка: някакъв едър мъжага лежеше на земята току до самата градинска врата с разкървавен нос, а Али, стъпил с десния си крак върху гърба му, го закопчаваше с белезниците отзад, докато при всяко вдишване от разбития на пихтия нос на проснатия гъста кръв се стичаше върху горната му устна. Погледът ми попадна на пистолета, затъкнат отдясно на колана на Али, който сигурно беше на поваления. Зейнеб държеше с две ръце беретата си, прицелвайки се в друг грамаден здравеняк, застинал в рамката на вратата. Тънка струйка кръв от веждата обагряше дясната страна на лицето му. Дали това беше дело на Али, или Зейнеб беше започнала първа? Лицето й просветна, щом ме видя.

— Изтървахте купона, шефе! Да бяхте дошли половин час по-рано, щяхте доста да се повеселите! — с голяма доза театралност и въодушевление изрече Али, който умираше да се поперчи.

Прибрах оръжието си в кобура и много сериозно попитах:

— Какво става тук? Кои са тия?

— И ние се опитахме да разберем това, инспекторе — отговори ми той, като леко цапна с опакото на ръката си започналият да се размърдва мъж под крака му. — Но тия нещастници още щом ни видяха — и си плюха на петите!

Онзи, когото Али нарече „нещастник“, имаше едни такива големи черни очи и толкова естествено дълги черни мигли, че ако не беше гъстата му брада, човек би го помислил за жена.

— Ние не сме виновни, началник. Като чухме, че са от полицията — и побягнахме — проговори той с някакъв странен акцент. — Но не искахме да се бием…

При тези му думи Али го перна още веднъж.

— А какво щеше да стане, ако не бяхме полицаи бе? Влязохте вътре с оръжие в ръце. Ако бяхме обикновени граждани, щяхте да ни убиете, така ли?

Блъсна го леко по главата и лицето му се удари в земята.

— Оох! — простена онзи, но не се сдържа да не отговори: — Оръжието ни е за самозащита…

— Гледай го само! За самозащита, значи, а? Като че ли сте държавни охранители…

— Да, такива сме! Ние сме частни охранители… работим за една частна фирма.

Али изобщо не се трогна.

— Добре тогава, но значи ли, че трябва да вадите оръжие на всеки, който ви се изпречи отпред!

— Не, не, грешно ни разбрахте, господин Али! — поклати глава онзи.

Само това му липсваше да кипне:

— „Господин“ викай на баща си! Говори като хората!

— Ох, ох, добре, бате Али!

— Какъв батко съм ти аз? Да не сме си другарчета нещо, а?

— Добре де, как да се обръщам към вас тогава? — промърмори човекът.

— Ще ме наричаш „инспектор Али“! Никакви „батета“ да не чувам! Разбра ли?

— Разбрах, инспектор Али, разбрах… Та ви казвам, значи, че ние сме обучени за тая работа, знаем закона, как ще вадим оръжие на всеки?

Докато се опитваше да се защити, усетих тежестта на някакъв поглед върху себе си. Обърнах се и видях едно момиченце, на възрастта на моята Айсун, да ни гледа ужасено. Не беше и само̀ отгоре на всичко — цяло ято дечурлига от съседните градини в „Саматия“ се бяха струпали наоколо, чули изстрелите. Още малко — и щяхме да съберем цялата махала!

— Има ли нужда от някаква спешна намеса? — попитах Али, сочейки към двамината.

— Не — отвърна той, хвърляйки им безгрижен поглед. — Не виждате ли, като агънца са.

— Хайде тогава, оправяйте се и да влизаме вътре! — подканих ги аз.

Али свали крак от гърба на мъжа и онзи се изправи бавно и тежко, разтърсвайки се като огромна камила. Бях се заблудил — това беше същинска горила, поне с една глава бе по-висок от другия. Не исках да си мисля дори какво щеше да стане с Али, ако бяха се сбили! Но нашите толкова им бяха взели страха, че двамата заситниха послушно пред тях към дома на Недждет.

Влязохме в къщата и през тъмния коридор стигнахме до светлия хол със седемте гравюри на Истанбул по стените. Едва пристъпили вътре, и се разнесе познатият ни странен глас:

— Здрасти! Аз съм Крал Визас! Добре дошли в моя дворец!

Сивият папагал, който се смяташе за най-близкия човек на Недждет, пак ни посрещна дружелюбно. Старият му приятел Али обаче този път не му обърна много-много внимание и се задоволи само да го поздрави със „Здрасти, Визас!“, без дори да погледне дали му е свършила храната, която му беше сипал преди два дни. Умът му беше в задържаните мъже. Накарахме ги да седнат на дивана под гравюрите с „Ая София“ и джамията „Фатих“. Аз се настаних на единствения фотьойл точно срещу тях, под картината с двореца „Топкапъ“. Когато Зейнеб излезе от хола, стърчащият от дясната им страна Али започна да разказва какво се беше случило:

— Значи, ние, както ни заповядахте, изследвахме къщата отвътре и чухме превъртане в ключалката на вратата. Веднага взехме позиция — аз отдясно, Зейнеб — отляво на вратата. Оня, по-едрият от тия двамата тарзановци — посочи той към човека с кървящия нос, — тоя бик проникна в стаята с оръжие в ръка. Като му извикахме: „Стой! Полиция!“, той се обърна назад и хукна, а ние го подгонихме. Щом стигнахме градината, аз пак му извиках: „Спри!“, но кой ти слуша? Затова стрелях два пъти предупредително във въздуха. Тоя, другият юнак, като чу изстрелите, бая се паникьоса, краката му се преплетоха и падна по очи, а тая камила с красивото лице се блъсна право в смокиновото дърво. Значи, тия рани не са им от мен, господин главен инспектор, ако не вярвате, питайте инспектор Зейнеб. Вярно, че много ми се искаше да ги сблъскам тия двамата, но те сами се нараниха, глупаците му с глупаци!

Али не беше свършил, но млъкна, щом видя Зейнеб да влиза в стаята с пакет памук, лепенки и одеколон в ръце. Гледаше я с изумление, сякаш не можеше да повярва на очите си. Тя спокойно сипа одеколон върху памука. Силна лимонена миризма заля хола. Али се смръщи не защото не харесваше аромата на лимон, а защото Зейнеб помагаше на хората, извадили оръжие срещу тях. А може би я ревнуваше от двамата. Ако не бях аз, пак щеше да наговори врели-некипели и да вдигне кавга. И самата Зейнеб забеляза гневните му погледи, но не се притесни ни най-малко. Съвсем спокойно изтри кръвта от лицата на двамата и залепи раните им с лейкопласта. Нямаше нужда повече да тества търпението на Али, който се клатеше като махалото на развален часовник.

— Добре, а сега ми кажете кои сте вие? — обърнах се аз към черноокия красавец с дългите мигли.

— Аз се казвам Феттах, господин главен инспектор — отговори ми онзи, който заради закопчаните си с белезници ръце зад гърба все още не можеше да седне удобно на дивана. — А това е Съддък. Ние сме служители в охранителната фирма „Ай Йълдъз“144.

Не беше истина! И тримата едновременно се сетихме за намерената монета с полумесеца и звездата отзад и се спогледахме смаяно.

— А да не би логото ви да е крал Визас? — иронично го попита Али.

Вместо Феттах, отговори папагалът:

— Здрасти! Аз съм Крал Визас. Добре дошли в двореца ми! Аз съм Крал Визас!

На Али му писна и той рязко стана и изнесе приятелчето си заедно с клетката в другата стая. Върна се и все едно нищо не е било, отново попита Феттах:

— Да не би крал Визас да ви е логото?

Феттах или не разбра, или се направи на неразбрал.

— Не е крал Бойзас — отговори той, с труд произнасяйки името на основателя на града. — Звезда е, изписана вътре в полумесеца. Също като на турското знаме…

— Значи, ви е бащиния туй знаме! Използвате го за всякаква търговийка! — ядосано го прекъсна нашата луда глава.

— Не, инспекторе, грешно ме разбрахте, ние, значи, от уважение избрахме това лого…

— Млъквай бе! От уважение било…

— Добре, добре! — спрях аз наежено тръгналия към човека Али. — А какво търсехте тук?

— Ние, ние сме хора на Адем бей, господин главен инспектор! На Адем Йездан.

Ето че отново се сблъсквахме с този Адем Йездан! Но обяснението на Феттах беше още по-любопитно.

— Адем бей и Недждет бей бяха съдружници — започна той, но като видя смаяните ни лица, натъртено продължи: — Вярно е, кълна се! Лека му пръст на Недждет Денизел, но заедно с Адем бей се занимаваха с антики… Адем бей имаше голямо доверие на покойния…

— Антиквар ли е този ваш Адем? — обади се пак Али. — Къде му е магазинът на тоя човек?

— Адем бей има много магазини. Вие за кой точно питате? Има магазин за антики на „Нишанташъ“, в Капалъчаршъ има магазин за килими, а в Бодрум — почивен комплекс, в Анталия има хотел… а сега ще строи нещо голямо в „Султан Ахмед“. Щяло да е най-голямото в Европа, а не нещо ей така. Адем бей е много богат.

— Той да не ви е главатар на племето тоя Адем бей?

— Адем бей ни е по-голям брат — поправи го Феттах, — нашият господар, нашият ага, той е всичко за нас.

В гласа му вече нямаше страх и гледаше с назидание. Зейнеб попречи на помощника ми да му натрие отново носа.

— Каква е охранителната фирма?

— Нали ви казах, инспектор Зейнеб, че Адем бей има много бизнеси. Вместо да плаща на други за охраната, той си е направил своя собствена охранителна фирма. А шефът й е бивш полицай — Ерджан. Може да го познавате — Ерджан Сунгур.

— Да, нас той ни прати тук, Ерджан — потвърди Съддък, който, откакто се срещнахме, не си беше отварял устата.

В този миг се откриха двата му едри заешки зъба отпред. За зла врага, Аллах го беше създал огромен здравеняк, но както беше белязал Феттах с женствени очи, така беше надарил и Съддък със заешки зъби, които разпръскваха естествения страх, внушаван от масивното му телосложение.

— Защо Ерджан ви изпрати тук? — попита Зейнеб, която също като мен искаше веднага да мине към същината на нещата. — Какво търсехте в къщата?

— Дойдохме да вземем парите — откровено си призна Феттах. — Като казвам „пари“, значи, за исторически пари иде реч. Такива, каквито ги има по музеите, значи… От злато, сребро, желязо, такива, значи.

Изглежда, най-сетне бяхме стигнали донякъде! Едва сдържайки радостта си, го попитах:

— Искаш да кажеш, старинни монети?

— Да, господин главен инспектор! — с облекчение каза той. — Монети. Това… от монетите, онова нещо… как беше? — мъчеше се да си припомни точната дума охранителят.

— Колекция от монети ли?

— Да, точно това, Господ да ви поживи! Точно това — колекцията. — Видя, че отново не се справя добре, и се усмихна някак си по детски: — Е, туй, дето го казахте бе, инспекторе.

Съддък също се намеси:

— Но щяхме да вземем и папагала. — Адем бей му го беше подарил на Недждет. Сега, като няма кой да го гледа, щеше да си умре от глад, та щяхме и него да приберем.

Феттах го изгледа строго, все едно му казваше: „Защо говориш, без да те питат?“.

Канарата със заешките зъби се засрами и наведе глава.

— Но дойдохме най-вече за да вземем монетите. Разбира се, бяхме нащрек, понеже Недждет бей беше убит. И затова отворихме вратата с извадени пистолети. За да се защитим. Не е лесна тая работа, душичката му е мила на всеки. А като влязохме — и видяхме инспекторите Али и Зейнеб. И като викна инспектор Али „Полиция!“ — ние побягнахме. За да не се сбием де.

— И още как побягнахте! — вметна Али с подигравка. — Като хрътки! — Погледна към едрия мъжага и се поправи: — Не, като камили!

— Ако не бяхте казали, че сте от полицията, нямаше да избягаме. Хукнахме, за да не се сбием с вас.

Веждите на Али подскочиха нагоре и Феттах, забелязвайки това, моментално се поправи:

— Значи, не ни разбирайте погрешно, нямаше да стреляме по вас. В никакъв случай! Може ли да сторим такова нещо? Избягахме, защото се уплашихме, че ще ни вземете за убийците и ще ни застреляте.

— Добре, а защо щяхте да вземете колекцията от монети на Недждет?

Първо не разбра въпроса ми и взе да заеква:

— К’во, к’во?

— Какво ви интересува вас монетната колекция на Недждет?

Той широко отвори тъмните си очи.

— Те не бяха монетите на Недждет, господин главен инспектор. А на Адем бей. Така, значи, ни каза на нас Ерджан. А на него така му е казал Адем бей…

Като видя, че и тримата го гледаме с празни погледи, разочаровано измърмори:

— А не са ли на Адем бей?

Али леко се приведе към Феттах, по лицето му нямаше гняв или отвращение, но имаше нещо по-страшно, някакъв неопределен израз, вдъхващ несигурност.

— Виж какво, Феттах ефенди, стига вече си ни разправял празни приказки, ами кажи сега къде е тази колекция от монети?

Значи, и нашите не са могли да я намерят.

— Не чу ли? — потупа го леко по рамото Али. — Къде са монетите, те питам?

Погледът на Феттах взе да скача по стените.

— Какво? — още по-високо попита Али. — Какво само зяпаш по стените?

— Ри… рисунките — запелтечи охранителят с красивите очи. — В рамките на картините са…

След миг мълчание Али се плесна по челото.

— Тюх да му се не види! Как не се сетихме за това бе? — Погледна ме засрамено. — Проверихме под самите гравюри, шефе, но не се сетихме, че монетите може да са в рамките…

Зейнеб сложи картината с джамията „Фатих“ на малката масичка. Рамката изглеждаше наистина доста по-дебела от обикновените. Повъртя я, но не можа да извади съдържанието й и се обърна към Феттах:

— Как се отваря това?

— Кажи бе! — подкани го Али, забелязал нерешителния поглед на охранителя, който премигна безпомощно няколко пъти и посочи с огромната си като гребло на рибарска лодка ръка към ъгъла на рамката:

— Оттам… От ъглите… Там има две копчета, като ги натиснете — и ключалката се отваря. Ерджан така ни каза.

Зейнеб провери с ръка.

— Така е! Има две копчета!

Натисна ги и се чуха две прещраквания. Зейнеб внимателно повдигна рамката на гравюрата и под нея се показа кутия, облечена с черно кадифе.

— Да, тука е!

Леко повдигна капака на кутията. Всички затаихме дъх, надявайки се да видим античните монети.

— Празна е! — разочаровано промълви Зейнеб. — Съвсем празна е! — Обърна я към нас. — Взели са абсолютно всичко!

Наистина тайното отделение, предназначено да скрие монетите, беше празно. Зейнеб се протегна към рамката на „Ая София“, която беше точно до свалената преди малко от нея гравюра на джамията „Фатих“. По същия начин намери тайника. Много жалко, но и тази кутия беше празна. За да сме сигурни, отворихме рамките и на седемте изображения и проверихме всичките тайници. Уви, там нямаше нито бронзови, нито железни, нито сребърни, нито златни монети. Кадифените кутии до една бяха празни!