Паметта на Истанбул

Дворецът, служил векове на Османската династия

Блесналото иззад тъмните облаци слънце ласкаво ни се усмихна в мига, в който стигнахме до Баб-ъ Хумаюн, най-външната порта на двореца „Топкапъ“, откъдето стотици години е бил управляван светът.

Преди петнайсетина минути се бяхме разделили с Адем Йездан, непрестанно повтарящ, че убиецът е Намък. Изглежда, това не бяха съвсем празни приказки, защото убедително изтъкваше някаква логична причина той да е убил Недждет и останалите жертви. Ако Зейнеб не ми се беше обадила, щях да омаловажа тези негови твърдения, но след това с още по-голямо внимание слушах този интересен бизнесмен. Остави ме мен, но и моят помощник Али, който се палеше на всяка дума и се хвърляше в разгорещени спорове, не намери какво толкова да му възрази. Веднага щом се разделихме с Адем, разказах на помощника ми за разговора със Зейнеб и това доста го обърка. Вече не знаехме кого трябваше да обвиним, всяка пътечка, по която тръгвахме, се превръщаше в задънена улица; всяка следа се късаше още в ръцете ни. Ето в такава безпътица стигнахме до двореца „Топкапъ“, където работеше Лейля Баркън.

Оставихме колата си на открития паркинг под чешмата на Ахмед ІІІ, украсена с прекрасни керамики и изящни мраморни барелефи, с уникални калиграфски надписи, лалета, зюмбюли, мотиви с рози, целите в позлата, и се запътихме към Имперската порта — Баб-ъ Хумаюн. Докато минавахме покрай прекрасната чешма, Али, без да забележи, попадна между фотоапарата на една млада туристка и историческия паметник. Но тя не се ядоса ни най-малко. Даже, ако не ме лъжеха уморените очи, по погледа й пролича, че го хареса нашия хаймана. Ала той вече беше забелязал, че е влязъл в кадъра, и тутакси се отдръпна.

— Sorry — извини й се той на доста добър английски, но сключените му вежди, подобни на врати, които никога нямаше да се отворят, както винаги придаваха на лицето му неприветлив вид. Слава богу, на младата жена май много не й пукаше от това и жизнерадостна усмивка се разля върху лицето й:

— Don’t worry, I can take another one.

И тъй като нашият дивак продължаваше да я гледа със същото изражение и без да обели дума, тя учтиво му посочи пътеката и го подкани да мине пръв:

— You go ahead.

— Thanks — отвърна безизразно недодяланият ми помощник и ускори крачка, докато минаваше между красивото момиче и чудесно украсената османска чешма. Разбира се, аз го последвах, но той едва след още няколко крачки забеляза многозначителното ми изражение. Разтревожено се огледа наоколо:

— Какво има, шефе? Какво става?

Да му се не видяло, тъкмо понечих да се усмихна на жената, да я заговоря — и телефонът ми се раззвъня. Беше Евгения. От вчера не бяхме говорили с нея. Всъщност обаждаше ми се всеки ден, но в крайна сметка и тя се беше притеснила, а аз не се бях сетил да й звънна.

— Ало, Евгения — обадих се аз, а калпазанинът Али забеляза, че се паникьосах, и ухилено ме изгледа. Без да му обръщам капка внимание, продължих разговора си с Евгения. — Ало, Евгения, и аз мислех да те потърся…

— Лъжец! — леко глезено ми отвърна тя. — Дори не ти е минало през ума!

— Не, кълна ти се, още сутринта говорих с Демир…

— Какво си говорил?

— Напомних му за утрешната вечеря. Казах му да не закъснява, че ти ще се притесниш много.

— А ти?

— Какво аз?

— А ти ще можеш ли да дойдеш навреме?

Не знаех, зависеше от разследването, ако излезеше нещо ново, може и изобщо да не успеех да отида, но не можех да й кажа това.

— Разбира се — отвърнах колкото се може по-убедено аз, — разбира се, че ще дойда, не се безпокой, отрано ще съм заседнал на масата.

— Бъди точен, моля те! — Гласът й прозвуча като молба. — Специално ти звъня един ден по-рано и много те моля — не закъснявай утре. Всъщност и ти си домакин. Да не се изложим нещо…

— Дадено! Има ли нещо, което да донеса на идване?

— Ти само ела — това е достатъчно. Нищо друго не ми трябва!

Нямаше нито укор, нито сърдити нотки в гласа й. Почувствах се щастлив. Май наистина обичах тази жена!

— Ще бъда там преди всички останали! — Вдигнах глава и видях как нашият нехранимайко ме гледаше със същите закачливи пламъчета в очите, както преди малко. Трябваше да затварям вече. — Добре тогава, ще се видим утре вечер!

— Добре, грижи се за себе си, Невзат! Пази се, обещаваш, нали?

— Дадено, Евгения, и ти внимавай, скъпа!

Още преди да затворя телефона и да го мушна в джоба, Али мина направо на темата:

— Евгения е много добър човек. Как ни посрещна последния път като ходихме в „Татавла“! И много ви обича… Все едно ви е… съпруга.

Опаааа! След Демир и Йекта и този ме подхвана! Ядосано се обърнах и щях да му напомня, че това не е негова работа, но искреността в топлите му черни очи ме накара да спра… не, нито се майтапеше, нито се правеше на отворен… напротив, явно беше съвсем добронамерен.

— Да, добра е — отвърнах аз, опитвайки се да скрия напрежението в гласа си. — Много добър човек е тя!

Но без да искам, думите ми прозвучаха малко серт.

— Ако съм сбъркал нещо — моля да ме извините, шефе! — Не, слава богу, не беше се засегнал, а само се беше засрамил. — Май се разбъбрих повечко… отколкото би трябвало.

— Не бе, Али, не си! — прегърнах го през рамото. — Знам, че го каза за мое добро. Но нали знаеш, че тези неща не са прости…

Въздъхна, сякаш не аз, а самият той беше в безизходица.

— Тези неща винаги са трудни, шефе!

— А, не, не, Али, невинаги! То ние самите малко повечко ги усложняваме.

Гледаше ме с желанието да ме разбере по-добре.

— Да, ние си ги правим трудни! — повторих аз и щях за малко да добавя „Като теб и Зейнеб“, но се отказах. — Щеше да е по-добре да не става така, но… винаги го правим… Карай! Все ще се нареди някак си! Хайде, да вървим и да поговорим сега с онази жена…

Повече не заговорихме за това. С бързи крачки минахме покрай Баб-ъ Хумаюн и стигнахме до „Алай Мейданъ“173. Но още щом стъпихме на този прочут площад — и забавихме крачка. Пътят до втората врата беше същинско стълпотворение. То не бяха испанци, германци, японци, американци — целият свят сякаш се беше изсипал тук! И ние трудно си проправяхме път през тази пъстра тълпа с камери в ръцете или на вратовете си. Несъмнено най-интересните бяха гидовете — всеки един носеше националното знаме на групата, която водеше, и непрестанно се озърташе наоколо като петел в курник, страхуващ се да не изгуби кокошките си. Само и само да успее да опази хората, за които беше отговорен. Съдейки обаче по изписалата се досада по лицата им, човек можеше да заключи, че много-много не успяваха.

Погледът ми спря вляво върху църквата „Ая Ирини“. Пред нея беше спряла някаква камионетка. Четирима души се опитваха с помощта на кран да свалят огромно пиано. От няколко дни знаех, че ще има някакъв голям концерт. Успях да се промъкна малко по-напред и от пролуката вдясно в лицето ме удари свеж прохладен вятър. Духаше чак от Черно море и все още носеше следите на яростната буря, развихрила се само преди няколко часа. От все още мокрите клони на чинарите, извисяващи се от двете страни на пътя, върху нас прокапаха тежки дъждовни капки. Сред тълпата туристи се разнесоха викове на най-различни езици. Сетих се за чуждите посланици от времето на Османската империя, които са оставяли тук конете си, преди да влязат на аудиенция при султана. Особено чувство се надигаше у човека, стъпил на този площад, свидетел на изпълнената с толкова премеждия четиривековна история на тази голяма държава. Някъде бях чел, че тук, на този площад, са се събрали двайсет и пет хиляди души, за да изпратят в последния му земен път султан Мехмед Завоевателя. Сигурно можеше и повече народ да побере. Потънах в един свят, изпълнен с гръмогласните викове на площада, между вековните дървета, сплитащи клони високо в небето, и обграждащите града крепостни стени… От него ме извади един доста грубоват глас:

— Чакай малко, братко!

Обърнах се и видях как един кривонос служител на охраната спря заместника ми Али, сочейки подалата се изпод коженото му яке берета, затъкната в колана на панталона му.

— Не може да влезете тук с оръжие.

Неочаквано за мен Али постъпи зряло и разумно:

— Полиция… ние сме полицаи, братко!

Но охранителят, на когото очевидно не се бяхме харесали, беше настоятелен:

— Служебните ви карти, може ли да видя документите ви?

Али беше започнал да ме гледа така, сякаш искаше да ми каже: „Що не взема да му покажа нещо друго на тоя?“. Аз обаче се направих, че не забелязвам, и извадих картата си да я види охраната:

— Невзат, главен инспектор Невзат.

Като ме гледаше как се държах, и Али се усети как трябваше да постъпи в този случай, извади своята карта и я протегна чак под кривия нос на охранителя, който май вече се беше поуспокоил.

— Добре, какво правите тук?

Заместникът ми направо щеше да избухне! Но аз отговорих, без да се впечатлявам от това:

— Ще разговаряме с директорката на музея.

— С коя от тях?

Тоя или беше станал накриво, или си търсеше белята! Нашият повече не можа да се сдържи:

— Как с коя? Колко директорки имате тука бе, бате?

Обаче и охранителят не приличаше на човек, който лесно ще се даде:

— Имаме трима директори — на висок тон каза той, също толкова силен като на Али. — Вие с кого искате да се срещнете?

— С Лейля ханъм. С госпожа Лейля Баркън имаме среща.

— А, добре тогава! — отвърна той и посочи към входната врата между двете кули. — Трябва да минете през Баб-юс Селям174.

Ако останеше на мен, щях да подмина това, но Али или не разбра, или се направи на неразбрал.

— Моля?

— Баб-юс Селям.

Най-сетне, изглежда, му падна сгоден случай да насоли нещастника:

— Какъв бас, какъв бус, синко? Тук да не ти е някакъв Арабис-тан! Я говори на турски!

Лицето на оня почервеня цялото, но и той не отстъпи:

— Аз какво да правя, като й е такова името…

Охранителят беше прав, но Али си беше наумил да го скастри.

— Да му се не видяло и на името! Няма ли някакво обяснение на турски?

Човекът преглътна и започна да пелтечи:

— Ами казват й още и Средната порта…

— Тогава да ни беше казал „Средната“… Какви ни ги плещиш само тия арабизми и персизми!

— Моля ви, не ме разбирайте погрешно…

— Няма да имаше какво да разбираме, ако ни говореше на турски…

— Ей натам е! — закаканиза охранителят. — Средната порта, значи. Като влезете през нея, и ще излезете в един двор, оттам нататък има една пътека с дървета от двете страни — хващате я и вървите по нея. Стигате до Баб-ъ Са… де… Главната порта де — поправи се охранителят, като видя смръщените вежди на Али. — Порта, която свързва външния с вътрешния двор на двореца… Като минете оттам — и влизате в двора на Ендеруна175… Ще питате за директорския кабинет и ще ви го покажат…

— Благодаря ти, юнако — рече Али, оправяйки с ръка поразместилата се униформа на охраната. — Благодаря, но от сега нататък бъди по-внимателен, когато разговаряш с полицаи. Аз съм с благ характер, но ако дойде някой опак човек, набързо ще ти изправи гърбавия нос…

Вече бе пресолил манджата, затова му казах малко назидателно:

— Хайде, Али, Лейля ханъм ни чака вече…

Докато вървяхме из великолепния дворец на османските султани, охранителят ни следваше с поглед, без да може и думичка да продума след случката.

Между двете кули, извисяващи се като остри копия към небосвода, пред Баб-юс Селям, чийто крила от ковано желязо бяха отворени докрай, цареше пълно стълпотворение. Не само не можехме да влезем в музея, но дори не можехме да покажем полицейските си значки на служителя да ни пропусне и бяхме принудени да си пробиваме път през плътната разноезична тълпа. Както можете да предположите, Али много преди мен беше успял да стигне до двамата служители, стърчащи до бариерата пред касите за билети, докато аз, събрал всички сили, едва се придвижвах между бурно вълнуващото се международно гъмжило, промушвайки се между някакъв червенобрад англичанин и жена му, покрай някаква арабка с черна бурка и събаряйки колониалната шапка от главата на смаян японец, най-сетне стигнах до бариерата, плувнал целият в пот.

— Какво е това тук бе? Всеки ден ли е това чудо? — не издържах да не възкликна на глас.

Служителят, чието лице беше сякаш от векове застинало в маската на безкрайната досада, посочи към рентгеновите апарати и заобяснява:

— Като се развалят тия пущини — и тук става ад! Не разбираме, имало някаква техническа повреда. Още от вчера, но не са я отстранили още. И трябва да ги проверяваме един по един — отвърна той, вдигайки във въздуха детектора, който държеше в ръката си. — Естествено, това става доста по-бавно и се струпват огромни опашки… Всъщност всеки ден си е така, само във вторниците можем да си поемем малко дъх, когато музеят не работи. Дворецът не може да поема вече толкова народ. Жалко и за посетителите, и за нас, но най-много — за двореца. Ръководството на музея трябва да намери някакво решение.

Оставихме жалващия се служител сам да се бори с тълпата туристи и влязохме през Баб-юс Селям в средния двор, широчък площад, който внушаваше някакво особено усещане за покой може би заради извисилите се стройни кипариси и редицата правилни арки. Отляво бяха султанските обори, над нас — Кулата на правосъдието и Височайшият имперски съвет — Диван-ъ Хумаюн, а също и харемските сгради. Отдясно бяха кухните, залите, в които се съхраняваха сребърните предмети в двореца и скъпите порцелани. Зад нас бяха останали Баб-ъ Саде и помещенията, където бяха изложени дворцовите файтони176. Али за миг колебливо се поспря, чудейки се по коя от петте пътеки да продължи, но скоро се ориентира и преди да се обадя, хвана вярната посока.

— Браво, Али, от самото начало намери царския път — пошегувах се аз.

— Кой е той?

— Ами царският път, или пътят на падишаха се простира от Баб-юс Селям до Баб-ъ Саде — отговорих му, придавайки си многозначителен вид. — Да не би да трябваше да кажа „пътят, простиращ се от Портата за приветствие до Средната порта“? Нали трябваше да говорим на турски?

Али се засмя широко.

— Не бе, шефе, не обръщайте внимание какво разправях на оня идиот, аз само исках да го попритисна. Разбира се, ще използваме онези имена, с които предците ни са нарекли нещата. Но и турският трябва да се знае, аз самият нищо не разбирам от арабски.

Млъкна за миг и после ме попита:

— А вие откъде знаете всичко това?

— Нали и по-рано съм ти казвал — от майка ми — заобяснявах аз, докато вървяхме по пътеката между кипарисите. — Ако се интересувам малко от малко от историята — то ми е от нея. На нея го дължа това.

Заместникът ми продължи да ме разпитва, опитвайки се да върви в крачка с мен:

— А тя, майка ви, историчка ли е била?

— За такава се смята, всъщност беше учителка по история. Знаеш, че баща ми пък беше учител по литература. Запознали се в училището. Както и да е… Майка ми беше учителка, но не си вършеше работата само формално, ден да мине, друг да дойде, ами беше идеалистка, посветена на професията си. Интересуваше се от всичко — четеше списания, книги, посещаваше лекции, правеше всичко възможно, за да накара учениците си да заобичат историята. Естествено — и мен не оставяше на мира. Още от малък ме развеждаше по всички музеи в Истанбул, за които можеш да се сетиш. И тук сме идвали стотина пъти. В „Долма бахче“, в двореца „Бейлербей“177, в „Ая София“, водила ме е в Цистерната на базиликата, във Влахернския дворец, в музея „Карийе“178…

Щях още да продължа, но Али намръщено ме попита:

— Не ви ли писваше, шефе?

— И още как! Всяка разходка беше мъчение за мен. Но не можех да го обясня по никакъв начин на покойната ми майка. Тя беше истинска републиканка и искаше да възпита и да образова прекрасно единствения си син. У нас имаше три железни правила — да се четат книги, да се ходи на театър и да се посещават музеи. Обичах да чета, както можеш да се сетиш — полицейски романи. И театърът беше що-годе поносим, особено комедийният, но музеите — не можех да ги преглътна! Особено първия път като влязохме в музей и като ме лъхна онази тежка миризма, направо ми се догади и за малко да повърна…

— Но след това май ви е харесало — прекъсна ме Али. — Иначе нямаше да ги научите всички тези неща…

— Прав си — въздъхнах аз. — Накрая дори ги заобичах, но много късно… Чак когато вече престанахме да ходим с майка ми…

Гледаше ме с интерес, очаквайки да разбере подробностите.

— Да, Али. Случи ни се нещо лошо. Трябва да съм бил на осем години. Обикаляхме „Долма бахче“. Имаше някаква американска делегация и беше претъпкано, игла да изтървеш — няма къде да падне. Как да не се изгубя в това множество? Бях се понесъл заедно с тълпата. Когато се огледах — майка ми я нямаше наоколо. Представи си само колко се уплаших, каква паника ме обзе! Едно изгубено малко момченце… Заплаках, но беше толкова многолюдно, че никой не ме чу дори. Бях притиснат между всички тия големи хора, не можех въздух да си поема, докато накрая не припаднах. Когато се свестих, някакъв човек се опитваше да ме накара да пия вода. Горката ми майка ме държеше за ръката и угрижено ме гледаше в лицето. Беше пребледняла и цялата трепереше. След това никога вече не ме заведе в музей… След като почина, намерих дневника й. Беше написала следното: „Искам Невзат да е образован, интелигентен човек. Защото тази бедна страна има нужда от културни и знаещи хора. Но май няма да стане — жалко, че синът ни е малко вятърничаво хлапе. Палав, луд, не се интересува нито от наука, нито от изкуство. Опитах се да го насърча, но не се получи. Ако твърдо настоявам, ще стане още по-лошо. Какво да се прави, човек не може да получи всичко, което иска. Макар да е наш син, Невзат не се вълнува нито от историята като мен, нито от литературата като баща си. Не това беше мечтата ни, но може би ние сме виновни. Наша грешка е, че сме имали такива очаквания, не е задължително Невзат непременно да прилича на нас, той е съвсем различен човек, напълно независима личност. Колкото и благородна да е нашата цел, не можеш да накараш дори собственото си дете да я следва насила“. Когато четях тези редове, бях току-що постъпил в полицията. Съвсем зелен младеж, който не се боеше да се опари и вярваше, че сам може да се пребори с цялото зло на земята — казах аз и погледнах към Али, преди да продължа: — Също като теб…

Той само учудено промълви:

— Като мен ли?

— Абсолютно същият като теб — повторих аз с бащински топло чувство, като човек, който се е срещнал със своята младост. — Съвсем същият — първо стреля, после пита. Който се хвърля в епицентъра на събитията, без да изслуша и разбере за какво става дума. Който атакува заподозрените, без да изчака помощния екип. Който смята, че може да разреши и най-сложните престъпления от раз. И който точно затова често си изяжда боя и е целият в синини, и няма здраво място по себе си.

Заместникът ми избухна в смях.

— Не се смей, Али, не се смей, синко! Това не са подвизи. Аз имах късмет, поумнях, преди някой куршум да ме уцели фатално, но с теб какво и как ще се случи — това не се знае!

— Не се безпокойте, с божията воля нищо няма да ми се случи! — отвърна Али със своята непоклатима самоувереност.

— По-добре да се замислиш повечко, отколкото да се уповаваш на Бога!

— Карай да върви — прекъсна ме нашият палавник, — нали говорехме за вас, интересно ми е какво стана после?

— Какво да стане? Взех да се замислям чак след като изгубих майка си. Трябва да ми бе останало малко от сивото вещество в черепа, понеже добре запомних написаното от нея. Чувствах и някакво угризение на съвестта. Но както и да е… След като прочетох дневника й, сам започнах да ходя по музеите. Отначало в памет на майка ми. Също като нея стоях и дълго гледах статуите, иконите, керамичните плочи, дърворезбите, ръкописните книги, калиграфските образци, изписани от талантливите майстори, картините, миниатюрите, ебру изкуството. Дори без да разбирах какво точно представляват. Гледах ги с часове. Но постепенно започнах да научавам много неща — макар и без да съм вниквал в тях, макар и повърхностно и по аматьорски… Странна работа, Али, никога не ми е минавало през ума, че така ще се случи, но взе да ми харесва да научавам. Обикнах дори и онази миризма на музеите, която по-рано ме отвращаваше. След това започнах да чета и книги, абонирах се също като майка ми за исторически списания, правех обиколки като другите туристи с професионални екскурзоводи, дори ходих да изслушам няколко лекции. Сега не мога да го правя толкова често както преди, но пенсионирам ли се — ще отделям повечко време за това.

Някаква тъга засенчи лицето на Али.

— Жалко, че майка ви не знае това, колко ли щеше да се зарадва!

— Сигурно щеше да се зарадва, но така или иначе, човек не може да поправи всичките грешки в живота си. Но те съветвам — отиди в някой музей. Дори само веднъж. Започни, да кажем, от Археологическия, точно над парка „Гюлхане“. Ще се почувстваш, все едно пътуваш през историята.

Лицето му просветля и аз, обнадежден, го попитах:

— А може би вече си го посещавал?

Онзи просветлен израз тутакси изчезна.

— Не съм, господин главен инспектор, как да отида? Знаете — всеки ден някакъв нов случай излиза, всеки ден има по някое престъпление…

Излишно бе да го засрамвам повече.

— Знам, но някой ден непременно иди. Ще ти хареса, сигурен съм. Всъщност, без да си разгледал Археологическия, няма много смисъл да посещаваш и „Топкапъ“. — Замълчах за кратко. — Разбира се, преди това иди да видиш и „Ая София“. Всяко е сякаш продължение едно на друго. Непременно да ги разгледаш, чу ли?

— Както заповядате, господин главен инспектор! — тихичко отвърна Али. — Щом казвате — ще ида…

— Не за мен, синко, не ти заповядвам да го направиш. И как бих могъл? Само ти препоръчвам. После ще ми благодариш!

Но като гледах — Али нямаше никакво намерение да обикаля по музеите.

— Това е третата порта, нали, шефе? — смени той темата набързичко, гледайки към Баб-ъ Саде. — Минахме, значи, другите две порти? Нали така?

Щом така искаше… аз трябваше да уважа желанието му. Започнах да броя портите на двореца, доколкото ги знаех.

— Да, Али, минахме през двете. Тази е третата… Първата беше Баб-ъ Хумаюн. Вратата на крепостните стени на двореца. Тя е изпълнена по персийски маниер, или като иранска порта. Втората е Баб-юс Селям, тя е по френски образец. Изградена е по европейски модел. Тази пред нас пък е Баб-ъ Саде — тя пък е по турски образец. Или тези три порти от три различни периода ни разказват за трите типа цивилизации — персийска, европейска и турска, които при смесването си са образували турската архитектурна култура. Но същевременно ни говорят и за това, че Османската империя е била голяма, световна държава, обединяваща в себе си всичките тези култури. Всяка стая, която видя, всяка зала, всяка градина, всяко дърво, всяка чешма има някакво значение. Религиозно, политическо, социално. Всеки ъгъл в тези сгради пази хиляди истории за страховити, често пъти изпълнени с болка и ужас събития.

Слушаше ме с интерес, вместо престорения израз отпреди малко сега лицето му беше придобило сериозност, примесена с тъга и уважение. Ако не го бях подканил да тръгваме, така и щеше да си остане пред Баб-ъ Саде, направена някога за тържествата при възкачването на султаните на престола, за честванията на религиозните празници, напомняща за бойните шатри на тюркските кагани.

Скоро двамата със заместника ми, който, макар все още да не отделяше поглед от портата, се мъчеше същевременно да не изостава от мен, отново се смесихме с тълпата. Влязохме през Портата на щастието, минавайки под широката лоджия, носена от шест срещуположни колони от бял и зелен мрамор, където по време на празненства бил поставян обкованият със скъпоценни камъни златен султански трон. Бяхме пристъпили в скритите османски пространства, където, противно на днешната шумна врява, някога, във времената на султаните, беше властвала абсолютна тишина. Али смаяно гледаше към Стаята на приветствията, където султаните са приемали чуждите посланици, издавали са заповеди на военачалниците, преди да потеглят на война, срещали са се с османските сановници. Но точно сега нямах сили да му обяснявам всичко това. Чакаше ни разследване на престъпление, което трябваше да разкрием. Освен всичко това, един от тримата директори на този стар дворец, служил близо четири века на Османската династия, можеше да се окаже сред заподозрените.